Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 06.04.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и трети
февруари през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия
Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №10442 по описа за 2020 год., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 12.08.2020
год., постановено по гр.дело №38756/2019 год. по описа на СРС, ГО, 33 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Г.З.Я.,
С.З.Я. и П.Т.Я. искове с правно основание чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД, че ответниците Г.З.Я. и С.З.Я. /всеки един от тях/ дължат на
ищеца следните суми: 177.75 лв. –
главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия и стойност на
услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2016 год. до 30.04.2018 год.,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №23203/2019 год.
по описа на СРС, ГО, 33 с-в – 23.04.2019 год. до окончателното изплащане,
сумата от 20.75 лв. – обезщетение за
забава върху главницата, представляваща стойност на топлинна енергия, за
периода от 14.08.2017 год. до 16.04.2019 год. и сумата от 1.22 лв. – обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главница, представляваща стойност на услугата дялово
разпределение, за периода от 30.04.2016 год. до 16.04.2019 год., а ответницата П.Т.Я.
дължи на ищеца следните суми: 710.99 лв. – главница, представляваща стойност на доставена
топлинна енергия и стойност на услугата дялово разпределение за периода от
01.05.2016 год. до 30.04.2018 год., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по ч.гр.дело №23203/2019 год. по описа на СРС, ГО, 33 с-в – 23.04.2019 год.
до окончателното изплащане, сумата от 83.01 лв. – обезщетение за забава върху главницата,
представляваща стойност на топлинна енергия, за периода от 14.08.2017 год. до
16.04.2019 год. и сумата от 4.86 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главница, представляваща стойност на услугата дялово разпределение, за
периода от 30.04.2016 год. до 16.04.2019 год., като ответниците са осъдени да
заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото
и направените разноски в заповедното производство в размер на 700 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „П.И.“
ООД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове срещу Г.З.Я. и П.Т.Я., е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от посочените
ответници. Жалбоподателите поддържат, че в процесния имот не се използвала
топлинна енергия. Видно било от списък на етажните собственици от 2008 год., че
под №120 срещу името на П.Я. било записано в графа „Отоплителни тела, брой“ – 4
бр. затапени. Според справка на третото лице-помагач от 2017 год., че от 2011
год. до момента в имота няма отоплителни тела и отклоненията са затапени.
Нарушен бил чл. 24, т. 4 от Общите условия на ищеца. Липсвали фактури, които
били единственият счетоводен документ, който доказвал търговска сделка. Нямало
доказателства за наличието на договор за доставка на топлинна енергия за битови
нужди между страните. Освен това съгласно чл. 62 ЗЗП се забранявала доставката
на отопление и предоставянето на услуги на потребител срещу заплащане без
искане от негова страна, като в случай че били предоставени услуги, които не
били поръчани от потребителя, той не бил длъжен да възстанови стоката и не
дължал заплащането й на този, който я бил изпратил или предоставил.
Представеното извлечение от сметка не представлявало доказателство за
дължимостта на претендираните суми.То било издадено и в нарушение на чл. 5, ал.
2 ЗЗП. Ето защо молят решението на СРС да бъде отменено в обжалваните ме части,
а исковете – отхвърлени. Претендират и присъждането на направените разноски по
делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната част.
Третото
лице-помагач „П.И.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл.150 ЗЕ вр.
с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваните му части. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по делото, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост, в която се намира този имот, е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на писмените
доказателства по делото, че ответниците са съсобственици на процесния
апартамент №120, находящ се в гр.София, ж.к.“*********, като П.Т.Я. прпитежава
4/6 ид.ч. от него, а Г.З.Я. – 1/6 ид.ч., поради което се явяват потребители на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ
/приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006
год./, респ. имат качеството на битови клиенти по смисъла на
§ 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012
год./ и има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с
чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./
– виж и разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по
тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.
Съгласно чл. 150,
ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
от закона/. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на
възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между
страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна
енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните,
съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 –
чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007
год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е също
така въз основа на писмените доказателства по делото – справки за използвана
топлинна енергия, протоколи за отчет на уреди и справка от 02.03.2017 год,
както и от заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото следва
да бъде кредитирано, че през исковия период отоплителните тела в имота са били
демонтирани и не е била начислявана топлинна енергия за отопление от радиатори,
в банята имало щранг-лира, като след м.октомври 2006 год. топлината от нея била
изчислявана по т. 6.5 от Приложението към Наредба №16-334 за топлоснабдяването,
в имота имало и 2 Бр. водомери за топла вода, на които бил извършван реален
отчет; делът
на ответниците за
сградна инсталация, отопление и битово горещо водоснабдяване бил изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна
уредба. Установено е също така, че общият топломер в абонатната станция бил
преминал през метрологични проверки на всеки две години, като резултатът от
проверките бил, че те съответстват на одобрения тип, както и че ищецът е отчитал за своя сметка технологични разходи.
Следователно доказана
е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответниците топлинна
енергия в определено количество за исковия период. В този смисъл СГС счита, че при определяне на дължимите суми с
изравнителните
сметки е
спазена нормативно установената методология и остойностяването е по нормативно
определените цени и възражението на жалбоподателите, че
дяловото разпределение е било извършено неправилно се явява неоснователно. Следва
да бъде посочено, че съгласно чл. 6.9 от Методиката по
Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, при щранг-лира без уред
за дялово разпределение /както е в случая/ инсталираната мощност се определя по
изчислителен път и се прилага разпоредбата по т. 6.5. – прилага се екстраполация по максимален
специфичен разход на сградата.
Задължението за
заплащане на стойността на топлинната енергия не е обусловено от издаването на
данъчни фактури, а от осъществяването на доставката, което обстоятелство с
оглед изложеното вече по-горе е доказано по делото.
Неоснователен е и
доводът на жалбоподателите относно приложението на установената в разпоредбата
на чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки, поради следните съображения:
Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016
год. на ВКС по тълк.дело № 2/2016 год., ОСГК, за отношенията, възникващи при
доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се
прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на чл.
62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Това е така, защото непоискана е тази доставка, при
която доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на
потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът
постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не
поражда за потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП.
Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията
в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след
изменението ДВ, бр. 30/2006 год./ изисква решение на общото събрание на
етажните собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа.
Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат
да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата
топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането
на начина на избягване на конфликти между етажните собственици е „решава
мнозинството“. Затова при доставката на централно отопление в сградите в режим
на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен
собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната
инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по общо
правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребителят на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права
върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му
централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на
отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части
енергия при доставката на централно отопление в сградата.
В мотивите на
Тълкувателното решение е посочено, че централното топлоснабдяване се е наложило
в България като ефективен начин за отопление на многофамилни сгради в градовете
през втората половина на ХХ век. Отношенията между етажните собственици и
начина на управление на общите сгради са били регулирани в чл. 37 – 49 ЗС, Правилника
за управлението, реда и надзора на етажната собственост /отм./ и с отделни
разпоредби в други нормативни актове. Нормативната уредба към онзи момент не
изисква съгласие в писмена форма на етажните собственици за топлоснабдяването
на сградата, което е икономически обяснимо с оглед съществувалите тогава
обществено-икономически условия: отоплението с централно подавана топлинна
енергия е лесно, евтино и хигиенично. Поради това желанието за ползване на тази
услуга се презумира от нормотвореца. В правилника за прилагане на ЗТСУ,
понастоящем отменен, топлоснабдяването на жилищните сгради под режим на етажна
собственост в цялостно застроени топлоснабдени райони или в жилищни комплекси е
уредено като задължително /чл. 162, ал. 1 и 2/, а искане от собствениците е
предвидено като условие за осигуряване на централно отопление само в сгради, по
отношение на които топлоснабдяването не е задължително /ал. 3/. Няма изискване
за съгласие на собствениците за топлоснабдяването на сградите под режим на
етажна собственост и по Наредба № 1 за ползване на топлинна енергия, понастоящем
отменена. В чл. 55 от нея обаче е предвидена възможност за етажните собственици
да се откажат от ползването на топлинна енергия /за цялата сграда или за
отделни обекти в нея/ при определени предпоставки. Нормативните актове от този
период не предвиждат сключване на индивидуални договори между потребителите на
топлинна енергия и топлоснабдителните предприятия.
С оглед така
дадените разрешения, въззивният съд приема, че непоискана доставка на топлинна
енергия в сграда в режим на етажна собственост /включително за сградна
инсталация и отопление на общите части/ е налице тогава, когато е направено
надлежно искане при условията на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на
топлоподаването до абонатната станция в сградата, но въпреки това същото не е
своевременно прекратено от топлопреносното дружество. Отделно от това всеки
собственик на индивидуален обект в сградата може по споразумение с
топлопреносното дружество да спре подаването на топлинна енергия за отопление и
битово горещо водоснабдяване на собствения си имот, като остане потребител
единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и на енергия
за общите части на сградата. В разглеждания случай нито се твърди, нито се
доказва наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по реда на чл.
153, ал. 2 ЗЕ. Следователно доставената през исковия период топлинна енергия не
се явява непоискана, респ. ответниците дължат нейната стойност.
На следващо
място, установено е въз основа на заключението на вещото лице по допусната и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза,
което подлежи на кредитиране /чл. 202 ГПК/, че стойността на доставената
топлинна енергия през периода 01.05.2016 год. до 30.04.2018 год. възлиза на
1 030.46 лв., а на услугата дялово разпределение за същия период – в
размер на 36.02 лв. /или общо 1 066.48 лв./, че обезщетението за забава в
размер на законната лихва върху главницата, представляваща стойност на топлинна
енергия, за периода от 14.08.2017 год. до 16.04.2019 год. възлиза на 124.51
лв., а обезщетението за забава в размер на законната лихва върху главница,
представляваща стойност на услугата дялово разпределение, за периода от
30.04.2016 год. до 16.04.2019 год. – на 7.29 лв.
В този смисъл при
установеното облигационно правоотношение между страните и притежаваните от
ответниците /жалбоподателите/ права в процесния недвижим имот, законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че предявените
срещу тях искове са основателни до размерите и за периодите, посочени в
обжалваното решение /срещу изчисленията на размера на вземанията, както и по
отношение на настъпилата забава за изпълнение на задълженията за заплащане на
стойността на топлинната енергия и услугата дялово разпределение, не са
наведени самостоятелни оплаквания във въззивната жалба/, ведно със законната
лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане –
чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваните му части, като правилно.
При този изход на
спора жалбоподателите нямат право на разноски.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението
от 12.08.2020
год., постановено по гр.дело №38756/2019 год. по описа на СРС, ГО, 33 с-в, в
обжалваните му, части.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „П.И.“ ООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/