Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 16.06.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при
секретаря М.Митова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №11251 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 03.08.2020 год.,
постановено по гр.дело №66031/2017 год. по описа на СРС, ГО, 43 с-в, са
отхвърлени предявените от П.К.П. срещу „Р.-БМ“ ЕООД искове с правно основание
чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2
161 лв., представляваща получено на отпаднало основание авансово плащане по
договор за изработка на спално обзавеждане по индивидуален проект от 15.03.2017
год. и за сумата от 4 192.34 лв., представляваща неустойка по чл. 14, ал. 2 от договор
за изработка на спално обзавеждане по индивидуален проект от 15.03.2017 год.,
за периода от 16.03.2017 год. до 19.09.2017 год., ведно със законната лихва
върху посочените суми, считано от датата на подаване на исковата молба –
19.09.2017 год. до окончателното им изплащане.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца П.К.П.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд бил приел, че за него, в качеството му на възложител, не
било възникнало потестативното право да развали процесния договор за изработка,
че по делото не били събрани доказателства, че забавата на длъжника е виновна,
както и такива, че ищецът е изпълнил договорните си задължения и тези за
оказване на необходимото съдействие на ответника, а именно да предостави
проекти на мебелите. СРС не бил обсъдил представената по делото оферта за
изработка и монтаж от 09.03.2017 год. и разменената между страните електронна
кореспонденция от същата дата. В т. I от
офертата било посочено, че материали, размери, спецификация са предварително
съгласувани, като по-долу в офертата същите били посочени. В последното
електронно писмо от 09.03.2017 год., 18.23 ч., ответникът бил изпратил
калкулация, в която били включени исканите от ищеца уточнения на механизми с
предходно електронно писмо. Следователно предметът на договора за поръчка бил
ясно очертан и предварително съгласуван между страните, като ищецът бил
изпълнил задължението си за представяне на проект на мебелите още преди
формалното подписване на договора. Нещо повече, между страните нямало спор
относно предмета на договора, като в първото съдебно заседание ответникът бил
заявил, че артикулът по така съставената оферта е изработен поне 90 % – видно от
протокола от съдебното заседание, проведено в първоинстанционното производство на
03.12.2019 год. Доколкото ищецът бил заплатил уговорената авансова вноска, то
той бил изпълнил всички свои задължения по договора. С оглед твърденията му, че
е налице пълно неизпълнение от страна на ответника, то в тежест на последния
било да установи, че е налице частично или пълно изпълнение, но това не било
сторено по делото. Неправилно СРС бил приел, че едва на 12.06.2017 год. ищецът
е изпратил на ответното дружество разпределението на гардероба и начина, по
който иска да стане гърба на спалнята, като се позовал на представеното като
доказателство по делото електронно писмо от същата дата. От една страна това
писмо било прието като доказателство в нарушение на процесуалните правила – във
второто съдебно заседание, проведено на 25.02.2020 год., без ответникът да
посочи каквито и да било причини, че не е могъл да го узнае, посочи или представи
своевременно в срок, както изисквала нормата на чл. 147 ГПК. От друга страна,
дори и да било кредитирано, то от датата на неговото изпращане – 12.06.2017
год. до датата на получаване на нотариалната покана от ответника – 28.07.2017
год. имало повече от 45 календарни дни, какъвто бил и срокът на изпълнение по
договора. Т.е., ответникът не бил изпълнил нито в срока на договора –
30.04.2017 год., нито в срок от нови 45 календарни дни след електронното писмо
от 12.06.2017 год., нито дори към настоящия момент. Неправилно
първоинстанционният съд не бил кредитирал показанията на свидетеля Н.Г., като
приел, че същият е заинтересован от изхода на делото като близък приятел на
ищеца и че те не кореспондират с електронното писмо от 12.06.2017 год. и
изпратената до ответника нотариална покана. Напротив, показанията на посочения
свидетел били последователни, логични и дадени безпристрастно, като
кореспондирали с всички останали доказателства по делото. Неясно било защо
показанията му били приети за противоречиви, при положение, че лятото като
период започвало на 21 юни, т.е. след изпращане на електронното писмо от
12.06.2017 год., а отделно от това „началото на лятото“ можело да бъде и
няколко седмици след официалното му начало. От показанията на свидетеля Г. се
установявало, че за ищеца било от изключително важно значение поръчката на
мебелите да бъде завършена в срок, доколкото той искал да се нанесе в новото си
жилище, тъй като заплащал наем за друго жилище. Неизпълнението от страна на
ответника било продължило повече от 2 месеца и това го принудило да направи
друга поръчка, с което бил отпаднал интересът му от процесния неизпълнен
договор. Независимо от това дори да и се приемело, че с изпратената до
ответника нотариална покана ищецът не бил развалил договора, то този договор
бил развален с подаването на исковата молба по настоящото дело и получаването й
от ответното дружество, доколкото в нея били изложени твърдения за неизпълнение
на договора и се претендирали последиците от това. Неправилно първоинстанционният
съд бил отхвърлил и претенцията за неустойка по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, приемайки,
че ищецът е неизправна страна по договора. Ето защо моли обжалваното решение да
бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски
по делото.
Ответникът
по жалбата „Р.Б.“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане искове с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, но е частично неправилно.
По отношение на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД:
Безспорно
е във въззивното производство, че на 15.03.2017 год. между страните е възникнало
валидно правоотношение по договор за изработка
– чиято регламентация се съдържа в чл. 258 – чл. 269 ЗЗД, по силата на който ищецът възложил, а ответникът
приел да изработи с негови материали срещу заплащане от 4 322 лв. спално
обзавеждане по индивидуален проект на възложителя /т.е., в съответствие със
заявката от Приложение №1/ в срок от 45 календарни дни, считано от 15.03.2017
год. Възложителят се задължил да заплати уговореното възнаграждение, както
следва: 50 % при сключване на договора /или 2 161 лв./ и 50 % при монтажа /или
2 161 лв./. Съгласно чл. 14, ал. 2 от договора, при неизпълнение от страна на
изпълнителя, той дължал неустойка в размер на получения аванс, плюс лихва в
размер на 0.5 % на ден, за всеки ден от неговото получаване.
На 16.03.2017 год. ищецът заплатил
на ответника сумата от 2 161 лв. /50 % от уговореното възнаграждение/.
Спорният между страните въпрос по
същество във въззивното производство е свързани с това дали е налице пълно
неизпълнение от страна на ответника на договора за изработка, респ. дали ищецът
валидно го е развалил.
За да възникне преобразуващото право
да се развали един договор, е необходимо наличието на следните предпоставки: 1/
между страните да е сключен договор, който да не е прекратен на друго
основание; 2/ да има неизпълнение на задължение на насрещната страна по
договора – пълно неизпълнение, забавено, лошо, несъответно на уговореното или
частично неизпълнение; 3/ неизпълнената част от договора да е значителна и 4/
неизпълнението да е виновно, т.е. да се дължи на причина, за която длъжникът
отговаря. Правото да се развали договора отпада ако длъжникът не отговаря за
неизпълнението, напр. ако неизпълнението е в резултат на забава на кредитора
/неоказано съдействие от негова страна/ или забава на трети лица.
Развалянето на договора е крайно
средство в развитието на възникналото между страните правоотношение. Поради
това законодателят в нормата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД е предвидил предупреждението
като предпоставка за упражняване на правото на разваляне на договора /което в
частност следва да бъде направено писмено, доколкото процесният договор за
изработка е сключен в писмена форма – чл. 87, ал. 1, изр. последно ЗЗД и следва
да бъде доведено до знанието на насрещната страна/. С предупреждението следва
да бъде предоставен подходящ срок за изпълнение на задължението. В случаите,
при които такъв срок не е даден или даденият е неподходящ, но не последва
изпълнение в достатъчен срок, развалянето на договора настъпва ако такъв срок
фактически е изтекъл след това. В разпоредбата на чл. 87, ал. 2 ЗЗД са уредени
хипотези на разваляне на договора без предупреждение: 1/ когато изпълнението е
станало невъзможно изцяло или отчасти; 2/ когато длъжникът е изпаднал в забава,
а късното изпълнение е безполезно за кредитора и 3/ при фикс-сделките, когато
задължението трябва да се изпълни непременно в уговореното време. Между
забавата и отпадналия интерес от престацията трябва да съществува причинна
зависимост, като при възникнал между страните спор кредиторът следва да
установи, че няма полза от забавеното изпълнение.
Изпълнителят е длъжен да извърши
работата съобразно поръчката – съобразно изискванията, упътванията и проектите
на поръчващия. Изработеното трябва да съответства на уговореното в предметно,
времево, качествено и количествено отношение. На задължението на изпълнителя да
изработи кореспондира именно правото му на възнаграждение при спазване на общия
принцип за недопускане на неоснователно обогатяване на едната страна за сметка
на другата. Съответното изпълнение предпоставя съответното възнаграждение.
Въззивният съд приема, че в
разглеждания случай ответникът се е задължил да извърши договорените работи в
съответствие с дадения от възложителя индивидуален проект. Основна задача на
проекта е да очертае изискванията на възложителя за обекта/предмета, който ще
се изработва – технически, функционални, планово-композиционни характеристики /размери,
материали, декор, обков и пр./. Индивидуалният проект /заданието/ може да бъде
приложение към договора или да е инкорпориран в текста на договора, да се извлече
от други документи, например от оферта на изпълнителя, кореспонденция между
страните, както и да се установи с гласни доказателства /писмената форма на
заданието не е такава за действителност – виж Решение №
196 от 11.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 994/2010 г., II т. о., ТК/. Следователно от клаузите на чл. 1 от раздел I и чл. 1 от раздел II от процесния договор може да се направи извода, че
за да бъде изработено спалното обзавеждане е необходимо възложителят да
предостави на изпълнителя проект.
В частност установено е въз основа на
съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства, в т.ч.
разменената между страните електронна кореспонденция /която е била представена
от страните своевременно – в първото съдебно заседание, проведено в
първоинстанционното производство – виж чл. 143, ал. 2 ГПК/, че възложителят
/ищецът/ е оказал съдействие, изразяващо се предоставянето на пълното
съдържание на индивидуалния проект, необходим за точното изпълнение на
възложената работа, едва на 12.06.2017 год. При това положение въззивният съд приема,
че ищецът е в кредиторова забава – чл. 95 ЗЗД Направеното от него с нотариалната покана от 25.07.2017
год. изявление за разваляне на договора не е произвело правно
действие, тъй като към момента на
отправянето му не е бил изтекъл 45-дневният срок по чл. 2 от раздел ІІ от
процесния договор, който се отброява от 12.06.2017 год. и съответно изтича на
26.07.2017 год.
Същевременно в исковата молба на П.К.П.
се съдържа волеизявление за развалянето на процесния договор поради безполезност на
изпълнението /когато в искането на кредитора се претендира разваляне на
договора или последиците от него, то искането съдържа имплицитно и
предупреждение за изпълнение, даже и да не са изрично формулирани изявление в
този смисъл/.
По делото не са ангажирани каквито и
да било доказателства от страна на ответника, чиято е била доказателствената
тежест съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, че е изпълнил задълженията си по процесния
договор.
Преценката за предпоставките на чл.
87, ал. 2, пр. 2 ЗЗД е всякога конкретна. Субективната представа на кредитора
за безполезност на изпълнението не е достатъчна за разваляне на договора в
хипотезата на чл. 87, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, а следва да се предпостави от
конкретна, обективна причина за отпаднал интерес от същата, в качеството й на
новонастъпил в периода на забавата на длъжника факт, като се изхожда от целта
на сключения договор и какъв материален интерес на кредитора той удовлетворява.
СГС намира с оглед изложеното вече
по-горе за наличието на кредиторова забава, че ищецът не е установил по
несъмнен и категоричен начин по делото, че отпадането на интереса му от
изпълнението на процесния договор е настъпило именно в резултат на забавата на
длъжника – същият твърди, че е планувал до 30.04.2017 год. да се нанесе в своя
апартамент, за който било поръчано спалното обзавеждане, а в показанията на
разпитания свидетел Н.А.Г. не се съдържа конкретна информация за това кога
точно ищецът е сключил заместваща сделка /друг договор за изработка на спално
обзавеждане/. При това положение се налага извода, че не са налице
предпоставките по чл. 87, ал. 2, пр. 2 ЗЗД за разваляне на договора на това
основание.
С оглед претендираното от ищеца
разваляне на договора, ефектът на същото трябва да бъде преценяван при
условията на чл. 87, ал. 1 ЗЗД – фактът на развалянето и предпоставките, при
които са настъпили последиците му /чл. 87, ал. 1 ЗЗД или чл. 87, ал. 2, пр. 2 ЗЗД/ са преценими и приложими съгласно доказателствата по делото – в този
смисъл виж например Решение № 82 от 31.07.2015 год. на ВКС по т.дело №
1611/2013 год., І т. о., ТК.
С исковата молба може да бъде
развален всеки двустранен договор, независимо от това дали в нея е посочен
подходящ срок за изпълнение, не е посочен никакъв срок или посоченият срок е
недостатъчен. Договорът се счита развален с исковата молба, ако длъжникът не
изпълни в хода на производството по делото до изтичането на обективно
подходящия с оглед обстоятелствата срок /виж Решение № 4 от 23.06.2017 год. на
ВКС по дело № 50183/2016 год., ІV г. о., ГК/.
Препис от исковата молба е бил
получен от ответника на 30.05.2018 год., като в хода на първоинстанционното
производство същият не е предложил изпълнение, поради което и доколкото
забавата след 12.06.2017 год. се дължи на причина, за която същият отговаря, то
въззивният съд приема, че волеизявлението за разваляне, включващо имплицитно и
предупреждение за изпълнение, обективирано в исковата молба, е произвело своето
действие и е довело до прекратяване на облигационната връзка между страните –
факт, който е настъпил в хода на процеса и следва да бъде взет предвид съгласно
чл. 235, ал. 3 ГПК. След като процесният договор е бил развален, то ищецът се
легитимира като кредитор на претендираното вземане по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД
за връщане на заплатената част от уговореното възнаграждение /аванс/.
В този смисъл релевираната претенция
се явява основателна и следва да бъде уважена, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
По отношение на иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
Претенцията на ищеца е за заплащане
на уговорената в клаузата на чл. 14, ал. 2 от процесния договор неустойка – при
неизпълнение от страна на изпълнителя, той дължи неустойка в размер на
получения аванс, плюс лихва в размер на 0.5 % на ден, за всеки ден от неговото
получаване.
Неустойката по чл. 92 ЗЗД обезпечава
изпълнението на дадено задължение и служи за обезщетяване на вредите от
неизпълнението, с нея се определя предварително техният размер и кредиторът се
освобождава от задължението да ги доказва. Неустойката може да бъде уговорена
за пълно неизпълнение или забавено или неточно изпълнение и се дължи само в
предвидените в договора хипотези. При развалянето последиците от договора,
включително и поетите задължения, ако той не е за периодично или за
продължително изпълнение, отпадат с обратна сила съгласно чл. 88, ал. 1 ЗЗД и
страните си дължат връщане на даденото на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. След
като договорът бъде развален, отговорност за вреди под формата на неустойка може
да се претендира само ако такава е уговорени при разваляне – виж и
разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 7/2013 год. на ВКС по тълк.дело №
7/2013 год., ОСГТК.
Тълкувайки съдържанието на
уговорката в чл. 14, ал. 2 от договора, в т.ч. употребения в нея израз „за
всеки ден от неговото получаване“, във
връзка с тези в чл. 13 и чл. 14, ал. 1, в които също са уговорени неустойки, както
и с тази в чл. 12, в смисъла следващ от общия разум на изявленията, при
отчитане на мястото на отделната уговорка с оглед систематичното и място в
договора и общия му смисъл, въззивният съд приема, че действителната воля на
страните по договора е била изпълнителят да дължи неустойка в хипотезата на
разваляне на договора поради неизпълнение на задълженията му да изработи и
монтира спалното обзавеждане по проекта на възложителя. Аргумент в подкрепа на
този извод е обстоятелството, че именно развалянето на двустранния договор
/какъвто е този за изработка/, при което с обратна сила се заличава всичко
онова, което е било негово съдържание, налага всичко изпълнено по сделката да
се реституира на страните по него.
Според
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009
г., ОСTK, не
е нищожна неустойката, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който
тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави
поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на
договора. Нищожна
поради накърняване на добрите нрави е единствено клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции. В посоченото Тълкувателно решение е прието, че
добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието
на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи
/какъвто е принципът на справедливостта/ или произтичат от тях, като за
спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави
следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора, а не към последващ момент, като следва да бъдат преценявани като
критерии естеството /парични или непарични/ и размерът на задълженията, чието
изпълнение се обезпечава с неустойка, дали изпълнението на задължението е
обезпечено и с други прави способи /поръчителство, залог, ипотека и др./, вид
на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение
на задължението /съществено или за незначителна негова част/, съотношението
между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на
задължението вреди, както и други критерии при конкретната преценка на
обстоятелствата по делото, като се вземат предвид конкретните факти и
обстоятелства за всеки отделен случай.
В разглежданата хипотеза очакваните
от възложителя към момента на сключването на договора за изработка вреди от
развалянето му, биха се изразили в: 1/ претърпени
загуби, изразяващи се в направените разноски по сключване, изпълнение и
разваляне на договора, както и неблагоприятна за кредитора разлика в условията,
при която е сключена евентуална сделка на покритие /арг. от чл. 323 ТЗ/ и 2/
пропуснатите ползи, изразяващи се в по-голямата стойност, която насрещната
престация има за кредитора след приспадане на дължимата от него престация, от
която той се освобождава вследствие на развалянето.
В изпълнение на служебното си
задължение за изследване валидността на уговорената неустоечна клауза,
преценена към датата на пораждане на задължението, въззивният съд приема, че
същата противоречи на добрите нрави, тъй
като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, поради което се явява нищожна. Размерът на дължимата неустойка е
съизмерим на първо място със сумата на получения аванс и на втора място със
сума, формирана при натрупването на 0.5 % върху 2 161 лв. за всеки ден от
получаването на аванса, като същевременно не е уговорен краен предел или
фиксиран срок, до който тя може да се начислява /които не са изводими по
несъмнен начин и при тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД/ – например за 45 дни,
колкото е предвиденият срок за изработване и монтиране на спалното обзавеждане,
с изтичането на които би било възможно да има неизпълнение, респ. кредиторът би
могъл да упражни потестативното си право да развали договора, или до момента на
развалянето на договора или до момента на заплащане на неустойката.
Сумата от 2 161 лв. е 50 % от
стойността на поръчката, а сумата, формирана като процент от получения аванс –
0.5 % на ден /която освен това преди развалянето на договора не е изискуема и
не е забавена/, ако бъде изчислена за 45 дни, възлиза на 486.23 лв., или общо
2 647.23 лв., т.е. равнява се на 61.25 % от стойността на поръчката, като
с оглед изложеното по-горе уговорката за заплащане на неустойка може да доведе
до заплащането на сума, равна и дори по-голяма от уговореното между страните
възнаграждение /стойността на поръчката/, а при това положение не може да се
съизмери и с очакваните от развалянето на договора вреди за кредитора /в този
смисъл виж например Решение № 298 от 31.10.2013 год. на ВКС по гр.дело № 1312/2012 год., IV г. о., ГК/.
В този смисъл настоящият съдебен
състав приема, че ищецът не се легитимира като кредитор на претендираното
вземане за договорна неустойка по чл. 14, ал. 2 от процесния договор, поради
което и релевираната претенция подлежи на отхвърляне, както като краен резултат
е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо решението на СРС следва да
бъде отменено в частта му, в която е отхвърлен предявения иск по чл. 55, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД, която претенция подлежи на уважаване, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
В останалата обжалвана част
първоинстанционното решение трябва да бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
жалбоподателя /ищеца/ направените разноски в първоинстанционното производство
за държавна такса в размер на 86.44 лв. и за възнаграждение за един адвокат в
размер на 170.07 лв., както и направените разноски във въззивното производство
за държавна такса в размер на 43.22 лв., съразмерно с уважената част от
въззивната жалба, респ. уважената част от исковете.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 03.08.2020 год., постановено по гр.дело №66031/2017 год. по описа на
СРС, ГО, 43 с-в, в частта му, в която е отхвърлен предявения от П.К.П.
срещу „Р.-БМ“ ЕООД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Р.-БМ“ ЕООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на П.К.П. с ЕГН **********,
с адрес: ***, по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата от 2 161
лв., представляваща
получено на отпаднало основание авансово плащане по договор за изработка на спално
обзавеждане по индивидуален проект от 15.03.2017 год., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба –
19.09.2017 год. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 03.08.2020 год., постановено по гр.дело №66031/2017 год. по описа на
СРС, ГО, 43 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА „Р.-БМ“ ЕООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на П.К.П. с ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в
първоинстанционното производство за държавна такса в размер на 86.44 лв. и за
възнаграждение за един адвокат в размер на 170.07 лв., както и направените
разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 43.22 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/