№ 3446
гр. София, 11.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20231100507409 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника ЗД „Б.И.“ АД срещу решение № 6879 от 03.05.2023 г., постановено по
гр.д. № 6201/2023 г. по описа на СРС, 128 състав, с което е уважен предявеният от ЗД „Е.“
АД осъдителен иск с правно основание чл. 411 КЗ за сумата от 415,60 лв., представляваща
непогасен остатък от регресно вземане за платено застрахователно обезщетение по щета №
**********/21.01.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 03.02.2023 г. до окончателното изплащане на сумата.
Въззивникът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния
закон и необоснованост, като съдът неправилно е приел, че ползването на заместващ
автомобил от пострадалия за срока на ремонт на увреденото МПС представлява пряка
последица от ПТП. Въззивникът счита, че това е допълнителна услуга, уговорена между
страните по застрахователното правоотношение „Каско на МПС“, която не представлява
вреда, покрита от отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност“. Ето защо, моли решението на СРС да бъде отменено, а предявеният иск да
бъде отхвърлен изцяло.
Въззиваемият ЗД „Е.“ АД счита, че въззивната жалба е неоснователна, а
1
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК
препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави
следното:
За възникване на регресното вземане в полза на застрахователя по имуществена застраховка
е необходимо да се установят следните факти: да е сключен договор за имуществено
застраховане, в срока на застрахователното покритие на който и вследствие виновно и
противоправно поведение на водач на МПС, чиято гражданска отговорност е застрахована
при ответника, да е настъпило събитие, за което ответникът носи риска, като в изпълнение
на договорното си задължение ищецът да е изплатил на застрахования застрахователно
обезщетение в размер на действителните вреди. Съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК
ищецът следва да установи горепосочените обстоятелства, а в тежест на ответника е да
докаже, че е погасил претендираното вземане.
В случая всички елементи от фактическия състав на спорното право се установяват
несъмнено по делото от събраните писмени доказателства, като с оглед твърденията и
възраженията на страните по делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че по силата на валиден договор за застраховка „Каско на МПС“ ищецът е
заплатил обезщетение в размер на 14555,39 лв. на пострадалия от ПТП, причинено виновно
и противоправно от лице, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника,
а последният е възстановил на ищеца част от платеното обезщетение в размер на 14154,79
лв. Спорно между страните остава обстоятелството дължим ли е остатъкът от 415,60 лв. с
оглед възраженията на ответника, че същият касае платена наемна цена за заместващ
автомобил, която не представлява пряка и непосредствена последица от произшествието и
не се покрива от застраховката „Гражданска отговорност“.
От приетите по делото писмени доказателства е видно, че към застрахователната полица по
застраховка „Каско на МПС“, подписана от ищцовото дружество и собственикът на
увредения автомобил, има сключен добавък № 1 по клауза Е+ - „заместващ автомобил“. По
силата на тази клауза застрахователят предоставя на застрахования услугата „заместващ
автомобил“ (посредством избрано от застрахователя дружество-наемодател) за срок не
повече от 30 дни, когато ремонтът в доверен сервиз ще отнеме повече от 5 работни дни. В
случая по възлагателно писмо от 27.04.2022 г. и фактура № **********/08.06.2022 г. е
предоставен под наем заместващ автомобил за период от 28 дни от 04.05.2022 г. до
2
02.06.2022 г. за обща наемна цена от 964,21 лв. с ДДС.
Съгласно разпоредбата на чл. 411 КЗ с плащането на застрахователното обезщетение
застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или
срещу лицето, застраховало неговата гражданска отговорност, до размера на платеното
обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Дължимото от
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ обезщетение зависи от размера на
обезщетението, което застрахованият дължи на увредения по деликтното правоотношение, а
то се подчинява на общите разборедби за непозволеното увреждане. Така съобразно нормата
на чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД обезщетението се дължи за всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането. Настоящият въззивен състав намира, че в случая
е налице пряка причинна връзка между настъпилото от противоправното поведение на
застрахования при ответника водач ПТП и платената наемна цена за заместващ автомобил,
тъй като ако застрахованият при ответника водач не беше причинил процесното събитие,
автомобилът на пострадалия не би бил увреден, респ. не би се наложил престоят му в сервиз
за определен период, през който увреденият е бил в невъзможност да го ползва.
Следователно разходите в размер на наемната цена на този автомобил се намират в пряка
причинно-следствена връзка с вредоносното деяние и не биха били извършени, ако не беше
настъпило увреждането. Ето защо делинквентът – застрахован по задължителната
застраховка „Гражданска отговорност“, дължи обезщетение на увредения за тези разходи.
Съгласно общата разпоредба на чл. 429, ал. 1, т. 1 КЗ, с договора за застраховка „Гражданска
отговорност“ застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в
застрахователния договор застрахователна сума отговорността на застрахования за
причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и
непосредствен резултат от застрахователното събитие. Съгласно чл. 493, ал. 1 КЗ
застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите покрива отговорността на застрахования за причинените на трети лица: 1
неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт; 2.
вредите, причинени на чуждо имущество; 3. пропуснатите ползи, които представляват пряк
и непосредствен резултат от увреждането; 4. разумно направените разходи във връзка с
предявяването на претенция по т. 1 - 3, включително съдебните разноски, присъдени в
тежест на застрахования; 5. лихвите по чл. 429, ал. 2, т. 2. От горното следва, че съгласно т.
2 на посочената разпоредба, при съобразяване с чл. 429, ал. 1, т. 1 КЗ, застрахователят по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите покрива всички
имуществени вреди, пряка и непосредствена последица от събитието. В понятието вреди
върху чуждо имущество не се включва само стойността на ремонта на увредената вещ, а и
всяка друга вреда върху имуществото на увредения – всеки разход, направен от него
вследствие на увреждането.
Обстоятелството, че тези разходи не са за ремонт, не означава, че те представляват
пропусната полза – щом са изразходени средства от актива на пострадалия, същите се
квалифицират като претърпяна загуба, а не като пропусната полза (последната би била
3
налице, например, ако пострадалият претендира суми, които би получил като наем на
увредения автомобил). Ето защо тези вреди подлежат на обезщетяване от застрахователя по
задължителната застраховка и възраженията на въззивника в обратен смисъл са
несъстоятелни. Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи във връзка с размера
на присъденото обезщетение, а и видно от приетото и неоспорено от страните заключение
на САТЕ, платената наемна цена за посочения период е по-ниска от средните пазарни цени
за страната, поради което предявеният иск се явява изцяло основателен.
Предвид идентичните правни изводи, до които достига въззивната инстанция,
първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът следва да
бъде осъден да заплати на въззиваемия направените разноски за настоящата инстанция в
размер на 100 лв., юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 6879 от 05.03.2023 г., постановено по гр.д. № 6201/2023 г. по
описа на Софийски районен съд, 128 състав.
ОСЪЖДА ЗД „Б.И.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
****, да заплати на ЗД „Е.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. ****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 100 лв., разноски пред въззивната
инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4