РЕШЕНИЕ
гр. София, 30.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на единадесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 227 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по подадена въззивна жалба
от ответника по делото „Т.” ЕООД, чрез законния представител - управителя,
против Решение от 27.09.2018 г., постановено по гр. дело № 29888/2017 г. по
описа на Софийския районен съд, 53 състав, с което е уважен предявения от „В.”
ООД срещу „Т.” ЕООД осъдителен иск с
правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ за заплащате на сумата от 1264,55 лева,
представляваща сбора от неизплатената продажна цена на стоки, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 06.02.2017 г. до окончателното
изплащане на сумата. Със същото решение
ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата от 400,60 лв., представляваща разноски в първоинстанционното
производство.
В жалбата се навеждат оплаквания за неправилност на
обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа
се, че ищецът не е установил при условията та пълно и главно доказване
твърденията в исковата молба. Сочи се, че от заключението на вещото лице по
изслушаната ССчЕ се установявало, че не всички фактури са били осчетоводени, но
въпреки това първоинстанционният съд в нарушение на процесуалния закон е приел
за установени твърденията на ищеца. Изтъква се още, че по делото не е доказано
наличието на твърдяното облигационно правоотношение, а решението е постановено
при непълнота на доказателствата. Отделно от гореизложеното сочи, че не е
изпаднал в забава. Моли съда да отмени решението отхвърли предявените искове и
присъди направените по делото разноски.
Въззиваемият-ищец „В.” ООД , чрез пълномощника си – адв. П.С., с надлежно учредена представителна
власт по делото, е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по
подробно изложените съображения. Моли съдът да остави без уважение същата и
потвърди обжалваното решение, като присъди направените по делото разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатената дължимата даржавна
такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Настоящата съдебна инстанция напълно
споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, поради което
по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те
стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.
С оглед оплакването във въззивната жалба следва допълнително да се посочи, че
настоящата съдебна инстанция намира за законосъобразен и обоснован извода на
първоинстанционния съд, че като е осчетоводил процесните фактури № **********/16.12.2015
г. на стойност 85.06 лв. с ДДС и № **********/21.12.2015 г. на стойност 606.19
лв. ДДС, ползвал е данъчен кредит по същите, което се установява от заключението
на вещото лице по изслушаната ССчЕ, ответното дружество с конклудентни действия
е признало наличието на възникнало правоотношение по договор за търговска продажба
на стоки, изпълнение от страна на ищеца на произтичащите от договорите за
търговска продажба задължения, респективно наличието на процесното задължение
по същите. В тази връзка следва да се отбележи, че в трайно установената
практиката на ВКС се приема, че фактурите отразяват възникналото между страните
правоотношение и с осчетоводяваното им от ответното дружество, включването им в
дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях,
както е в конкретния случай, предвид кредитираното от съда заключение на вещото
лице по изслушаната ССчЕ, същите представляват недвусмислено признание на
задължението по тях /решение №42 от 19.04.2010 г. по т.д.№593/2009 г. на ІІ
Т.О., решение №166 от 26.10.2010 г. по т.д.№991/2009 г. на ІІ Т.О., решение №23
от 07.02.2011 г. по т.д.№588/2010 г., ІІ Т.О./.
Неоснователно е и оплакването, че макар и фактура № **********/23.12.2015 г. на
стойност 573.30 лв. с ДДС да не е била осчетоводена в счетоводството му, съдът
необосновано е приел наличието на задължение по същата. В тази връзка следва да
се отбележи, че от представената по
делото фактура № **********/23.12.2015 г. на стойност 573.30 лв. с включен ДДС
се установява, че същата съдържа всички основни елементи на договор за търговска
продажба и заедно с приемо-предавателен протокол от 23.12.2015 г. е пописана от
– А.Г., служител в ответното дружество,
видно от представения по делото като писмено доказателство трудов договор № 437
от 20.10.2015 г. и удостоверява изпълнението на ищеца по този договор. Същият служител е приел изпълнението
и по фактури № **********/16.12.2015 г. на стойност 85.06 лв. с ДДС и №
**********/21.12.2015 г. на стойност 606.19 лв. ДДС, което е удостоверил с
подписа си, и като е осчетоводил същите ответното дружество в съответствие с
правилото на чл. 301 ТЗ е потвърдило действията му, дори и същият да е действал
без представителна власт, включително и по отношение на фактура №
**********/23.12.2015 г. на стойност 573.30 лв. с ДДС, тъй като не се е
противопоставило веднага след узнаването на тези правоотношения.
В заключение следва да се отбележи, че
в тежест на ответника е било да установи, че е изпълнил задълженията си и е
заплатил продажната цена на стоките, обективирана в процесните фактури, тъй
като ищецът не е длъжен да установява отрицателния факт на неплащането, още
повече, че от кредитираното от настоящия състав на съда заключение на вещото лице се установява, че
ответното дружество не е заплатило задълженията си по същите. Ето защо
ответникът дължи сумата от 1254,55 лв., представляваща неизплатената продажна
цена по фактури № **********/16.12.2015 г. на стойност 85.06 лв. с ДДС и №
**********/21.12.2015 г. на стойност 606.19 лв. ДДС и фактура №
**********/23.12.2015 г. на стойност 573.30 лв. с ДДС, ведно с претендирана
законна лихва от датата на подаване на исковата молба.
Доколкото други оплаквания не са
наведени с въззивната жалба обжалвано решение следва да бъде потвърдено поради
съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции.
При този изход на спора на въззивника ищеца
по делото на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК следва да се присъдят
реално направените в настоящето производство разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 300,00 лв.
С оглед на правилата, установени в
разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение по процесното
търговско дело не подлежи на обжалване.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 27.09.2018 г., постановено по гр. дело №
29888/2017 г. по описа на Софийския районен съд, 53 състав.
ОСЪЖДА „Т.” ЕООД, ЕИК ******, да заплати на „В.” ООД , ЕИК ******** на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 ГПК сумата от 300,00 лв., представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение във възивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: