№ 97
гр. Свиленград, 23.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВИЛЕНГРАД, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Цвета Ив. Данаилова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20215620100298 по описа за 2021 година
Предявени са обективно съединени установителни искове от „Теленор
България“ ЕАД срещу С. С. Д. с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД за признаване за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца следните суми: 104,37 лв. –
дължима сума за предоставени електронни съобщителни услуги съгласно договор за
мобилни услуги № *********/04.05.2018 г. за периода 15.11.2018 г. – 14.02.2019 г., и
34,97 лв. – незаплатени лизингови вноски за мобилно устройство Nokia 3 Black
съгласно договор за лизинг от 04.05.2018 г., за които суми е издадена Заповед №
260002 от 06.01.2021 г. по ч. гр. д. № 6/2021 г. по описа на РС Свиленград.
Ищецът твърди, че с ответника С. С. Д. сключил договор за мобилни услуги №
*********/04.05.2018 г., съгласно който на клиента бил предоставен телефонен номер
********** срещу заплащане на месечна абонаментна такса в размер на 30,99 лв.
Поддържа, че ответникът не изпълнил задълженията си по този договор за периода
15.11.2018 г. – 14.02.2019 г. на обща стойност 104,37 лв. Излага съображения, че
поради тази причина прекратил едностранно договора за мобилни услуги. Посочено е
още, че на 04.05.2018 г. ищецът предоставил на абоната съгласно договор за лизинг
мобилно устройство Nokia 3 Black. От своя страна, ответникът поел задължение за
ползването на устройството да заплаща лизингови вноски за период от 23 месеца в
размер 2,69 лв. всяка. Поради неизпълнение на задължението на абоната да заплати в
срок дължимите месечни плащания, на основание чл. 12 от ОУ към договора за лизинг
били обявени за предсрочно изискуеми лизинговите вноски, дължими до изтичане
срока на договора. Общият размер на задълженията по договора за лизинг възлизал на
34,97 лв. Тъй като длъжникът не заплатил дължимите суми, ищецът подал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за претендираните суми. Въз основа
на заявлението било образувано ч. гр. д. № 6/2021 г. по описа на РС Свиленград и била
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за горепосочените суми. С оглед
1
обстоятелството, че заповедта за изпълнение била връчена при условията на чл. 47, ал.
5 ГПК, предявил установителни искове за вземанията си. По тези съображения моли да
бъдат уважени предявените искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
назначения от съда особен представител на ответника – адв. З., с който изразява
становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва наличието на
облигационни отношения между страните по договор за мобилни услуги и договор за
лизинг, както и наличието на основание за заплащане на претендираните суми.
Оспорва вземанията по размер. Липсвали доказателства, че ответникът е уведомен за
размера на задълженията по фактурите от 15.03.2019 г. и 15.04.2019 г. По тези
съображения моли да бъдат отхвърлени предявените искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
От приложеното ч. гр. д. № 6/2021 г. по описа на РС Свиленград се установява,
че в полза на ищеца е издадена Заповед № 260002/06.01.2021 г. за изпълнение на
парично вземане по чл. 410 ГПК против ответника за следните суми: 104,37 лв. –
дължима сума за предоставени електронни съобщителни услуги съгласно договор за
мобилни услуги № *********/04.05.2018 г. за периода 15.11.2018 г. – 14.02.2019 г., и
34,97 лв. – незаплатени лизингови вноски за мобилно устройство Nokia 3 Black
съгласно договор за лизинг от 04.05.2018 г., 25 лв. – платена държавна такса, и 180 лв.
за адвокатско възнаграждение. Заповедта е връчена на длъжника при условията на чл.
47, ал. 5 ГПК, поради което в изпълнение на указанията на съда на основание чл. 415,
ал. 1, т. 2 ГПК ищецът е предявил иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на
вземането си в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК.
От събраните по делото доказателства се изяснява, че между страните е
сключен договор № *********/04.05.2018 г., по силата на който ищецът се е задължил
да предоставя на ответника мобилни услуги за телефонен номер +359*********
съобразно условията на стандартен месечен абонамент. От своя страна, ответникът е
поел задължение да заплаща месечна абонаментна такса в размер на 30,99 лв.
Също така от наличните доказателства се установява, че между страните е
сключен договор за лизинг от 04.05.2018 г., съгласно който ищецът, в качеството му на
лизингодател, е предоставил на ответника, в качеството му на лизингополучател, за
временно и възмездно ползване мобилно устройство Nokia 3 Black срещу заплащане от
страна на лизингополучателя на обща лизингова цена в размер на 116,87 лв. Договорът
е със срок от 23 месеца, като е приложен погасителен план, съгласно който
лизингополучателят всеки месец се е задължил да заплаща лизингова вноска в размер
на 2,69 лв. Според чл. 4 от договора с подписването му лизингополучателят е
потвърдил, че лизингодателят му е предал устройството във вид, годен за употреба.
За ползвания от абоната С. С. Д. мобилен номер +359********* ищецът е издал
три броя фактури на обща стойност 102,47 лв., както следва:
- фактура № **********/15.12.2018 г., с падеж на плащане 30.12.2018 г., за
отчетен период от 15.11.2018 г. до 14.12.2018 г., за сумата от 39,61 лв., ведно с
описание на вида на ползваните далекосъобщителни услуги и тяхната цена. За този
период са дължими и лизингови вноски в размер на 2,69 лв.;
- фактура № **********/15.01.2019 г., с падеж на плащане 30.01.2019 г., за
отчетен период от 15.12.2018 г. до 14.01.2019 г., за сумата от 31,88 лв., ведно с
2
описание на вида на ползваните далекосъобщителни услуги и тяхната цена. За този
период са дължими и лизингови вноски в размер на 2,69 лв.;
- фактура № **********/15.02.2019 г., с падеж на плащане 02.03.2019 г., за
отчетен период от 15.01.2019 г. до 14.02.2019 г., за сумата от 30,98 лв., ведно с
описание на вида на ползваните далекосъобщителни услуги и тяхната цена. За този
период са дължими и лизингови вноски в размер на 2,69 лв.
Издадено е и кредитно известие № **********/15.03.2019 г., съгласно което
ищецът е приспаднал от общия дълг сумата от 8,86 лв., съставляваща надвзети при
сключване на договора абонаментни такси.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
По установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД:
За основателността на предявения иск е от значение установяването в
обективната действителност на следните материалноправни предпоставки: валидно
правоотношение по договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги, както и че
ищецът е предоставил тези услуги на ответника през исковия период.
Предвид всичко изложено, съдът намира, че в разглеждания случай между
страните е съществувало облигационно правоотношение, по силата на което ищецът се
е задължил да предоставя на ответника мобилни услуги срещу заплащането на
уговорената цена съобразно тарифния план. С оглед естеството на договора и
представените писмени доказателства, съдът приема, че ищцовото дружество е
изпълнило задължението си да предостави мобилни услуги на ответника съгласно
тарифния план. Поради това и като съобрази, че към изброените по-горе фактури,
неоспорени от ответната страна, са приложени детайлни справки за потреблението от
ползвания от ответника телефонен номер, съдът приема, че установителния иск е
основателен до сумата от 93,61 лв. (102,47 лв. – 8,86 лв.). Твърдението, че ответникът
бил надплатил сумата от 8,86 лв. и същата подлежи на прихващане представлява
признание на неизгоден за страната факт, поради което съдът трябва да я приспадне от
общото задължение. Към тази сума не следва да се включват начислените от ищеца 4
бр. лизингови вноски в размер на 2,69 лв. всяка, тъй като те не представляват
абонаментни такси за потребление на мобилни услуги, както е предявена претенцията
в заявлението по чл. 410 ГПК. Те се дължат по силата на договора за лизинг, а не на
основание договора за мобилни услуги. Поради това е недопустимо една част от тях да
се претендират от ищеца като потребени мобилни услуги, а друга – като лизингови
вноски. В тази връзка следва да се изясни, че с оглед действащия в граждански процес
принцип на диспозитивното начало ищецът е този, който на основание чл. 127, ал. 1, т.
4 и т. 5 ГПК трябва да посочи обстоятелства, на които се основава искът, и да заяви
каква е претенцията му. Съдът няма задължение да извлича волята на ищеца от
приложените към исковата молба доказателства. Ето защо и тъй като изрично е
посочено, че цялата сума съставлява стойност на месечни абонаментни такси за
потребление на мобилни услуги и за лизинговите вноски е предявен отделен иск, а и
няма доказателства за незаплатени мобилни услуги над сумата от 93,61 лв., съдът
приема, че за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 104,37 лв. искът
подлежи на отхвърляне. В тази връзка ответникът, при разпределена за него
доказателствена тежест с доклада по делото, не е ангажирал доказателства да е
изпълнил процесното задължение.
3
По установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД:
За успешното провеждане на този иск ищецът следва да установи наличието на
действително правоотношение по договор за лизинг, по силата на което
лизингодателят се е задължил да предостави на лизингополучателя лизингованата вещ
за временно ползване срещу уговореното лизингово възнаграждение и лизингодателят
да е предоставил държането на мобилното устройство в състояние, годно за
обичайното или уговореното потребление.
В разглеждания случай от доказателствата се установява, че страните са
обвързани от договор за лизинг, като ищецът е изпълнил задължението си да
предостави на ответника за временно ползване лизингованата вещ. Също така се
изяснява, че от м. декември 2018 г. ответникът не е заплащал дължимите лизингови
вноски. С оглед всичко изложено и доколкото се установява, че ищецът е предоставил
за ползване на ответника мобилното устройство във вид, годен за употреба, и е изтекъл
срокът на лизинговия договор, то съдът намира, че ответникът е следвало да заплати
цената на остатъка от лизинговите вноски в размер на 43,04 лв. Въпреки че
действителният дълг е в по-голям размер, с оглед действащия в гражданския процес
принцип на диспозитивното начало съдът не би могъл да присъди горепосочената
сума. Поради това следва да бъде признато за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 34,97 лв.
Съобразно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, разноските, сторени в
заповедното производство, следва да се присъдят с решението по исковото
производство, като съдът се произнася с осъдителен диспозитив. В хода на
заповедното производство ищецът е направил разноски в размер на 25 лв. за държавна
такса и 180 лв. за адвокатско възнаграждение. В исковото производство е заплатил
държавна такса в размер на 75 лв., 180 лв. за адвокатско възнаграждение и 200 лв. за
възнаграждение за особен представител. С оглед всичко изложено и предвид уважената
част от исковете, в полза на ищеца следва да се присъдят сторените в заповедното
производство разноски в размер на 189,17 лв., както и тези, направени в хода на
настоящото производство, които възлизат на 419,86 лв.
Така мотивиран, РС Свиленград
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете с правно основание чл. 422, ал.
1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД
по отношение на С. С. Д., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: гр.
************, че дължи на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ж. к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6,
следните суми: 93,61 лв. – дължима сума за предоставени електронни съобщителни
услуги съгласно договор за мобилни услуги № *********/04.05.2018 г. за периода
15.11.2018 г. – 14.02.2019 г., и 34,97 лв. – незаплатени лизингови вноски за мобилно
устройство Nokia 3 Black съгласно договор за лизинг от 04.05.2018 г., като за разликата
над сумата от 93,61 лв. до пълния предявен размер от 104,37 лв. за електронни
съобщителни услуги ОТХВЪРЛЯ иска, за които суми е издадена Заповед № 260002 от
06.01.2021 г. по ч. гр. д. № 6/2021 г. по описа на РС Свиленград.
ОСЪЖДА С. С. Д., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: гр.
4
************, да заплати на „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ж. к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6,
сумата от 189,17 лв. – разноски в заповедното производство, и сумата от 419,86 лв. –
разноски в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Свиленград: _______________________
5