Р
Е Ш Е Н И Е № 64
гр.
Хасково.,21.02.2020г.
Административен
съд – Х.,
в открито съдебно заседание на двадесет и трети януари две хиляди и двадесета
година в състав:
СЪДИЯ: ХАЙГУХИ
БОДИКЯН
при
секретаря Ангелина Латунова, като разгледа докладваното от съдия Бодикян административно дело № 550 по описа на
съда за 2019 година, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.268 от
Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).
Образувано е по жалба от „НАР“ ЕООД, с ЕИК
***, със седалище и адрес на управление гр.Х., ул.“Т.в.“ представлявано от М.Х.Р.,
подадена чрез пълномощник, срещу Решение №140/23.04.2019г. на Директора на ТД
на НАП – Пловдив, с което е оставена без уважение жалба на дружеството против
Разпореждане С190026-137-0003080/02.04.2019г. на публичен изпълнител при ТД на
НАП – Пловдив, офис Х..
В
жалбата се посочва, че с оспореното решение не бил отменен отказът на публичния
изпълнител да прекрати изпълнителното производство по отношения на публичните
вземания за корпоративен данък за периода 01.01.2006г. – 31.12.2006г., поради
погасяването им по давност. Счита се, че решението е незаконосъобразно, тъй
като било постановено при неправилно приложение на закона, в частност на
института на абсолютната погасителна давност, от една страна, а от друга без да
били изследвани всички относими за спора обстоятелства, свързани с основанието
на публичните вземания, за които се претендирало погасяване по давност. Сочи
се, че редакцията на разпоредбата на чл.171, ал.2 от ДОПК, която действала към
момента на постановяване на оспореното решение, била в смисъл, че с изтичане на
10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща тази, през
която следвало да се извърши плащане, се погасявало всички публични вземания,
независимо от спирането и прекъсването. Изключените от това правило имало само,
когато задължението било отсрочено или разсрочено. Твърди се, че дружеството
съобразило поведението си с тази разпоредба, като подало молба за спиране. Смята се, че сегашната
редакция на чл.171, ал.2 от ДОПК изключвала приложението ѝ спрямо
вземания, производството по събирането, на които било спряно, като тази
редакция нямала обратно действие и се прилагала за отношения, възникнали след
влизането ѝ в сила. В случая молбата за спиране била подаден при
действието на старата редакция на разпоредбата, преди изменението ѝ,
именно предвид оспорването на установените задължения по ревизионен акт,
включително и тези от 2006г. При това положение задълженията не се признавали. Предвид
изложеното се твърди и нарушение на принципа на чл.6, ал.1 от АПК –
добросъвестно упражняване на правомощия, тъй като спрямо дружеството били
приложени неблагоприятни мерки, който от една страна накърнявали правата му в
по-голяма степен от необходимото, а друга принципа за справедливост. На
следващо място се изтъква, че следвало да се има предвид, че задълженията по
оспорения Ревизионен акт №*********/16.07.2013г. били отменени с решение на
ВАС. В случая дружеството искало отписване, като погасени по давност
задължения, които не били оспорени пред съд и не били част от ревизионен акт.
Липсата на изследване на характера на задълженията на дружеството за 2006
година водила и до нарушаване на правилото на чл.35 от АПК, респ. до
незаконосъобразност на решението на административния орган само на това
основание.
По
изложените в жалбата съображения се иска отмяна на оспореното решение, евентуално
обявяването му за нищожно. Претендират се разноски по делото.
Ответникът,
Директор на ТД на НАП – Пловдив, чрез процесуалния си представител, навежда
довод за отпаднал правен интерес, поради наличие на доказателства за
прекратяване на изпълнителното дело.
По
същество на спора, в писмено становище и в съдебно заседание се излагат доводи
за неоснователност на жалбата, по аргументите, изложени в решението, както и в писменото
становище по делото. Счита се, че при наличие на спиране на изпълнението се дерогира
приложението на абсолютната погасителна давност от 10 години и това не е
нарушение на принципа за съразмерност, доколкото било видно, че за един
продължителен период, повече от пет години, принудителното изпълнение било
спряно, което не дало възможност на НАП да извърши действие за събиране на
задълженията. Поради това в случая било приложимо изключението, предвидено в
разпоредбата на чл.171, ал.2 от ДОПК и не била приложима абсолютната
погасителна давност. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.
Съдът,
след като се съобрази с изложените в жалбата основания, доводите на страните и
събраните доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
На
15.08.2013г. дружеството „НАР“ ООД гр. Х. подало до Директора на дирекция
„Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ (ОДОП) при ТД на НАП – Пловдив
жалба вх.№70-00-12618/15.08.2013г. (л.62 и сл.) против Ревизионен акт
№*********/16.07.2013г., като с жалбата е направено особено искане, на
основание чл.153 от ДОПК да се спре производството по изпълнението на РА,
считано от 15.08.2013г.
С
Решение №900 от 27.08.2013г. Зам. директор на дирекция „Обжалване и
данъчно-осигурителна практика – Пловдив, (л.58-60), след като разгледал жалба
вх.№20-25-157/22.08.2013г., подадена от „НАР“ ООД, на основание чл.153, ал.5 и
ал.6 от ДОПК, спрял изпълнението на Ревизионен акт №*********/16.07.2013г.,
издаден от ТД на НАП – Пловдив, до приключване на всички административни или
съдебни производства по повод обжалване на РА.
Видно
от доказателствения материал по делото, с
въпросния Ревизионен акт №*********/16.07.2013г. са били установени
задължения на „НАР“ ООД за корпоративен данък за периода от 01.01.2006г. до
31.12.2006г., данък по чл.34, чл.25 и чл.36 от ЗКПО за периода 01.01.2006г. до
30.12.2006г., данък по чл.194, чл.195 и чл.204 от ЗКПО за периода от
01.01.2007г. до 31.12.2011г. и за ДДС за периода от 01.12.2006г. до
31.12.2011г., като установеният
корпоративен данък за периода от 01.01.2006г. до 31.12.2006г. е в общ размер
93266.35 лева. С Решение № 1064/14.10.2013г. на Директор дирекция “ОДОП” –
Пловдив при ЦУ на НАП (л.236-254) РА е потвърден в частта на установен
корпоративен данък за 2008г. с прилежащи лихви, както и по отношение лихвите за
авансови вноски за корпоративен данък за
2006г. в размер 7393.10 лева, и изменен в отделни части, сред които
и тази, с която допълнително е установен корпоративен данък за 2006г., като
изменението е от 84 991.17 лева на 78 466.00 лева, ведно със
съответните прилежащи лихви.
С
Решение №689/02.04.2015г., постановено по адм.д. №3708/2013г. (л.212-227)
Пловдивският административен съд намалил размера на допълнително установения за
довнасяне корпоративен данък за 2006г. по Ревизионен акт
№*********/16.07.2013г. от 78 466.00 лева на 34 995.73 лева, ведно с
прилежащите лихви.
С
Решение №11879/04.11.2016г., постановено по адм.д. №7219/2015г. Върховният
административен съд отменил Решение №689/02.04.2015г., по адм.д. №3708/2013г.
АдмС - Пловдив в частта на намаления размер на допълнително установения за
довнасяне корпоративен данък за 2006г. от 78 466.00 лева на 34 995.73 лева,
ведно с прилежащите лихви, и върнал делото за в тази част за разглеждане от
друг състав на съда; отменил решението на АдмС – Пловдив, както и РА в частта
относно увеличението на счетоводния финансов резултат за 2006г. със сумата от
52 920 лева на основание чл.23, ал.2, т.13, вр. чл.15, ал.3, т.2 от ЗКПО
(отм.).
С
Решение №1242/04.06.2019г., постановено по адм.д. №601/2017г. Пловдивският
административен съд отменил
Ревизионен
акт №*********/16.07.2013г., в потвърдената и изменена с Решение №1064 от
14.10.2013г. на Директор на Дирекция „ОДОП“ –Пловдив при ЦУ на НАП част,
относно увеличението на счетоводния финансов резултат за 2006г. на основание
чл.23 ал.1 т.13 от ЗКПО /отм./, вр. чл.7 ЗСч, чл.14 и чл.15 ал.2 и ал.3 т.2 от ЗКПО /отм./ със сумата от 202 800.00лева, като намалил размера на допълнително установения за довнасяне
корпоративен данък за 2006г. от 78466.00 лева на 26673.63 лева. С окончателно Решение №14836/03.12.2018г.,
постановено по адм.д. №9336/2018г. Върховният административен съд оставил в
сила Решение
№1242/04.06.2019г., по адм.д. №601/2017г. на АдмС – Пловдив.
С
Искане 190026-000-0125741/14.03.2019г. дружеството „НАР“ ООД поискало от ТД на
НАП – Пловдив, на основание чл.171, ал.2 от ДОПК отписване на задълженията по
Ревизионен акт №*********/16.07.2013г. за 2006г., поради изтичане на
погасителна давност.
С
Разпореждане изх.№С190026-137-0003080/02.04.2019г. К.К.– старши публичен
изпълнител при ТД на НАП – Пловдив, офис Х., приела че не е налице изтекъл
10-годишен давностен срок за задължения по Ревизионен акт
№*********/16.07.2013г. за период от 01.01.2006г. до 31.12.2006г., поради което
разпоредила да не се прекратява поради изтекла погасителна давност ИД
№*********/2017г. по отношение на вземанията за корпоративен данък по Ревизионен
акт №*********/16.07.2013г. в общ размер на 82 065.05 лева, от които
главница 25 817.06 лева и лихви към 26.03.2019г. 40 790.30 +
15 457.69 лева.
На
10.04.2019г. в ТД на НАП – Пловдив, офис Х. от „НАР“ ООД, чрез пълномощник, е
била подадена жалба вх.№190026-000-0175454 против Разпореждане изх.№С190026-137-0003080/02.04.2019г. с
основен довод за изтекла погасителна давност по отношение задълженията по
Ревизионен акт №*********/16.07.2013г. за период 01.01.2006г. - 31.12.2006г.
С
оспореното Решение №140/23.04.2019г. Директорът на ТД на НАП – Пловдив оставил
без уважение жалба вх.№190026-000-0175454/10.04.2019г. на „НАР“ ООД. В мотивите,
обективирани в административния акт, органът е посочил, че като правна
последица от действието на нормите за давността, с изтичането на давностните
срокове по чл.171 от ДОПК се погасява правото да се събере по принудителен ред
публично вземане, а самото публично задължение не се погасявало – то оставало
дължимо. В случая, в чл.171, ал.2, пр. последно било предвидено изключение от
общото правило, а именно – в случаите на спиране на изпълнението по искане на
длъжника, каквато била хипотезата в настоящия случай. Посочил, че спирането на
изпълнението било постановено след постъпила от „НАР“ ООД молба с
вх.№70-00-12618/15.08.2013г. Отчел промяната на чл.171, ал.2 от ДОПК (ДВ, бр.94
от 04.12.2015г.), с която бил добавен изразът „или изпълнението е спряно по
искане на длъжника“. Стигнал до извода, че независимо от факта, че спирането на
изпълнението е извършено през 2013г., преценката за изтичане на давностния срок
за погасяване на вземанията се правила към момента на постановяване на текущия
акт, поради което следвало да бъде съобразена настоящата редакция на чл.171, ал.2
от ДОПК. След като било налице обстоятелство, което дерогирало приложението на
абсолютната давност, правилно и законосъобразно публичният изпълнител бил
отказал да я приложи и да прекрати поради изтекла погасителна давност
събирането на задълженията.
На
11.12.2019г. К.К.– старши
публичен изпълнител при ТД на НАП – Пловдив, офис Х. издала Разпореждане
изх.№С190026-035-0335484/11.12.2019г., с което вземайки предвид
доказателствата, удостоверяващи обстоятелства за прекратяване на производство
по събиране на публични вземания по ИД №*********/2017 и във връзка с извършена
проверка, при която констатирала погасено
вземане поради плащане, на основание чл.225, ал.1, т.1 от ДОПК, прекратила
производството по принудителното изпълнение на публични вземания по ИД
№*********/2017 срещу „НАР“ ООД, гр.Х..
В
хода на съдебното производство беше назначена Съдебно-счетоводна експертиза
(ССЕ), която да даде отговор на конкретно поставени въпроси.
В
заключението си експертизата посочва, че: Лихвата върху главницата за
корпоративен данък в размер на 26 673.63 лева за 2006г. е изчислена за
периода от 01.04.2007г. до 16.07.2013г. – дата на издаване на ревизионния акт,
и е в размер на 20 054.69 лева,
като отбелязва, че корпоративният данък следвало да бъде внесен до
31.03.2007г.; лихвата върху главницата за корпоративен данък в размер на 93 266.35
лева за 2006г. била изчислена за периода от 01.04.2007г. до 27.03.2008г. – дата
на внасяне на корпоративен данък за 2007г., и била в размер на 13 348.23 лева; лихвите върху
невнесени в срок месечни авансови вноски за 2006г. били в размер на 7393.10 лева, изчислени до 31.12.2006г.
Въз основа на така установеното, експертът посочва, че общо начислените
лихви за корпоративен данък за 2006г. са в размер на 40 796.02 лева, като отбелязва, че съществува разлика от
5.72 лева с процесната лихва 40 790.30 лева, която била в полза на
задълженото лице – „НАР“ ООД. Сочи се още, че лихвата се дължи на основание
установени задължения за корпоративен данък за 2006г. по Ревизионен акт
№*********/16.07.2013г.
В
изпълнение на втората поставена задача вещото лице посочва, че начислената
лихва върху главницата 26 673.63, за периода 17.07.2013г. до 08.08.2019г. –
датата на погасяване на главницата по принудителното изпълнение, е в размер на 16 313.42 лева, като отбелязва, че
лихвата е изчислена с приспадане на постъпилите суми за погасяване на
задължението (Приложение 4). Установило е, че задълженията на „НАР“ ООД за
корпоративен данък по Ревизионен акт №*********/16.07.2013г. за 2006г. след
Решение №1242/04.06.2018г. на АдмС – Пловдив са в размер на 26 673.63 лева
главница, и лихви в размер на 57 103.72 лева (40 790.30 +
16 313.42) или общо 83 777.35 лева. Експертът посочва, че не е налице
начисляване на лихва върху отменени публични задължения по ревизионен акт за
2006г.
В
обширно изложение в ССЕ, касаещо изпълнението на третата поставена задача,
вещото лице изброява административните актове, въз основа, на които са събрани
дължимите от „НАР“ ООД задължения за 2006г., като уточнява, че в таблица
приложение №5 е видно погасяването на главницата на задължението в размер на
26 673.63 лева и на начислените лихви в размер на 57 103.73 лева, по
вид на задължението (корпоративен данък), период за който се дължи то и номера
и дата на разпорежданията на публичния изпълнител. Конкретно посочва, че
дължимата сума от „НАР“ ООД по Ревизионен акт №*********/16.07.2013г. за 2006г.
в общ размер на 83 777.35 лева е била събрана чрез принудително изпълнение.
По
четвъртата задача, експертът посочва, че принудителното изпълнение след
възобновяването му е започнало въз основа на задължението на „НАР“ ООД по
Ревизионен акт №*********/16.07.2013г. за корпоративен данък след Решение
№1242/04.06.2018г. на АдмС – Пловдив в размер на 26 673.63 лева главница,
и начислени лихви в размер на 57 103.72 (40 790.30 + 16 313.42).
Начислените лихви били до 08.08.2019г. Уточнява, че принудителното изпълнение е
било възобновено на 28.02.2019г. с Разпореждане
№С190026-125-0056030/28.02.2019г., на основание чл.219, във вр. с чл.240 от ДОПК по изпълнително дело №*********/2017г. на ТД на НАП – Пловдив.
Въз
основа на така установеното от фактическа страна, от правна съдът намира
следното:
Жалбата е процесуално допустима, като депозирана в
срок, от надлежна страна и срещу акт, подлежащ на обжалване пред съда.
Разгледана по същество е основателна.
Осъществявайки служебен контрол за законосъобразност
на обжалваното решение, в посочения обхват съдът приема, че обжалваното решение
е издадено от компетентен орган по смисъла на чл. 266, ал. 1 от ДОПК и в
границите на неговите правомощия. Решението отговаря на изискването за форма,
като в същото са посочени правни и фактически основания за издаването му. При издаване на
обжалваното решение не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените
правила, които да обуславят неговата отмяна на
процесуално основание, но са допуснати нарушения по приложението на материално
правни разпоредби.
Съгласно
чл. 266, ал. 1 ДОПК,
действията на публичния изпълнител /каквото представлява и разпореждането по
молба-заявление за отписване като
погасени по давност публични задължения/, могат да се обжалват от длъжника или
от третото задължено лице пред директора на компетентната териториална дирекция
чрез публичния изпълнител, който ги е извършил, в 7-дневен срок от деня на
съобщението. Съгласно чл. 268, ал. 1 ДОПК, в
посочените случаи / чл. 267, ал. 2, т. 2, 4, 5 и 6 /, актът на решаващия орган
може да се обжалва пред административния съд по местонахождението на
компетентната ТД.
Видно
от оспореното Разпореждане изх.№С190026-137-0003080/02.04.
2019г.,
по образуваното ИД №*********/2017г. изпълнението на публичния изпълнител е
насочено върху вземанията за задължения произтичащи от Ревизионен акт
№*********/16.07.2013г. в частта оставена в сила след проведените съдебни
производства по оспорването му и са за период от 01.01.2006г. до 31.12.2006г по
отношение на вземанията за корпоративен данък в общ размер на 82 065.05
лева, от които главница 25 817.06 лева и лихви към 26.03.2019г. 40 790.30
+ 15 457.69 лева.
По отношение на
формиране на лихвата върху публичните задължения, съдът приема констатациите
изложени от вещото лице по приетата в съдебно производство СИЕ. Видно от същите
лихвата върху главницата за корпоративен данък в размер на 26 673.63
лева за 2006г. е изчислена за периода от 01.04.2007г. до 16.07.2013г. – дата на
издаване на ревизионния акт в размер на 20 054.69
лева. Корпоративният данък следвало да бъде внесен до 31.03.2007г.; Начислена е
и лихва в размер на 13 348.23
лева върху главница за корпоративен данък в размер на 93 266.35
лева за 2006г., който бил отразен през 2007г. и обложен с корпоративен данък
през 2007г., била изчислена за периода от 01.04.2007г. до 27.03.2008г. – дата
на внасяне на корпоративен данък за 2007г., лихвите в размер на 7393.10 лева, изчислени до 31.12.2006г.
върху невнесени в срок месечни авансови вноски за 2006г. По този начин експертът
установява, че общо начислените лихви за корпоративен данък за 2006г. са в
размер на 40 796.02 лева,
като отбелязва, че съществува разлика от 5.72 лева с процесната лихва
40 790.30 лева, която била в полза на задълженото лице – „НАР“ ООД. Лихвата
начислена върху главница от 26 673,63лв. останала дължима след влизане в
сила на РА на 03.12.2018г. в частта на довнасяне на корпоративен
данък за 2006г. за периода от 17.07.2013г. дата на установяване на задължението
/дата на РА/ до 26.03.2019г./към дата на издаване на оспореното разпореждане е
в размер на 15 414,66лв., както е отбелязано в разпореждането.
В случая основния спорен въпрос между страните не е по фактите,
а е правен и се отнася до приложение на института на
погасителната давност относно установените публични задължения с РА №*********/16.07.2013г.
за данъчен период от 01.01.2006г. до 31.12.2006г., което е основание за
отписването им по реда на чл.173 от ДОПК по отношение на жалбоподателя. Институтът на погасителната давност е
приложим в данъчното право, съгласно разпоредбите на чл. 171- чл. 173 от ДОПК.
Погасителната давност е период от време на бездействие на носителя на едно
субективно материално право, след изтичането на който се поражда правото на
задълженото лице да се позове на изтеклата давност и да откаже изпълнение на
задължението. От гледна точка на данъчното право и на ДОПК, давността е период
от време, с изтичането на който се преклудира правото на държавата да събере
едно вземане. Изтеклата погасителна давност е основание за отписване на
публичните задължения, по аргумент от нормата на чл. 173, ал. 1 от ДОПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 173, ал. 2 от ДОПК(Нова ДВ бр. 94 от 2015 г.)
вземанията се отписват служебно с изтичането на срока по чл. 171, ал. 2 от ДОПК, тоест с изтичането на т. н. абсолютна 10-годишна погасителна давност.
Погасителната давност може да бъде прекъсвана или
спирана, при наличие на възникнали преди изтичането й юридически факти,
посочени в съответната правна норма. При спиране на давността, давностния срок
не тече. С отпадане на основанието за спиране се възобновява течението на
давностния срок, като продължава да тече неизтеклата до момента на спирането
част от него. Периодът на спиране на давността не се включва в срока на
давността, с него тя се удължава. След отпадане на основанието за спиране
давностния срок се допълва с период от време равен на разликата между целия
срок на давността и изтеклото време до спирането.
В настоящия
случай, с оглед установената фактическа обстановка изводите на решавания орган,
че са налице предпоставките за спиране на давността по смисъла на чл. 172, ал.
1, т.2
и 4 от ДОПК, са правилни, законосъобразни и
обосновани. Следва да се преценят предпоставките на чл. 171, ал. 2 от ДОПК/ в сила от 01.01.2016г./, съгласно която с изтичането на 10-годишен давностен
срок, считано от 1 януари на годината следваща годината, когато е следвало да
се плати публичното задължение, се погасяват всички публични задължения,
независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато
задължението е отсрочено или разсрочено, или изпълнението е спряно по искане на
длъжника.Следва
да се прецени и доколко тази разпоредба е приложима за възникнало правоотношение
при действието на разпоредбата на чл.171, ал.2 от ДОПК преди изменението от
2016г., съгласно която „ С изтичането на 10-годишен
давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която
е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични
вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в
случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено“. Изменението на
разпоредбата не урежда заварени случаи на спиране изпълнението на РА по искане
на длъжника, какъвто е настоящия случай. С Решение №900 от 27.08.2013г. на Зам.
Директор на Дирекция ОДОП е спряно изпълнението на РА №*********/16.07.2013г.
Правоотношението е настъпило към момента на действие на разпоредба, която е
била благоприятна за жалбоподателя и според настоящия съд при настъпването на
нови факти и обстоятелства не следва да се преуреждат възникнали правоотношения
във вреда на данъчно задълженото лице, като се утежнява положението му.
Изложеното е съобразено с основен принцип в административното производство, а
именно за съразмерност по см. на чл.6, ал.2 от АПК. Действително
по отношение на РА е протекло оспорване, преминало през съдебно производство на
два пъти пред две съдебни инстанции, което значително е забавило изпълнението
на акта. В случай, че се приеме за приложима за конкретния случай разпоредбата чл. 171, ал. 2 от ДОПК/
ред. 2006г./ преди изменението, което е към момента
на възникване на правоотношението по спиране изпълнението на РА- 2013г., то абсолютната 10 годишна давност за задълженията на
жалбоподателя за 2006 г. ще изтече на 01.01.2018 г. Следователно, към момента на предявяване на искането от жалбоподателя и
към момента на издаване на Разпореждане С190026-137-0003080/02.04.
2019г.
на публичен изпълнител при ТД на НАП – Пловдив, офис Х., потвърдено с Решение
№140/23.04.2019г. на Директора на ТД на НАП – Пловдив е изтекла 10-годишната абсолютна погасителна давност.
Съгласно
Чл. 173/ред.2006 г./ , вземанията се отписват, когато са погасени по давност,
както и в случаите, предвидени със закон.
По смисъла на чл. 225, ал. 1, т. 7 във вр. чл. 168,
т. 3 от ДОПК погасяването на публичното вземане по давност е основание за
прекратяване на образуваното производство по принудително изпълнение.
Поради самостоятелния характер на производствата по
чл. 208, ал. 1, пред. 1 и чл. 225, ал. 1, т. 7 от ДОПК, публичният изпълнител
прилага в хода на обезпечително производство самостоятелна преценка по
отношение факта на изтичане на погасителната давност и наличието на
предпоставките за прекратяване на производството по принудително изпълнение.
Давността
започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Като правна
последица от действието на така споменатите разпоредби за давността, с
изтичането на давностните срокове по чл. 171 от ДОПК се
погасява правото да се събере по принудителен ред публичното вземане, за което
тези срокове са изтекли. Съобразно разпоредбата на чл. 171, ал. 1 от ДОПК,
5- годишният давностен срок започва да тече от 1 януари на годината, следваща
годината, през която е следвало да се плати публичното задължение.В случая 5
годишната давност е неприложима в настоящия случай, т.к. на основание чл. 172, ал. 2, изр. 1 от ДОПК,
давността е прекъсната с издаването на акта за установяване на публичното
вземане.
При
спазване разпоредбата на чл. 173, ал. 2 ДОПК,
така посоченото задължение е следвало да бъде отписано
служебно след изтичане на срока по чл. 171, ал. 2 ДОПК.
След като абсолютната давност по отношение на главницата е изтекла, то следва
да бъде погасена по давност и начислената върху нея лихва – задължението за
лихва няма самостоятелен, а акцесорен характер, затова то е в същия режим,
който е установен за главното задължение и не може да съществува самостоятелно,
ако абсолютната погасителна давност е изтекла за главницата. По арг. от чл. 119 ЗЗД, според
който с погасяване на главното вземане се погасяват и произтичащите от него
допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла, по отношение на
данъчните и осигурителните задължения следва да се приеме / доколкото в
данъчното и осигурителното право няма норми, които да противоречат на
гражданското право при взаимстван от гражданското право институтът на
давността/, че с погасяване на главното вземане се погасяват и произтичащите от
него допълнителни вземания, каквото е вземането за лихви.
Общ
принцип в прилагането на института на погасителната давност е, че с
погасяването на едно вземане по давност не отпада дългът, а възможността за
неговото принудително събиране. Предявяването на възражение за изтекла давност
е право на длъжника, което той може да не упражни, а да изплати доброволно
погасеното по давност задължение. В обратната хипотеза - при изтекла
погасителна давност и след позоваване на този юридически факт, е налице
основание за прекратяване на действията по принудителното изпълнение на
публично вземане от страна на публичния изпълнител. От момента на настъпване на
основанието за прекратяване на принудителното изпълнение същото става
недопустимо и следва да бъде прекратено. Публичният изпълнител е длъжен да съобрази
този факт при наведено в този смисъл възражение /давността не се прилага
служебно/, а в случай, че не възприеме възражението за изтекла погасителна
давност - решаващият орган по чл. 266, ал. 1 ДОПК,
като инстанция по същество следва да констатира изтичането на давностния срок,
респективно - настъпването на основанието за прекратяване на изпълнителното
производство, при което да отмени евентуално извършените действия по
принудителното изпълнение на такова вземане. Следователно, възраженията за
недължимост на публично държавно вземане поради настъпване на някой от фактите
от обхвата на чл. 168 ДОПК, в т. ч. и
за погасяването му поради изтекла погасителна давност, следва да бъдат заявени
пред публичния изпълнител – както е направено в случая. При евентуален отказ по
искането за предприемане на действия по смисъла на чл. 225, ал. 1 вр. чл. 173 ДОПК, те могат
да бъдат изтъкнати при защитата срещу действията на публичния изпълнител по
принудителното изпълнение на погасено по давност вземане, а в случай, че
незаконосъобразно не бъдат взети предвид и от решаващия орган по чл. 266, ал. 1 ДОПК - в
производството пред административния съд, образувано при условията на чл. 268 ДОПК.
Както
става ясно от изложението по-горе, самото публично вземане не се погасява - то
остава дължимо. Давността погасява правото да се претендират публичните
вземания, като те остават дължими и могат както да бъдат платени доброволно /чл. 174 от ДОПК/, така
и да бъдат прихванати /чл. 128, ал. 1 от ДОПК/.
Посоченото не се отразява на правото по чл. 173 ДОПК, за осъществяване
на което органът дължи съответно действие.
Жалбата
се приема за основателна. При липса на правомощие за отписване на вземанията по смисъла на чл. 173 ДОПК от съда,
преписката следва да се върне на публичния изпълнител за произнасяне по
молбата-заявление на вх.№ С190026-000-0125741/ 14.03.2019г. на „НАР“ ООД - Х.
за отписване на погасени по давност
публични задължения във вр. с последиците от съдебното оспорване на Ревизионен акт
№*********/16.07.2013г., по отношение конкретното
задължение.
Разноски
са заявени своевременно и дължими за присъждане на оспорващото дружество в
действителния им размер, отразен в приетия Списък на разноски по чл. 80 ГПК – 50 лв. за
държавна такса и 516 лв. адв. възнаграждение /договор за правна защита и
съдействие от 30.04.2019 г. и фактура за изплащане на договорения размер на
адв. възнаграждение, /л. 349/, разноски за експертиза в размер на 588лв.
Възражението за прекомерност на адв. възнаграждение не е основателно, предвид
нормата на чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/ 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът
като взе предвид, че разноските по назначената ССЕ са останали незаплатени от
жалбаподателя в увеличения размер от 300 до 588лв., или 288лв. ,следва да бъде
осъден да заплати по набирателна сметка на АС-Х..
Мотивиран
с изложеното и на основание чл. 268, ал. 2 ДОПК,
съдът
Р Е
Ш И:
Отменя
Решение №140/23.04.2019г.
на Директора на ТД на НАП – Пловдив, с което е оставена без уважение жалба на
дружеството против Разпореждане С190026-137-0003080/02.04.2019г. на публичен
изпълнител при ТД на НАП – Пловдив, офис Х..
Отменя Разпореждане
С190026-137-0003080/02.04.2019г. на публичен изпълнител при ТД на НАП –
Пловдив, офис Х. за отписване
поради погасяването му по давност на задължение в размер на 25 518.06 за
периода 01.01. 2006 г.-31.12.2006г., ведно с лихва в размер на 56247.99 лв. или
общо публично задължение в размер на 82 065,05лв.
Изпраща
молба-заявление вх. № С190026-000-0125741/ 14.03.2019г. на „НАР“ ООД – Х. на
публичния изпълнител компетентен по изпълнително дело №*********/2017г.
за произнасяне при спазване задължителните указания
по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение
относно искането за отписване поради
погасяването му по давност на задължение за корпоративен данък по
Ревизионен акт №*********/16.07.2013г. за главница 25 518.06
за периода 01.01. 2006 г.-31.12.2006г., ведно с лихва в размер на 56247.99 лв.
или общо публично задължение в размер на 82 065,05лв.
ОПРЕДЕЛЯ на
основание чл. 174 АПК вр. § 2 от ДР на ДОПК на
публичния изпълнител при ТД на НАП - Пловдив, компетентен по изпълнително дело №*********/2017г.по описа на ТД на НАП - Пловдив, 7-дневен срок за
произнасяне, след получаване на преписката от съда.
Осъжда „НАР“ ЕООД, с ЕИК
***, със седалище и адрес на управление гр.Х., ул.“Т.в.“ представлявано от М.Х.Р.
да заплати по набирателна сметка на Административен съд- Х. сумата от 288лв. съдебни разноски за ССЕ.
Осъжда ТД на НАП-Пловдив да
заплати на „НАР“
ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.Х., ул.“Т.в.“ представлявано
от М.Х.Р. – общо 1154 лв. съдебни разноски.
Решението
е окончателно, на основание чл. 268, ал. 2 ДОПК и
не подлежи на обжалване.
Да
се съобщи решението на страните на основание чл. 138 АПК вр. § 2 от ДР на ДОПК.
СЪДИЯ: