Решение по дело №16102/2014 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

гр. С., 23.12.2016 г.

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

Софийски градски съд, I Гражданско отделение, 2-ри с-в, в публично заседание на пети февруари, две хиляди и шестнадесета година, в състав:

                                                       

Съдия: Евгени Георгиев

 

при секретаря Ю.Ш., разгледа докладваното от съдия Георгиев, гр. д. № 16 102 по описа за 2014 г. и

 

Р Е Ш И:

 

[1] ОСЪЖДА Софийски районен съд да заплати:

1. на Г.С.М.:

а. 1 000,00 лева на основание чл. 2б, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото ú на разглеждане и решаване в разумен срок на гр. д. 12 374/2014 г. на СРС;

б. 180,00 лева на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ разноски по делото.

2. на СГС – 10,00 лева държавна такса на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ. Г.М. е с адрес ***, а Софийски районен съд е с адрес в гр. С., бул**** *******

 

[2] ОТХВЪРЛЯ следните искове на Г.М. срещу Софийски районен съд:

1. иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от нарушаване на правото ú на разглеждане и решаване в разумен срок на гр. д. 12 374/2014 г. на СРС, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение и социалните плащания, които Г.М. би получила, ако съдът е разгледал делото без забавяне и е уважил исковете ѝ срещу незаконното уволнение, и обезщетението за безработица, което тя е получила ;

2. иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди  от нарушаване на правото на Г.М. на разглеждане и решаване в разумен срок на гр. д. 12 374/2014 г. на СРС за разликата над 1 000,00 лева до 300 000,00 лева.

 

[3] Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред САС в двуседмичен срок от уведомлението.

 

МОТИВИ НА СЪДА ЗА ПОСТАНОВЯВАНЕ НА РЕШЕНИЕТО

 

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА, ТВЪРДЕНИ ОТ СТРАНИТЕ, И ИСКАНИЯ НА СТРАНИТЕ КЪМ СЪДА

 

1.             На ищеца

 

[4] Г.М. заявява в искова молба от 17.10.2014 г., че тя е подала искова молба в СРС, по която е било образувано гр. д. 12 374/2014 г. на 73-ти с-в. Съдията по делото е забавил разглеждането му. От това Г.М. е претърпяла имуществени вреди от 40 000,00 лева, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение и социалните плащания, които тя би получила, ако съдът е разгледал делото без забавяне и е уважил исковете ѝ срещу незаконното уволнение, и обезщетението за безработица, което е получила. Г.М. твърди, че е претърпяла и неимуществени вреди за 300 000,00 лева от забавеното разглеждане на делото. Ответникът СРС не ѝ е заплатил обезщетение. Затова Г.М. моли съда да осъди СРС да ѝ заплати обезщетения в размера на претърпените от нея вреди (вж. исковата молба, л. 1-5а, както и уточнението, л. 31-45).

 

2. По писмения отговор на ответника

 

[5] Ответникът СРС е оспорил предявените искове. Той е заявил, че дори съдията, разглеждащ делото на Г.М., да е допуснал забавяне, то не е било извън разумния срок и се е дължало не на действията на съда, а на голямата му натовареност, както и на действията на Г.М.. СРС също твърди, че Г.М. не е претърпяла вреди. Ето защо СРС моли съда да отхвърли предявените искове (вж. писмения отговор, л. 164-167).

 

II. ОБСТОЯТЕЛСТВА, КОИТО СЪДЪТ УСТАНОВЯВА, СЛЕД КАТО СЕ ЗАПОЗНА С ФАКТИЧЕСКИТЕ ТВЪРДЕНИЯ НА СТРАНИТЕ И СЪБРАНИТЕ ПО ДЕЛОТО ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА

 

[6] На 10.03.2014 г. Г.М. е подала искова молба в СРС срещу „Б.Б.“ ЕООД (Б.). С нея тя е предявила искове за отмяна на незаконно уволнение, възстановяването ѝ на длъжността, заемана до уволнението, и за обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение.

 

[7] Г.М. е твърдяла, че уволнението ѝ от ответника е незаконно. Тя е изложила основно две основания за незаконност на уволнението. Първото е било, че не е била спазена задължителната закрила при уволнение. Г.М. е била представител на работниците и служителите в европейския работнически съвет, а не е било взето разрешение от Инспекцията по труда (Инспекцията) за уволнението. Тя също е страдала от захарен диабет и за уволнението ѝ е било необходимо съгласието на Инспекцията, както и мнението на ТЕЛК, а такива не са били получени. Второто основание е било, че съкращаването на щата не е било реално. С исковата молба Г.М. е поискала от съда да допусне следните доказателствени искания: 1. да приеме писмени доказателства; 2. да задължи ответника да представи писмени доказателства, между които и експертно решение на ТЕЛК; 3. да допусне разпит на свидетел (вж. исковата молба, л. 77-86).

 

[8] В деня на постъпването ѝ в СРС исковата молба е била разпределена на съдия Е.Л. (вж. протокола, л. 76). На 28.03.2014 г. Г.М. е подала молба до съда. В нея тя е заявила, че нотариус Л. Л. е била заверила пълномощно на госпожа Р.Х., която е била извършила недопустими деяния, целящи уволнението на Г.М.. Затова, ако съдия Л. е имал родство с нотариус Л., Г.М. е поискала той да се отведе от разглеждането на делото (вж. молбата, л. 88).

 

[9] На 15.05.2014 г. Г.М. е подала молба за определяне на срок за бавност (вж. молбата, л. 89). Не се спори, че върху молбата е била поставена резолюция „КД“ (вж. и становището на инспектор З. Т., л. 13-17).

 

[10] На 23.05.2014 г. съдия Л. е постановил определение. С него той е разпоредил да се връчат на ответника препис от исковата молба и приложенията към нея за писмен отговор в едномесечен срок от съобщението (вж. определението, л. 91). В същия ден съдия Л. е разпоредил да се изиска справка за роднините по възходяща линия на нотариус Л.я Л., след което делото незабавно да му се докладва (вж. л. 93). Не се спори, че на 26.05.2014 г. е било изготвено искането за справка (вж. становището на инспектор Т.).

 

[11] На 26.05.2014 г. е било изпратено и съобщението до Б., с което са му се връчвали исковата молба и писмените доказателства, представени с нея (вж. съобщенията, л. 96-97). На 28.05.2016 г. връчител е посетил адреса на Б., който е бил вписан в исковата молба, но е установил, че Б. е бил напуснал този адрес преди около година (вж. съобщението, л. 97). На 29.05.2016 г. е била извършена справка в Търговския регистър, от която е било установено, че адресът на Б. е бил този, вписан в исковата молба (вж. л. 95). Затова на 05.06.2014 г. съдия Л. е разпоредил връчването на съобщението да стане по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК (вж. л. 98-гръб). На 17.07.2016 г. връчител е залепил уведомление (вж. съобщението, л. 101-102).

 

[12] Междувременно, на 05.06.2014 г. Г.М. е подала до ВСС, Инспектората към ВСС и Административния ръководител на СРС искане за образуване на дисциплинарно производство срещу съдия Л. (вж. искането л. 103-104). На следващия ден - 06.06.2014 г. - тя е подала втора молба с искане за определяне на срок за бавност, но този път пред СГС, както и заявление до Главния прокурор за образуване на досъдебно производство по случая (вж. молбата, л. 108-109, и заявлението, л. 21—23).

 

[13] На 11.06.2014 г. ръководителят на Второ гражданско отделение на СРС е разпоредил препис от искането от 05.06.2014 г. да се връчи на съдия Л. за становище в тридневен срок (вж. искането и резолюцията върху него, л. 103-104). В същия ден ВКП е изпратила писмо до С.М., пълномощник на Г.М., с което го е уведомила, че прокуратурата няма правомощия по контрол и ревизиране на актове на съдии (вж. писмото, л. 24). Молбата за бавност е постъпила в СРС на 16.06.2014 г. (вж. л. 107). На 19.06.2014 г. ВСС е уведомил С.М., че искането за налагане на дисциплинарно наказание на съдия Л. е било разгледано от Комисията по дисциплинарните производства  и е било изпратено на Комисията „Професионална етика и превенция на корупцията“ и на административния ръководител на СРС (вж. писмото, л. 18). Малко след това, на 01.07.2014 г. ВСС е получил писмо от административния ръководител на СРС. С него той е уведомявал ВСС за движението на процесното дело (вж. писмото, л. 75).

 

[14] На 10.07.2014 г. инспектор З. Т. от Инспектората към ВСС е изготвила становище по сигнала на Г.М.. В него тя е приела, че съдия Л. не е спазил инструктивния еднодневен срок за проверка на исковата молба по делото, като е направил това след изтичането на два месеца и половина от подаването на исковата молба, което е било извън всякакъв разумен срок, предвид това, че производството е било бързо. Инспектор Т. е установила и, че двете молби за бавност на Г.М. не са били администрирани. Затова инспектор Т. е препоръчала съдия Л. да организира и подобри дейността си по движението и приключването на процесното дело, както и да спазва сроковете за разглеждане на дела по бързото производство (вж. становището, л. 13-17).

 

[15] На 05.09.2014 г. Б. е подал молба за спиране на производството по делото. В молбата Б. е заявил, че със свое решение ТЕЛК е приел, че Г.М. не е страдала от захарен диабет. Това решение е било обжалвано пред НЕЛК, а решението на НЕЛК пред административен съд, чието решение е било обжалвано пред ВАС. Тъй като наличието на валидно решение на ТЕЛК относно това дали Г.М. е страдала от захарен диабет е било в предмета на доказване по делото, Б. е поискал от съда да спре производството до приключването на административното дело с влязъл в сила акт (вж. молбата, л. 182-183).

 

[16] На 12.09.2014 г. Г.М. е подала молба до СРС, с която е поискала делото да бъде обявено за решаване в първото открито съдебно заседание (вж. л. 184-185). На 16.10.2014 г. по процесното дело е било проведено първото открито съдебно заседание. В него съдия Л. е докладвал делото, допуснал е доказателствените искания на Г.М., както и доказателствени искания на Б.. Съдия Л. е насрочил следващото открито съдебно заседание за 28.11.2014 г. (вж. протокола, л. 168-170). В закрито съдебно заседание на 28.10.2014 г. съдия Л. е допуснал доказателствено искане на Б., по което е пропуснал да се произнесе в заседанието от 16.10.2014 г. (вж. л. 170).

 

[17] В откритото съдебно заседание на 28.11.2014 г. съдът е снел обяснения на управителя на Б., приел е заключението по допусната експертиза и е отменил свое определение за разпит на свидетели, поискани от Г.М., тъй като тя се е отказала от разпита им. Съдът също така е спрял производството по делото до решаването на административния спор, свързан с решението на ТЕЛК, което е било оспорено (вж. протокола, л. 171-173). На

 

[18] Не се спори, че в срока за обжалване, Г.М. е подала частна жалба срещу определението за спиране на производството по делото. На 01.04.2015 г. съдия Л. е разпоредил частната жалба да бъде изпратена на СГС (вж. разпореждането, л. 181).

 

[19] На 14.04.2015 г. СГС е отменил определението за спиране на производството по делото. СГС е направил това, тъй като към 01.04.2015 г. административното дело е било приключило, като процесното решение на ТЕЛК, в което е било прието, че Г.М. не е страдала от захарен диабет, е било влязло в сила. СГС също е приел, че от изхода на административното дело не е зависило правилното решаване на процесното гражданско дело (вж. определението, л. 191-192).

 

[20] На 29.06.2015 г. е било проведено трето открито съдебно заседание по делото. В него съдебното дирене е било приключено, съдът е дал ход на устните прения и е обявил делото за решаване (вж. протокола, л. 174—175). На 17.07.2015 г. съдия Л. е постановил решение, както и решение за поправка на очевидна фактическа грешка. С решението си съдът е отхвърлил предявените искове. Съдът е приел, че Г.М. не е боледувала от захарен диабет, което се е установявало от решението на ТЕЛК, както и че тя не е била представител на работниците и служителите в европейския работнически съвет. Затова задължителната закрила не е важала за нея (вж. решенията, л. 176-181).

 

[21] Г.М. е очаквала делото да приключи в СРС за три месеца. Това, че то е продължило повече от година, тя е възприела като несправедливост. У нея  се е появило усещането, че съдия Л. мотае делото, за да се откаже тя от него. Разглеждането на делото повече от година, заедно с неблагоприятното за Г.М. решение, я е накарало да загуби вяра в правосъдието, потиснало я е. Тя се е отчаяла и се е затворила в себе си (вж. показанията на свидетелката М., л. 256-257).

 

[22] Към началото на 2014 г. съдия Л. е имал 668 неприключили дела, като 216 от тях са били заповедни производства, т. е неприключилите дела, разглеждани по общия исков ред, са били 452. Към този момент средната бройка неприключили дела по общия исков ред на съдия в отделението, в което е бил съдия Л., е била 314[1] (вж. справката, л. 215). За периода януари-март 2014 г. включително съдия Л. е получил 331 дела, от които 228 дела по заповедното производство, или общият брой постъпили дела по общия исков ред са били 103, като от тях седем са били по бързото производство. За този период съдия Л. е решил по същество 430 дела, от които 337 са били по заповедното производство или 93 дела са били по общия исков ред, от които три по бързото производство (вж. справката, л. 216).

 

[23] СГС е отменил решението на СРС с решение от 03.11.2015 г., с което исковете на ищцата са били уважени. СГС е приел, че въпреки, че в решението на ТЕЛК е било посочено, че Г.М. не е страдала от захарен диабет, Б. е бил длъжен да поиска от Инспекцията разрешение за уволнението. Тъй като той не е направил това, уволнението е било незаконно (вж. решението, л. 198-199).

 

[24] Решението на СГС е било обжалвано пред ВКС. Той е допуснал до касационно обжалване решението на СГС по три въпроса.

 

[25] Първият е бил трябва ли работникът или служителят обективно да страда от заболяване по Наредба No. 5, за да е налице задължение на работодателя да проведе процедура по чл. 333 от КТ като условие за законосъобразност на уволнението. Вторият е бил дали работодателят следва да поиска разрешение от Инспекцията по труда за уволнението на служител, за който ТЕЛК е установила, че той не страда от заболяване  по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ и, ако не поиска такова разрешение, отразява ли се това на законността на уволнението. Третият въпрос е бил дали е приложима защитата по чл. 333 от КТ, когато има стабилно решение на ТЕЛК, че работникът/служителят не страда от болест по Наредба No. 5.

 

[26] На 01.11.2016 г. ВКС е постановил решение. В него ВКС е приел, че, за да се приложи закрилата при уволнение е необходимо към момента на връчване на заповедта за уволнение работникът/служителят да е страдал от заболяване по Наредба No. 5. ВКС е приел също, че административните актове и решенията на административните съдилища относно здравословното състояние на работника/служителя към момента на уволнението са задължителни за гражданския съд, разглеждащ законността на уволнението, само относно преценката дали са валидни и законосъобразни. В компетентността на гражданския съд обаче е било да установи дали към момента на уволнението ищецът действително е страдал от заболяване по Наредба No. 5, като прецени събраните по делото доказателства. Тежестта на доказване на това обстоятелство е била за ищеца, а обичайното доказателствено средство за това е била съдебно-медицинска експертиза. ВКС е отменил решението на СГС и е върнал делото за разглеждане от друг състав (вж. решението, л. 286-289).

 

[27] Съдът е освободил Г.М. от внасянето на държавна такса (вж. л. 28). Тя е била представлявана по делото от баща си. Липсват доказателства, и ищцата не твърди това,  тя да е заплатила възнаграждение на баща си. Затова съдът приема, че такова не е платено. С.М. (бащата на ищцата) се е явил два пъти в съдебно заседание, като за това е пътувал от с. В., област В. (вж. протоколите от съдебни заседание на 16.09.2016 г. и 18.11.2016 г., л. 246-249, л. 255-259, както и исковата молба). В съдебно заседание се е явила веднъж и майката на Г.М., за да бъде разпитана като свидетел (вж. протокола от с. з. на 18.11.2016 г.). Тя е пътувала от гр. В..

 

[28] СРС не е направил разноски по делото. Той е бил представляван от юрисконсулт.   

 

III. ПРИЛОЖИМО КЪМ СПОРА ПРАВО, СЪОТНАСЯНЕ НА УСТАНОВЕНИТЕ ФАКТИ КЪМ ПРИЛОЖИМОТО ПРАВО И РЕШЕНИЕ ПО ДЕЛОТО

 

[29] Г.М. е предявила два иска по чл. 2б, ал. 1  от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Първият е за имуществени вреди. Той е неоснователен и съдът го отхвърля. Вторият иск е за неимуществени вреди. Той е частично основателен.

 

1. По исковете по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ

 

1.1.  По допустимостта на исковете

 

[30] За да е допустим иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, когато се търси обезщетение по висящо производство, не е необходимо да е изчерпана административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава трета "а" от ЗСВ и да няма постигнато споразумение (вж. решение на ВКС 210-2015-III Г. О. по гр. д. 3 053/2014 г. Решението е постановено по реда на чл. 290 от ГПК и е задължително за първостепенните и въззивните съдилища). В случая се търси обезщетение по висящо производство. Затова искът е допустим, въпреки че липсват доказателства да е изчерпана административната процедура за обезщетяване на вредите.

 

1.2.  По основателността на исковете

 

[31] Съгласно чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Следователно предпоставките за уважаването на иска са: 1. по искова молба на ищеца, да е било образувано дело от ответника; 2. това дело да е било разгледано и решено извън разумния за това срок; 3. от забавянето ищецът да е претърпял имуществени/неимуществени вреди; 4. ответникът да не е заплатил обезщетение на ищеца за тези вреди.

 

[32] Съдът установи, че по искова молба на Г.М. е било образувано дело пред СРС. Налице е първата предпоставка за уважаването на иска.

 

[33] Съдът следва да установи дали СРС е разгледал и решил това дело извън разумния за това срок. За да прецени дали това съдът взема предвид: 1. общата продължителност и предмета на производството; 2. неговата фактическа и правна сложност; 3. поведението на страните и на техните процесуални или законни представители; 4. поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи; 5. други факти, които имат значение за правилното решаване на спора (вж. чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ. За това, че съдът следва да отчете тези фактора вж. и следните решения на ЕСПЧ: Желязков и други срещу България от 03.04.2008 г.; Тодоров срещу България от 15.01.2005 г.; Д. срещу България от 08.07.2004г .).

 

[34] В случая общата продължителност на делото пред СРС е била година и четири месеца – 16 месеца. Съдът установи, че делото е следвало да бъде разгледано по бързото производство, тъй като то е било с предмет отмяна на твърдяно незаконно уволнение, възстановяване на работа и обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение. Делото не е представлявало фактическа и правна сложност, а интересът на ищеца е бил делото да приключи възможно най-бързо.

 

[35] Съдът приема, че Г.М. не е допринесла за забавянето на разглеждането на делото. Проверката на роднинска връзка между нотариус Л.я Л. и съдията-докладчик, необходима за преценката на основателността на евентуално поискания отвод на съдията, не е такава, че да изисква много време. Същата би могла да бъде направена за няколко дни.

 

[36] Забавянето на разглеждането на делото се дължи изцяло на действия на съда. За бързото производство законодателят е осигурил съкращаване на сроковете за разглеждане и решаване на делото чрез няколко способа. Първо, предвиждане на съкратени срокове за: проверка на исковата молба (един ден); насрочване на делото в открито съдебно заседание (до три седмици от получаването в съда на писмения отговора на ответника); решаване на делото (до две седмици от приключването на разглеждането на делото). Второ, по-сериозна предварителна подготовка на делото чрез: изготвяне на писмен доклад на делото преди първото открито съдебно заседание и връчването му на страните; произнасянето по доказателствени искания; изразяване на становище по доклада и ранна преклузия за посочване на доказателства - преди първото открито съдебно заседание. Трето, ограничаване възможността за усложняване на производството чрез недопускане предявяването на насрещни искове и привличането на трети лица (вж. чл. 311-315 от ГПК).

 

[37] В случая съдът установи, че СРС е разпоредил връчването на исковата молба на ответника повече от два месеца след постъпването ѝ. Съдът не е спазил срока за насрочване на делото. Съдът не е изготвил писмен доклад на делото, а такъв е бил изготвен в първото по делото открито съдебно заседание, което е довело до отлагане на делото за второ открито съдебно заседание за след почти месец и половина (това е нормален, дори ранен срок за дело по общия исков ред, разглеждано от СРС, но не и за дело по бързото производство).

 

[38] Съдът е причинил особено съществено забавяне на разглеждането на делото чрез спирането на производството до приключването на административното дело относно процесното решение на ТЕЛК. Спирането е било незаконосъобразно. Това се установява както от определението на СГС, с което е било отменено определението за спиране, така и от мотивите на решението на ВКС (вж. пар. 26)[2]. След връщането на делото от СГС на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия, открито заседание е било насрочено за след около два месеца.

 

[39] Ако СРС не беше допуснал описаните забавяния и нарушения на процедурата, делото би могло да бъде решено още през юли 2014 г., но най-късно в края на септември, началото на октомври 2014 г. Следователно забавянето на разглеждането на делото от СРС е от 10 до 12 месеца. Така се е стигнало до разглеждане и решаване на делото от първостепенния съд в неразумен срок.

 

[40] СРС е възразил, че забавянето се дължи на прекалената му натовареност. Общоизвестен факт е, че СРС е много по-натоварен от повечето районни съдилища в страната. Дали обаче, това може да ограничи неговата отговорност за разглеждане и решаване на делата в разумен срок. Съдът приема, че не може[3]. Натовареността на съответния орган на съдебната власт и конкретния съдия би следвало да се отчете при евентуалното ангажиране на дисциплинарната отговорност на конкретния магистрат.

 

[41] В чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ липсва условие при определяне на обезщетението за не разглеждане на делото в разумен срок съдът да отчита натовареността на съответния съд, допуснал забавянето. Ако законодателят е искал да уреди натовареността на съответния орган в съдебната власт, като фактор при преценката дали определено дело не е било разгледано и решено в разумен срок, той е щял да го уреди.

 

[42] Нещо повече, ВКС е приел в решение 76-2016-III Г. О. по гр. д. 5 721/2015 г., че в производството за присъждане на обезщетение за причинени вреди на граждани от неправомерни действия на държавата отговорността е обективна и се носи от държавата, а не от нейните органи или длъжностни лица, без значение кой е причинил вредоносния резултат. Държавата и нейните органи се разглеждат като едно цяло.

 

[43] В случая СРС е орган на съдебната власт, съответно на държавата. Държавата, съдебната власт и самият СРС са тези, които следва да осигурят разглеждането на делата в разумен срок. Причината за по-високата натовареност на един орган на съдебната власт е у самата съдебна власт, съответно държавата. Затова държавата чрез съответния орган следва да отговаря за вредите, причинени от това забавяне.

 

[44] Целта на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, е чрез изплащането на обезщетения за забавено правосъдие държавата да предприеме мерки за осигуряване разглеждането и решаването на делата в разумен срок. Това може да стане, не само, но и чрез осигуряването на: нормална и равномерна натовареност на съдиите в един съд и от различни съдилища от едно и също ниво; обучение на съдиите и съдебните служители; осигуряване на ефективни процедури за разглеждане на делата; използване на алтернативни способи за разрешаване на спорове; ресурсна обезпеченост; контрол.

 

[45] В случая държавата не е осигурила равномерна и нормална натовареност на СРС. Затова тя следва да отговаря за забавено правосъдие, дори то да се дължи на по-високата натовареност на СРС. Тази нейна отговорност се реализира чрез нейния орган – СРС. Възприемането на обратното – че отговорността на СРС следва да бъде ограничена поради по-високата му натовареност – би довело до абсурдния резултат страните да търпят вреди от забавено правосъдие поради неизпълнение на задължение от държавата и да не получават обезщетение за това или да получават такова в по-нисък размер.

 

[46] Съдът установи, че процесното дело не е било разгледано от СРС в разумен срок. Налице е и втората предпоставка за уважаването на иска.

 

[47] Съдът следва да прецени дали Г.М. е претърпяла твърдените имуществени и неимуществени вреди. Тя търси 40 000,00 лева обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение и социалните плащания, които тя би получила, ако съдът е разгледал делото без забавяне и е уважил исковете ѝ срещу незаконното уволнение, и обезщетението за безработица, което е получила. Вредите, твърдени от Г.М., биха настъпили само ако нейните искове за признаване на уволнението за незаконно и възстановяването ѝ на предишната работа бъдат уважени. Засега това не е станало. Ето защо съдът приема, че Г.М. не е претърпяла твърдените имуществени вреди.

 

[48] Не е налице предпоставка за уважаването на иска за имуществени вреди. Затова съдът го отхвърля.

 

[49] Съдът установи, че Г.М. е очаквала делото да приключи в СРС за три месеца. Това, че то е продължило повече от година тя е възприела като несправедливост. У нея  се е появило усещането, че съдия Л. мотае делото, за да се откаже тя от него. Разглеждането на делото повече от година, заедно с неблагоприятното за Г.М. решение, я е накарало да загуби вяра в правосъдието, потиснало я е. Тя се е отчаяла и се е затворила в себе си. Следователно Г.М. е претърпяла неимуществени вреди от не разглеждането на делото от СРС в разумен срок. Налице е и третата предпоставка за уважаването на иска.

 

[50] Като отчита периода на забавянето, определените обезщетения по други, близки случаи[4], както и, че част от вредите, претърпени от Г.М. са от негативното за нея решение, постановено от СРС, съдът приема, че справедливото обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди е 1 000,00 лева.

 

[51] СРС не е изплатил такова обезщетение на Г.М.. Налице е и последната четвърта предпоставка за уважаването на иска. Ето защо съдът осъжда СРС да заплати на Г.М. 1 000,00 лева обезщетение за неимуществени вреди от не разглеждане на нейно дело от СРС в разумен срок. Съдът отхвърля иска за разликата над 1 000,00 лева до пълния предявен размер от 300 000,00 лева.

 

2. По разноските

 

[52] Г.М. търси разноски. Съдът приема, че тя е направила такива за 180,00 лева (100,00 лева за пътни на пълномощника ú, 50,00 лева за пътни на свидетеля, 20,00 лева за дневни на пълномощника и 10,00 лева за дневни на свидетеля). Съдът приема, че Г.М. е направила тези разходи, тъй като те са неизбежни и сигурни (пълномощникът и свидетелят не биха могли да дойдат до С., ако не направят тези разходи), въпреки че за тях няма доказателства.

 

[53] Съгласно чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Затова съдът осъжда ответника да заплати на ищеца 180,00 лева разноски по делото. Съдът не присъжда адвокатско възнаграждение на Г.М., тъй като тя не е била представлявана от адвокат. На основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ съдът осъжда СРС да заплати 10,00 лева държавна такса по сметка на СРС. Разноски на СРС не се дължат, тъй като съдът уважава частично иска.

 

Съдия: