СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Б" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на дванадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
при участието на
секретаря Донка Шулева, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно
гражданско дело № 4785 по описа на съда
за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 315624 от 17.01.2018 г., постановено по гр.д. № 67131/2016 г. по
описа на СРС, ГО, 74 състав, е признато за установено, че „М.” ООД дължи на „С.Е.”
ООД сумата от 6915,06 лв., ведно със законната лихва за периода от 22.06.2016
г. до изплащане на вземането, за която е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 04.07.2016 г. по гр. д. № 33642/2016 г.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от ответника „М.” ООД. Във въззивната
жалба се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение.
Въззивникът релевира доводи, че съдът е основал изводите си на фактури и
приемо-предавателни протоколи, оспорени от ответника с отговора на исковата
молба. Обръща внимание, че заключението на приетата по делото
Съдебно-счетоводна експертиза е, че две от трите фактури не са осчетоводени от
ответното дружество, а само от ищцовото. Претендира разноски.
Ответникът по жалбата „С.Е.” ООД в
законоустановения срок е депозирал писмен отговор на въззивната жалба, с който
я оспорва като неоснователна. Не претендира разноски.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевиранитевъззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно. Същото е недопустимо за сумата над 5165,06 лв., която е
претендираната от ищеца за дължима от ответника с исковата молба. Ищецът сочи и
представя доказателства, че разликата между сумата, за която се иска
установяване като дължима от ответника и сумата в заповедта за изпълнение е
заплатена доброволно от ответника. Поради принципът за диспозитивното начало,
решението е недопустимо за горницата над посочената в иска сума и следва в тази
част да се обезсили.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна.
Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
По делото са приети фактури и приемо-предавателни
протоколи към всяка фактура, които са подписани от представител на дружеството
ответник. Всички фактури и приемо-предавателни протоколи са оспорени от „М.“
ООД в законоустановения срок с отговора на исковата молба. В доклада по делото
СРС не е открил производство по оспорване на тези доказателства и не е
разпределил доказателствена тежест, с което е извършил процесуално нарушение,
което обаче не води до неправилност на постановеното решение, тъй като от
съвкупния анализ на всички доказателства по делото се установява
основателността на предявения иск.
От приетата и неоспорена по делото съдебно-счетоводна
експертиза, която съдът кредитира като обективно дадена и компетентна, се
установява, че фактура № 1962 от 30.12.2015 г. е осчетоводена от дружеството
ответник. Видно от експертизата фактура № 1926 от 15.12.2015 г. и фактура №
2026 от 02.02.2016 г. не са осчетоводени от ответника. Константна е практиката
на ВКС, че сключването на договор за покупко-продажба и приемането на стоката
може да се докаже с фактура, когато същата съдържа всички реквизити на договора.
С осчетоводяването на фактурата дружеството признава задължението си. Този
извод на върховния съд, не води до приемане на обратното, че когато фактурите
не са осчетоводени от дружеството ответник, искът е неоснователен. Относно
задължението по фактура № 1962 нейното осчетоводяване е достатъчно да обоснове
правния извод на СРС, който се споделя изцяло от въззивния съд, за валидно
сключен договор за покупко-продажба между страните по делото и изпълнението на
задължението на продавача за предаване на вещта. Относно задълженията за
заплащане на цената по двете неосчетоводени фактури, то същото се установява с
приетите и неоспорени по делото девет броя приходни касови ордери. Видно от
същите ответникът е заплатил доброволно, което обстоятелство е заявил и в
проведеното съдебно заседание пред въззивния съд, част от задължението по
неосчетоводената от него фактура № 1926, с което е принзал задължението си по
същата. От размера на сумата, посочена като остатък в приходните касови ордери,
се установява, че същата представлява сбора от незаплатените суми по трите
представени и приети по делото фактури
Поради изложеното, съдът намира, че извършвайки
частично плащане ответното дружество е признало извънсъдебно, че дължи цялата
претендирана от ищеца сума в размер на 5165,06 лв., посочена като остатък в
приходен касов ордер № 24 от 25.07.2016 г. при извършване на последното
доброволно плащане, за което е представено доказателство по делото.
Сключването на валиден договор за покупко-продажба
между страните по делото, изпълнението на задължението на продавача за
предаване на вещта и неизпълнението на задължението на купувача за заплащане на
цялата цена се установяват и от свидетелските показания на В.М., служител на
ищцовото дружество. Съдът даде вяра на показанията на свидетелката, тъй като
същите са логични, последователни, вътрешно непротиворечиви и кореспондират с
останалите доказателства по делото.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено за сумата от 5165,06 лв., а
въззивната жалба – оставена без уважение.
По
разноските
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1,
вр. чл. 273 ГПК ищеца има право на разноски за въззивното производство, но
такива не се претендират.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 315624
от 17.01.2018 г., постановено по гр.д. № 67131/2016 г. по описа на СРС, ГО, 74
състав в частта, в която е признато за установено, че „М.” ООД дължи на „С.Е.”
ООД сумата от 1750 лв. /горницата над 5165,06 лв. до установения размер от
6915,06 лв./.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 315624 от 17.01.2018 г.,
постановено по гр.д. № 67131/2016 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав в
останалата обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.