Р
Е Ш Е Н И Е
Номер
Година 04.07.2018
Град КАРЛОВО
В ИМЕТО НА НАРОДА
Карловски Районен съд първи граждански
състав
На
тринадесети юни две
хиляди и осемнадесета година
В публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Асима Вангелова-Петрова
Секретар: Снежана ДАНЧЕВА
като
разгледа докладваното от съдията
гражданско
дело № 1079 по описа за 2017 година
и за
да се произнесе, взе предвид:
Предявени са обективно съединени искове с правно
основание член 422 във връзка с член 124 от ГПК.
Ищцовото дружество – „С.К.”
ЕООД *** твърди, че на
31.05.2016г. било подписано Приложение № 1 към Договор за прехвърляне на
вземания (цесия) от 05.05.2016г. между „***“ ЕАД („***“
ЕАД), ЕИК *********и „С.К.“ ООД (понастоящем „С.К.“ ЕООД), по силата на който,
вземанията на „***“ ЕАД, произтичащи от Договор за телекомуникационни услуги,
за който е открит Акаунт № 4877429 били прехвърлени в собственост на „С.К.“ ООД
(понастоящем „С.К.“ ЕООД), ведно с всички привилегии и обезпечения. Общите
условия, приложими към договора за
телекомуникационни услуги съдържат изрична клауза, която урежда правото
на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица. Длъжникът бил
уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за станалата продажба на вземането с
Уведомително писмо от страна на „***“ ЕАД, изпратено с известие за доставяне. Твърди,
че между „***“ ЕАД, като доставчик телекомуникационни услуги и ответникът, като
потребител на телекомуникационни услуги бил сключен Договор №
650206438512062014-30897121 на дата 12.06.2014г. със срок от 24 месеца, за
телефонен номер **********, при тарифен план Traffic Unlimited М+.
Цитирания
договор бил с предмет - предоставяне на електронни съобщителни услуги на
потребителя чрез обществената електронна съобщителна подвижна клетъчна мрежа и
във връзка с него на името на длъжника бил открит Акаунт № 4877429. С
подписването на сключения между страните договор, потребителят декларирал, че
се запознал и е съгласен с Общите условия на договора между „***“ ЕАД и
абонатите на услугите, предмет на договора, които са издадени на основание чл.
226, ал.1 от ЗЕС.
Съгласно т.
104 от Общите условия, приложими към сключения договор, ползваните услуги се
отчитали месечно и се заплащали въз основа на фактура, издавана ежемесечно на
определена от „***“ ЕАД дата, за която потребителят бил информиран при
сключването на индивидуалния договор. Фактурата се изпращала до потребителя
като известие за доставяне, като неполучаването на фактурата не освобождавала
потребителя от задължението за заплащане на дължимите суми в определения срок.
Разпоредбата на т. 107 от Общите условия предвиждала, че абонатът е длъжен да заплаща
дължимите суми в 14-дневен срок от издаване на фактурата, като при неизпълнение
на задължението за заплащане на дължимите суми в срок, потребителят дължал
неустойка в размер на законната лихва за всеки ден забава.
На посочените
основания, от страна на „***“ ЕАД на името на длъжника били издадени следните
фактури: фактура № **********/15.12.2014г. на стойност 502.47 лева, за отчетен
период от 14.11.2014г. до 14.12.2014г.; фактура № **********/15.01.2015г. на
стойност 198.10 лева, за отчетен период от 15.12.2014г. до 14.01.2015г.; фактура
№ **********/15.02.2015г. на стойност 168.77 лева, за отчетен период от
15.01.2015г. до 14.02.2015г.; фактура № **********/15.03.2015г. на стойност
752.65 лева, за отчетен период от 12.02.2015г. до 14.03.2015г. Предвид
обстоятелството, че съгласно Общите условия, приложими към сключения между
страните договор потребителят е длъжен да заплаща дължимите суми по фактури в
14-дневен срок от датата на издаването им, описаните фактури били с настъпил
падеж към датата на депозиране на заявлението и същите били изискуеми. Твърди,
че ответникът не е извършил плащане по тях.
Твърди, че на
ответника били изпратени уведомления за извършената цесия с изх. № УПЦ-П-***/4877429
и ЛД-П-***/4877429 от дата 17.06.2016г. чрез „Б.П.“ ЕАД, което писмо не било
получена от страна на ответника, като на обратната разписка било отбелязано, че
пратката „не е потърсена“ от получателя. На дата 19.07.2017г. били изпратени
повторно уведомителни писма с изх. № УПЦ-П-***/4877429, ЛД-П-***/4877429, с
товарителница №....
Алтернативно,
представя с исковата молба цитираните писма и моли да бъде връчени на
ответника, ведно с исковата молба и приложенията към нея, като се позовава на
Решение №123 от 24.06.2009г. на ВКС по т.д. №12/2009, II ТО, ТК, постановено по
реда на чл.291 от ГПК, съгласно което „доколкото законът не поставя специални
изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то
получаването на същото в рамките на съдебното производство по предявен иск за
прехвърлено вземане не може да бъде игнорирано“.
Обосновава
правен интерес от подаване на заявление за издаване на Заповед за изпълнение по
реда на чл.410 от ГПК. В тази връзка, съдът е уважил претенцията и по
образуваното ч.гр.д. № 737 на II-ри гр.с. по
описа на Карловски районен съд за 2017г., като била издадена заповед за
изпълнение. Срещу заповедта било депозирано възражение, което от своя страна
обуславяло подаването на настоящата искова молба.
МОЛИ съда, да
постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника Д.Н.Д.,
като потребител по сключен договор за телекомуникационни услуги, за който на
негово име е открит Акаунт № 4877429, че дължи на „С.К.“ ЕООД сума в общ размер
на 1621.99 лева, представляваща главница по следните фактури: фактура №
**********/15.12.2014г. на стойност 502.47 лева, за отчетен период от
14.11.2014г. до 14.12.2014г.; фактура № **********/15.01.2015г. на стойност
198.10 лева, за отчетен период от 15.12.2014г. до 14.01.2015г.; фактура №
**********/15.02.2015г. на стойност 168.77 лева, за отчетен период от
15.01.2015г. до 14.02.2015г.; фактура № **********/15.03.2015г. на стойност
752.65 лева, за отчетен период от 12.02.2015г. до 14.03.2015г., ведно със
законна лихва за забава върху главницата от датата на депозиране на заявлението
в съда до окончателното изплащане на задължението. Претендира за направените по
делото разноски.
Ответникът - Д.Н.Д.
счита исковата молба за неоснователна и моли съда да отхвърли иска. По повод
твърдението на ищеца, че с Договор за цесия от 05.05.2016г.,
му било прехвърлено процесното вземане по фактури от
„***“ ЕАД заявява, че не е бил уведомен по реда на чл.99 от ЗЗД от кредитора на
направената цесия, поради което за него не са възникнали и основания за плащане
на цесионера. В самата искова молба ищецът твърди, че
изпратените уведомления не са връчени, като съобщенията били непотърсени. По
този начин и цесията не е породила действие по отношение на длъжника, каквато е
постоянната съдебна практика. Сочи, че дори да се приеме, че с получаване на
искова молба, Д.Д. е уведомен за извършената цесия,
то счита, че искът е изцяло неоснователен по следните съображения:
Сочи, че не се
е запознавал с общите условия при сключване на договора за услуги с мобилния
оператор и съответно не подписвал съгласие с тях. Ако има такъв подпис под
общите условия и декларация за съгласие, оспорва подписа си. При сключване на
договора е бил въведен в заблуждение от служителя на оператора относно тарифния
план, както и условията, които се предлагат. Както е практика при операторите,
не са му били дадени общите условия да се запознае подробно с тях и съответно
да изрази съгласие. Клаузите в общите условия били неравнопоставени
и неточни, като потребителя на услугата не можел да си направи категоричен
извод относно условията на предоставените услуги от мобилния оператор. В
Решение на Съда на Европейския съюз от 23.04.2015г. (Дело С—96/14) било
посочено, че: клаузата трябва да е формулирана ясно и разбираемо, тоест тя е
разбираема за потребителя не само от граматическа гледна точка, но и в договора
е изложен прозрачно точният механизъм, предвиден в съответната клауза, както и
отношението между този механизъм и механизма, предвиден в другите клаузи, така
че потребителят може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии
произтичащите за него икономически последици. В Директива 93/131 се предвижда,
че неравноправни клаузи в договори между потребител и продавач или доставчик не
са обвързващи за потребителя. Клаузата трябва да се счита за неравноправна,
когато въпреки изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя
значителна неравнопоставеност между произтичащите от договора права и
задължения на страните. Именно такава твърди, че е налице в сключения между
ответника и ищеца договор за предоставяне на мобилни услуги.
От друга
страна, Общите условия към договора били нечетливи, с малки букви и почти нечетаем шрифт, което правило невъзможно запознаването на
потребителя с общите условия в момента на подписване, което го поставяло и в
условия на неравнопоставеност. Счита, че била опорочена волята му за сключване
на договора за предоставяне на мобилни услуги и същият бил нищожен, поради
липса на съгласие със съществени клаузи по него. Оспорва и процесиите фактури,
тъй като не бил ползвал услуги на такава висока стойност за отчетните периоди.
Оспорва стойността на всички предявени фактури, като счита, че същите били
некоректни и неточни. С оглед на изложеното, моли съда да отхвърли иска изцяло,
като неоснователен и недоказан. Претендира за направените по делото разноски.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
Искът
е предявен от надлежно процесуално легитимирана страна и при наличие на правен
интерес, поради което е процесуално допустим. Правният интерес се установява от
приложеното частно гражданско дело № 737/2017г. по описа на КрлРС. От него е
видно, че в полза на ищеца срещу ответника е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК, срещу която ответникът е подал отговор в
срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК. Установителният иск е
предявен в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК.
От
представените с исковата молба писмени доказателства се установява, че между „***”
ЕАД и ответника е сключен договор № 650206438512062014-30897121 на дата
12.06.2014г. Съгласно клаузите им „***” ЕАД се е
задължил да предоставя на ответника за срок от 24 месеца телекомуникационни
услуги за телефонен № **********, при
стандартните условия на тарифен Traffic Unlimited М+, както и да му
предаде за възмездно ползване устройство – БЪНДЕЛ PRESTIGIO PMP3007C3G+TIVIZEN,
№ 000000100681127.
Видно от представените общи условия (л.100-112 от делото), ответникът се е
задължил да заплаща дължимата сума за използваните от него телекомуникационни
услуги в 14-дневен срок от издаване на фактурата (т.107). Видно от Приложение №
1 към договора, лизингова цена за ползване на мобилното устройство в общ размер
на 141.84 лева. Страните са уговорили лизинговата вноска да се заплати на 24
равни месечни вноски от по 5.91 лева.
За
дължимите от ответника суми ищецът е издал следните фактури: фактура №
**********/15.12.2014г. за сумата от 502.47 лева; фактура №
**********/15.01.2015г. за сумата от 198.10 лева; фактура №
**********/15.02.2015г. за сумата от 168.77 лева и фактура №
**********/15.03.2015г. на стойност 752.65 лева.
От
заключението на СИЕ изготвено от вещото лице Р.М., което съдът кредитира
изцяло, като обективно и компетентно дадено, вещото лице сочи, че вземането,
произтичащо от процесните фактури, издадени на база Заявление/ Договор №
650206438512062014-30897121 от 12.06.2014г., сключен между „***“ ЕАД и Д.Н.Д.
със срок от 24 месеца, за телефонен номер **********, при тарифен план Traffic Unlimited М+ е в общ
размер на 1621.99 лева.
Видно от
представения Договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 05.05.2016г. между „***“ ЕАД („***“ ЕАД), ЕИК *********и „С.К.“
ООД (понастоящем „С.К.“ ЕООД), вземанията на „***“ ЕАД, произтичащи от Договор
за телекомуникационни услуги, за който е открит Акаунт № 4877429 са прехвърлени
в собственост на „С.К.“ ООД (понастоящем „С.К.“ ЕООД), ведно с всички
привилегии и обезпечения.
Видно от
представената по делото кореспонденция, на длъжника по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД са изпращани Уведомително писмо изх. № УПЦ-П-***/4877429 и изх. № ЛД-С-***/4877429,
касаещи уведомяване за станалата продажба на вземането, с изпратено с известие
за доставяне, но писмата на са получени, с отбелязване, че пратката не е
потърсена.
Други
доказателства от значение по делото не са представени.
При така
установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Искът за
установяване на вземането на ищцовото дружество по издадената
в полза на частния му праводател (цедент) заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е предявен
в срока по чл. 415 от ГПК и след депозирано по реда на чл. 414 от ГПК
възражение от ответника, поради което се явява процесуално допустим. Няма спор
по делото, че процесните договори и приложения са подписани от ответника, както
и, че същият е спрял да плаща дължимите по тях суми, както и че претендираните от него задължения не са платени.
В депозираното
заявление по чл. 410 от ГПК, претендираното вземане е
индивидуализирано като главница по четири броя фактури, които са посочени като
номера, дати, отчетни периоди и стойност. Предмет на настоящия установителен
иск е също вземането индивидуализирано в тези четири фактури. Съдът намира, че
издадените фактури са въз основа на сключени между ответника и мобилен оператор
(първоначалния кредитор) договори и в максимално възможна степен съдържат
информация за размера и основанието на начислените в тях суми.
По отношение
на цесията: дори и да се приеме, че преди образуване на настоящото производство
ответникът не е бил уведомен за извършената цесия, с връчването на препис от
исковата молба и приложените към нея доказателства той е бил уведомен за
извършеното прехвърляне, за което законът не изисква определена форма и начин.
Поради това извършената цесия има действие спрямо ответника и ищецът в
настоящото производство се явява материално легитимиран да претендира от него
вземането по процесните четири фактури. Не биха могли да бъдат споделени
възраженията на ответника, че към момента на връчване на заповедта по чл. 410
от ГПК той не е бил обвързан от извършената цесия, тъй като не му е съобщена и
това не би могло да бъде променено с последващото
връчване на исковата молба и доказателствата. На основание чл. 235 от ГПК,
съдът е длъжен да съобрази и настъпилите в хода на процеса факти от значение за
спорното право, какъвто факт безспорно се явява и уведомяването за цесиите.
Освен това ответникът – длъжник може да възрази успешно за липсата на
уведомяване само ако твърди, че вече е изпълнил задължението си на стария
кредитор или овластено от него лице, което не е
направено по настоящото дело.
Всеки един от
описаните договор, заявления и приложения имат характера на договори, с които
ответникът е поел самостоятелни задължения срещу предоставени му
далекосъобщителни услуги. По тази причина независимо от наименованието им, тези
договори са самостоятелни сделки, изчерпателно уреждащи правоотношенията между
страните.
Недоказани по
делото останаха възраженията на ответната страна, касаещи, че ответникът не се
е запознавал с общите условия при сключване на договора за услуги с мобилния
оператор и съответно не подписвал съгласие с тях; че при сключване на договора
е бил въведен в заблуждение от служителя на оператора относно тарифния план и
условията, които се предлагат; че общите условия към договора били нечетливи, с
малки букви и почти нечетаем шрифт, което правило
невъзможно запознаването на потребителя с общите условия в момента на
подписване, което го поставя и в условия на неравнопоставеност; че поради
опорочената му волята за сключване на договора за предоставяне на мобилни
услуги и същият бил нищожен, поради липса на съгласие със съществени клаузи по
него. По отношение на цитираните възражения не са ангажирани доказателства в
хода на делото, за установяването им.
Неоснователни
са и възраженията на ответника относно недоказаност, че претендираните
за плащане по процесните фактури услуги, като некоректни и неточни. Видно от
подробната информация съдържаща се във фактурите, претендираните
по тях суми са напълно съответни на условията уговорени с отделните договори
между страните. Ответникът дължи заплащане на месечни абонаментни такси,
независимо от това дали е потребил включените в тях
услуги. Т.е. размерът на тези такси, заедно с дължимата лизингова вноска и
лихва по лизинга на мобилното устройство формират претендираните
суми за заплащане от него по фактурите. За задълженията му не са представени
доказателства за тяхното плащане. Изискуемостта на същите настъпва с изтичане
на 14 дневен срок от издаване на фактурите, в които са обективирани.
Този срок е изтекъл по отношение на всички предявени в настоящото производство
вземания. С изтичането му, ответникът е бил длъжен да изпълни задълженията си
по договора. Доказателства в тази насока не са ангажирани. Затова съдът приема,
че исковите суми са дължими от ответника.
По изложените
съображения предявеният установителен иск се явява изцяло основателен и следва
да бъде уважен.
ПО ОТНОШЕНИЕ
НА РАЗНОСКИТЕ:
Ищецът
претендира разноски за производството и такива, на основание чл. 78 от ГПК му
се следват, с оглед изхода на процеса и уважения иск в пълен размер, възлизащ в
общ размер на 282.44 лева, от която сума – 32.44 лева представлява заплатена
държавна такса, 150.00 лева – възнаграждение за вещо лице и 100.00 лева юрисконсултско възнаграждение, последното -определено
предвид разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК във връзка с чл.37 от ЗПП, във
връзка с чл.25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, предвиждаща,
че за защита по дела с определен
материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лева. В настоящия
случай съдът, като взе предвид
фактическата и правна сложност на производството и материалния интерес на
заявителя намира, че възнаграждението за юрисконсулт следва да бъде определено
от съда в размер на 100 лева.
С оглед
задължителните указания по т. 12 от ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК,
съдът в исковото производство следва да се произнесе с осъдителен диспозитив по
искането за разноските, дори когато не изменя разноските по издадената заповед
за изпълнение. В случаят обаче, ищецът е доказал, че с издадена заповед са му
присъдени разноски в размер 82.44 лева, видно от Заповед № 471 от 02.06.2017г. за изпълнение на парично задължение по член
410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 737/2017г. по описа КрлРС и в този размер
съдът уважава искането.
Мотивиран от
изложеното съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Д.Н.Д. *** с
ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „С.К.” ЕООД, ЕИК *********със седалище
и адрес на управление:***, офис -сграда „Л.“, ет.2, офис 4, представлявано от
Управителя М.Д., сумата от 1621.99 (хиляда шестстотин двадесет и един лева и
деветдесет и девет стотинки) лева, дължими по Договор №
650206438512062014-30897121 от 12.06.2014г. лева, по силата на който са издадени следните
фактури: фактура № **********/15.12.2014г. на стойност 502.47 лева, за отчетен
период от 14.11.2014г. до 14.12.2014г.; фактура № **********/15.01.2015г. на
стойност 198.10 лева, за отчетен период от 15.12.2014г. до 14.01.2015г.;
фактура № **********/15.02.2015г. на стойност 168.77 лева, за отчетен период от
15.01.2015г. до 14.02.2015г.; фактура № **********/15.03.2015г. на стойност
752.65 лева, за отчетен период от 12.02.2015г. до 14.03.2015г., ведно със
законна лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на
Заявлението – 05.05.2017г. до окончателното заплащане
на главницата, за които суми е
издадена Заповед № 471 от 02.06.2017г.
за изпълнение на парично задължение по член 410 от ГПК по частно
гражданско дело № 737/2017г. по описа на Районен съд – Карлово.
ОСЪЖДА Д.Н.Д. *** с ЕГН ********** да заплати на „С.К.”
ЕООД, ЕИК *********със седалище и адрес на управление:***, офис -сграда „Л.“,
ет.2, офис 4, представлявано от Управителя М.Д., разноските направени в
исковото производство в размер на 282.44 лева.
ОСЪЖДА Д.Н.Д. *** с ЕГН ********** да заплати на „С.К.”
ЕООД, ЕИК *********със седалище и адрес на управление:***, офис -сграда „Л.“,
ет.2, офис 4, представлявано от Управителя М.Д., разноските, направени по
частно гражданско дело № 737/2017г. по описа на Районен съд Карлово в размер на
82.44 лева.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
Сн.Д.