Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 3337 08.08.2019 година град
Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
Гражданско отделение, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на трети
юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря
Малина Петрова,
като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 2681 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Съдът е сезиран
с искова молба от „Изи Финанс” ЕООД, ЕИК ********* против А.Д.А., ЕГН **********,
с която са предявени обективно съединени установителни искове с правна
квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1,
пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, 10, чл.11, чл. 33 ЗПК, и чл. 6 и сл. ЗПФУР.
Ищецът твърди,
че на 18.01.2018 г. между страните възникнало облигационно правоотношение по
договор за предоставяне на кредит от разстояние №**********. Била преведена
сумата от 1800 лева, платима до 19.03.2019 г. Ответникът дължал договорна лихва
и неустойка при липса на предоставено обезпечение, съгл. чл. 3. Извършил частични
плащания.
Поради липса на
изпълнение, ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК № 123/07.01.2019 г. по ч.гр.д. № 96/2019 г. на ПРС, за следните
суми: 1542,86 лева – главница; 339,19 лева – договорна лихва за
периода 19.03.2018 г. – 14.12.2018 г.; 1202,63
лева – неустойка, срещу която в срок постъпило възражение за недължимост,
поради което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове.
Моли се за
уважаването им. Претендират се разноските в заповедното и настоящото
производство.
В срока по чл.
131 ГПК ответникът не е подал писмен отговор, макар ИМ и приложенията да са
редовно връчени – лично. В съдебно заседание не се явява.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По
допустимостта:
Видно от приложеното ч.гр.д. № 96/2019 г. на ПРС, вземанията
по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение.
Възражението за недължимост е подадено в срока по чл. 414, ал.2 ГПК и исковете,
по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл.
415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
По същество:
Ищецът
следва да установи при условията на пълно и главно доказване възникване на
вземанията и техния размер, в т.ч. – наличието на валидно правоотношение по
договор за предоставяне на кредит от разстояние №******от 18.01.2018 г.,
сключен при спазване на законовите изисквания и зачитане правата и интересите
на потребителя, по който е предоставена съответната парична сума, която е
усвоена и е настъпил падежът на всички вноски; наличие на валидни уговорки за
връщане на кредита, ведно с договорна лихва и неустойка при непредоставяне на
обезпечение, т.е. както по основание, така и по размер, дължимостта на
процесните суми за исковите периоди, както и правомерността на начисляването
им.
Ответникът
следва да проведе насрещно доказване, както и да установи обстоятелства, които
изключват, унищожават или погасяват процесните вземания, а при установяване на
горните предпоставки от ищеца - следва да докаже, че е погасил търсените суми.
При така
разпределената доказателствена тежест, съдът приема исковете за неоснователни
по следните съображения:
Въпросният договор е сключен по
реда на ЗПФУР, където е предвидена възможността за предоставяне на парични
кредити от разстояние, като отношенията между страните в тази връзка се уреждат
електронно. Сключването на договора става не чрез подписването му от
кредитополучателя, а посредством електронно изявление, чрез активиране на
изпратен линк за потвърждение. За да установи възникването на облигационното
правоотношение, съгласно чл. 18, ал. 1, т.3 ЗПФУР, доставчикът е длъжен да
докаже, че е получил съгласието на
потребителя за сключване на договора. В ал. 2 от същата норма е посочено, че - за
доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно този
закон, се прилага чл. 293 от Търговския закон,
а за електронните изявления - Законът за
електронния документ и електронния подпис /сега Закон за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги/.
При твърдяното от ищеца
облигационно правоотношение, възникнало от вид договор за заем, в който случай
потребителят действа извън рамките на своята професионална или търговска
дейност, а кредиторът - по занятие, т.е. предоставянето на кредити е основният
му предмет на търговска дейност, следва да се прилагат изискванията
на ЗПК.
Съгласно чл. 10 ЗПК
договорът трябва да е сключен в писмена форма на хартиен или друг носител.
Разглежданият договор се твърди, че е сключен от разстояние, което е допустимо,
съгласно ЗПФУР.
По делото липсват електронни
записи, от които да се установява по безспорен и категоричен начин, че
волеизявленията на страните са насочени към сключване на договор, чието
изпълнение се претендира от ищеца. Съгласно чл.2 и чл.3 ЗЕДЕУУ, електронно
изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет
стандарт за преобразуване, разчитане и визуално представяне на информацията.
Електронен документ е електронен документ по смисъла на чл. 3, т. 35 от
Регламент /ЕС/ № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли
2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при
електронни транзакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива
1999/93/ЕО /OB, L 257/73 от 28 август 2014 г./, наричан по-нататък
„Регламент /ЕС/ № 910/2014”. Той определя електронния документ като всяко
съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков,
визуален или аудио-визуален запис. Писмената форма се смята за спазена, ако е
съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление.
Съгласно Решение № 70/19.02.2014
г. на ВКС по гр.д.№ 868/2012 г., IV г. о., постановено по реда на чл.290 ГПК,
електронното изявление, се счита за подписано при условията на чл. 13, ал.
1 ЗЕДЕУУ - електронен подпис е електронен
подпис по смисъла на чл. 3, т. 10 от Регламент /ЕС/ № 910/2014. Според посочената разпоредба, „електронен подпис” означава данни в електронна форма,
които се добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с
тях и, които титулярът на електронния подпис използва, за да се подписва.
Когато посочените предпоставки
са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена
сила е такава, каквато законът признава на подписания писмен документ. Ако се
касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на
изявлението /чл. 180 ГПК/. Възпроизвеждането на електронния документ върху
хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал.
1, изр. 1 ГПК, той се представя именно върху такъв носител, като
препис, заверен от страната.
По делото не се удостоверява извършването от ответника
на посоченото в исковата молба електронно потвърждение, за да се приеме, че е
възникнало твърдяното валидно облигационно правоотношение. Не може да се
приеме, че това обстоятелство се установява от представения договор, тъй като ищецът
посочва, че същият е част от изпратената на ответника информация, но самото
електронното изявление на последния
за сключването му се удостоверява с допълнително обстоятелство - активирането
на изпратения линк за потвърждение, с въвеждане и на определен код. В ОУ е
предвидено, че кредитополучателят следва да потвърди съдържанието на договора
по този начин. Именно потвърждаването има функцията на ел. подпис. От този
момент се счита, че между страните е възникнала валидна облигационна връзка. Доказателства,
че именно ответната страна е потвърдила договора и последващите й действия не
са ангажирани.
Предвид изложеното, съдът
приема, че не се установява наличието на валидно облигационно правоотношение. Представените писмени доказателства, в които
са обективирани условията за сключване на договора, не съдържат подписи на нито
една от страните, поради което не може да се приеме, че е налице връзка между
тях.
Освен изложеното, следва да се има предвид, че
договорът за заем е реален, поради което елемент от фактическия състав на
неговото сключване е действителното предаване на сумата. По делото е
представена разписка за извършено плащане за 1800 лева, но същата е частен
документ, не съдържа подписи - на потребителя или на дружеството издател
Изипей, при което и не доказва по
никакъв начин реалното получаване на исковата сума. Следователно, ищецът не
удостоверява да е било извършено електронно изявление за потвърждение с автор А.,
за да се приеме, че представеният договор обвързва страните в установеното
съдържание, нито доказва реално получаване на сумата от нея. По делото липсват
документи, които да носят подписи или да обективират изявления на ответницата,
за да се приеме, че същата е обвързана от твърдяното правоотношение, с
включените в него права и задължения.
Отделно, не се установява спазване на изискванията на чл. 18
ЗПФУР, т.к. няма данни кредиторът като доставчик да е изпълнил задълженията си
за предоставяне на информация на потребителя, като е спазил сроковете по чл. 12, ал. 1
или 2 от същия закон, както и, че е получил съгласието на
потребителя за сключването им – чл.18, ал.1, т.3 ЗПФУР. Няма доказателства да е
била предоставена преддоговорна информация, както и реално ОУ да са получени,
при което и не може да се приеме, че задължението по чл. 18, ал.1,
т.1 ЗПФУР е изпълнено.
За сключването на договора потребителят следва да изрази по
ясен и недвусмислен начин волеизявлението си, че приема направеното от
доставчика предложение, при което съгласно чл. 18, ал.
1, т. 3 ЗПФУР в тежест на ищеца е да установи получаването на
съгласието на потребителя за сключване на договора. Тъй като такова не се
установява, нито реално предаване/получаване на сочените кредитни средства,
облигационна обвързаност не се доказва.
Съгласно чл. 154,
ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава
своите искания или възражения. Доказването следва да изключва всякакво съмнение
относно осъществяването на правопораждащите факти. Доколкото ищецът не установи
елементите от фактическия състав на претенциите си, пълно и главно доказване не
е проведено и предявените искове като неоснователни, следва да бъдат
отхвърлени.
За пълнота, според настоящия
състав са налице и допълнителни основания за отхвърляне на исковете:
Ако се възприеме становище за
наличие на облигационна връзка, договорът за кредит е недействителен.
Всеки съд е
длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни
норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на
законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на
гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане
на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/. Съдът следи служебно и при незаявено
основание за нищожност на договора, когато: 1./ е нарушена норма, предвидена в
закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2./ е
относимо до формата /външната страна на представения правопораждащ спорното
право документ/; 3./ е налице противоречие с добрите нрави /в т.см. - Решение №
229/21.01.2013 год. по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС; т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др/; 4./ е налице неравноправна клауза.
Съгласно чл. 9,
ал. 1 ЗПК /приложим към процесното правоотношение/- въз основа на договор
за потребителски кредит, кредиторът предоставя или се задължава
да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение
за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Разпоредбите на чл. 10
и чл. 11 ЗПК
уреждат формата и съдържанието на договора.
„Изи финанс” ЕООД
е финансова институция по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради което може
да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството
предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се
съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода
редакция.
Съгласно чл.
22, вр. чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски кредит е недействителен, ако
не са посочени - приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В
случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 40,15 %. Липсва
обаче разпоредба за условията за прилагането му. Липсва уточнение за базата,
върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита
или върху остатъчната главница. Тоест не става ясно как е разпределян лихвеният
процент във времето – за какъв период, върху цялата дължима главница или
съобразно поетапното й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана
възнаградителната лихва и защо възлиза на съответния размер. Без значение дали лихвеният
процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени
условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено. В
договора е посочен единствено размерът на лихвения процент, както и че същият е
фиксиран. В този смисъл съдът намира, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, която е императивна.
На следващо
място, не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Годишният процент на разходите следва да включва всички
разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и
общо дължимата сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил
единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема
и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на
разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира
същият от 48,44 % /. В този порядък следва да се посочи, че, съобразно
разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален
израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя
начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота
досежно тези обстоятелства липсва. Следва да се има предвид, че ГПР е величина,
чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща
изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е
недопустимо /в материалноправен смисъл/. В случая, не става ясно какво се
включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи. Ето защо, не е
ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.
След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов
ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем
за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.
Според чл. 22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.
12, ал.1, т.7 – 9, договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото сключване.
С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени
тези на чл. 11, ал.1, т. 9, 10 ЗПК, поради което договорът за кредит е
недействителен. За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната
страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на
същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид
последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник би следвало да
дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други
разходи.
Въпреки това,
главницата не може да бъде установена за дължима в настоящото производство, тъй
като би се стигнало до подмяна основанието на вземането.
Исковете по чл. 422, вр. с чл.
415 ГПК следва да са идентични по основание, размер и период на претенциите в
заповедното производство. След като договорът е недействителен, съдът не би
могъл да признае дължимостта на главницата на това основание. Разпоредбата на
чл. 23 ЗПК е аналогична на тази по чл. 34 ЗЗД
и се базира на института на неоснователното обогатяване – при липсата на
основание или при отпаднало основание, всеки дължи да върне това, което е
получил. В случая, сумите се претендират на договорно основание като изпълнение
с оглед действителен договор за кредит, за което е била издадена и заповедта за
изпълнение, а не на основание чл. 23 ЗПК,
като дадено по недействително правоотношение. Поради това и искът за главница
не може да бъде уважен– в този смисъл трайна съдебна практика - Решение №
187/21.05.2015 г. на ПАС по в.т.д. №
193/2015 г.; Решение № 1215/12.10.2018 г. на ПОС по в.гр.д. № 1416/2018
г.; Решение № 1435/ 20.11.2017 г. на ПОС по в.гр.д. № 2283/2017 г.; Решение № 242/18.02.2016 г. на ПОС по
в.гр.д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. на ПОС по в.гр.д. №
2355/2016 г.; Решение № 628/19.05.2017 г. на ПОС по в. гр. д. № 872/2017 г.
За
неустойката – клаузата за дължимостта й също е нищожна, поради противоречие с
добрите нрави.
Така, както е
уговорена, неустойката е предназначена единствено да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на заетата сума. От съдържанието на чл.3,
ал.2 от договора е видно, че размерът на неустойката представлява 71,95 % от
заемната сума /(1295,14/1800)*100/. Предвидено е предварително, че неустойката
ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска. Такава клауза изцяло
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй
като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за нея.
Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В
случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване,
доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично
задължение. Един вид обезпечава
изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е. и
санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе
си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума с почти двоен размер, което е в
контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от
закона. Тя драстично нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в
т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV
г. о., ГК/.
Предвид
всичко изложено, исковете са неоснователни и ще бъдат отхвърлени.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ответника, на осн. чл. 78, ал.
3 ГПК. Няма направено искане, поради което не се дължи произнасяне.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Изи Финанс” ЕООД, ЕИК *********
против А.Д.А., ЕГН ********** искове за признаване за установена в отношенията
между страните дължимостта на следните суми: 1542,86 лева – главница по договор
за предоставяне на кредит от разстояние №196486/18.01.2018 г.; 339,19 лева –
договорна лихва за периода 19.03.2018 г. – 14.12.2018 г.; 1202,63 лева – неустойка
по чл. 3 от договора, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК № 123/07.01.2019 г. по ч.гр.д. № 96/2019 г. на ПРС.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ :/п/
Вярно с оригинала!
КГ