Р      Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

                                      град София, 18.03.2021 година

 

         В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:                                          

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                        мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ….……..… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА гр. дело №9428 по описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение №162050 от 28.07.2020г., постановено по гр.дело №49445/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 53-ти състав, е отхвърлен предявения от Р.Б.А. срещу „П.В.” ЕООД иск с правно основание чл.128, т.2 КТ  за сумата от 3290.91 лв., представляваща незаплатено нетно трудово възнаграждение за периода  от м.11.2018г. до 08.07.2019г.. С решението е осъден  Р.Б.А. да заплати на „П.В.” ЕООД на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 400.00 лв., сторени разноски по делото.

Постъпила е въззивна жалба от ищеца - Р.Б.А., чрез адв.З.О., с която се обжалва изцяло решение №162050 от 28.07.2020г., постановено по гр.дело №49445/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 53-ти състав, с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.128, т.2 от КТ за сумата от 3290.91 лв., представляваща незаплатено нетно трудово възнаграждение за периода от м.11.2018г. до 08.07.2019г., както и са възложени в тежест на ищеца разноски, дължими на основание чл.78, ал.3 ГПК за сумата 400.00 лв.. Инвокирани са доводи за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение като постановено в противоречие на материалния закон и при неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Поддържа се, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, поради което е обосновал погрешен извод, че работодателят е заплатил на ищеца дължимото му трудово възнаграждение за исковия период -  м.11.2018г. до 08.07.2019г.. Твърди се, че при доказателствена тежест за ответника по делото е останал недоказан факта, че на ищеца е било заплатено полагащото му се трудово възнаграждение за процесния период. Излага се, че по делото е установено, че ищецът не е положил подписа си във ведомостта за получавани възнаграждения за исковия период, както и не е налице подписана от него разписка, удостоверяваща извършено от работодателя плащане. Допълнителни съображения в горния смисъл са изложени и в писмена защита. По тези аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло първоинстанционното решение и да постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира присъждане на сторените по делото разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност досежно претендирани от въззиваемия разноски за адвокатски хонорар за въззивната инстанция

Въззиваемата страна - „П.В.” ЕООД, чрез адв.Г.Т., депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Излага се, че при постановяване на обжалваното решение първоинстанционният съд е приложил правилно материалния и процесуалния закон, както и е анализирал релевантните за спора факти и доказателства и е обосновал законосъобразен извод, че работодателят е провел успешно обратно доказване на твърдяното от него обстоятелство, че е заплатил на работника полагащото му се трудово възнаграждение за периода м.11.2018г. до 08.07.2019г.. В тази връзка се поддържа, че съдът правилно е приел, че не е налице неизплатено парично задължение на работодателя към работника, поради което предявеният иск като неоснователен е отхвърлен. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за адвокатски хонорар в размер на 700.00 лв. за въззивното производство. След съдебно заседание, в което са приключени устните състезания по делото, е депозирана молба на 12.02.2021г., ведно със списък на разноски.

Предявен е от Р.Б.А. срещу „П.В.” ЕООД иск с правно основание чл.128, т.2 КТ  за сумата от 3290.91 лв., представляваща незаплатено нетно трудово възнаграждение за периода от м.11.2018г. до 08.07.2019г..

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не се спори между страните и от събраните доказателства се установява, че между ищеца и ответника има сключен трудов договор, считано от 01.02.2018г., по силата на който ищецът - Р.Б.А. е заемал в ответното дружество длъжността „монтажник печатарски машини”, на 8 часа работно време, с месечно основно възнаграждение в размер на 510 лв., като с допълнително трудово споразумение от 02.01.2019г. е променено месечното основно възнаграждение на ищеца като считано от 01.01.2019г.  е станало в размер на 560 лв.. Не е спорно по делото и че трудовото правоотношение между страните било прекратено на основание чл.326, ал.1 КТ, считано от 08.07.2019г., което обстоятелство е видно от заповед №15/08.07.2019г..

       Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. За да постанови обжалваното съдебно решение, с което е отхвърлен изцяло предявения иск с правно основание чл.128, т.2 от КТ за заплащане на неизплатено нетно трудово възнаграждение за периода от м.11.2018г. до 08.07.2019г., първоинстанционният съд е приел, че от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, съвкупно и от останалите доказателства по делото, се установява, че ответникът е изпълнил задълженията си за заплащане на ищеца на полагащото му се трудово възнаграждение за  процесния период, поради което е обоснован извода, че не е налице неизплатено задължение от страна на ответника спрямо ищеца, което е основание за отхвърляне на предявения иск като неоснователен. Решението е правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.128, т.2 от КТ за сумата от 3290.91 лв., представляваща незаплатено нетно трудово възнаграждение за периода  от м.11.2018г. до 08.07.2019г.. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност на предявения иск и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Уважаването на иска с правно основание чл.128, т.2 от КТ е обусловено от кумулативното установяване на следните предпоставки: наличие на валидно трудово правоотношение между страните през процесния период, договорено възнаграждение в претендирания размер и неизпълнение от страна на работодателя на задължението му за заплащане на дължимото трудово възнаграждение. В конкретната хипотеза единственият спорен между страните въпрос е свързан с това дали дължимите за процесния период нетни трудови възнаграждения на ищеца са били погасени чрез плащане от страна на ответника, тъй като в изготвените платежни ведомости липсва подпис на ищеца, както и няма други документи, подписани от него и удостоверяващи извършените плащания, в т.ч. за превод по сметка на ищеца в банка. Доказването на изпълнението на задължението по чл.128, т.2 от КТ  е в тежест на работодателя. В  решение №89 от 29.03.2013г. на ВКС по гр.д.№558/2012г., ІV Г.О., Г.К. и решение №241 от 07.01.2015г. на ВКС по гр.д.№3269/2014г., ІІ Г.О., Г.К., постановени по реда на чл.290 ГПК и съставляващи задължителна съдебна практика, е прието, че съгласно чл.270, ал.3 КТ  изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника. Когато изпълнението на задължението за изплащане на дължимото трудово възнаграждение е удостоверено чрез подпис във ведомостта не възникват никакви съмнения за основанието, на което работникът или посоченото от него лице е получило плащането. Такива съмнения не възникват и когато основанието за плащането е посочено изрично в нареждането за банков превод или разписката. Когато законът урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ, това не изключва възможността съответните обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ. 3аконодателят може да ограничи възможността за доказване на определени обстоятелства със свидетели. Такова ограничение може да бъде уредено чрез два равностойни начина - чрез забраната съответните обстоятелства да бъдат доказвани чрез разпит на свидетели или чрез уреждането на писмената форма за доказване. Ограничението на свидетелските показания обаче никога не е абсолютно, те стават допустими, ако документът е съставен, но е изгубен или унищожен не по вина на страната, която има тежестта да докаже обстоятелствата. В този случай със свидетели се доказва съществуването на документа към определен момент, неговото най-общо или по-точно съдържание, както и обстоятелствата, които са били удостоверени в него. Ограничаването на свидетелските показания и равнозначното му изискване за писмена форма на доказване на определени обстоятелства не изключват допустимостта на други доказателствени средства, каквито са извънсъдебното и съдебното признание /първото може да бъде установявано с всички доказателствени средства, а второто - със съдебния протокол/, веществени доказателства, оглед и освидетелстването, заключенията на вещите лица.

В конкретната хипотеза въз основа на съвкупната преценка на приетите по делото доказателства - писмени и гласни доказателства и заключение на съдебно-счетоводна експертиза въззивният съд приема за установено, че   ответникът е извършвал счетоводни операции по начисляване и удръжки от трудовите възнаграждения за осигуровки и данъци по ЗДДФЛ, като към НАП са били подавани ежемесечно съответни декларации обр.№1 и №6 по Наредба №Н-8 от 29.12.2005г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица, с които дружеството е декларирало датите на изплащането на заплатите, както и внасянето на осигурителни вноски и данъци по отношение на работниците му, включително и по отношение на ищеца. Същевременно видно е от разпоредбата на чл.7 КСО, че осигурителните вноски за ДОО, които са за сметка на осигурителите, се внасят едновременно с изплащането на дължимото възнаграждение или на част от него. Следователно се налага извода, че ищецът е получил дължимите му за исковия период трудови възнаграждения и не са налице основанията в закона за ангажиране отговорността на ответника-работодател да заплати на въззивника-ищец сумата от 3290.91 лв., представляваща незаплатено нетно трудово възнаграждение за периода  от м.11.2018г. до 08.07.2019г., поради което релевираните претенции по чл.128, т.2 КТ се явяват неоснователни и законосъобразно са били отхвърлени от първоинстанционния съд. 

С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на крайните изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд първоинстанционното решение, в т.ч. и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

С оглед изхода от правния спор пред настоящата съдебна инстанция въззивника няма право на разноски. Претенция за присъждане на разноски е направена от въззиваемата страна, но в случая същата е неоснователна и такива не й се дължат доколкото няма представен договор за правна помощ и съдействия, от който се установява размера на уговореното адвокатско възнаграждение. Въззивният съд счита, че приложените с молба от 12.02.2021г., след датата на съдебното заседание, в което са приключени устните състезания по делото, доказателства за реално плащане на адвокатско възнаграждение в размер на 840.00 лв. за въззивната инстанция, не следва да се вземат предвид и като такива не следва да се присъдят в полза на въззиваемата страна.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав    

                                  

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №162050 от 28.07.2020г., постановено по гр.дело №49445/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 53-ти състав.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ :                  

 

 

                                               ЧЛЕНОВЕ: 1./                 

 

 

                                                                     2./