Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 01.04.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, І-29 състав, в публично съдебно заседание на седми октомври през
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТ БОШНАКОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдията гр. дело № 11906
по описа на съда за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно
основание чл. 49 от ЗЗД във вр. с чл. 4, пар. 3 от ДЕС.
Ищецът Е.Д.М. навежда в
исковата молба и уточняващите я молби следните обстоятелства за обосноваване на
искането си: повдигнато на 19.02.2018 г. по пр. пр. № 177/2018 г. на
Специализираната прокуратура обвинение за извършено престъпление по чл. 321 от НК за периода от неизвестна дата през 2008 г. до 31.12.2008 г., по което е било
образувано н.о.х.д. № 3555/2018 г. на Специализирания наказателен съд и което
не е приключило; оправдаването му на 09.01.2018 г. по н.о.х.д № 646/2015 г. на
СНС за същото престъпление, за което му е било повдигнато обвинение по другото (последващото
по н.о.х.д. № 3555/2018 г. на СНС) наказателно производство; съществено
нарушаване на принципа nе bis in idem (никой не може да бъде съден или наказван
два пъти за едно и също престъпление), гарантиран от европейското право
съгласно чл. 4, пар. 3 от ДЕС – чл. 2, 3 и 6 от ДЕС, чл. 67 и чл. 82, пар. 2,
б. „б“ от ДФЕС, чл. 50, 53 и 54 от Хартата на основните права на ЕС и чл. 4, 17
и 18 по протокол № 7 към ЕКЗПЧ; причинени му тежък стрес и психически тормоз,
които продължавали и понастоящем, и справедливото обезщетяване на които за
периода 19.02.2018 г. - 15.08.2018 г. възлизало на 50000 лева. Претендира присъждането
на посочената сума.
Ответникът П.на Република България
оспорва иска, възразявайки че липсва установена по надлежния ред незаконосъобразност
на извършени от прокурор при СП процесуални действие и причинна връзка с твърдяните
неимуществени вреди. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като прецени всички
доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за
следното:
По делото се установява, че по
внесен в съда на 05.06.2015 г. обвинителен акт по пр. пр. № 431/2013 г. на Специализираната
прокуратура (СП) е образувано н.о.х.д. № 646/2015 г. по описа на
Специализирания наказателен съд (СНС), по което за част от повдигнатите с него
обвинения наказателното производство е приключило с влязъл в сила съдебен акт,
а за друга част - същото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния
съд (Апелативния специализиран наказателен съд) от стадия на съдебното заседание.
Според постановените по наказателното производство съдебни актове, включително
и при осъществения инстанционен контрол (присъда от 05.06.2019 г. по в.н.о.х.д.
№ 192/2018 г. по описа на АСНС и решение № 242 от 16 април 2020 г. н. дело №
1018/2019 г. по описа на ВКС, III НО), оправдателната присъда на Е.М., в частта
й, с която той е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение в това, че
от неустановена дата през м. февруари 2004 г. до 24.11.2013 г. в гр. София е
ръководил организирана престъпна група – структурирано трайно сдружение на три
и повече лица с цел да вършат съгласувано в страната престъпления по чл. 195 и
198 от НК, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три
години, с участници Д.Н.М.(участвал до 14.12.2009 г., когато е починал), Е.Д. П.,
М. В.Д. (участвал от началото на м. февруари 2007 г.) и други неустановени до
момента лица, като групата е въоръжена и създадена с користна цел, и оправдан
по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 1 във вр. с
ал. 1 от НК, е влязла в сила на 16 април 2020 г. – арг. от чл. 412, ал. 2, т. 2
от НПК.
Срещу ищеца Е.М. е внесен в
съда и обвинителен акт по пр. пр. № 177/2018 г. на СП и по него е образувано
производство по н.о.х.д. № 3555/2018 г. пред Специализирания наказателен съд
като първата инстанция. Част от повдигнатото срещу него обвинение е, затова че
за времето от началото на 2008 г. до 30.12.2008 г. в района на гр. София в гр. София е ръководил
организирана престъпна група – структурирано трайно сдружение на три и повече
лица с цел да вършат съгласувано в страната престъпления, за които е предвидено
наказание лишаване от свобода повече от три години - чл. 198 и 199 от НК, с
участници М. В.Д. и К.Н.Б., като групата е въоръжена и създадена с користна цел
– престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 1 във вр. с ал. 1 пр. 2 от НК. Липсват
данни по настоящото производство, а и не се твърди от страните, наказателният
съд да се произнасял относно наличие на основание по чл. 24, ал. 1, т. 6 от ГПК
за прекратяване на наказателното производство по посоченото обвинение.
Пред настоящата инстанция е
разпитан и св. М.П., който бил с ищеца Е.М. заедно в една килия и от разговорите
си с него знаел за повдигнатото му ново обвинение за участието му в
организирана престъпна група, за което бил оправдан. Свидетелят заявява, че
ищецът Е.М. се страхувал, бил раздразнен и потиснат и се чувствал неоправдан от
случилото се, за което ищецът подавал жалби и искания, в писането на които му
помагал.
Други доказателства не са
ангажирани в предвидените от закона срокове.
При така установените факти
съдът приема от правно страна следното:
Предявеният иск е с правно
основание чл. 49 от ЗЗД във вр. с чл. 4, пар. 3 от ДЕС, тъй като с него се
претендира обезщетение на неимуществените вреди от нарушаване на правото на
Европейския съюз, с което се осъществява общият състав на непозволеното
увреждане, и по така предявения иск по настоящото производство държавата
отговаря чрез органа – П.на Република България, от чието противоправно
поведение се претендира да са причинени вредите.
Споровете за отговорността на
държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз са
гражданскоправни и по общо правило те подлежат на разглеждане от гражданските
съдилища по реда на ГПК по арг. от чл. 14, ал. 1 от ГПК и пар. 6, ал. 1 от ЗИД
на ЗОДОВ (обн., ДВ - бр. 94 от 29.11.2019 г.), приложим за разглеждания случай
поради образуването на настоящото производство по подадена искова молба преди
влизането му в сила. В производствата по гражданските спорове за обезщетение на
вреди на общото основание на чл. 49 от ЗЗД, който урежда гаранционно-обезпечителната
отговорност на възложителя за вредите от поведението на изпълнителя при или по
повод изпълнението на възложената работа, държавата може да участва в съдебни
производства чрез процесуален субституент, от противоправното поведение на
който се претендира да са причинени вредите. Държавата отговаря за вредите от
нарушаване на правото на Европейския съюз, когато нарушението е достатъчно съществено,
като за нейната отговорност е без значение от поведението (действие или бездействие)
на кой от нейните органи са причинени вредите. Отговорността по ЗЗД е виновна,
т. е. деецът има възможност да се освободи от отговорност като докаже по
несъмнен начин, че е положил дължимата грижа, и това изключва неговата
отговорност. Отговорността на държавата за вреди от нарушаване на правото на
Европейския съюз не е виновна. Когато нарушението е извършено умишлено или при
неполагане на дължимата грижа, само това е достатъчно нарушението да бъде
квалифицирано като „достатъчно съществено“, но полагането на дължимата грижа не
изключва отговорността на държавата, когато нарушението може да бъде
квалифицирано като „достатъчно съществено“ и въпреки полагането на дължимата грижа.
Предвид тези съображения и
наведените от ищеца обстоятелства за обосноваване на претендираното от него
право на обезщетение за неимуществените вреди, а именно, че в изпълнение на
възложена от ответника работа трето лице, в резултат на противоправно деяние, представляващо
съществено нарушаване на правото на Европейския съюз, са му причинени
неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени тежък стрес и психически тормоз,
предявеният по производството осъдителен иск осъществява общия състав на
непозволеното увреждане по чл. 49 от ЗЗД, който подлежи на разглеждане от
гражданския съд по реда на ГПК, съответстващ на задължителното тълкуване на чл.
4, пар. 3 от ДЕС и принципите на равностойност и ефективност, дадени с Решение
на съда на ЕС по дело С‑571/16, а доводите на ищеца в
обратния смисъл се явяват неоснователни. Следователно в тежест на ищеца е да
докаже наличието на следните материалноправни предпоставки в съотношение на
кумулативност: в изпълнение на възложена от ответника работа трето лице
(прокурор) да е осъществил противоправно деяние, изразяващо се в съществено
нарушение на правна норма на общностното право поради повдигнато на ищеца два
пъти обвинение за едно и също престъпление; пряка причинно-следствена връзка
между описаното деяние и настъпилите за ищеца неимуществени вреди - стрес и
психически тормоз, и други обстоятелства, които имат значение за определяне на
размера на обезщетението.
Хартата на основните права на
Европейския съюз и Конвенцията за защита на правата на човека и основните
свободи (ЕКПЧ), насочени към установяване на механизми за засилена защита на
признатите и прогласени с тях основни права, представляват международен
източник на правото и са част от вътрешното право на страната съгласно чл. 5,
ал. 4 от Конституцията на Република България. Сред тези права е и правото на невъзможност
за повторно осъждане или наказание – ne bis in idem, прогласено в чл. 50 от
Хартата на основните права на Европейския съюз и чл. 4 по протокол № 7 към
ЕКПЧ, което право ищецът твърди да му е нарушено от ответника.
Принципът ne bis in idem има
своята изрична уредба и в чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК, който регламентира основанията,
които изключват образуването на наказателно производство, и основания за
прекратяването му, и съгласно който не се образува наказателно производство, а
образуваното се прекратява, когато спрямо същото лице за същото престъпление
има незавършено наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление
или влязло в сила определение или разпореждане за прекратяване на делото. Действието
му обаче се проявява само в наказателното производство, поради което за приложимостта
му е от решаващо значение класификацията на дублиращите се производства като
наказателни и преценката на деянието по всяко от тях като съвкупност от факти,
реализирани в обективната действителност, а не на правните квалификации, които
могат да му бъдат дадени. Преценката относно класификацията на производствата и
фактическото съдържание на деянието, за което е повдигнато обвинението на
лицето, е възложено на компетентността на онези органи в системата на съдебната
власт, които осъществяват ръководна функция в наказателния процес – прокурорът
в досъдебната фаза на процеса и съдът в съдебната му фаза по арг. от чл. 243,
ал. 1, т. 1, чл. 250, ал. 1, т. 1, чл. 289, ал. 1 и др. от НПК, и е недопустимо
да бъде осъществявана от гражданския съд в производството по спор относно обезщетението
на вреди, правото за което би възникнало за лицето при прекратяване на
наказателното производство по надлежния ред.
В случая в наказателния процес
срещу ищеца Е.М., който се намира в съдебна му фаза по н.о.х.д. № 177/2018 г.
на СНС поради внасянето на обвинителен акт в съда по суверенната преценка на
прокурор при СП съгласно 127, т. 3 от Конституцията на РБългария и чл. 46, ал.
1 от НПК и по който той твърди поради превратно упражняване на тази компетентност
да е нарушено правото му на невъзможност за повторно осъждане или наказание, не
е налице прекратяване на наказателното производство от съда и въобще
произнасяне от него по направено от ищеца като подсъдим по производството искане.
Липсата на такова прекратяване от съда, разглеждащ посоченото наказателно производство,
въз основа на което да е извършена преценка на съвкупността на фактическите
обстоятелства на деянието, очертано от тях в обвинителните актове, въз основа
на които е образувано висящото пред съда наказателно производство и
производството по н.о.х.д. № 646/2015 г. на СНС, а не само на периода на
тяхното извършване, и която съдът в настоящото производство по гражданския спор
не би могъл да я извърши, води до отсъствие на твърдяното дублиране на
наказателните производства срещу ищеца Е.М. за идентична деятелност. А
изложеното обосновава извод за отсъствие противоправно поведение на ответника,
с което да е осъществено съществено нарушаване на чл. 50 от Хартата на основните
права на ЕС и другите посочени от ищеца разпоредби от актовете с международен
произход, провъзгласяващи правото на невъзможност за повторно осъждане или наказание
и което той твърди да му е нарушено от ответника П.на РБългария. Липсата на противоправно
деяние води до отсъствие и на останалите елементи от състава на непозволеното
увреждане.
Поради недоказаност на противоправно
деяние, осъществено от лице, на когото да е възложена работата по повдигането и
поддържането на обвинението за престъпления от общ характер, следва изводът и
за невъзникване на отговорността на възложителя по чл. 49 от ЗЗД. По тези
съображения така предявеният осъдителен иск следва да бъде отхвърлен изцяло.
С оглед изхода на спора и
своевременно направеното искане на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 от ГПК ищецът Е.М. следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 100
лева, представляваща разноски по производството за юрисконсултско възнаграждение.
По изложените съображения
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е.Д.М., ЕГН **********,
с адрес: ***, против П.на Република България, с адрес: гр. София, бул. Витоша №
2, иск по чл. 49 от ЗЗД за заплащане на сумата 50000 лева, представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди за периода 19.02.2018 г. - 15.08.2018 г. поради
съществено нарушаване на принципа nе bis in idem, гарантиран от европейското
право съгласно чл. 4, пар. 3 от ДЕС във вр. с чл. 50, 53 и 54 от Хартата на
основните права на Европейския съюз, чл. 2, 3 и 6 от ДЕС, чл. 67 и чл. 82, пар.
2, б. „б“ от ДФЕС и чл. 4, 17 и 18 по протокол № 7 към ЕКЗПЧ, в резултат от повдигнатото
му на 19.02.2018 г. по пр. пр. № 177/2018 г. на Специализираната прокуратура обвинение
за извършено престъпление по чл. 321 от НК за периода от неизвестна дата през
2008 г. до 31.12.2008 г., по което е било образувано наказателно производство
по н.о.х.д. № 3555/2018 г. на Специализирания наказателен съд и по което
оправдаван за същото престъпление.
ОСЪЖДА Е.Д.М., ЕГН **********, с
адрес: ***, да заплати на П.на Република България, на основание чл. 78, ал. 3
във вр. с ал. 8 от ГПК сумата 100 лева – разноски по производството за юрисконсултско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна
жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис от
него на страните.
СЪДИЯ: _________
Р. Бошнакова