Р Е Ш
Е Н И Е
№ …………../………………2020г., гр.Варна.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ВАРНА,
VІІ-ми касационен състав,
в публично съдебно заседание
на единадесети юни 2020г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ДИМИТРОВА
СТОЯН КОЛЕВ
при участието на секретаря
Мая Вълева
и прокурора Силвиян Иванов,
като разгледа докладваното
от съдия М. Желязкова КНАХД № 354/2020г.
по описа на съда, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с
чл.285 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).
Образувано е по касационни
жалби на Б.С.А., чрез пълномощник – адв.Р.М. и на Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“ /ГД „ИН“/ при Министерство на правосъдието - София, подадена
чрез ст.юрисконсулт С. С., против неблагоприятните за всеки от касационните
жалбоподатели части от Решение № 2060/31.10.2019г., постановено по адм.дело №
369/2019г. на Административен съд - гр. Варна, с което е ГД „ИН“ е осъдена да
заплати на Б.С.А. обезщетение в размер на 800 лева за претърпени неимуществени
вреди, в следствие поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“ в гр.Добрич в
периода от 04.07.2017г. до 12.10.2017г., изразяващи се в: поставяне в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наложената му мярка, тъй като не са му
били осигурени подходящи битови и санитарни хигиенни условия по време на
задържането и не е осигурена достатъчна жилищна и свободна площ в килиите /в
зависимост от броя на задържаните в килията по време на престоя му жилищната
площ е била между 0,81 кв.м. и 1,64 кв.м. на човек/; неосигуряване постоянен
достъп до санитарен възел и течаща вода, както и неосигуряване на възможност за
двигателна активност; принуда за облекчаване нуждите в пластмасови бутилки и в
присъствие на останалите задържани лица, макар и несистемно; провеждане на
адвокатско свиждане в присъствие на надзирател в нарушение на чл.30 ал.5 от Конституцията на Р България; неосигуряване на материали за поддържане на лична
хигиена и хигиена на спалните помещения, ведно със законна лихва върху
главницата, считано от завеждане на исковата молба 06.02.2019г. до
окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен за горницата над 800
лева до претендираните 100 000 лева.
Касаторът Б.С.А. обжалва
решението в частта, в която искът му е отхвърлен и твърди, че въззивното
решение е незаконосъобразно, неправилно и необосновано, като несъответно на закона и
доказателствата по делото, което е довело до неправилно приложение на правилото
на чл.52 от ЗЗД, тъй като присъденото обезщетение за неимуществени вреди е
значително занижено спрямо необходимото, което следва да съответства на реално
претърпените вреди. Счита, че по делото е установено безспорно нарушение на
чл.3 от КЗПЧОС, който въвежда абсолютна забрана за нечовешко и унизително
отношение или наказание. Твърди, че препълнеността на обитаемите помещения,
липсата на достатъчен достъп до разходки на открито достъп до естествена
светлина и свеж въздух, до санитарните помещения и медицинското обслужване в
следствения арест в гр.Добрич са в противоречие със залегнали принципи в ЗИНЗС
и ППЗИНЗС и са в резултат на бездействие на администрацията на Следствен
Арест-Добрич. Моли за отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с
което да се уважи исковата претенция изцяло в пълния претендиран от касатора
размер. Моли за определяне на адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция
за оказаната правна помощ по реда на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА. В съдебно заседание
и по съществото на спора, чрез пълномощника си адв.М., поддържа жалбата на
изложените в нея основания и моли съда да я уважи.
Касаторът – ГД „ИН“, обжалва
решението в осъдителната му част, с твърдения за нарушения на материалния закон
и необоснованост - касационни основания по чл.209, т.3 от АПК. Излага
възражения срещу фактическите и правни изводи на съда. Твърди, че в хода на
делото не са установени извършени умишлени действия или бездействия на
длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия.
Счита, че ищецът не е доказал реално претърпени вреди от посочените от него
условия в следствения арест, като излага, че размера на присъденото обезщетение
за претърпените вреди е необосновано завишено. Моли обжалваното решение да бъде
отменено в осъдителната му част, като се отхвърли предявения иск. Направено е
искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната
инстанция. В съдебно заседание и по съществото на спора, чрез процесуален
представител – ю.к.С., поддържа жалбата на изложените основания и моли
уважаване на същата.
В
постъпилия по делото писмен отговор от Б.С.А. по подадената от ГД „ИН“ касационна жалба, същата се оспорва като недоказана и неоснователна по
съображения, че съдебното решение в осъдителната му част е правилно и законосъобразно.
Прокурорът от Окръжна
прокуратура - Варна дава заключение за неоснователност на двете касационни
жалби и пледира за потвърждаване на атакувания съдебен акт.
Съдът, като прецени събраните
по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съотнесени към
наведените касационни основания, прие за установено следното от фактическа и
правна страна:
Касационните жалби са
подадени в срока по чл.211 ал.1 от АПК от надлежни страни, за които съдебното
решение е неблагоприятно, и пред надлежния съд, поради което са допустими. Разгледани по същество и
двете касационни жалби се явяват неоснователни по следните съображения:
Производството пред
Административен съд - Варна е образувано по предявен иск от Б.С.А. против ГД
„ИН“ за присъждане на обезщетение в размер на 100 000 лева, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди
- болки и страдания, чувство за унизено достойнство, физически и
психически дискомфорт, унижение, нечовешко и унизително отношение, неудобство,
безпомощност, негативно влияние върху съня, чувство за несигурност и недоверие
в държавната администрация, увреждане на здравословното състояние, претърпени в
резултат на задържането му в следствен арест гр.Добрич и произтичащи от
незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на следствен арест
– гр.Добрич за периода 04.07.2017г. – 12.10.2017г., ведно със законна лихва
върху главницата, считано от завеждане на исковата молба 06.02.2019г. до
окончателното изплащане на сумата.
Въззивната инстанция е
установила, че Б.С.А. е бил задържан на 04.07.2017г. с мярка за неотклонение
„задържане под стража“, постановена по ЧНД № 883/2017г. по описа на Районен съд
Добрич, в резултат на което е бил настанен в
килия № 5 с обитаема жилищна площ - 4.93 кв. м. с параметри - 1.60
м./3.08 м./2.63м., където е бил до 23.08.2017г. През този период в килията са
настанявани още три до пет лица /около 0.81 кв. м. на човек/. От 23.08.2017г.
до 12.10.2017г. Б.А. бил настанен в килия № 9 със същите параметри, където е
бил с още две до три лица или между 1.23 кв. м. и 1,64 кв. м. за всеки от тях.
В справка с.д. № 5360 от 28.03.2019г. се сочи още, че килия № 5 и килия № 9, в които е
настаняван А. са еднотипни и са с размери: 1,60м/3.08 м./2,63 м, обща площ -
4.93 кв.м. като свободната площ е около 1 кв.м. На вратите на килиите са
направени отвори с метална решетка „за естествена проветряемост“, достъпа на
слънчева светлина е през тях, като външните прозорци са отделени от вратите на
килиите от арестния коридор, като на външната стена са монтирани вентилатори.
Санитарният възел с изграден водопровод и канализация, включващ - мивка, баня и
тоалетна, е общ за всички задържани лица. В спалните помещения няма санитарен възел,
а достъпът до течаща вода се осъществява покилийно, като се спазва принципа за
неотваряне на две килии едновременно - т.44 от раздел IV на Заповедта на
вътрешният ред в арестите. Баня е ползвал минимум два пъти седмично. Монтирана
е вентилационна система по дължината на арестния коридор над вратите на
килиите, като отворите за вкарване на въздух и за изкарване на въздух
/проветрение/, са монтирани над вратата на килията, вкопани в стената, с
метална предпазна решетка. По време на престоя на жалбоподателя в ареста
килиите не са ремонтирани и освежавани. На същия е осигурявана възможност за
провеждане на телефонни разговори, съгласно реда определен в ареста –само в
работни дни. По време на престоя в ареста от него са проведени 45 разговора за
общо 70 работни дни престой. Арестът не разполага с техническа възможност за
изграждане на каре за разходка на открито и поради тази причина, не се провежда
престой на открито. Двигателната активност на задържаните лица е осигурявана
чрез разходка в коридора на арестните помещения, след провеждане на тоалет,
покилийно.
От представените по делото
медицински документи се установява, че Б.А. е преглеждан от медицинското лице в
ареста осем пъти. При различните прегледи оплакванията му са били болки в
лумбалната област, сърбеж по тялото, замъглено виждане и сълзене от очите,
болки в сърдечната област. Преглеждан е и от лекар-специалист, видно от
приложените амбулаторни листи, като са му предписани необходимите медикаменти.
В бланката за вторични медицински прегледи при прегледа от 28.07.2017г. е
отразено, че е назначена терапия, която отказва. Доказателствените искания за
назначаване на СМЕ и СТЕ, които да докажат твърдяното от А. са оттеглени с
изрична молба до съда.
През времето на задържането
си А. е провел единадесет свиждания.
С оспореното съдебно решение
ГД „ИН“ е осъдена да заплати на Б.А. обезщетение в размер на 800 лева за
неимуществени вреди, в следствие поставянето му в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“ в
следствен арест в гр. Добрич в периода от 04.07.2017г. до 12.10.2017г. В
останалата част до пълния претендиран размер от 100 000 лв., искът е отхвърлен.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, въз основа на събраните
по делото писмени и гласни доказателства, че ищецът е бил поставен в
неблагоприятни условия за изтърпяване на мярката за неотклонение „задържане под
стража“ през процесния период, поради липсата на достатъчно жилищна и свободна
площ в килиите, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, двигателна
активност, материали за поддържане на лична хигиена и хигиена на спалните
помещения. Според мотивите на съда, тези условия се дължат на
незаконосъобразните действия и/или бездействие на длъжностните лица на
затворническата администрация за спазване на изискванията на чл.3 от ЗИНЗС,
съгласно който никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или
унизително отнасяне или наказание, както и на чл.3 от Европейската конвенция за
защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Съдът е приел, че в
конкретния случай, от установените по делото факти и обстоятелства, може да се
направи извод, че битовите условия, в които пребивавал ищеца в следствения
арест в гр.Добрич, надхвърлят неизбежното ниво на страдание, присъщо на
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, което неизбежно води до
причиняване на неимуществени вреди, поради търпени унизителни изживявания,
които следва да се обезщетят.
На основание чл.52 от ЗЗД,
съдът е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди, като е
преценил характера на деянието, извършено от служителите на ГД „ИН“, естеството
и степента на претърпените вредни последици от ищеца и продължителността на
исковия период, като в полза на А. е присъдена сума в размер на 800 лева за
периода от 04.07.2017г. до 12.10.2017г., а в останалата част, до пълния
претендиран размер от 100 000 лева, съдът е отхвърлил иска като неоснователен.
Решението е валидно,
допустимо и правилно.
Съгласно разпоредбата на
чл.284 ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от
свобода или задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на
наказанията в резултат на нарушения по чл.3, който в своята ал.1 предвижда, че
тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или
унизително отношение. Според чл.3 ал.2 от ЗИНЗС, за нарушение на ал.1 се смята
и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване
от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно
жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Настоящият касационен състав
намира, че първоинстанционният съд е дал подробен, ясен и конкретен отговор кои
факти, релевантни за спора приема за установени въз основа на събраните по
делото доказателства. Направил е вярна преценка на същите и въз основа на това
е достигнал до правилния извод, че в случая са налице законовите предпоставки,
обуславящи частична основателност на предявения иск за неимуществени вреди,
произтичащи от неблагоприятни условия при изпълнение на наложената мярка
„задържане под стража“ в периода, предмет на исковата молба.
Безспорно законът забранява
задържаните с мярка за неотклонение да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко
и унизително отношение и задължава Държавата да им осигури от една страна,
условия за изтърпяване на наложено им наказание, съобразени с уважението към
човешкото достойнство, от друга - начинът и методът на изпълнение на
наказанието да не ги подлага на страдание или трудности от степен над
неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането, и от трета - като се
имат предвид практическите нужди на задържането, тяхното здравословно и
физическо състояние да бъдат адекватно гарантирани. В случая, както правилно и
обосновано е прието от административния съд, е установено неизпълнение на
законови задължения, в следствие на което са претърпени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от неизпълнението. Претърпените от ищеца негативни преживявания са в
пряка причинно-следствена връзка с лошите битови условия, в които е бил
поставен същия в процесния период при изтърпяване на наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“. В тази връзка
неоснователни се явяват доводите на ГД „ИН“ за
несъобразяване на мотивите на съда с действителните факти от значение за случая и установените по
делото обстоятелства.
Въззивният съд много конкретно е описал, кои искови претенции намира за
частично доказани, а именно: неосигуряването на подходящи битови и санитарни
хигиенни условия по време на задържането и достатъчна жилищна и свободна площ в
килиите; липса на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода;
неосигуряване на възможност за двигателна активност; принуда за облекчаване
нуждите в пластмасови бутилки и в присъствие на останалите задържани лица,
макар и несистемно; провеждане на адвокатско свиждане в присъствие на
надзирател в нарушение на чл.30 ал.5 от Конституцията на Р България;
неосигуряване на материали за подържане на лична хигиена и хигиена на спалните
помещения. Отхвърлил е претенциите на ищеца за неосигурено медицинско
обслужване и достъп до телефон и баня като недоказани. В този смисъл липсва
противоречивост в изводите на съда, както релевира ГД „ИН“. Изпълнението на
наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ и статута на
задържаното лице при пребиваването му в ареста, неминуемо водят до ограничения,
но в случая прилагането на нормативно регламентираните в ЗИНЗС и ППЗИНЗС мерки за
изолация и произтичащите от тях ограничения, са довели до необосновано
нарушаване на основни субективни права на А.. С оглед обичайните правила за
условия на живот, съответстващи на изискванията за хуманно отношение, което да
не накърнява човешкото достойнство, посочените по-горе аспекти на условията,
при които е бил поставен Б.А., релевират липса на осъществени елементарни
хигиенни и битови стандарти и предвид кумулативния им ефект, следва да бъдат
квалифицирани като унизително и нехуманно третиране по см. на чл.3, ал.1 във
вр. с ал.2 от ЗИНЗС.
Неоснователен
е касационният довод на ГД „ИН“ и за недоказаност на
претърпените вреди. Наличието
на вреди се презюмира от закона, поради което и оборването на тази законова
презумпция е в тежест на ответника. В хода на производството пред въззивния съд
не са събрани категорични и безспорни доказателства за осигуряването на
нормални битови и санитарни условия в ареста
в гр.Добрич за посоченият период, поради което изводите на съда за
наличието на предпоставките за постановяването на осъдителното решение са
правилни. В контекста на компенсаторните средства за защита, констатацията, че
условията не отговарят на изискванията на чл.3 от ЕКПЧ и че е налице нарушение
на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, дава основание да се направи
предположение, че същите са причинили неимуществени вреди на задържаното лице -
Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото „Нешков и други срещу България“,
съгласно което средствата за защита трябва по-скоро да отразяват съществуването
на тази презумпция, а не присъждането на компенсация да зависи от умението на
жалбоподателя да докаже чрез доказателства наличието на неимуществени вреди под
формата на емоционална травма.
ЕСПЧ
нееднократно е посочвал, че макар и в условията на изтърпяване на наказание
лишаване от свобода, правата на лишените от свобода по чл.8 §1 от ЕКПЧ не могат
да бъдат ограничавани на други основания и намеса от страна на властите в
упражняването на дейността им. Нормата на чл.8 §2 на ЕКПЧ прави изключение единствено
що се отнася до намеса на държавата, предвидена в закон, или е необходима в
интерес на националната и обществената сигурност или икономическото
благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици и престъпления, за
защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Следователно
тази свобода не е абсолютна и неограничена, но дори при прилагането на
изключенията по §2 на чл.8, ЕКПЧ изисква съобразяване с принципа на
пропорционалност при намесата в упражняване на тези права и свободи. Задължение
на всяка държава е да осигури нормални условия за изтърпяване на мярката „задържане под стража“ и наказанието „лишаване от свобода“. Мотивирана е преценката на съда, че неосигуряването
на минимална жилищна площ, липса на санитарен възел и течаща вода в
помещението, лошите санитарни и хигиенни условия в помещенията, достатъчно
въздух, неосигуряване престой на открито, неосигуряване на минимум от жилищна
площ от 3 кв.м. през
периода на престоя на ищеца в ареста в гр.Добрич съставляват нарушение на чл.
3 от ЗИНЗС и представляват по своята същност незаконосъобразна дейност на
администрацията на ареста, довела до причиняване на неимуществени вреди именно
в посочения период.
При
тази фактическа установеност изводът на съда, че искът е доказан по основание,
е законосъобразен. Условията, при което ищецът е изтърпявал наложената му мярка
за неотклонение „задържане под
стража“, обуславят
основателността на предявения иск по чл.284 ал.1 от ЗИНЗС. На ищеца са
причинени негативни преживявания, изразяващи се в унижаване на човешкото
достойнство, морални и физически страдания вследствие на незаконосъобразни
бездействия на администрацията на ГД „ИН“ в нарушение
изискванията на чл.3 ал.2 от ЗИНЗС. Тези негативни преживявания излизат извън
прага на строгост по чл.3 от ЕКПЧОС и поради това следва да бъдат възмездени с
парично обезщетение.
Неоснователни са доводите в двете касационни жалби за неправилност на обжалваното решение в частта му, с която е
определен размера на дължимото
обезщетение за причинени неимуществени вреди.
От
установеното по делото неизпълнение не следва автоматично обезщетяване на
причинените неимуществени вреди в парично изражение, възприето за дължимо от
този, чиито права са нарушени, съобразно неговото лично, субективно усещане.
Естеството и характерът на причиненото страдание съдът следва да прецени не
само от страна на субективното възприятие и усещане на пострадалия за причинена
вреда, но и с конкретните факти, от които тя произтича и най-вече обезщетението
следва да е съобразено с общите схващания за справедливост, съобразени от съда
при приложението на чл.52 от ЗЗД.
В
случая размерът на дължимото
обезщетение е определено от
въззивния съд при стриктно спазване правилата
за съразмерност, посочени в чл.52 от ЗЗД. Правилно са преценени конкретните, обективно
съществуващи обстоятелства относими към увреждането, от което се претендират
вреди, както и реалното им отражение върху състоянието на ищеца.
Допълнително, настоящата
инстанция намира за необлходимо да посочи и следното: Ищецът претендира
като обезщетение за претърпените неимуществени вреди, сумата 100 000 лева общо за
период от три
месеца.
Според практиката на ЕСПЧ, при претендиране на обезщетението за репариране на
неимуществените вреди съдът следва да съобрази размера на обезщетението, като
отчита характера на деянието, извършено от служителите на администрацията на
ареста, характера на увреждането, както и естеството и степента на претърпените
морални страдания, и периода на престой
на ищеца в ареста, т.е. интензитета и продължителността на действие на
нечовешките или унизителни условия върху засегнатото лице. Така в §299 от
пилотното решение от 27.01.2015 г. на ЕСПЧ по делото Нешков и другите ЕСПЧ
сочи, че „размерът на времето, изтърпяно от съответното лице в тези условия, е
най-важният фактор за оценка на претърпените вреди“.
Предвид горното и
като отчете спецификата на случая, характера и невисокия интензитет на
увреждането,
предвид частично установеност на заявените от ищеца основания, касационния състав намира, че
увреждането на ищеца за сравнително непродължителния период, е справедливо възмездено с оспореното решение на
първоинстанционния съд, с обезщетение в размер на 800 лева, дължимо ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба. В останалата част, до
пълно предявения размер от 100 000 лева искът правилно е бил отхвърлен.
Предвид
изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че решението е
правилно и обосновано, не са налице касационни основания по чл.209 т.3 от АПК,
поради което следва да бъде оставено в сила.
При
този изход на процеса искането на Б.А. и ГД „ИН“ за присъждане на разноски
за касационната инстанция следва да бъде оставено без уважение.
По отношение претенциите на
процесуалния представител на касационния жалбоподател Б.А. за присъждане на
разноски, съдът съобрази следното: Искането за присъждане на адвокатско
възнаграждение за предоставената правна помощ на касатора на основание чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв. е неоснователно. Действително, съгласно цитираната
разпоредба адвокатът или адвокатът от ЕС може да оказва безплатно адвокатска
помощ и съдействие на материално затруднени лица. С ал.2 от посочената норма е прието, че ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена да заплати разноски, адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение като съдът определя възнаграждението в
размер не по-нисък от предвидения в Наредба № 1/2004 година. За да възникне обаче правото на адвоката на
възнаграждение в хипотезата на безплатно оказана адвокатска помощ и съдействие,
следва да е доказано твърдението, че касатора попада в категорията по чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв. – материално затруднено лице. По делото
не са представени надлежни писмени доказателства, които да установят по
безспорен и категоричен начин пред съда, че безплатната адвокатска помощ се
предоставя на лице, което отговаря на изискването да е материално затруднено,
за да възникне правото му за присъждане на адвокатско възнаграждение в
хипотезата на чл. 38, ал. 1, т.2 от ЗАдв. Обстоятелството, че същия изтърпява наказание
„блишаване от свобода“ не води автоматично извода, че същия е материално
затруднено лице по смисъла на закона. Ето защо, след като не са налице
предпоставките за оказване на безплатна адвокатска помощ, с оглед цитираната
хипотеза, не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение за касационната
инстанция.
Воден от горното и на
основание чл.221 ал.2 предл.1 от АПК съдът,
Р Е Ш
И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2060/31.10.2019г.,
постановено по адм.дело № 369/2019г. на Административен съд - гр.Варна, с което
ГД „ИН“ – Варна е осъдена да заплати на Б.С.А.
обезщетение в размер на 800 /осемстотин/ лева за претърпени неимуществени
вреди, в следствие поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“ в гр.Добрич в
периода от 04.07.2017г. до 12.10.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
завеждане на исковата молба - 06.02.2019г. до окончателното изплащане на сумата;
като искът е отхвърлен до пълния претендиран размер от 100 000 лв.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.