Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
Плевен, 23.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ІІ граждански състав
в открито заседание, на двадесет и седми септември през две хиляди и осемнадесета
година в състав :
РАЙОНЕН СЪДИЯ : ДАНИЕЛА ДИЛОВА
При секретаря : Анета Христова, като разгледа докладваното от
съдия Дилова гражданско дело № 4224 по
описа на съда за 2018г., за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по иск с правно основание чл.422, ал.1,
вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД, вр.чл.92 ЗЗД.
Производството по делото е
образувано по подадена искова молба от ***със седалище и адрес на управление:***,
против Х.И.Л. ***, в която се твърди, че
въз основа на подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по реда на чл.410 от ГПК, срещу Х.Л. е образувано ч.гр.д №
133/2018г,, по описа на PC Плевен, по което е издадена заповед за
изпълнение, срещу която в законовия срок е постъпило възражение от страна на
длъжника. Твърди, че предявява исковата си претенция въз основа на договор
далекосъобщителни услуги – *** от дата ***сключен с ответника. Твърди, че между
кредитора и длъжника са съществували и валидно са действали Договор с
индивидуален потребителски номер- *** и ID на клиента ***от дата ***с които на
ответника са предоставяни далекосъобщителни услуги за мобилни номера – ***по
тарифен план *** за срок от две години. Моли, да се вземе предвид, че номер ***
e индивидуален клиентски номер, с който абонатът фигурира в системата на
Оператора и представлява уникална комбинация от цифри, като услугите, които
ползват клиентите са свързани към един или няколко такива номера, като чрез тях
се издават месечните сметки/фактури. Твърди се, че съгласно общите условия на
един клиентски номер може да се предоставят множество услуги. Твърди, че ID или
клиентски номер на клиента в настоящия случай е ***. Твърди се, че ответникът не е изпълнил задължението си по
договора, като не е заплатил всички дължими суми за далекосъобщителни услуги. Твърди, че под
„далекосъобщителни услуги” се има предвид услугите, предоставяни от съответната
мрежа на ***, които са фактурирани, съгласно издаваните на абоната месечни
фактури като те включват - разговори, данни, съобщения, абонаметни такси,
лизингови вноски, пакетни минути и др. Твърди, че съгласно чл. 26 от Общите
условия на мобилния оператор заплащането
на услугите се извършва въз основа на месечна фактура, която се издава на името
на абоната и неполучаването па фактурата не освобождава абонатите от
задължението им за плащане на дължимите суми.
Твърди, че в срока на действието на договорите за мобилни услуги ищецът
е издал на абоната- ответник посочените
в исковата молба фактури № *********/26.01.2015г. с падеш 10.02.2015г. за
отчетен периода 23.12.2014г.- 22.01.2015г., ф-ра № *********/26.02.2015г. с
падеж 13.03.2015г., ф-ра *********/02.06.2015г. с падеж 02.06.2015г. Твърди се, че поради неизпълнението на
задължението по посочените фактури,
което е обусловило правото на мобилния оператор да прекрати едностранно
сключените с абоната-длъжник договори за далекосъобщителни услуги и да му
начисли неустойка за предсрочно прекратяване на договори за далекосъобщителни
услуги. Твърди, че ответникът дължи и лихва за забава за периода 14.03.2015г.-
18.12.2015г. в размер на 4,13 лв. Моли на основание на чл. 415 във вр. с чл. 422 от ГПК да бъде признато за установено по отношение на ответника , че съществува изискуемо вземане на ищеца, „А.Б.„
ЕАД в размер на 193,66 лв. - незаплатена далекосъобщителна услуга и неустойка
предсрочно прекратяване на договор за далекосъобщителна услуга и лихва за
забава за периода14.03.2015г.- 18.12.2015г. в размер на 4,13 лв . Претендира
направените даловодни разноски.
В срока по чл.131 ГПК не е постъпил писмен отговор от
ответника. В приложеното към заповедното производство възражение е направил възражение за изтекла давност.
Съдът,
след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите на страните приема
за установено от фактическа и правна страна следното:
Видно
от приложеното ч. гр.д. № 133/2018г. е, че Х.И.Л., с ЕГН ********** с адрес ***
е осъден да заплати на кредитора „***”
ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление *** ***,представлявано от ***и
***, сумата 15,48 лева, незаплатена далекосъобщителна услуга, дължима по
договор/и за далекосъобщителни услуги с № *** от дата ***съгласно фактура №
********* с падеж на плащане 10.02.2015 г., за отчетен период от 23.12.2014 г.
до 22.01.2015 г.; фактура № ********* с падеж на плащане 13.03.2015 г., за
отчетен период от 23.01.2015 г. до 22.02.2015 г; 173,88 лева - неустойка предсрочно прекратяване на
договор за далекосъобщителна услуга; дължима по договор/и за далекосъобщителни
услуги с № *** от дата ***съгласно фактура № ********* с падеж на плащане
02.06.2015г., за отчетен период от 23.04.2015 г. до 22.01.2015 г., ведно с
мораторната лихва в размер на 4,30 лв., начислена върху фактура №
*********/26.02.2015 г. и законната лихва върху главницата, считано от
08.01.2018 год. до изплащане на сумата, както и сумата 25 лв. разноски по
делото и 180 лева адвокатско възнаграждение. Срещу заповедта за изпълнение е
постъпило възражение и съдът е указал на
заявителя да предяви исс за установяване на вземането си. Исковете са
предявени в законоустановения едномесечен срок от връчване на указанията на
заповедния съд по ч.гр.д.№ 133/2018г. по описа на ПлРС и се явяват допустими,
поради което следва да се разгледат по същество.
Вземането
на ищеца произтича от сключен договор за мобилни услуги от 30.08.2014г, който е
представен по делото, от който се установява, че между страните е било
постигнато съгласие да бъдат доставяни на ответника, предлагани от ищеца
мобилни услуги. Видно е от приложените Общи условия, за които е безспорно, че
са действали през процесния период, че според обективираното в т.26.4
заплащането на услугите е следвало да бъде извършвано въз основа на издавани
месечни фактури, като неполучаването им от клиента не го освобождава от
задължението за плащане на дължимите суми. Съгласно т.26.5, на абоната е
следвало да се предоставя 15-дневен срок за плащане след издаване на фактурата.
По делото е представена фактура № *********
издадена на 18.07.2014г., за сумата 5,90 лв,
фактура **********/26.01.2015г. за сумата 15,34 лв, както и фактура № ********** за сумата 0,14
лв. Видно от представената по делото сметка от 02.06.2015г.е, че ищецът е начислил
неустойка в размер на 173,88 лв.
Ответникът
не оспорва представените писмени доказателства. В представеното писмено
възражение е направил възражение, че вземането на ищеца е погасено по давност.
Съгласно
чл. 111 буква „в” от ЗЗД с тригодишна давност се погасяват вземанията за наем,
лихви и други периодични плащания. Според тълкувателно решение № 3/ 18.05.2012
г. на ОСГТК на ВКС понятието „периодично плащане” по смисъла на горецитираната
норма се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на
пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Задължението за мобилни
услуги на длъжника има точно характеристиките на определено периодично плащане-
дължат се повтарящи се престации, породени от един правен факт (договор за
мобилни услуги), падежът на плащанията по фактурите настъпва на определени
интервали от време (на определена дата от месеца), без значение дали периодите
са равни или плащанията еднакви. В случая процесните фактури са били издадени
съответно през месеците януари 2015г., 26.02.2015г. и м. юни 2015г. и доколкото
според публично известните общи условия на мобилния оператор задълженията по
фактурите следва да бъдат заплатени най- късно до края на месеца следващ,
издаването им, то в случая вземането на ответника се явява действително
погасено по давност, доколкото от началния момент на давността, считан от
настъпване на изискуемостта на вземането, до предявяване на иска-06.06.2018г.
В
ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.10 и т.14 е прието, че подаването на молба за
издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание,
както и подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, не прекъсва давността. В последната хипотеза давността може да бъде
прекъсната, само ако е предявен установителен иск за вземанията, но в настоящия
случай такъв липсва. Ето защо съдът приема, че с подаване на заявлението по
чл.410 ГПК давността за периодичните вземания не е прекъсната. В
горепосоченото тълкувателно решение е прието още, че по смисъла на чл.116, б.в) ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането
му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ), като такива
действия са: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и
не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа
и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от
дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др. С оглед на изложеното съдът намира, че предявения иск е
неоснователен и недоказан, поради това че задължението на ответника за главница и лихви е погасено по давност и следва да бъде отхвърлен.
По
иска с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.92 от ЗЗД.
Видно
е от приложените Общи условия, за които е безспорно, че са действали през
процесния период, че според обективираното в т.26.4 заплащането на услугите е
следвало да бъде извършвано въз основа на издавани месечни фактури, като
неполучаването им от клиента не го освобождава от задължението за плащане на
дължимите суми. Съгласно т.26.5, на абоната е следвало да се предоставя
15-дневен срок за плащане след издаване на фактурата. Според предвиденото в т.54.1 от Общите
условия, операторът е имал право да прекрати договора за услуги или временно да
спре достъпа на абоната до мрежата при неплащане в срок на дължими суми по
правоотношението, а според предвиденото в т.54.12 договорът се е считал за едностранно
прекратен от страна на *** в случай, че забавата на плащането е продължила
повече от 124 дни. Установява се от
приложения препис на подписаното между страните Приложение №1 към договора им.,
че в него се съдържа клауза в раздел „Отговорност”, предвиждаща неустойка в
тежест на абоната, дължима в случай на извършено поради негово виновно
поведение предсрочно прекратяване на договора, в размер на всички стандартни
месечни абонаментни такси (без отстъпки), дължими от датата на прекратяване до
изтичане на определения срок на ползване. По делото е представена сметка № от 02.06.2015г. от която се установява, че ищецът е
начислил неустойка в размер на 173,88 лв.Съдът намира, че клаузата за нейстойка
се явява нищожна, на основание чл.146, ал.1 от Закона за защита на
потребителите, във вр. с чл.143, т.14 от ЗЗП, поради това, че съгласно
разпоредбата на чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. В нормата на чл.143 от ЗЗП се
съдържа примерно изброяване на неравноправни клаузи, а разпоредбата на чл.144
посочва изключенията. Т.е, за да е нищожна една клауза в договор, сключен с
потребител, тя следва да е неравноправна, осъществявайки някой от фактическите
състави на чл. 143 от ЗЗП; да не попада в някое от изключенията на чл. 144 от
ЗЗП и да не е уговорена индивидуално. Съдът намира, че процесната клауза за
неустойка осъществява фактически състав по чл.143, т.14 от ЗЗП, т.к. налага на
потребителя изпълнение на неговите задължения за заплащане на абонаментната
такса за предоставяните от оператора услуги до края на първоначално уговорения
срок, без доставчика на практика да предоставя услугите. В същото време не
попада в изключенията по чл.144 от ЗЗП. Съдът намира, че клаузата от процесния
договор, предвиждаща търсената от ищеца неустойка не е индивидуално уговорена, тъй като
представлява част от предварително изготвен от оператора бланков договор/приложение,
в който се попълват при подписването му единствено данните индивидуализиращи
конкретния потребител и избрания план/вид предоставяна услуга. Поради това,
очевидно е, че ответника, в качеството на потребител не би могъл да влияе върху
съдържанието му, договаряйки със служителя на дружеството промени в бланкетните
клаузи. Противното – предоставена такава възможност при подписване на
процесните договори, не се установява от ангажираните от ищеца доказателства. Съдът счита, че тази неустоечна клауза е
нищожна и по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. В тази насока е формирана
задължителна съдебна практика на ВКС (изразена например в Решение №110 от
21.07.2016г. на ВКС по т.д.№1226/2015г., I т.о.), приемаща нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустоечни клаузи в договори с периодично
изпълнение, които предвиждат при прекратяване на правоотношението заплащане на
неустойка в размер на останалите периодични платежи до крайния уговорен срок на
договора, т.к. позволяват едната страна
по правоотношението да получи имуществена облага от насрещната страна в размер,
какъвто би получила, ако договорът не беше прекратен, но без да се предоставя своята
насрещна престация. Така се създават условия за неоснователно обогатяване на
едната страна и позволяващата това
неустойка излиза извън присъщите й по закон функции и нарушава принципа за
справедливостта. С оглед горното,
съдът намира, че претендираната въз основа на нищожната договорна клауза
неустойка в размер на 173,88лв. не се дължи и заявената претенция за
установяване съществуването й следва да се отхвърли като неоснователна и
недоказана.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от
“А.Б.”
ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:*** против Х.И.Л.
ЕГН ********** ***, обективно
съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1
от ЗЗД с петитум да се признае за установено, че ищецът дължи на ответника сумата 189,36 лв представляваща
неплатено задължение за потребени и незаплатени мобилни услуги, както и с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК,
във вр. с чл.92, ал.1 от ЗЗД за
признаване за установено, че ответникът дължи в полза на ищеца сумата 173,88 лв
представляваща неустойка, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК от 25.08.2017г. по ч.гр.д.№6422/2017г. по описа на
ПлРС, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
Решението подлежи на обжалване пред
Плевенски окръжен съд с въззивна жалба в двуседмичен срок от днес.
районен съдия: