Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, ….07.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 5337 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 27714 от 30.01.2020г.,
постановено по гр.д. № 53014/2014 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 38
състав, е отхвърлен предявеният отрицателен
установителен иск с правно основание по чл.124, ал.1 от ГПК от С.В.С. срещу Държавата,
представлявана от министъра на земеделието и храните, за признаване на
установено, че ответникът не е собственик на поземлен имот с идентификатор
68134.6724.901, по кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със
Заповед № РД – 18 – 21/10.02.2012г., с адрес в гр.София, район Панчарево, с
площ от 4 788 кв.м., с трайно предназначение на територията: горска, начин на
трайно ползване – друг вид „недървопроизводителна горска площ“, стар
идентификатор – няма, номер по предходен план – няма, при съседи:
68134.6711.40; 68134.6711.39; 68134.6724.905; 68134.6724.902; 68134.6724.907;
68134.6724.909 и 68134.6724.906, като неоснователен.
С решението съдът се е произнесъл по
разноските в производството, съобразно изхода на спора.
Решението е постановено при участието на
Изпълнителна агенция по горите, трето лице – помагач на страната на ответника.
Въззивникът – ищец С.В.С. обжалва
решението в цялост, с оплакване за неправилност и необоснованост. На първо
място поддържа, че от представения и неоспорен от страните в
първоинстанционното производство предварителен договор от 28.06.1978г., В.П.М.е
продал на ищеца овощна градина с площ от около 5,3 декара, която е идентична с
процесния имот, и с който се установява начинът на трайното ползване на имота.
Сочи, че съгласно Правилник за определяне на земите на горския фонд (ДВ бр.53
от 24.06.1959г.), гората се определя като земя с площ по – голяма от един
декар, обрасла с горски дървета и храсти, а не с овощни насаждения. Отделно от
това и съгласно посочения Правилник, включването и изключването на гори и
работни земи във и от горския фонд, става с решение на Министерския съвет по
доклад на Управлението на горското стопанство, от който юридически факт
възниква собствеността на държавата върху гори и земи, включени в горския фонд,
каквото решение в производството не е представено. Навежда, че именно това е
редът, по който след 1944г. се формира държавният горски фонд чрез
национализация на гори и земи, собственост на физически и юридически лица,
дървостопански кооперации и гори и земи, собственост на Българската православна
църква, като така формираният държавен горски фонд е предмет на регулация от
Закон за горите (ДВ бр.89 от 07.11.1958г.), който урежда управлението и
стопанисването на вече създадения горски фонд. В тази връзка поддържа, че
цитираният от първостепенния съд чл.27 от ЗГ не представлява юридически факт,
от който възниква собствеността на държавата върху горите и земите от горския
фонд, а само потвърждава държавния характер на същия, формиран по горепосочения
начин. На следващо място се сочи, че съгласно чл.27, ал.5 от ЗГ, собствеността
на държавата върху поземлени имоти в горски територии се установява с един от
следните документи – акт за държавна собственост, договор за придобиване
правото на собственост и удостоверение, издадено от общинската служба по
земеделие по местонахождението на имота с приложена скица, респективно – ако
процесният имот е в горския фонд и е държавна собственост, за него следва да
има акт за държавна собственост, а от материалите по делото се установява
непротиворечиво, че такъв не е съставян. Твърди, че от цитираните законови
текстове изобщо не следва изводът, че процесният имот е държавна собственост,
още по – малко публична такава, като районната съдебна инстанция не е дала
отговор на основния въпрос, а именно – кога и на какво основание един имот с
начин на трайно ползване като овощна градина, който не отговаря на нито едно от
легалните определения за това какво е гора, е включен в държания горски фонд,
т.е. кой е юридическият факт за възникването на собственост в полза на
държавата за този имот. По изложените съображения, моли въззивният съд да
отмени първоинстанционното решение изцяло, като вместо него постанови друго, с
което предявеният иск, като основателен, да бъде уважен. Претендират се
сторените в първоинстанционното производство разноски.
Въззиваемият
– ответник Държавата, представлявана от министъра на земеделието, храните и
горите, посредством надлежно упълномощен процесуален представител, е депозирал
в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва
като неоснователна. Поддържа, че при съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства и доказателствани средства, заключението на приетата по делото
експертиза и позовавайки се на действалите през годините разпоредби на Закона
за горите, първоинстанционният съд е достигнал до правилния извод, че процесният
имот е публична държавна собственост, което обстоятелство не се променя от факта,
че в конкретния случай липсва издаден акт за държавна собственост. В тази
връзка се сочи, че не е необходимо да бъде доказвано, че земите и горите са
включени в държавния горски фонд, доколкото това е факт, който се смята за
настъпил по силата на нормативните актове, посочени в чл.2, ал.1 от Закона за
горите (ДВ бр.89 от 07.11.1958г., отм. на 01.01.1998г.) и в частност по силата
на чл.3, ал.2, вр. чл.2 от посочения закон, съгласно който всички гори и земи
от горския фонд са общонародна собственост и не е бил необходим нарочен акт за
приобщаването на горите към държавния горски фонд, тъй като това включване е настъпвало
по право. Счита, че от представените по делото официални документи,
издадени от компетентните органи в кръга
на предоставените им правомощия, по делото безспорно се установява, че
процесният имот е част от горския фонд (сега горска територия) и е държавна
собственост. На следващо място излага, че съгласно чл.26 от ЗГ правото на
собственост върху поземлен имот – горска територия не може да бъде придобит по
давност, която разпоредба е съществувала и в отменения ЗГ от 1997г., поради
което и наведеното в исковата молба твърдение от страна на ищеца, че е придобил
имота на основание давностно владение, продължило 36 години, е неоснователно. Моли
първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден, а депозираната жалба –
оставена без уважение. Претендират се разноски в производство за юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по чл.263,
ал.1 ГПК отговор на въззивната жалба е депозирала и Изпълнителна агенция по
горите, трето лице – помагач на страната на ответника, с който последната се
оспорва по подробно изложени съображения. Конкретно се поддържа, че твърдението
във въззивната жалба, относно характера на имота е изцяло неоснователно,
доколкото за ползването на имота като овощна градина се посочва само в
предварителния договор, представен от ищеца, който не е породил
вещнопрехвърлителен ефект. Отделно от това, от представените по делото
официални документи от компетентните държавни и общински администрации, както и
от приетото по делото експертно заключение, се установява, че процесният имот е
част от горския фонд и е държавна собственост по силата на закона. Същият е
публична държавна собственост и съгласно Закона за горите не подлежи на
придобиване по давност. Поддържа се, че по отношение на процесния имот няма
предявени реституционни претенции и последният не е бил предмет на
възстановяване по реда на ЗВСГЗФ, като липсват и данни за придобиването му от
частно лице. По изложените съображения се моли първоинстанционният съдебен акт
да бъде потвърден като правилен и законосъобразен.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
В
тази връзка следва да бъде посочено, че съдът дължи служебна преценка на
допустимостта на исковете във всяка фаза на процеса. При зачитане на изложеното
в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г.,
ОСГТК, в конкретния случай, настоящият състав намира следното:
Тъй
като предявеният иск е установителен за собственост, предпоставка за неговата
допустимост е установяване от страна на ищеца на конкретен правен интерес.
Правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и
когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по
реституция, ако отрече претендираните от ответника права. В тази връзка, всяка страна, независимо от процесуалното си качество, следва
да установи фактите и обстоятелствата, на които основава своите искания или
възражения. При отрицателния установителен иск за собственост и други вещни
права, ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той
следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор,
като докаже фактите, от които то произтича. В противен случай, ищецът ще бъде
освободен от това да доказва каквото и да било претендирано от него право върху
вещта. Единствено ответникът ще е длъжен да доказва съществуването на
отричаното от ищеца право на собственост или друго вещно право, докато ищецът
ще се задоволи само с възраженията си, че такова право не е възниквало или е
било погасено. Ако по волята на ищеца началото на процеса бъде поставено при
условия, изискващи активност при доказването единствено от страна на ответника
по отрицателния установителен иск, това би означавало да се защитава право,
което изобщо може и да не съществува. Ако ищецът не докаже твърденията, с които
обосновава правния си интерес, производството се прекратява. Въпросът за
евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е
свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за
допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането
му, но не е част от предмета на претенцията. Несъмнено, ищецът би могъл да
предяви съдебно своето право, ако иска да получи защита чрез установяването му
със сила на пресъдено нещо, но тогава би се стигнало до предявяване и на
положителен установителен иск, т. е. до обективно съединяване на искове.
Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани
твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да
докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта
на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко
положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът
прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на
претенцията - дали ответникът притежава или не претендираното от него и
отричано от ищеца вещно право.
В
конкретиката на настоящия случай, ищецът навежда твърдения, че е придобил имота
на оригинерно основание въз основа на изтекла в негова полза придобивна
давност, във връзка с което е инициирал процедура за снабдяване с нотариален
акт по обстоятелствена проверка, за което е представена по делото молба –
декларация от 26.09.2007г., осуетена от неоснователната претенция по отношение
на имота от насрещната страна. С оглед последното и предвид твърденията на ищцовата
страна за осъществено по отношение на процесния имот давностно владение, чрез
отричане на претендираните от ответника права, ищецът би имал възможност да придобие
имота на визираното оригинерно основание, респективно за него потенциално
съществува правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за
собствеността върху имота. По отношение
на последния настоящата съдебна инстанция намира, че претенцията е допустима,
доколкото към момента на предявяване на иска именно държавата се легитимира
като собственик на имота съгласно чл. 27, ал. 1 от Закона за горите, поради
което и всички доводи в противоположния аспект, са неоснователни.
На следващо място
въззивният състав на съда счита, че първоинстанционното решение е постановено в
съответствие с материалния закон и като правилно следва да бъде потвърдено.
Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, от които се установяват факти и
обстоятелства, относими към конкретния правен спор, като настоящият съдебен
състав изцяло споделя мотивите на СРС, към които препраща по реда на чл. 272 ГПК. С оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи следното:
Както беше вече
посочено, ищецът обосновава правния си интерес от водене на делото с твърдение,
че при отричане на правата на ответника, ще може да придобие имота по давност.
Предвид разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС
по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК, ищцовата страна следва да установи по делото
обстоятелствата, които обуславят възможността му да придобие имота по давност,
а ответникът следва да докаже собствеността си върху процесния имот.
По делото е
представен предварителен договор за продажба на недвижим имот от 28.06.1978г.,
сключен между В.П.Медаров, в качеството на продавач, и С.В.С., в качеството на
купувач, видно от който продавачът се задължава да прехвърли собствеността
върху свой недвижим имот, а именно – празно място – овощна градина извън
регулация, находяща се в местността „Плазовете“, сега „Юзината“, Горублянско
селище, цялото с пространство от 5,3 дка, при граници: от изток – гора, от
запад – канал на Юзината /мера/, от юг - дворно място на С.В. и черен път, от север –
гора.
Приложено
е по делото Удостоверение от 24.07.1999г., издадено от КЗС „Октомврийска заря“
– Горубляне, видно от което С.В.С. не е член на стопанството, В.П.М.не е член
на ТКЗС – Панчарево, а имотът, намиращ се в местността „Плазовете“, сега
„Юзината“, землище Панчарево, не влиза в блока на стопанството.
От Удостоверение
изх.№ ПО – 07 – 0268/02.11.2007г. на Областна дирекция „Земеделие и гори“ –
гр.София е видно, че след извършена проверка в ОСЗГ „Панчарево“ за имот с пл.№
1, к.л.Г – 14 – 7 – А, с площ от 4,342 дка, находящ се в гр.София, с.Кокаляне,
в.з.Юзината, се установява, че имотът не попада на територията на стопански
двор и за същия няма съставен акт за държавна собственост по искане на ОД
„Земеделие и гори“ – София град.
От Удостоверение
изх.№ ПО – 07 – 0231/31.03.2008г. на Областна дирекция „Земеделие и гори“ –
гр.София е видно, че след извършена проверка в ОСЗГ „Панчарево“ за имот пл.№ 1,
к.л.Г – 14 – 7 – А, с площ от 4,342 дка, находящ се в гр.София, с.Кокаляне,
в.з.Юзината, се установява, че имотът не попада на територията на стопански
двор и за същия няма съставен акт за държавна собственост по искане на ОД
„Земеделие и гори“ – София град.
От приетото по
делото Удостоверение изх.№ 1194 – С – 95/28.11.2007г. от Главен архитект на
Столична община се установява, че в архива на Дирекция „Инвестиционно
отчуждаване“ не се намират данни за отчуждаване за жилищно строителство на имот
с пл.№ 1, к.л.Г – 14 – 7 – А, находящ се в гр.София, с.Кокаляне, в.з.Юзината.
От представеното в
първоинстанционното производство писмо от 21.01.2008г. на заместник областен
управител, Областна администрация на Област София е видно, че след извършена
проверка в архива на Областна администрация се установява, че за имот с пл.№ 1,
кадастрален лист Г – 14 – 7 – А, с площ от 4,342 дка, не са открити данни за
съставен акт за държавна собственост по реда на Закона за държавната
собственост (Обн. ДВ бр.44 от 21 май 1996г.) на Областен управител на Област
София. Видно от скица на имота от цифровия кадастър на Столична община от
04.12.2007г., същият е държавна собственост – горски фонд.
От писмо изх.№ ПО
– 05/154/18.01.2008г. на Областна дирекция „Земеделие и гори“ – гр.София,
Общинска служба по земеделие и гори „Панчарево“ се установява, че ПИ с № 1 от кад.лист Г – 14 – 7 – А, с площ
от 4 342 кв.м., находящ се район Панчарево, с.Кокаляне, в.а.Юзината, е
част от имот с № 00208 от КВС на землище Горубляне. Същият е държавна публична
собственост, съществувала преди възстановяване с начин на трайно ползване
„дворно място на горското стопанство, животновъдна ферма“ и е предоставен на
Държавна агенция на горите – Д.Л. Цитираният имот не попада на територия по
параграф 4 от ЗСПЗЗ.
От писмо изх.№
0900 – 06/22.01.2008г. на Столична община – район Панчарево е видно, че за имот
с № 1 от кад.лист Г – 14 – 7 – А, с площ от 4 342 кв.м., находящ се район
Панчарево, с.Кокаляне, в.а.Юзината не се открива АДС и АОС, съгласно
удостоверение от техническата служба на района, имотът попада извън регулация и
няма отчуждителна преписка.
Установява се от
писмо рег. индекс 07 – 03 от 21.02.2008г. на заместник председател на Държавна
агенция по горите, че: 1). Имот № 000208, находящ се в землището на Горубляне,
община Панчарево, по КВС е държавна публична собственост и представлява дворно
място, 2). По лесоустройствен проект на Държавно лесничейство „София“ от 1999г.,
имотът попада в отдел 551, подотдел „5“ – дворно място, 3). За имота няма
искане за издаване на АДС и няма издаван такъв.
По делото е представена
скица, по преписка № ДСК – 94 – с – 552/28.11.2007г., на имот от цифровия
кадастър на Столична община, административен район Панчарево, планоснимачен
район с.Кокаляне – в.а.Юзината, за поземлен имот с планоснимачен № 1, попадащ в
кадастрални листове Г – 14 – 7 – А, с графична площ от 4 342 кв.м., с
отбелязване за собственици/носители на вещни права – ГОРСКИ ФОНД.
От приложената по
делото скица на поземлен имот № 15 – 93559 – 04.04.2014г. на Служба по
геодезия, картография и кадастър – София за поземлен имот с идентификатор
68134.6724.901, по кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със
Заповед № РД – 18 – 21/10.02/2012г., поземлен имот в гр.София, район Панчарево,
с площ 4 788 кв.м. и при съседи: 55419.6711.40, 55419.6711.39, 68134.6724.905,
68134.6724.902, 68134.6724.907, 68134.6724.909 и 68134.6724.906, е с трайно
предназначение на територията – Горска, начин на трайно ползване – друг вид
недървопроизводителна горска площ.
От заключението на
назначената и приета в първоинстанционното производство съдебно – техническа
експертиза, неоспорена от страните, което въззивният съд цени изцяло като
обективно и компетентно изготвено, се установява, че: 1). Изработеният през
1988г. КП на землището на с.Кокаляне, в.з.“Юзината“ е първо КП за местността,
2). Налице е идентичност на имот с планоснимачен № 1 по КП от 1988г. к.л.№ Г –
14 – 7 – А, с площ от 4 342 кв.м. и имот с планоснимачен № 1 по цифровия
кадастър за с.Кокаляне, м.
Юзината“, 3). От приложената извадка – цифров модел на ГИС „София“,
представляваща комбинирана скица от ОУП, КП, КВС и КК се установява идентичност
на имот пл.№ 1 от цифров кадастър и ПИ с идентификатор 68134.6724.901 от КККР,
4). Имот с пл.№ 1 и имот с пл.№ 6 от КП не са идентични и са два различни имота
– имот с пл.№ 1 = 4 342 кв.м., а имот пл.№ 6 = 1 000 кв.м., 5).
Налице е идентичност между имот с пл.№ 6 по КП и ПИ с идентификатор
55419.6711.6 по КККР.
Други, релевантни
за спора доказателства, не са ангажирани.
От събраните по делото
доказателства, анализирани поотделно и в сувкупност, съдът намира за доказани
правата на държавата върху процесния имот, като счита, че ищецът не установи
обстоятелства относно възможността имотът да бъде придобит от него по давност.
От приетите по делото и неоспорени от страните в производството доказателствени
средства и приетото от първоинстанционния съд, без възражения от страните,
заключение на съдебно – техническа експертиза се установява, че процесният имот,
а именно – поземлен имот с идентификатор 68134.6724.901, по кадастрална карта и
кадастрални регистри, одобрени със Заповед № РД – 18 – 21/10.02.2012г., с адрес
в гр.София, район Панчарево, с площ от 4 788 кв.м., е част от имот с № 00208 от
Картата на възстановената собственост /КВС/ на землище Горубляне, като същият е
държавна публична собственост, съществувала преди възстановяване, респективно
преди приемането на ЗВСГЗГФ от 1997г., с начин на трайно ползване „дворно място
на горското стопанство, животновъдна ферма“ и е собственост на Държавна агенция
по горите, Държавно лесничейство. Отделно от това и видно от писмо рег. индекс
07 – 03 от 21.02.2008г. на заместник председател на Държавна агенция по горите,
имот № 000208, находящ се в землището на Горубляне, община Панчарево, е бил
предмет на лесоустройство от страна на Държавата и по лесоустройствен проект на
Държавно лесничейство „София“ от 1999г., попада в отдел 551, подотдел „5“ –
дворно място. Изложеното обосновава извод, че процесният имот е бил публична
държавна собственост и преди 1999г., предоставен на Държавна агенция по горите,
Държавно лесничейство, респективно и доводите на въззивника в противоположния
аспект са не могат да бъдат споделени.
Следва да се има
предвид също така, както е посочено и в решение № 8 от 11.02.2014 г. на ВКС,
постановено по гр. д. № 4244/2013 г. I г. о., ГК, че актовете за държавна и
общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото
на собственост, придобито по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи.
Несъставянето на АДС или АОС не може да релевира извод, че имотът не е държавен
или общински, поради което и доводите на въззивника – ищец са изцяло
неоснователни. Отделно от това, съгласно чл.77, ал.6, т.1 от Наредба за
държавните имоти (обн.ДВ, бр.79 от 14.10.1975г., отм. с пар.5, т.1 от
преходните и заключителните разпоредби на Постановление № 235 на Министерския
съвет от 19.09.1996г. за приемане на Правилник за прилагане на Закона за
държавната собственост и Правилник за прилагане на Закона за общинската
собственост – ДВ, бр.82 от 27.09.1996г.), не се актуват горите, пасищата и
земите, включени в горския фонд, какъвто се установява да е процесният имот.
Дали процесният
имот е бил включен или не в ТКЗС, ДЗС и пр., е без значение в случая, тъй като
не е установена собственост на други частни лица върху процесния имот в нито
един момент, преди или след твърдения от ищеца начален момент на давността – 1978
г. Ищецът не е ангажирал в производството
годни писмени доказателства за собственост за процесния имот, поради което и не
са налице основания да се приемат за установени твърденията му в исковата молба
относно осъществено непрекъснато владение и изтекъл давностен срок в негова
полза.
Независимо от
изложеното следва да бъде посочено, че съгласно чл. 2 от Закона за държавните
имоти (ДВ, бр. 300 от 22.12.1948 г. -
отм.), държавни имоти са всички имоти, които не принадлежат на кооперациите или
на физически или юридически лица. Отделно, със Закон за стопанисване и ползване
на горите (обн.ДВ, бр. 71 от 27.03.1948, отм. 07.12.1958г.) е определено, че
всички гори, горски пасища и други горски земи (горски имоти) в страната,
предмет на горското стопанство, са обявени за държавна – общонародна
собственост. Съгласно чл.2 от Закон за горите (ДВ, бр.89 от 07.11.20158г., отм.
01.01.1998г., всички гори и земи на държавния горски фонд са общонародна
собственост, а съгласно разпоредбата на чл.7, ал.1, изр.1 от Закон за горите
(ДВ, бр.125 от 29.12.1997г., отм. 09.04.2011г.), държавни са всички гори и земи
от горския фонд, които не принадлежат на физически, юридически лица и на
общините. Сега действащият чл.27, ал.1 и ал.3, т.1 от Закон за горите (обн.ДВ,
бр.19 от 09.03.2011г., в сила от 09.04.2011г.) също предвижда, че процесният
имот е публична държавна собственост - държавни са горските територии, които не
принадлежат на физически и юридически лица и на общините, като публична
държавна собственост са горските територии - държавна собственост, предоставени
за управление на ведомства за изпълнение на функциите им или във връзка с
националната сигурност и отбраната, или за извършване на здравни, образователни
и хуманитарни дейности.
За процесния имот
не се твърди и не са представени доказателства въз основа на валидно придобивно
основание към момента на влизане в сила на закона, той да е бил собствен на
други юридически или физически лица, поради което следва извода, че към 1978 г.
имотът е държавна собственост.
На следващо място,
за статута на имота като държавна собственост следва да бъде съобразен и чл. 6
от Закона за собствеността, който и в редакцията на закона към момента на
приемането му през 1951 г., сочи, че държавни стават и имотите, които държавата
придобива съгласно законите, а така също и имотите, които нямат друг
собственик. След отмяната на Закона за давността през 1951 година, за имотите –
държавна собственост последователно в нормативните актове, включително и към
настоящия момент, е налице невъзможност за придобиването им по давност. Имотът
е бил държавна собственост съгласно чл. 6 ЗС, а давностно владение за държавен
имот е неприложимо по силата на чл. 86 ЗС. След приемането на ЗДС, давност и то
само за имотите частна държавна собственост е било възможно да тече от
01.06.1996 г., но теченето на давността е спряно, считано от 31.05.2006 г.
съгласно § 1 от ЗД на ЗС (ДВ бр. 46/2006 г.), в сила от 1.06.2006 г. /§ 1.
спира за срок 7 месеца, считано от 31 май 2006 г., давността за придобиване на
държавни и общински имоти / с множество продължения и понастоящем съгласно § 1
ЗДЗС. Съгласно Закона за допълнение на Закона за собствеността (ДВ, бр. 46 от
2006 г., в сила от 1.06.2006 г., изм., бр. 105 от 2006 г., бр. 113 от 2007 г.,
в сила от 31.12.2007 г., бр. 109 от 2008 г., в сила от 31.12.2008 г., бр. 105
от 2011 г., в сила от 31.12.2011 г., изм. и доп., бр. 107 от 2014 г., в сила от
31.12.2014 г., изм., бр. 7 от 2018 г., в сила от 31.12.2017 г.) § 1. (Изм. -
ДВ, бр. 105 от 2006 г., бр. 113 от 2007 г., бр. 109 от 2008 г., в сила от
31.12.2008 г., бр. 105 от 2011 г., в сила от 31.12.2011 г.) (1) (Предишен текст
на § 1, изм. - ДВ, бр. 107 от 2014 г., в сила от 31.12.2014 г., бр. 7 от 2018
г., в сила от 31.12.2017 г.) теченето на давността е спряно до 31 декември 2022
г. Независимо от горното, с приемането на Закона за горите в сила от 09.04.2011
г., в разпоредбата на чл. 26 е въведена забрана за придобиване по давност на
горски територии – държавна собственост, без значение дали имат статута на
частна или публична държавна собственост (обн., ДВ, бр. 46 от 6.06.2006 г., в
сила от 1.06.2006 г.).
От гореизложеното настоящата
съдебна инстанция релевира извод, че правото на държавата на собственост върху
процесния имот е възникнало и се удостоверява пряко по силата на закона – чл. 27, ал. 1 от Закона за горите, в който е посочено, че
държавни са горските територии, които не принадлежат на физически или
юридически лица или на общините.
По изложените
съображения, депозираната въззивна жалба настоящата съдебна инстанция намира за
неоснователна и като така следва да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден, като правилен и
законосъобразен.
При този изход на спора пред въззивната
инстанция, право на разноски има въззиваемата страна. Същата е претендирала
такива за юрисконсулстско възнаграждение, като съдът при съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото, намира, че размерът на
юрисконсултското възнаграждение, определен на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във
вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ,
следва да бъде определен в размер от 300,00 лева, която сума следва да му бъде
присъдена.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 27714 от 30.01.2020г., постановено по гр. д. № 53014/2014 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 38 състав.
ОСЪЖДА С.В.С., ЕГН **********,
с адрес ***, да заплати на Държавата, представлявана от Министъра на
земеделието, храните и горите, с адрес в гр.София, бул.“*****, на основание
чл.78, ал.3 ГПК сумата от 300,00 лева – разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на
Изпълнителна агенция по горите, трето лице – помагач на страната на ответника.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.