РЕШЕНИЕ
№ 64
гр. Бургас, 21.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Даниела Д. Михова
Членове:РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20212100501276 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 ГПК и е образувано по въззивната жалба на Р. Ш. Х.
и Р. В. Д., двамата от ***, чрез процесуалния им представител адв.Антон Демирев от САК,
против решение № 260073/10.06.2021 г. по гр.д.40/2021 г. на Айтоски районен съд, с което
се признава за установено, че Е. А. К. от ***, е собственик на дворно място, съставляващо
УПИ VI-226 в кв.28 по плана на с.Тополица., общ.Айтос, въззивниците-ответниците Р. Ш.
Х. и Р. В. Д. са осъдени да й предадат владението върху неправомерно завзетата от тях
реална част с площ от 26 кв.м., разположена в северната част на гореописания имот; и да
преустановят, на основание чл.109 от ЗС, неоснователните си действия, с които пречат на
ищцата да упражнява правото си на собственост досежно собствения си недвижим имот -
дворно място, съставляващо УПИ VI-226 в кв.28 по плана на с.Тополица, като премахнат
изградената оранжерия, която навлиза с площ от 26 кв.м. в северната част на собствения на
ищцата недвижим имот.
Твърди се, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, постановено в
нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Твърди се, че съдът е
допуснал съществени процесуални нарушения, вкл.приемайки за неоспорени факти и
обстоятелства, които не само че не са признати от ответниците, но са и неотносими. Сочи се,
че са нарушени съдопроизводствените правила, относно доказателствата и пасивната
легитимация, въпреки заявеното възражение на ответниците по пасивната легитимация.
Твърди се, че е налице допуснато от съда съществено процесуално нарушение, изразяващо
се в това, че не е установено кой е собственик на процесния поземлен имот, a от там - кои
1
лица следва да бъдат пасивно легитимирани по иска по чл.108 от ЗС, като не е посочено
дали се касае за задължително другарство.
На следващо място се твърди, че е допуснато нарушение на
съдопроизводствените правила и в диспозитива на съдебното решение, тъй като при липсата
на предявен такъв иск, съдът е признал ищцата за собственик на дворно място,
съставляващо УПИ VI-226 в кв.28 по плана на с.Тополица, без да посочи квадратурата и
реалните граници на това дворно място. Сочи се, че съдът трябва да се произнесе за
принадлежността на правото на собственост, а не и да признае ищцата за собственик.
Твърди се още, че съдът не е открил производство и не се е произнесъл в
диспозитива на решението по искането на ответниците за обявяване нищожност на нот.акт
№ 150, том Vl, peг.№ 5497, дело № 837/05.12.2017 г. по описа на нотариус № 557- Айтос,
направено с отговора на исковата молба.
Сочи се, че неправилно съдът е приел, че няма спор по делото, кой какво ползва и
кой е собственик на поземления имот и сградите, тъй като още в отговора на исковата молба
ответниците са заявили, че оранжерията е собственост на първата ответница, която
притежава същата повече от 38 години.
Излагат се оплаквания, че съдът не се е произнесъл по искането на ответниците,
направено в отговора на исковата молба, ищцата да бъде призована и да отговори на
въпросите: Кой е собственик на втори жилищен етаж, кой е собственик на допълнителните
постройки в двора-лятна кухня, навеси и гараж и кой е собственик на дворното място?
Оспорват се като неправилни и необосновани изводите на съда, че "Няма спор по
делото, че другият ответник и неин син Р. В. Д., също живее и стопанисва имота, като
ползва етажа от построената в него къща". Излагат се съображения, че собственици на
оранжерията не са двамата ответници, тъй като са направили признание, че собственик на
оранжерията е само ответницата Р. Ш. Х.. Сочи се, че неправилно съдът е кредитирал
показанията на св.А. В. Х., че собственик на оранжерията е Р. В. Д., като не се е съобразил,
че този свидетел е заинтересован от изхода на спора.
Твърди се, че решението е необосновано, тъй като изводите на съда не
кореспондират на доказателствата. Твърди се, че изобщо липсват мотиви. Претендира се
отмяна на обжалваното решение и постановяване на решение, с което исковете се
отхвърлят, евентуално – връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане
от друг състав.
С въззивната жалба се представят доказателства, за които се твърди, че
въззивната страна не е имала възможност да представи с подаденият отговор на исковата
молба, тъй като са изготвени на основание на геодезическа експертиза и заснемане,
извършено през 2021 г., а именно: Заверено копие от Скица N 707/19.05.2021 г. издадена от
Дирекция ТСУРР при Община Айтос; удостоверение за данъчна оценка №
**********/14.06.2021 г., издадена от Дирекция "ФБДО", при Община Айтос; и
Удостоверение за търпимост на строеж № 431/28.04.2021 г., издадено от Главния архитект
2
на Община Айтос.
Въззиваемата-ищец Е. А. К., чрез пълномощника си адв.Здравко Костов от БАК,
оспорва въззивната жалба като неоснователна и недоказана, като в срока по чл.263 ГПК
представя писмен отговор. Твърди се, че обжалваното решение е правилно,
законосъобразно, обосновано и е постановено при пълно и задълбочено изследване на
фактическите обстоятелства по делото. Оспорват се доводите на въззивниците за
нарушаване на съдопроизводствените правила. По отношение на твърдението на
въззивниците, че съдът е допуснал процесуално нарушение, като не е конституирал
задължителни необходими другари в процеса, се твърди, че решението на АРС е съобразено
с разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 29.06.2017 г. по тълк. д. № 3/2016 г.
на ОСГК на ВКС, както и когато естеството на спора налага това, защото с решението се
постига правна промяна, която засяга правата на всички другари. Твърди се, че в настоящия
случай предвид предмета на делото и правното основание на предявените искове, не е
налице необходимо другарство, а още повече - задължително такова, тъй като вещният
установителен иск се предявява срещу лице, което оспорва правото на собственост, а
ревандикационният - срещу лице, което държи имота без правно основание и отказва да го
върне. Сочи се, че ищецът е този, който посочва кой оспорва правото му и кой държи имота
без правно основание, и след като в случая, ищецът не е посочил други лица, оспорващи
правото му на собственост и съответно държащи имота му без правно основание, и при
липсата на задължително необходимо другарство, не следва да се конституират други
ответници, поради което постановеното решение е валидно и допустимо. На следващо място
се твърди, че са неоснователни твърденията на въззивниците, че е налице нарушение на
съдопроизводствените правила относно диспозитива на решението. Сочи се, че
диспозитивът на решението е съобразен с указанията в Тълкувателно решение № 4/2014 г.
на ОСГК, т.2а, според които съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 от ЗС, следва да се
произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на
собственост към патримониума на ищеца. Твърди се също, че е неоснователно и
оплакването, че съдът не се е произнесъл в диспозитива на решението по искането за
обявяване на нищожност на нотариален акт. Сочи се, че в мотивите си съдът подробно е
изложил мотиви защо счита възражението по чл.576, вр.чл.580, т.4 от ГПК за
неоснователно. Твърди се, че в случая, липсва предявен инцидентен установителен иск, като
по тази причина изрично произнасяне от съда с диспозитив не се дължи. Излагат се
съображения за неоснователност на оплакванията на въззивниците, че съдът не се е
произнесъл по искането ищцата да бъде призована и да отговори на въпроси, зададени в
отговора на исковата молба; както и че липсват каквито и да е доказателства, че вторият
ответник Р. В. Д. живее и стопанисва имота. Претендира се потвърждаване на обжалваното
решение и присъждане на разноски. Не се сочат нови доказателства.
Въззивната жалба е подадена от легитимирано лице, против акт на съда,
подлежащ на обжалване, в законовия срок, поради което съдът я намира за допустима.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът
приема от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по исковата молба
на въззиваемата Е. А. К. от *** за осъждане на ответниците Р. Ш. Х. и Р. В. Д., двамата от
***, на основание по чл.108 от ЗС да предадат на ищцата владението на неправомерно
завзетата от тях реална част от 26 кв.м. (след направено и прието уточнение по чл.214 от
ГПК в съдебно заседание от 27.05.2021 г.) от УПИ VI-226 в кв.28 по плана на с.Тополица,
разположена в северната част на имота; както и за осъждане на ответника Р. В. Д. на
основание по чл.109 от ЗС да прекрати неоснователните действия по отношение на
3
собствения на ищцата имот, като ответникът бъде осъден да премахне постановената от
него оранжерия и освободи по този начин частта от терена, върху която се намира същата.
Ищцата твърди, че е собственик на УПИ VI-226 в кв.28 по плана на с.Тополица на
основание покупко-продажба с нотариален акт № *** г. на нотариус Г.Георгиев, а
ответниците са собственици на съседния имот УПИ III-226, като собственик на имота е
ответницата Р.Х., а ответникът Р.Д. - нейн син, живее в имота и е собственик на първия
жилищен етаж от къщата, построена в имота. Ищцата твърди, че ползването на съседния
имот е осъществява от двамата ответници, като вторият ответник – Д., е поставил
оранжерия, която пресича имотната граница и навлиза в имота на ищцата. Твърди, че така
поставената оранжерия заема част от имота на ищцата и е пречка тя да обработва тази част.
Сочи, че след придобиване на имота е водила разговори с ответниците за поставяне на
ограда между имотите им, но ответниците не са се съгласили и продължават да ползват част
от имота на ищцата, върху която е постановена оранжерия, собственост на втория ответник.
Твърди, че след трасиране на място от геодезическа фирма и означаване на координатите на
имота й, ищцата е установила, че оранжерията на ответника Д. навлиза в имота й около 4
метра при ширина 7,5 метра, т.е.с около 30 метра, което е основание за предявяване на иска
по чл.108 от ЗС срещу двамата ответници за предаване владението върху тази част, която са
завзели неправомерно, както и за предявяване на иск по чл.109 от ЗС срещу втория ответник
за премахване на поставената от него оранжерия, с която се препятства ищцата да упражнява
правото си на собственост в пълен обем, като ползва и тази част от собствения си имот,
която е заета от оранжерията.
Предявени са иск по чл.108 ЗС против двамата ответници и иск с правно
основание чл.109 ЗС против ответника Д..
Ответниците оспорват предявените искове. В законовия срок представят писмен
отговор, с който се оспорват исковите претенции като недопустими и неоснователни.
Оспорва се придобиването на собствеността от страна на ищцата, като са наведени
възражения за нищожност на нотариалния акт, с който същата се легитимира като
собственик поради липсата на конкретика при описанието на имота, доколкото в нот.акт
имотът е описан с площ „от около 653 кв.м.“. Сочи се, че поради неуредените в срока по §6
от ПЗР на ЗУТ регулационни сметки за УПИ VІ-226 в кв.28 по плана на с.Тополица, целият
имот е неурегулиран, поради което продажбата на идеална част от неурегулиран ПИ, за
който е отпаднало отчуждителното действие на плана, противоречи на императивна правна
норма, което също прави нот.акт нищожен. Твърди се, че след като ищцата не е придобила
собствеността върху УПИ № VІ-226 в кв.28 по плана на с.Тополица, а само на идеална част
от неурегурлиран поземлен имот, и без извършване на процедурата по чл.17 от ЗУТ,
предявените искове са процесуално недопустими. Заявено е възражение за изтекла в полза
на ответниците придобивна давност върху процесната оранжерия, за която се твърди, че
съществува от 30 години и земята под нея се владее и ползва от ответниците повече от 10
години необезпокоявано. Въпреки, че се посочва, чеответниците нямат правен интерес от
оспорване на сделката по нот.акт № *** г. се твърди, че „сделката като цяло е нищожна“
4
като се привеждат доводи в подкрепа на това твърдение.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил предявените искове
като е признал за установено, че ищцата К. е собственик на дворно място, съставляващо
УПИ VI-226 в кв.28 по плана на с.Тополица., общ.Айтос, осъдил е ответниците Р.Х. и Р.Д.
да й предадат владението върху неправомерно завзетата от тях реална част с площ от 26
кв.м., разположена в северната част на гореописания имот; и да преустановят, на основание
чл.109 от ЗС, неоснователните си действия, с които пречат на ищцата да упражнява правото
си на собственост досежно собствения си недвижим имот - дворно място, съставляващо
УПИ VI-226 в кв.28 по плана на с.Тополица, като премахнат изградената оранжерия, която
навлиза с площ от 26 кв.м. в северната част на собствения на ищцата недвижим имот. Съдът
е приел, че при представените по делото доказателства, възражението на ответниците, че
дворищната регулация по отношение на парцелите не е приложена и на основание §6, ал.2 и
§8, ал.1 от ПЗР ЗУТ следва да се приеме, че е настъпило прекратяването й, е неоснователно
и недоказано, с оглед на което е неоснователно и възражението на ответниците за
нищожност на нотариалното удостоверяване по нот.акт № *** г. Съдът е приел, че ищцата
се легитимира като собственик на дворно място с площ 653 кв.м., представляващо южната
част от поземлен имот с пл.№ 226 в кв.28 по плана на с.Тополица, за която южна част,
съгласно неприложен в срок дворищнорегулационен план, е отреден УПИ VІ-226 в кв.28 по
плана на с.Тополица. Съдът е приел за доказано, че спорната площ от 26 кв.м. се владее от
ответниците неправомерно, тъй като не противопоставят годно правно основание. Съдът е
приел още, че доколкото завладяната от ответницата площ от 26 кв.м.не отговаря на
изискванията на чл.19 ЗУТ, с оглед забраната по чл.200, ал.1 ЗУТ, не би могла да бъде
придобита по давност от ответниците. С оглед приетото за доказано по делото, че спорната
площ от 26 кв.м. се ползва от двамата ответници, искът по чл.108 ЗС е уважен против
двамата ответници. Искът по чл.109 ЗС е уважен против ответника Д. с оглед приетото от
съда, че той е поставил оранжерията, завземайки и процесното място от 26 кв.м., и предвид
предявяването на този иск само против втория ответник.
При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
По отношение на допустимостта на решението съдът намира, че то е постановено
по допустим иск, като в тази връзка изцяло споделя изложените от първоинстанционния съд
съображения за неоснователност на възраженията на ответниците за неприложена дворищна
регулация, както и възражението по чл.576, вр.чл.580, т.4 ГПК за нищожност на
нотариалното удостоверяване по нот.акт № *** г.
По наведените от въззивниците оплаквания за неправилност на обжалваното
решение, по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
На първо място съдът приема, че фактическата обстановка е установена правилно
и в пълнота от първоинстанционния съд, а изводите му по фактите са обосновани.
Съдът намира за неоснователно първото оплакване на въззивниците - за
нарушени съдопроизводствени правила относно пасивната легитимация. Във въззивната
жалба се твърди, че първоинстанционният съд не е обсъдил като доказателство приложеното
към отговора на исковата молба удостоверение за наследници № 14-14/02.03.2021 г.,
издадено от Кмета на с.Тополица, както и представените с исковата молба нотариални
актове, поради което не е съобразил, че от посочените доказателства се установява, че
ответницата Р. Ш. Х. /с имена по акта С. Т. Х./, е придобила по възмезден начин дворно
място в ***, съставляващо част от поземлен имот с пл.№ 226 в кв.28, за който е бил отреден
УПИ ІІІ-226 по плана на същото село, когато е била в брак с В. Д. Х., починал на 02.09.2011
г., т.е. имотът е СИО, прекратена поради смърт на съпруга, съотв.че след смъртта на В. Х.,
негови наследници са децата му А. В. Х., Н. В. Х. и Р. В. Д.. Твърди се, че е налице
5
допуснато от съда съществено процесуално нарушение, изразяващо се в това, че не е
установено кой е собственик на част от поземлен имот № 226 в кв.28 по плана на
с.Тополица, за който е бил отреден УПИ VІ-226, a от там - кои лица следва да бъдат пасивно
легитимирани по иска по чл.108 от ЗС, като не е посочено дали се касае за задължително
другарство.
В мотивите си първоинстанционният съд е констатирал съобразно представеното
по делото удостоверение за наследници на В. Д. Х., че страните са роднини като ответницата
Р.Х. (С. Т. Х.) е майка на ответника Р.Д. и на майката на ищцата – А. В. Х.. Съдът е приел в
мотивите си, че ищцата се легитимира като собственик на площта, включена в УПИ VІ-226,
вкл.на спорната част, на основание представените по делото документи, а ответниците
владеят и стопанисват площта, включена в съседния УПИ ІІІ-226. Видно от представения
нот.акт № *** г., ответницата Р. Ш. Х. /с имена по акта С. Т. Х./ е закупила от С. Н. С., Н. Н.
С., Р. И. И., Д. И. Д. и З. И. Н. 16/20 ид.части от дворно място, съставляващо парцел ІІІ, пл.
№ 226 в кв.28 по плана на с.Тополица, като към този момент, видно от представеното по
делото удостоверение за наследници, е била в брак в В. Д. Х., наследодател и на майката на
ищцата. Действително, първоинстанционният съд не е обсъждал
собствеността/съсобствеността на УПИ ІІІ-226, но това, според настоящия състав, не е
процесуално нарушение, доколкото пасивната легитимация по исковете по чл.108 ЗС и
чл.109 ЗС се определя от ищеца, и доколкото предпоставка за уважаване на
ревандикационния и на негаторния иск е ответникът да владее процесния имот. С оглед
посоченото, определящо за пасивната легитимация е кой оспорва правата на ищцата, а не
кой е собственик на съседния имот. Ето защо, според настоящия състав в случая не е налице
процесуално нарушение, изразяващо се неконституиране като ответници по делото на
всички наследници на В. Д. Х..
На следващо място съдът намира, че наследниците на В. Д. Х. и вероятни
съсобственици на УПИ ІІІ-226, не са нито необходими, нито задължителни другари в
настоящия процес, доколкото оспорване правата на ищцата по отношение на спорния терен
от 26 кв.м., е налице само от ответниците Р.Х. и Р.Д..
Съдът намира за неоснователно и второто оплакване във въззивната жалба – за
допуснато нарушение на съдопроизводствените правила в диспозитива на съдебното
решение, тъй като при липсата на предявен такъв иск, съдът е признал ищцата за собственик
на дворно място, съставляващо УПИ VI-226 в кв.28 по плана на с.Тополица, без да посочи
квадратурата и реалните граници на това дворно място. Сочи се, че съдът трябва да се
произнесе за принадлежността на правото на собственост, а не и да признае ищцата за
собственик. Сочи се още, че неправилно съдът, позовавайки се на т.2а от ТР № 4/14.03.2016
г. по тълк.д.№ 4/2014 г., ОСГК, е признал ищцата за собственик, при положение, че ищцата
разполага с нот.акт за собственост. Твърди се също, че решението е неправилно и поради
това, че с нотариален акт № *** г. ищцата е закупила дворно място с площ около 653 кв.м.,
съставляващо част от поземлен имот с пл.№ 226 в кв.28 по плана на с.Тополица, а не УПИ
VI-226 в кв.28. Твърди се, че признавайки, че ищцата е собственик на УПИ, съдът е
елиминирал официален документ, какъвто представлява нотариалният акт, а в същото време
не е конкретизирал с каква площ е УПИ и кои са границите му.
Доколкото първият от предявените по настоящото дело искове е
ревандикационен, съгласно разрешението, дадено по т.2А от Тълкувателно решение № 4 от
14.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 4/2014 г., ОСГК, съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108
от ЗС, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на
6
правото на собственост към патримониума на ищеца, което първоинстанционният съд
сторил в настоящия случай. Произнесеният от АРС диспозитив е именно установителен,
поради което не е налице соченото от въззивната страна нарушение. Липсата на посочване в
диспозитива на решението на площта на процесния имот също, според настоящия състав, не
съставлява процесуално нарушение, доколкото от описаните на имота, същият е
индивидуализиран в достатъчна степен.
Неоснователно е и следващото оплакване във въззивната жалба - съдът не е
открил производство и не се е произнесъл в диспозитива на решението по искането на
ответниците за обявяване нищожност на нот.акт № *** г. по описа на нотариус № 557-
Айтос, направено с отговора на исковата молба. В отговора си на исковата молба
ответниците са изложили твърдения за нищожност на сделката по нотариален акт № *** г.,
като в същото време са заявили, че извън предмета на делото нямат правен интерес, поради
което не е коректно да оспорват другите противоречия на закона, допуснати с нотариалния
акт. Като доказателствено искане са поискали съдът „да открие производство по обявяване
нищожността на нотариален акт № *** г.“. В мотивите на решението си
първоинстанционният съд е изложил съображения за неоснователност на твърдението на
ответниците, че в нотариалния акт, с който ищцата се легитимира като собственик на имота,
е описан несъществуващ имот, но не се е произнесъл с диспозитив. Така заявеното искане не
представлява предявяване на инцидентен установителен иск, поради което съдът не дължи
произнасяне на диспозитив по така направеното искане. Отделно от това, ако ответниците са
считали, че съдът не се е произнесъл по тяхно искане за установяване нищожност на
нотариалния акт, то е следвало да поискат допълване на решението по реда на чл.250 ГПК, а
не да го сочат като основание за неправилност на обжалваното решение.
Съдът намира за неоснователно и оплакването на въззивниците, че неправилно
съдът е приел, че няма спор по делото, кой какво ползва и кой е собственик на поземления
имот и сградите. Още в отговора на исковата молба ответниците са заявили, че оранжерията
е собственост на първата ответница, която притежава същата повече от 38 години.
Твърденията на ищцата в исковата молба, че с изграждането на процесната оранжерия в
УПИ ІІІ-226, част от която (около 30 кв.м., съгласно исковата молба, 26 кв.м. съгласно
уточнението, направено съобразно експертното заключение) попадат в имота на ищцата,
при което първият ответник, в качеството си на собственик на на УПИ ІІІ-226, а вторият –
като ползвател, владеят част от имота на ищцата без правно основание, кореспондират с
твърденията на ответниците по т.ІІ от отговора им на исковата молба, че „оранжерията е
поставена преди 38 години от първата ответница…оранжерията е собственост на първата
ответница“. Показанията на св.Хаджиева, които настоящият състав кредитира, независимо
от това, че свидетелката е майка на ищцата, дъщеря на ответницата Х. и сестра на ответника
Д., установяват, че ответникът Д. е поставил оранжерията, и че той я ползва. Ето защо съдът
приема, че правилно първоинстационният съд е уважил иска по чл.108 ЗС по отношение на
двамата ответници.
Както се посочи по-горе, макар да не е безспорно по делото, съдът приема за
7
доказано с оглед показанията на св.Х., че ответникът Д. също стопанисва имота, като е
поставил оранжерията и я ползва. Този извод на настоящия състав се подкрепя и от
представеното с въззивната жалба Удостоверение за данъчна оценка изх.№
**********/24.06.2021 г. Въззивниците не са посочили какво ще установяват с това
удостоверение, но предвид съдържанието му, съдът приема, че доколкото то установява
декларирането от ответника Р.Д. на притежаването от него на ½ ид.част от имот с пл.№ 226,
кв.28, УПИ парцел 3-226, одобрен през 1975 г., от построените в този имот сгради, това
доказателство оборва твърденията във въззивната жалба, че са неправилни изводите на съда,
че ответникът Д. също живее и стопанисва имота.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че съдът не се е произнесъл
по искането на ответниците, направено в отговора на исковата молба, ищцата да бъде
призована и да отговори на въпросите: Кой е собственик на втори жилищен етаж, кой е
собственик на допълнителните постройки в двора-лятна кухня, навеси и гараж и кой е
собственик на дворното място? С оглед предмета на спора – 26 кв.м. от имота на ищцата, с
които построената в УПИ ІІІ-226 оранжерия навлиза в имота на ищцата, владяни без правно
основание, по нейни твърдения, от двамата ответници, ирелевантно за спора е: кой е
собственик на втори жилищен етаж, кой е собственик на допълнителните постройки в
двора-лятна кухня, навеси и гараж и кой е собственик на дворното място. Дори тези
обстоятелства да бяха относими към повдигнатия спор, установяването им не би могло да
стане с поставяне на въпроси към ищцата, а би следвало да стане с представяне на
съответните писмени доказателства.
На последно място съдът намира за неоснователно оплакването, че обжалваното
решение е необосновано, тъй като изводите на съда не кореспондират на доказателствата,
както и, че изобщо липсват мотиви.
По отношение на представените с въззивната жалба писмени доказателства съдът
намира следното: Представената геодезическа снимкана обект Сгради в УПИ ІІІ-226, кв.28
по плана на с.Тополица и Обяснителна записка към нея, не следва да бъдат приемани като
доказателство по делото, тъй като произнасяне по въпроси, за които са необходими
специални знания следва да бъде извършено само по съответния ред - чл.195 и сл ГПК,
което в случая не е налице. Представеното Удостоверение за търпимост на строеж №
431/28.04.2021 г. е издадено преди приключването на събирането на доказателства в
първоинстанционното производство (27.05.2021 г.), поради което искането за приемането му
във въззивното производство е преклудирано, поради което същото не следва да бъде
обсъждано.
По така изложените съображения съдът приема предявените искове за
основателни.
Поради съвпадането на изводите на двете инстанции, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено при споделяне на мотивите на първоинстанционния съд, към
които настоящият състав препраща на основание чл.272 ГПК.
Предвид така постановения резултат, на въззиваемата следва да се присъдят
направените във възизвното производство съдебни разноски – 600 лв за заплатено
8
адв.възнаграждение, съобразно представения договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260073/10.06.2021 г. по гр.д.40/2021 г. на Айтоски
районен съд.
ОСЪЖДА Р. Ш. Х. с ЕГН ********** и Р. В. Д. с ЕГН **********, двамата от
***, да заплатят на Е. А. К. с ЕГН **********, от ***, сумата 600 лв (шестстотин лева),
съдебни разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9