Р
Е Ш Е Н И Е
№
……
град
София,29.07.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, II-г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети юни две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. с-я
АНЕТА ИЛЧЕВА
при
секретар Поля Георгиева, като разгледа докладваното от председателя гр.д. № 9442/2017
г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № Т-48-45 от 03.04.2015 г.
по гр. д. № 32400/2013 г. на СРС, I
ГО,
48 състав, частично са уважени предявените от Р.Ц.Й. срещу „Г.С.“ ООД обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 265, ал. 1,
пр. 2 ЗЗД и чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 82 ЗЗД, за осъждане на ответника да
заплати на ищцата стойността на неизпълнени довършителни работи в размер от
1296 лв. за апартамент № 1, ет. 3, от 1408 лв. за апартамент № 5, ет. 3 и от 500
лв. за офис
№ 7, ет. 2, в жилищна сграда, находяща се в гр. София, бул. „******, като
исковете са отхвърлени за разликата до пълните предявени размери от 2200 лв. за
апартамент № 1, ет. 3, съответно от 2500
лв. за апартамент № 5, ет. 3. По исковете по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 82 ЗЗД
ответникът е осъден да заплати на ищцата обезщетение за пропуснати ползи от
невъзможността да се отдават под наем находящите се същата жилищна сграда имоти
за периода от 01.01.2013 г. до 22.07.2013 г., поради неизпълнение на задължение
за предаването им в срок, в размер от 1032,30 евро за апартамент № 1, ет. 3, от
1135,57 евро за апартамент № 5, ет. 3, от 275,08 евро за гараж № 7, сутерен, от
1623,35 евро за магазин № 7, ет. 1 и от 633,94 евро за офис № 7, ет. 2, като
исковете са отхвърлени за разликата до пълните предявени размери от 1500 евро
за апартамент № 1, ет. 3, съответно от 1750 евро за апартамент № 5, ет. 3, от
300 евро за гараж № 7, сутерен, от 2100 евро за магазин № 7, ет. 1 и от 1000
евро за офис № 7, ет. 2. Ответникът е осъден за заплати и законната лихва върху
главниците от 31.07.2013 г. до окончателното им изплащане.
С решение от 10.09.2016 г. на
основание чл. 250, ал. 1 ГПК решението от 03.04.2015 г. е допълнено, като ответникът
е осъден да заплати на ищцата още 987 лв., представляващи неизпълнени
довършителни работи в офис № 7, ет. 2, като искът по чл. 265, ал. 1, пр. 2 ЗЗД
за този обект е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 3000 лв.
С въззивна жалба от 27.04.2015 г.
ответникът обжалва решението, в осъдителните части, като неправилно и
необосновано. Твърди, че неправилно районният съд не уважил своевременно
направеното и доказано възражение за прихващане със вземане на ответника за
стойността на вложените по-качествени материали в общите части на сградата и
имотите на ищцата. Стойността на тези материали била определена в заключението
на вещото лице, а именно 3056,17 лв., която стойност компенсирала размера на
уважените искове за заплащане на неизпълнените довършителни работи. Исковете за
заплащане на обезщетение за пропуснати ползи следвало да бъдат отхвърлени като
недоказани, тъй като се основавали единствено на показания на свидетел на
ищцата, дадени след настъпване на процесуалната преклузия за това. В нарушение
на разпоредбата на чл. 163 ГПК по делото били събрани писмени обяснения от
управителя на ответното дружество, дадени по прокурорска преписка. За да
постанови решението си съдът кредитирал единствено изводите в изготвената по
делото СТЕ, които били в полза на ищцата, но не и тези, който доказвали размера
на направеното от ответника възражение за прихващане. Съдът приел заключението
на тройната СТЕ, която била непълна. Твърди, че съдът не е извършил обстоен
анализ на твърденията в отговора на исковата молба. С решението било прието, че
ответникът изпаднал в забава на 16.09.2011 г., въпреки представения от ищцата
анекс от 18.02.2012 г., в който срокът за подписване на акт обр. 15 бил удължен
до 31.12.2012 г. Този акт бил подписан още на 15.11.2012 г. от ищцата без
забележки. Ответното дружество е предприело мерки да предаде владението на върху
имотите на 17.06.2013 г., но ищцата е отказала, и така с поведението си е
причинила претендираните вреди под формата на пропуснати ползи. По предявените
искове по чл. 82 ЗЗД не съществувала сигурност за бъдещо увеличаване на
имуществото на кредитора, което ги правело недоказани. Моли решението, в
обжалваните части, да бъде отменено, като му бъдат присъдени разноските за
двете инстанции.
Ищцата е депозирала отговор на въззивната
жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който счита жалбата за неоснователна, а
обжалваното решение за правилно и законосъобразно. Акт обр. 15 се подписвал при
изпълнение на грубия строеж, а не при завършване и предаване на готовите
обекти, поради което нямал отношение към спора и в него нямало как да се
констатират неизпълнени довършителни работи и обзавеждане. Твърди, че искът за
обезщетение за имуществени вреди бил доказан, тъй като поведението на ответника
се изразявало не само в незавършване на имотите в срок, но и в недопускането на
ищцата или на трети лица в тях, които обстоятелства били установени по делото. Възражението
за прихващане на ответника от своя страна било недоказано, тъй като според
приетата по делото експертиза монтираното оборудване било от средно качество. В
приетата по делото СТЕ била посочена единствено разликата между стойността на
вложените материали и средните пазарни
цени, но не и с колко се е увеличила стойността на имотите на ищцата от
поставянето на материалите.
С определение № 22530 от 04.09.2017
г. съдът е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание, като е
оставил без уважение исканията на страните за събиране на гласни
доказателствени средства във въззивното производство.
Съдът, като обсъди доводите на
страните във връзка с твърдените пороци на обжалваното решение, наред със
събраните по делото доказателства и на основание чл. 12 ГПК, намира за
установено следното:
Жалбата е допустима, като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, и
следва да се разгледа по същество.
При служебната проверка по чл. 269 ГПК съдът намира решението за валидно, в обжалваните части и допустимо. Относно
правилността му съдът е ограничен от пределите на жалбата, по аргумент от чл.
269 изр. 2 ГПК.
Приетите доказателства по делото
пред първата съдебна инстанция удостоверяват установената от същата фактическа
обстановка.
За да уважи частично предявените
осъдителни искове, районният съд е приел, че ищцата, заедно с другите
съсобственици на УПИ IV-
6,7,8,9, кв. 172 по плана на гр. София,
местност „Три кладенци-западно направление“ са учредили право на строеж в полза
на ответника, като последният се е задължил да построи процесната сграда в
напълно завършен вид в срок до 16.09.2011 г. съгласно предварителен договор от
27.09.2007 г. и нотариален акт от 08.09.2008 г., в които било посочено и нивото
на изпълнение на обектите. От изготвената по делото единична СТЕ и показанията
на свидетеля К.Н.се установявало, че част от предвидените в договора СМР не
били извършени, като в заключението са посочени и стойностите за неизвършените
работи за всеки един отделен обект. Въз основа на заключението на вещото лице
съдът е приел, че исковете по чл. 265, ал. 1, предл. 2 ЗЗД са доказани до
посочените размери. Съдът е приел възражението на
ответника за прихващане с негово вземане в размер от 7657 лв. за по-високо ниво
на завършеност на два от апартаментите и общите части на сградата за
неоснователно. Посочено, е че съгласно изготвените заключения монтираният
асансьор в сградата не е бил с качество над средното като оборудване и
характеристики. От заключението на СТЕ не ставало ясно в какво конкретно се
изразява по-луксозното изпълнение от страна на ответника, а извършените СМР
като вид, количество и качество в пълна степен съответствали на уговореното
между страните в предварителния договор и нотариалния акт. Полагането на
материали, които били по-скъпи от средните на пазара, без знанието и съгласието
на възложителя, не обосновавало правото на изпълнителя да претендира
допълнително възнаграждение, а единствено увеличената стойност на вещта по
правилата на неоснователното обогатяване, за което по делото липсвали
доказателства. По отношение на иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 82 ЗЗД съдът приел, че ответникът е изпаднал в забава на задължението си да
предаде на ищцата завършените съгласно договора за изработка обекти, а в същото
време от показанията на свид. К.Н.се установявало, че ищцата имала желание да
отдава обектите под наем, за същите обекти е имало интерес от страна на потенциални
наематели, но поради невъзможност обектите да бъдат показани до сключване на
договор не се е стигнало. Решаващият състав е приел, че е съществувала реална
възможност за отдаване под наем на обектите, която е била осуетена от забавата
на ответника, поради което последният дължал обезщетение на ищцата за
причинените предвидими вреди, изразяващи се в пропуснати ползи. По тази причина
съдът е приел за основателни исковете до размера на средния пазарен наем за
всеки от обектите, посочен в изготвените по делото експертизи.
По отношение правилността на
решението в обжалваната част във връзка с наведените във въззивната жалба
оплаквания по съществото на спора настоящият състав на въззивния съд намира
следното:
Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК,
препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
В допълнение и по наведените с
въззивната жалба доводи за неправилност на решението, въззивният съд намира
следното:
Не е налице допуснато от
първоинстанционният съд процесуално нарушение във връзка със събиране на
доказателствата по делото. Преклузивният срок за сочене на доказателства от
страните е първото редовно проведено открито съдебно заседание след четен
доклад от съда. Ищецът е заявил искането си за събиране на допуснатите и
събрани от съда гласни доказателства с молба от 10.11.2014 г. – в деня на
провеждане на първото съдебно заседание, в която молба е поискано отлагане на
делото и издаване на служебна бележка за явяването на свидетеля, предвид което
искането не е преклудирано, както се твърди във въззивната жалба. Не са
допуснати процесуални нарушения от първоинстанционният съд и при събирането на
писмени обяснения на управителя на ответното дружество по реда на чл. 176 ГПК. По
делото е приет като писмено доказателство документ на хартиен носител,
озаглавен обяснения, адресирани към прокурор от СРП, който представлява допустимо
доказателство съгласно ГПК. Предвид безспорно установеното по делото частично
неизпълнение от ответника на задълженията му по процесния договор за изработка
за ищцата е налице правно признатата възможност при условията на чл. 265, ал. 1 ЗЗД да търси реално изпълнение на договора като избере една от следните
възможности: да иска безвъзмездно поправяне на работата от изпълнителя, да иска
разноските, необходими за поправянето на работата, или да иска съответно
намаление на възнаграждението. Ищцата с исковата молба е заявила искане за
присъждане на необходимите средства за отстраняване на недостатъците в
изработеното. Съдът при определяне на вида на констатираните недостатъци и
необходимите средства за отстраняването им намира, че следва да кредитира
заключението по приетата СТЕ относно посочената в нея стойност на неизпълнените
работи и необходимите средства за отстраняване на допуснатите недостатъци в
изработеното по процесния договор.
Неоснователно е заявеното от
ответника възражение за прихващане със стойността на по-качествено извършените
СМР. Съобразно нормите на чл. 258 ЗЗД, чл. 260 ЗЗД и чл. 261 ЗЗД изпълнителят
по договора за изработка има задължение да изпълни договорената работа
съобразно поръката на другата страна, като ако извършва работата със свой
материал, изпълнителят отговаря за доброто му качество. С процесния договор за
изработка страните са постигнали съгласие работата да бъде изпълнена от
ответника с негови материали, като за част от материалите са поставили
конкретни изисквания за вида и качествените им показатели, а за останалите
материали предвид липсата на уговорка между страните и при приложение на чл.
261, ал. 2 ЗЗД - изпълнителят отговаря да са с добро качество. Както районният
съд е приел за установено, ответникът изпълнител по договора е престирал
изпълнение съобразно уговореното и с материали от добро качество, поради което
не може да претендира допълнително възнаграждение за изпълненото. Обстоятелството,
че на пазара има и по-евтини материали от закупените от изпълнителя, не създава
за него право да претендира от възложителя разликата между цената на
по-евтините материали и вложените от него по-скъпи такива, още повече, че
според заключението на тройната СТЕ монтираният от ответника асансьор не е с
качество, което е над средното за пазара.
Неоснователни са твърденията на
жалбоподателя – ответник, че не е изпаднал в забава по отношение на
задължението си да предаде недвижимите имоти на ищцата. В действителност Акт
образец 15 е подписан от страните в срока, който са уговорили в анекса от
18.02.2012, но от това не следва, че имотите са предадени своевременно, тъй
като видно от уговореното между страните в анекса всички останали клаузи на
анексирания договор и нотариален акт остават непроменени. Със споразумението
възложителите са приели, че нямат претенции по отношение на настъпилата забава
на задължението на строителя да изгради сградата до етап, позволяващ приемането
на Акт образец 15 до 31.12.2012 год. Допълнителното споразумение не погасява
задължението на строителя да изгради сградата в срок до тридесет месеца,
считано от датата на издаване на протокола за строителна линия до датата на
получаване на разрешение за ползване, което задължение „Г.С.“ ООД е поело в чл.
11 от предварителния договор. Т.е. страните са постигнали съгласие единствено
за изменение по отношение на срока за изпълнение на едно от задълженията на
строителя, като останалите уговорки помежду им остават непроменени.
Съгласно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД
при тълкуването на договорите следва да се търси действителната обща воля на
страните, върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва
да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с
други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с
оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и
как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на
договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може
да се упражняват те ( Решение № 347/11.10.2011 год. по гр. д. № 290/2010 год.,
по описа на ВКС IV ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК). Целта на
сключването на договора е изграждането на недвижими имоти и предаването им на
възложителите в определена степен на завършеност. Строителят е следвало да
предаде във владение изградените недвижимите имоти в уговорените срокове, а
именно тридесет месеца от издаване на протокола за строителна линия.
Неоснователни са съображенията на въззивника – ответник, че с приемането на
Разрешение за ползване е изпълнил в цялост задължението си към ищцовата страна.
Дружеството не е установило в хода на процеса, че е предложило точно изпълнение
на задължението си за предаване на имота, по начин който да постави кредитора в
забава. Строителят отправил покана до ищцовата страна за приемане на имотите,
но от показанията на разпитаната пред първоинстанционния съд свидетелка К.Н.,
които съдът намира за достоверно дадени и съответстващи на останалите
ангажирани доказателства се установява, че към месец юни 2013 год. имотите не
са били завършени съгласно уговореното от страните. Ищцовата страна отказала да
подпише приемно – предавателен протокол, че имотите се предават в уговорената
степен на завършеност. Видно от представения по делото протокол имотите са
предоставени на ищцата на 18.12.2013 год.
Извод, че имотите не са били
завършени в уговорената от страните степен на довършителни работи след издаването
на разрешение за ползване може да се направи от представените по делото
обяснения от управителя на дружеството, дадени прокурор от СРП. М.Т.е посочил,
че поради финансови затруднения завършването на имотите е продължило до
18.12.2013 год.
Ответникът не е установил в
условията на пълно и главно доказване съобразно разпределената му
доказателствена тежест, че е изпълнил задължението си свързано с изграждане и
предаване на недвижимите имоти в уговорените от страните срокове. С оглед
изложеното, съдът намира, че в процесния период от 01.01.2013 год. до
22.07.2013 год. дружеството е било в забава по отношение на задължението си да
предаде на жалбоподателката – ищца процесните имоти в уговореното състояние.
Видно от свидетелските показания на К.Н.се
установява, че ищцата е имала намерение да реализира граждански плодове, чрез
отдаването на процесните имоти под наем. Свидетелката съдействала на ищцата в
предлагането на имотите на трети лица, като са били извършвани огледи на
имотите от лица, имащи интерес от наемането им, като след завършването на
имотите те бързо били отдадени под наем, което обстоятелство кореспондира и с
представените по делото наемни договори от 14.02.2014 г. и 03.06.2014 г. Съгласно
задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 3/2012 год. на ОСГТК
при предявен иск по реда на чл. 82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на
пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на задължение за
изграждане на обект, следва да съществува сигурност за увеличаване на
имуществото на кредитора. Тази сигурност не се предполага, а кредиторът –
възложител следва да докаже, че при точно изпълнение на изграждането на обекта
със сигурност би получил увеличаване на имуществото си. Обезщетението не е
обусловено от наличието на сключен договор за наем, в който смисъл са изложени
съображения в Решение № 191/22.11.2013 год. по гр. д. № 729/2011 год., по описа
на ВКС II ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК. От свидетелските показания на
К.Н.се установява, че към процесните имоти е имало интерес от страна на трети
лица за наемането им, но договор за наем не бил сключен, тъй като достъпът до
тях бил ограничен. Допълнителен аргумент за сигурното настъпване на увеличение
на имуществото на ищцата е обстоятелството, че посочените имоти били отдадени
под наем в период близък до процесния, а именно през 2014 год.
Поради съвпадане на крайните изводи
на първата и на въззивната инстанция решението на СРС следва да бъде потвърдено
като правилно.
Разноски за въззивната инстанция при
този изход на спора следва да се присъдят на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на въззиваемия
Р.Ц.Й. в претендирания размер от 500 лева.
По горните съображения, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
Т-48-45 от 03.04.2015 г., допълнено с решение от 10.09.2016 г., постановени по гр. д. № 32400/2013 г. на СРС,
I ГО, 48 състав.
ОСЪЖДА „Г.С.“
ООД, ЕИК *********, с адрес: ***, да заплати на Р.Ц.Й., ЕГН **********, с адрес:
***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 500 лева, представляваща
разноски за процесуално представителство от адвокат във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.