Решение по дело №12945/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 8506
Дата: 12 декември 2019 г. (в сила от 12 декември 2019 г.)
Съдия: Любомир Илиев Василев
Дело: 20191100512945
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 7 октомври 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

                             12.12.2019 година                        гр.София

 

 

В     И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

 

Софийски градски съд , Гражданско отделение , II “Б” състав , в публично заседание на девети декември през две хиляди и деветнадесета година , в следния състав :

 

                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ЛЮБОМИР В.

                           

ЧЛЕНОВЕ:  КАЛИНА АНАСТАСОВА

 

                      Мл.съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

 

при секретар Д.Шулева

като разгледа докладваното от съдия В. въззивно гражданско дело №12945 по описа на 2019 година,

за да се произнесе взе предвид следното:    

 

Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.

В. гр.д.12945/2019 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на С.И.Д. ЕГН ********** *** срещу решение 158733 от 04.07.2019 г постановено по гр.д.№5025/19 г на СРС , 61 състав , с което на основание чл.422 ал.1 ГПК във вр.чл.9 ЗПК и чл.430 ал.1,2 ТЗ е признато за установено спрямо въззивника , че дължи на „Е.М.“ ЕООД *** сумата от 4000 лева частичен иск от 8558,22 лева незаплатена главница по договор за кредит №FL428475 от 14.07.2008 г между Д. и „Ю.И Е.Д.Б.“ АД , прехвърлено на „Е.М.“ ЕООД с договор за прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г , ведно със законната лихва от 07.09.2018 г до окончателното заплащане на главницата ; и  1000 лева частичен иск от 7604,61 леваа договорни лихви върху посочената главница за периода 14.07.2008 г – 05.06.2018 г ; за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 17.09.2018 г по ч.гр.д.№59113/18 г на СРС , 37 състав . Решението на СРС се обжалва и в частта за разноските.

 Въззивникът излага доводи за неправилност на решението на СРС , тъй като уведомлението до длъжника за предсрочната изискуемост трябва да е достигнало до него и то преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение . Въззивникът е преустановил плащания пред м.10.2012 г и ищецът е трябвало да поиска предсрочна изискуемост пред м.12.2012 г , поради което процесните задължения са погасени по давност

Въззиваемата страна е подала писмен отговор , в който оспорва  въззивната жалба . С наличните писмени доказателства и ССЕ е доказано , че ответникът дължи процесните вземания . Срокът за плащане на последната вноска по погасителния план е 14.07.2018 г . След като заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 10.09.2018 г , то не са погасени по давност вноските по погасителния план след 14.09.2013 г респ.претендираната договорна лихва за периода 07.09.2015 г – 05.06.2018 г .

  

         Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС е връчено на въззивника на 22.07.2019 г и е обжалвано в срок на 24.07.2019 г .

Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС .

След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото , въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна : 

В мотивите на СРС е възпроизведена фактическата обстановка . Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост на съдебното решение , като такива пороци в случая не се констатират . Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи , като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС .

За да уважи исковете СРС е приел , че между  „Ю.И Е.Д.Б.“ АД и ответника е възникнало валидно облигационно правоотношение по сключен договор за заем.      От заключението на приетата пред СРС ССЕ се установява, че общият размер на извършените от кредитополучателя за погасяване на задълженията му по договора плащания възлиза на сумата 6092,51лв., като последното плащане, с което е погасено задължение за месечна вноска с падеж 14.06.2011г. След посочената дата от страна на ответника не са извършвани плащания в полза нито на цедента, нито на цесионера по договора за цесия. Договорът за кредит е изтекъл с изтичането на срока за внасяне на последната вноска съобразно договорения между страните погасителен план – 14.07.2018г., т.е.настъпил е падежа на всички задължения по договора за кредит . Съгласно заключението на ССЕ размерът на дължимата от кредитополучателя главница по договора за кредит възлиза на 8558,22 лв.

Представен е валиден договор за цесия на вземанията в полза на ищеца . Съобщаването на цесията на длъжника е валидно извършено, защото изходящото от цесионера уведомление (упълномощен да съобщи цесията) е връчено на ответника като приложение към исковата молба.

Процесните вземания не са погасени по давност . Съобразно разпоредбата на  чл.114 ал.1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. При разсрочено плащане на отпуснатия кредит всяка погасителна вноска става изискуема с настъпването на съответния падеж. Конкретиката на случая сочи, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение (към която дата се счита предявен искът за установяване на вземането) е подадено на 10.09.2018 г. Следователно погасено по давност е задължението за главница за задължения с падеж преди 14.09.2013 г. Задължението за главница по договора с падеж 14.09.2015 г.- 14.07.2018 г. е 6960,66лв., докато искът е предявен като частичен за сумата 4000 лв . Договорната възнаградителна лихва се претендира за период 07.09.2015 г - 05.06.2018г., поради което задължението за лихва не е погасено по давност.

 

 Решението на СРС правилно, като мотивите му се споделят и от настоящия съд . Действително ищецът не е доказал настъпване на предсрочна изискуемост на процесните вземания , но изискуемостта на същите така или иначе е настъпила съгласно погасителния план . Срокът за за внасяне на последната вноска по погасителния план е 14.07.2018 г .  

Съгласно указанията в т.1 от Тълкувателно решение №8/2017 от 02.04.2019 г на ОСГТК на ВКС допустимо е предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422 ал.1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен  за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК .

Следователно в случая - и при недоказана предсрочна изискуемост - СРС е правилно е присъдил процесните вземания , защото всички те са настъпил падеж .

Обявяването на предсрочна изискуемост е право , а не задължение на кредитора . Няма данни цедентът да е обявил процесните задължения за предсрочно изискуеми към 2012 г - съгласно указанията в т.18 от Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014 г по тълк.дело №4/14 г на на ОСГТК на ВКС за обявяване на предсрочната изискуемост е необходимо уведомление от кредитора до длъжника . Щом такова уведомление не е доказано по делото , то не е настъпила предсрочна изискуемост на процесните задължения през 2012 г и същите не са погасени по давност в претендираните размери .

 

Налага се изводът , че решението на СРС трябва да бъде потвърдено .

 

Водим от горното , СЪДЪТ

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение158733 от 04.07.2019 г постановено по гр.д.№5025/19 г на СРС , 61 състав .

 

Решението не подлежи на обжалване / чл.280 ал.3 т.1 ГПК /.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                  ЧЛЕНОВЕ: 1.                                         2.