Р Е
Ш Е
Н И
Е № 260428
гр. Пловдив, 12.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXII състав, в публичното заседание на 04.02.2021 г. в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Величка Грабчева, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 2650 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Образувано е
по искова молба от Й.С.П., ЕГН ********** срещу „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, с която са предявени искове за прогласяване за недействителен
договор за кредит от ***
поради противоречие със закона – чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, евентуално да се
прогласи нищожността на клаузата за неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение, предвидена в договора, поради противоречие с
добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, както и да се осъди
ответника да върне на ищеца сумата в размер на 100 лева, представляваща платена
без основание неустойка за неизпълнение
на задължение за предоставяне на обезпечение, предвидена в договора, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 17.02.2020 г.
до окончателното плащане на вземането.
В исковата молба се излагат твърдения,
че между страните е сключен договор за кредит от ***, по силата на който на ищеца е
предоставен заем в размер на 700 лева, при фиксиран лихвен процент от 40 % и
ГПР 48.39 % със срок на погасяване 10 месеца, с размер на месечната погасителна
вноска 81.71 лева. В договора е предвидена неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение във фиксиран размер от 555.60 лева.
Счита, че договорът за кредит е недействителен доколкото в него не е посочен
точния размер на възнаградителната лихва и ГПР, което е основание за
недействителност, съгласно чл.22, вр. с
чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Счита, че уговорената неустойка е скрита
лихва, не е включена в ГПР, което опорочава договора. Счита, че уговорения в
договора процент възнаградителна лихва не отговаря на действителния и от там е недействителен целия договор.
Наред с това, счита, че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с
добрите нрави, както и поради заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК,
доколкото не е включена ГПР.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор
от ответника, в който оспорва исковете. Прави възражение за недопустимост на
исковете, поради липса на правен интерес от воденето им, доколкото ищецът имал
друг път на защита, чрез осъдителен иск, доколкото е погасил задълженията си по
договора за кредит. Счита същите за неоснователни и моли за тяхното отхвърляне
по подробни съображения, изложени в отговора. Претендират се разноски.
Исковете са допустими, ищецът има право
на избор по какъв начин да предяви претенцията дали чрез установителен иск за
недействителност на договора или осъдителен иск за връщане на дадено по
недействителен договор. Обстоятелството, че ищецът има на разположение да
предяви осъдителен иск за връщане на платени суми по недействителен договор,
респективно клаузи от него не изключва правото му да предяви иск за
установяване на недействителност на договора, което е залегнало и в мотивите на
т.2 от ТР № 8/2012 г. на ВКС. Наред с това ищецът е предявил и осъдителен иск.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта на исковете:
По
възражението на ответника за недопустимостта на предявените искове, поради
липса на интерес, съдът се е произнесъл в Определение от 19.05.2020 г., като е
приел, че е сезиран с допустими искове като е изложил и мотиви за това, които
не намира за нужно да преповтаря.
По същество:
Предявени са главни
искове по чл. 26, ал.1, пр.1, вр. с чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК - за прогласяване на
недействителността на договора за кредит от 10.08.2015 г.
В условията на евентуалност е предявен иск за признаване за недействителна клауза за неустойка
по чл.4, ал.2 от договора, поради противоречие с добрите нрави и заобикаляне на
закона – чл.26, ал.1, пр.3 и пр.2 ЗЗД.
Кумулативно съединен с горните два осъдителен иск по
чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на недължимо платена неустойка.
За да бъдат уважени така
предявените искове ищецът следва да установи твърдението си за недействителност
на договора и клаузата за неустойка, поради противоречи на добрите нрави, както и че е платил на ответника по клаузата за неустойка
сума в размер на 100 лева. В тежест на ответника е да докаже
валидно възникнало правоотношение по договор за паричен заем от ***, че в него е предвидено съдържанието по чл.11, ал.1
т.9 и т. 10 от ЗПК, а по евентуалния иск, че вземането за неустойка е включено
в ГПР, което е в общ размер на 49.05 %, като за последното ответникът не сочи
доказателства.
С
определение от
19.05.2020 г. като безспорно
между страните е отделено, че са сключили договор за кредит от ***
с посоченото от ищеца съдържание, в който е уговорена клауза за неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в размер на 555.60
лева, така както е посочена като съдържание в исковата молба, по която ищецът е
заплатил сума в размер на 100 лева. Ответникът не оспорва, че размерът на
неустойката не е в включен към посочения в договора ГПР от 48.39 %.
Безспорно
между страните е обстоятелството, че ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД
представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което
може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че
дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно
между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9,
ал.3 ЗПК.
Предвид
изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност е
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са приложими
разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
По исковете за недействителност на договора за заем
За да бъде
валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на
предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
В настоящия
случай, съдът е обвързан от заявените в исковата молба основания за
недействителност на процесния договор, които са предмет на делото и не следва
служебно да разглежда други основания за нищожност на договора, незаявени от
ищеца.
В исковата
молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на процесния
договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.9 и
т.10 от ЗПК.
След изследване
съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията към
съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните
разпоредби.
Ищецът счита,
че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1,
т.9 ЗПК, доколкото посочения лихвен процент не отговаря на действителния по
договора,тъй като към него следвало да се включи и вземането за неустойка по
чл.4, ал.2, която представлявала скрита възнаградителна лихва. В чл.11, ал.1,
т.9 ЗПК ясно е посочено какви следва да са реквизитите на договора за кредит
съобразно тази разпоредба – лихвен процент и условията за прилагането му.
Видно от договора
за заем /л.35/, в чл.2, т.6 е посочен фиксиран годишен лихвен процент по заема
от 35 %, представляващ реквизит по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и доколкото е фиксиран
за целия период от договора, не е необходимо да се посочват условията за
прилагането му.
Действително в
договора няма отделно записване на общия размер на договорната лихва, но това
не води до недействителност на договора. Такова самостоятелно изискване за
съдържанието на договора за потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в друга разпоредба, към която да препраща гл. „Шеста – Недействителност
на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“ от ЗПК. Освен това от
договора става ясно какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия
срок на договора, а именно 117.10 лева /разликата между предоставения кредит в
размер на 700 лева
– чл.2 и общо дължима сума по договора 817.10 лева – чл.2, т.7, който размер е
фиксиран за целия период на договора.
Обстоятелството
дали предвидената в договора за кредит неустойка представлява скрита
възнаградителна лихва и следва да бъде включена в лихвения процент не
рефлектира върху действителността на договора като цяло, то би могло да доведе
до разсъждения за недействителност на клаузата за неустойка.
Предвид
изложеното този иск се явява неоснователен и като такъв ще се отхвърли.
По иска за недействителност
на договора за заем, поради нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
съгласно която в договора за потребителски кредит следва да е посочен Годишния
процент на разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР, съдът намира следното:
В чл.2, т. 7
от договора е посочен общият размер на всички плащания по договора в размер на 817
лева, а в т.8 и годишния процент на разходите на заема 41.87 % – реквизити по
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора
отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на
чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае
действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него,
което не влече след себе си недействителност на целия договор. Също така
обстоятелството дали предвидената в договора неустойка следва да бъде включена
към общо дължимата сума по договора и в ГПР е въпрос относим към действителността
на тази клауза, а не на договора. Предвид изложеното съдът намира, че е спазена
и тази разпоредба от ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно
допусканията при изчисление на ГПР.
Предвид
изложеното и този иск се явява неоснователен и като такъв ще се отхвърли.
С оглед
изложеното и този иск е неоснователен и ще се отхвърли.
Предвид
отхвърляне на главните искове, съдът дължи произнасяне по евентуалния иск.
По евентуалния иск за недействителност на клаузата за
неустойка:
На първо място ищецът е
посочил като основание за недействителност на клаузата за неустойка
противоречие с добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този смисъл решение
№ 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
В
случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на
договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в
договора условия /чл.4, ал.1 от договора/, като при неизпълнение са предвидили
неустойка във фиксиран размер от 555.60 лв. – чл.4, ал.2 от договора.
Така,
както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира,
че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето
му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен,
то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед
на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена
като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си
е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна
печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което същата излиза извън
присъщата й обезпечителна функция и се явява нищожна, поради противоречие с
добрите нрави.
Тъй
като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е
налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1
във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно
действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за
неустойка по чл. 4, ал.2 от договора.
Предвид изложеното съдът
намира, че предявения иск за недействителност на клаузата за неустойка,
предвидена в чл.4, ал.2 от договор за договор за кредит от ***, поради противоречие с добрите нрави е
основателен и следва да бъде уважен. Предвид уважаване на иска на първото
посочено от ищеца основание, съдът не дължи обсъждане на другите посочени
основания за недействителност на клаузата за неустойка.
По иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД
Доколкото съдът прие, че клаузата за
неустойка по договора за кредит е недействителна, платените по нея от ищеца суми
се явяват платени без основание и подлежат на връщане.
От приетата и неоспорена от страните Съдебно-счетоводна
експертиза /л.54/, която съдът кредитира, се установява, че ищецът е заплатил
на ответника по недействителната клауза за неустойка по чл.4, ал.2 от договора
сума в общ размер на 335.59 лева.
В Протоколно определение от
04.02.2021 г. /л.59/ по искане на ищеца и по реда на чл.214 ГПК, съдът е
допуснал увеличение на размера на предявената от ищеца претенция от 100 лева на
335.59 лева, до която сума искът като основателен ще се уважи.
Като законна последица от
уважаване на тази претенция, върху нея следва да се присъди и законната лихва
от датата на подаване на исковата молба в съда – 17.02.2020 г. до окончателното
плащане, каквото искане изрично е направено в исковата молба.
По отговорността за разноските:
Искане за присъждане на разноски е направено и от
двете страни и при този изход на спора право на разноски се пораждат и за двете
страни.
Ищецът доказа разноски в размер на 100 лева – платена
държавна такса, от които на основание чл.78, ал.1 ГПК, съразмерно с уважената
част от исковете ще се присъди сума в размер на 50 лева. Следва ответникът да
заплати и платеният от ищеца депозит за ССчЕ в размер на 70 лева, доколкото
същият е платен с оглед установяване на иска по чл.55 ЗЗД, който съдът уважи
изцяло. Общо разноски за ищеца в размер на 120
лева.
По делото ищецът се е представлявал от адв. Е.И., която е
поискала присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА.
Представен
договор за правна помощ и съдействие /л.18/, съгласно който на ищеца е
предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА от адв. Е.И.. Съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък от
предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание
чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съдът определя адвокатско възнаграждение за адв. Е.И. в размер
на 300 лева, определено въз основа
на уважената претенция, което ще й се присъди.
Ответникът е
направил своевременно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на ищеца, което съдът намира за неоснователно, доколкото същото е определено в
размер на минимума, съобразно Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Ответникът се е представлявал в производството от
юрисконсулт, като се претендира
юрисконсултско възнаграждение за исковото производство, което съдът определя на
основание чл.78, ал.8 ГПК, във вр. с чл.37 ЗПП, във вр. с чл.25, ал.1, вр. с
ал.2 ЗПП на 100 лева, като взе предвид конкретната фактическа и правна
сложност, проведените съдебни заседания и извършените процесуални действия, от която сума
на основание чл.78, ал.3 ГПК ще се присъди сума в размер на 50 лева, с оглед отхвърлената част от
исковете.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Й.С.П., ЕГН **********, с адрес: *** срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от С.К. – и. д.,
искове за прогласяване на недействителността на договор за кредит от ***, сключен
между Й.С.П., ЕГН ********** и „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, поради противоречие със закона, с правно
основание чл. 26,
ал.1, пр.1, вр. с чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.
ОБЯВЯВА
за нищожна клаузата за неустойка, обективирана в чл.4, ал.2 в договор за
кредит от ***, сключен между Й.С.П., ЕГН ********** и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********,
като противоречаща на добрите нрави.
ОСЪЖДА „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано
от С. К. – и. д. ДА ЗАПЛАТИ НА Й.С.П.,
ЕГН **********, с адрес: ***,
сумата в размер на 335.59 лева,
недължимо платена по клауза за неустойка по чл.4, ал.2 от договор за кредит от ***, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда – 17.02.2020
г. до окончателното плащане
на вземането, както и сумата в размер на 120 лева – разноски в производството, съразмерно с уважената част
от претенциите.
ОСЪЖДА „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано
от С.К. – и. д. ДА ЗАПЛАТИ НА адв. Е.Г.И., с личен № ***, вписана в АК – Пловдив, на основание
чл.38 ЗА, сумата в размер на 300 лева
- адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА Й.С.П., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ НА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър
център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от С. К. – и. д. сумата в размер на 50 лева – юрисконсултско
възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен
срок от връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!ВГ