№ 512
гр. София, 20.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Пролетка Асенова
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20251001000626 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 6.06.2025 г. на ответника „Виа Кънстракшън“ ЕООД
срещу решение № 61/24.04.2025 г. по т. д. № 133/2024 г. на Окръжен съд – Благоевград, с
коeто е осъден да заплати на ищеца „Нова Търговска Компания 2004“ АД:
сумата 54 090,29 лв., представляваща платени на отпаднало основание от ищеца суми
по частично развалени договори от 5.10.2022 г. и 26.02.2023 г. за продажби на месни
продукти, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба /8.07.2024 г./ до
изплащането,
сумата 9 764 лв. – съдебни разноски.
В жалбата се поддържа, че неправилно и необосновано съдът е приел, че е налице
основание за ищеца да развали процесните договори за продажба на месни изделия. Твърди
се, че дължимите от ответника стоки били подготвени в неговия склад и ищецът можел да ги
вземе, а ищецът не доказал, че реалното изпълнение от ответника, макар и забавено, ще бъде
безполезно за него. Неправилно били преценени свидетелските показания, като бил даден
превес на свидетелите на ищеца, а били игнорирани свидетелите на ответника,
установяващи, че ищецът е бил наясно, че всички стоки са готови за вземане от него от
склада на ответника. Поради това ищецът бил в забава на кредитора по отношение на
получаване на стоките и като такъв – неизправна страна по договорите, поради което нямал
право да ги развали. Освен това ищецът не декларирал пред НАП, че е развалил частично
договорите, нито отразил в своето счетоводство това разваляне. Сочи се, че съдът не
допуснал въпроси от съществено значение към назначената съдебно-счетоводна експертиза,
поради което е поискано въззивният съд да допусна такава експертиза.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното
решение и да уважи предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Нова Търговска Компания 2004“ АД – ищец по иска – чрез
1
процесуалния си представител оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави
без уважение, а обжалваното с нея решение – в сила, като правилно и законосъобразно.
Претендира разноски.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество
е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл.
272 ГПК препраща към същите. Наведените във въззивната жалба доводи повтарят същите
аргументи, които вече са били изтъкнати в първата инстанция, на които в обжалваното
решение е даден отговор. Независимо от това следва да се добави и следното:
Не се спори между страните, а и от събраните доказателства се установява, че: 1) между
тях са съществували неформални договорни отношения във връзка с търговска продажба на
стоки – замразено агнешко и говеждо месо, по които ответникът е продавач, а ищецът –
купувач; 2) по този ред са били учредени договорни отношения по фактура №
**********/5.10.2022 г. за сумата 35 000 лв. с ДДС – за авансово плащане за доставка на
говеждо месо, както и фактура № **********/26.02.2023 г. за сумата 175 200 лв. с ДДС – за
авансово плащане за доставка на агнешко месо; 3) ищецът е заплатил изцяло на ответника
авансовите суми по фактурите – с преводни нареждания от 5.10.2022 г. и 27.02.2023 г.; 4)
ответникът не е извършил никакви доставки на говеждо месо по фактурата от 5.10.2022 г.,
като същият е възстановил на ищеца сумата 10 000 лв., от които на 7.12.2023 г. сумата 5 000
лв. по кредитно известие № 9/23.01.2024 г. и на 23.01.2024 г. сумата 5 000 лв. по кредитно
известие № 11/1.03.2024 г., като не е възстановена останалата сума от 25 000 лв.; 5) по
фактурата от 26.02.2023 г. ответникът е доставил на ищеца част от дължимите количества
агнешко месо на обща стойност 146 109,71 лв. с ДДС, за което са издадени фактура №
**********/10.03.2023 г. на стойност 78 504,48 лв. с ДДС и фактура №
**********/21.03.2023 г. на стойност 67 605,23 лв. с ДДС, като не е доставена стока за
останалата авансово заплатена сума от 29 090,29 лв.; 6) ищецът е отправил изявление за
пълно разваляне на договора от 5.10.2022 г. и частично разваляне на договора от 26.02.2023
г. за недоставеното количество стоки в исковата молба, подадена на 8.07.2024 г.
Спорните въпроси са: 1) дали е налице виновно неизпълнение от ответника на двата
договора; и 2) дали това неизпълнение е основание за разваляне на договорите от ищеца. По
тези въпроси въззивният съд намира следното:
Длъжникът отговаря за всяко неизпълнение, ако е следствие на негова или на наети от
него трети лица умисъл или небрежност. Във формата на небрежност длъжникът отговаря за
неполагане на дължимата грижа, която при търговска за него сделка е грижата на добрия
търговец /чл. 302 ТЗ/. Съдържанието на грижата на добрия търговец се определя от
общоприетия за нуждите на търговския обмен абстрактен мащаб за професионална
грижливост, способности и умения, а нейното полагане е мярка за дължимо усилие и
старание. Неизпълнението поради небрежност се предполага оборимо, а неизпълнението
поради умисъл не се предполага, а следва да се докаже от кредитора. Ако длъжникът обаче
иска да се оневини изцяло за неизпълнението, то той следва да докаже, че не е проявил дори
и небрежност. Това той може да стори само ако докаже, че неизпълнението се дължи на
причина, която не може да му се вмени във вина /чл. 81, ал. 1 ЗЗД/. Тази причина може да
бъде: 1) обстоятелство от вида на непреодолима сила или случайно събитие, или 2) недадено
от кредитора дължимо съдействие, водещо до неговата забава /чл. 95 ЗЗД/, което
освобождава длъжника от последиците на неговата забава /чл. 96, ал. 1 ЗЗД/.
2
В настоящия казус не е спорно непредаването на пълното количество говеждо месо по
договора по фактурата от 5.10.2022 г. и част от количествата агнешко месо по договора по
фактурата от 26.02.2023 г. Спорно е по чия вина стоките не са предадени. Твърдението на
ищеца е, че ответникът не го е уведомявал за наличността на стоките в неговия склад, за да
ги вземе, което уведомяване се дължало в разумен срок след авансовите плащания.
Твърдението на ответника е, че той имал готовност да изпълни, но ищецът не е отправял
заявки за вземане на стоките от склада на ответника, с което изпаднал в забава на кредитора,
което условие ищецът оспорва да е уговаряно.
Между страните няма спор, че местоизпълнението на договора е в складовата база на
ответника в гр. Гоце Делчев, т.е. това е уговореното място на фактическо предаване на
стоките. При подобно местоизпълнение законът възлага задължение на продавача да
уведоми купувача, че стоката е готова за предаване, като уведомяването следва да е поне
три дни преди деня на предаването, а ако страните са в различни населени места /както е в
случая/ – поне пет дни преди този ден – чл. 320 ТЗ. Разпоредбата на чл. 320 ТЗ е
диспозитива и е приложима, освен ако страните са уговорили друго. В случая не се твърди и
доказва друго да е уговорено, а следователно – правилата на чл. 320 ТЗ са приложими за
процесните договорни отношения.
Ответникът не твърди и доказва, че е изпълнил задължението си за уведомяване на ищеца
по чл. 320 ТЗ. Противно на доводите в жалбата това обстоятелство не се установява и от
показанията на ангажираните от него свидетели – Е. К. и Й. К.. Първата от тях изрично
заявява, че „управителите на двете дружества се разбират за определен ден, когато
клиентът да дойде да си вземе месото и клиентът идва да си вземе стоката с
определените документи“, както и, че „ние от управителите на „Виа Кънстръкшън“
ЕООД знаем кога ще дойде съответния клиент да си вземе стоката“. Тези показания са в
синхрон с изискването за уведомяване по чл. 320 ТЗ – управителите на двете дружества
могат да се разберат за деня на предаване на стоката само ако ответникът преди това е
уведомил ищеца за наличността на стоката в склада и готовността за предаване. Ищецът не е
бил длъжен да идва и периодично да проверява в склада на ответника дали може да вземе
стоката, а едва след уведомяването му от ответника. Подобно уведомяване за стоките, които
не са предадени по двата договора, не се доказва. При липса на такова ищецът не би могъл
да изпадне в забава на кредитора, за да се оневини ответника за неизпълнение на
задължението му да предаде стоките.
Не се установява между страните да е имало уговорка за предварително отправяне на
заявки от ищеца за вземане на стоките от склада на ответника. Дори и да имало подобна
уговорка, тя би имало значение само при предходно изпълнено от ответника задължение за
уведомяване по чл. 320 ТЗ, доколкото преди подобно уведомяване заявките биха били
безпредметни.
Същевременно, самото изпълнение на договора от ответника, вкл. на задължението по чл.
320 ТЗ, е следвало да стане в разумен срок след сключване на договорите, доколкото в тях не
е уговорен друг срок за изпълнение – чл. 319 ТЗ. Този разумен срок е далеч надхвърлен към
датата на подаване на настоящата искова молба /8.07.2024 г./ – близо 2 години след
сключване на първия договор и година и половина след втория договор. Следователно,
установено е по безспорен начин неизпълнение на задълженията на ответника по причини,
за които той отговаря.
Пълното неизпълнение по първия договор обосновава възникване на право за ищеца да
развали договора. Частичното неизпълнение по втория договор, доколкото касае родово
определени вещи, обосновава право на разваляне на договора за неизпълнената част, която
не е незначителна. Ищецът надлежно е упражнил това право с исковата молба. Поради
значителната забава за развалянето е приложимо изключението по чл. 87, ал. 2 ЗЗД, без
даване на допълнителен срок за изпълнение. Дори и да се приеме за приложима общото
правило на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, то изявлението за разваляне поражда действие с изтичането на
подходящия според обстоятелствата срок за изпълнение. Не се установява в хода на процеса
ответникът да е предприел действия по изпълнение на двата процесни договора.
3
Поради това договорите са били надлежно развалени /първият изцяло, а вторият –
частично за неизпълнената част/, като развалянето има обратно действие /чл. 88, ал. 1 ЗЗД/,
доколкото договорите не са с продължително или периодично изпълнение – такъв е налице
само ако и двете насрещни престации имат такъв характер, което не се отнася до паричната
престация на ищеца. С развалянето на договорите отпада основанието за дължимост на
заплатените от ищеца суми по тях, поради което и на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД ответникът
дължи тяхното връщане. По договора от 5.10.2022 г. ответникът е възстановил част от
сумата – 10 000 лв., поради което дължи останалите 25 000 лв. По договора от 26.02.2023 г.
дължи възстановяване на сумата 29 090,29 лв., която е стойността на недоставените стоки.
Ирелевантно към основателността на исковете е обстоятелството дали ищецът е
декларирал пред НАП, че е развалил договорите в посочените части и дали е отразил в
своето счетоводство това разваляне, а още по-малко – дали за тези суми са издадени
кредитни известия, още повече, че издаването на такива следва да се извърши от доставчика
/ответника/, който е издал и процесните фактури, а не от получателя – ищеца. Ето защо
исковете са изцяло основателни.
В жалбата не се съдържат оплаквания по отхвърленото възражение за прихващане,
поради което е извън обхвата на въззивната проверка.
Поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявените искове въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.
При този изход на спора право на присъждане на разноски има само ищеца. Направените
за първата инстанция разноски са му присъдени с обжалваното решение. За въззивната
инстанция същият е доказал разноски в размер на 5 400 лв. с ДДС – за адвокатско
възнаграждение по представените към отговора на жалбата договор за правна защита и
съдействие от 1.08.2025 г., фактура № **********/1.08.2025 г. и преводно нареждане от
4.08.2025 г.
Ответникът е направил своевременно възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК в
списъка на разноски, депозиран от него в молбата с вх. № 26060/6.10.2025 г., подадена преди
заседанието на 6.10.2025 г. Въззивният съд намира възражението за неоснователно.
Материалният интерес по делото възлиза на 54 090,29 лв., спрямо който размерът на
минималното адвокатско възнаграждение, изчислено по правилата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от
Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, възлиза на 4 977,22 лв. без
ДДС, или 5 972,66 лв. с ДДС. Процесното възнаграждение е под този размер – 4 500 лв. без
ДДС и 5 400 лв. с ДДС.
Размерите по Наредба № 1/2004 г. не са обвързващи за съда, предвид установеното
противоречие с правото на ЕС с решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС.
Въпреки това остава изискването на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗА размерът на адвокатското
възнаграждение да бъде справедлив и обоснован.
Същевременно, според настоящия съдебен състав, правомощието на съда по чл. 78, ал. 5
ГПК е изключение от принципа на зачитане на договорната свобода, към защита на която
всъщност е насочено цитираното решение на СЕС, в която правомощието на Висшия
адвокатски съвет по чл. 36 ЗА е разгледано през призмата на ограничаване на конкуренцията
в рамките на предоставянето на адвокатски услуги, т.е. от гледище на възможността
адвокатите да уговарят по-ниски възнаграждения и от гледище на ограничаване на
свободата на договаряне между адвокат и клиент. Ето защо незачитането на тази договорна
свобода по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК следва да се извършва само при драстично
несъответствие между сложността на спора и уговореното възнаграждение, с оглед
спазване на принципа за обезщетяване на реално претърпените вреди при деликтната
отговорност, стояща в основата на отговорността за съдебни разноски по чл. 78 ГПК.
В настоящия казус липсва такова драстично несъответствие, а уговореното от ищеца
възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност на спора, още повече, че е в
размер под този по Наредба № 1/2024 г. Начисленият ДДС се дължи по силата на закона,
4
като не е спорно, че и ангажираното адв. дружество е регистрирано по ЗДДС. Ето защо няма
основание за редукция на разноските в тази част.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 61/24.04.2025 г. по т. д. № 133/2024 г. на Окръжен съд –
Благоевград.
ОСЪЖДА „Виа Кънстракшън“ ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на
управление – гр. Хаджидимово, ул. „Климент Охридски“ № 46, да заплати на „Нова
Търговска Компания 2004“ АД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление –
гр. София, ул. „Опълченска“ № 48, ет. 4, офис 1, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата 5 400
лв. – съдебни разноски за производството пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Съобщението да се връчи на обявените по делото профили в ЕПЕП на адвокатите на
страните.
Указва на страните, че при евентуално подаване на касационна жалба към същата следва
да бъде приложен документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 30 лв.
/като в документа се посочи номера на делото на САС/, както и изложение по чл. 280 ГПК, а
жалбата да бъде подписана от адвокат с приложено пълномощно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5