Р Е Ш Е Н И Е
08.04.2020 г. гр. Пазарджик
Пазарджишкият районен съд, 16-ти
граждански състав, в открито заседание на седемнадесети януари 2020 г., в
състав:
СЪДИЯ: МИРА МИРЧЕВА
при
секретаря: ИВАНКА ПАНЧЕВА
разгледа
гражданско дело № 415/2019 г. по описа на съда.
Производството е образувано по иск, предявен от Е.А.И.
и неговата съпруга М.С.Л. *** срещу Д.П.Ж. и С.Х.Ж. *** за осъждането на
ответниците да заплатят на ищците по 35 лв.месечно, представляващи обезщетение
за ползване на съсобствен поземлен имот в повече от дела на ответниците в
съсобствеността, считано от предявяването на иска на 29.01.2019 г.
Първоначалното определение за прекратяване на производството
по общо два предявени иска е отменено в частта за този иск от въззивната инстанция
и делото е върнато на районния съд за предприемане на мерки за отстраняване на нередовностите
на исковата молба.
В исковата молба се твърди, че страните са
съсобственици на поземлен имот в гр. Пазарджик с равни права, 1/2 идеална част
общо за ищците и толкова за ответниците, и между тях има определено с решение
на съда реално ползване. С това решение съдът е приел, че имотът е с площ 466
кв.м. и е определил всяка от двете страни да ползва реално определена част с
площ 233 кв.м. От изготвена по-късно от АГКК – Пазарджик комбинирана скица на
имота обаче става ясно, че имотът е с площ 464 кв.м., а не 466 кв.м., при това
реалният дял, който е определено да ползват ответниците, е с площ 237 кв.м., а
този, който ползват ищците – с площ 227 кв.м., включващи застроена и
незастроена площ. В решението съдът не се бил съобразил със съществуването на
част от сграда 2, намираща се в имота, тъй като не му било известно за нея, и
така се оказало, че ищците трябва да получат 5 кв.м. от жилището на
ответниците, което съдът не е имал предвид. Тази площ от 5 кв.м. се ползвала от
двете страни – върху нея се намират част от избеното помещение на ищците и част
от жилището на ответниците. Като крайна дата на периода, за който се отнася
обезщетението, ищците сочат датата на постановяване на първоинстанционното
решение; след изрични указания да посочат дата, дадени им с разпореждане от
30.07.2019 г., те отново сочат деня на постановяването на първоинстанционното
решение. Допустимостта на такъв иск за неопределен бъдещ период обосновават с
това, че наличието на влязло в сила решение по чл. 32, ал. 2 от ЗС, с което е
определено ползване на площ в повече от правата на ответниците, налага
определянето на обезщетението като периодично плащане за бъдещ период - в
противен случай би се наложило страната, която ползва по-малка част от правата
си, непрекъснато, през 3 месеца, да завежда нови дела за изминалите периоди,
заедно с разноските за тях, което би създало много неудобства и спорове,
особено ако ползваното в повече е няколко квадратни метра. В своя подкрепа сочи
съдебна практика – решение № 139 от
16.11.2015 г. по гр. д. 2715/2015 г. на ВКС, 2-ро гр. отделение, според което
при разпределянето на ползването, ако то не може да се извърши в пълно
съответствие с дяловете на страните, следва да се избягнат бъдещи спорове и
неудобства за съсобствениците, като за целта още с решението за разпределяне
съдът следва да определи и дължимото обезщетение за компенсиране на
неравенството.
Предявеният иск е с правно основание чл. 31, ал. 2 от
ЗС.
Ответниците са представили отговор, с който оспорват
иска. На първо място според тях исковата молба е нередовна, тъй като петитумът
е ненадлежно формулиран, а освен това не е внесена държавната такса от 50,40
лв. – като за периодични платежи за неопределено време. По допустимостта на
иска не вземат становище, тъй като по него вече се е произнесла въззивната
инстанция, отменяйки предходно прекратяване на делото. Оспорват и основателността,
като заявяват, че е фактически невярно твърдението на ищците, че в част от
определеното на ответниците реално ползване попада сграда индивидуална
собственост на ищците. Те обективно не са ощетени от решението на съда, защото
то не е изпълнено нито доброволно, нито чрез въвод във владение. Дори да беше
изпълнено обаче, то щеше да отговаря на правата на страните – не се доказва
твърдението им, че съдът е определил различни по площ части за ползване. Липсва
и писмено поискване, каквото се изисква от чл. 31, ал. 2 от ЗС и дори само на
това основание искът следва да се отхвърли.
Същите становища изразяват страните
и в съдебно заседание. С оглед заключението на вещото лице ищците в последното
заседание са поискали да се допусне намаляване на размера на иска от 35 на 1
лев месечно, но без да заявяват, въпреки дадените им указания, дали за
разликата го оттеглят, или се отказват от него. Ответната страна е заявила, че
не е съгласна с евентуално оттегляне, и изменението не е допуснато от съда.
В писмена защита ищцовата страна поддържа вече
изразените правни доводи, а в отговор на възражението на ответниците, че
решението на ВКС, на което ищците се позовават, е единственото в този смисъл,
заявява, че няма как да има повече решения, тъй като от 2016 г. делата за разпределяне
на реално ползване са извадени от касационен контрол.
От доказателствата по делото се
установяват следните факти:
Страните са съсобственици на отчасти
застроено дворно място в гр. Пазарджик при равни квоти - 1/2 ид.ч. общо за
ищците, които са съпрузи, и 1/2 ид.част за ответниците, които също са съпрузи.
С решение на Пазарджишкия окръжен
съд от 12.12.2018 г., в сила от същата дата, ползването на дворното място е
било разпределено между страните по реда на чл. 32, ал. 2 от ЗС, като е
определено коя реална част да ползват двамата ищци и коя – двамата ответници.
Според заключението на вещото лице
ползването, както е разпределено според решението на окръжния съд, определя на
ответниците реална част, общо застроена и незастроена, по-голяма от квотата им
в съсобствеността с 1,54 кв.м.
Решението до момента не е изпълнено,
дворното място се ползва фактически в други реални части. Според заключението
на вещото лице при актуалното към момента ползван ищците ползват с 1,31 кв.м.
повече от правата си в съсобствеността. Фактическото ползване е било такова
през цялото времетраене на делото – от предявяването на иска до края на устните
състезания.
Пазарният наем на дворното място е
оценен от вещото лице на 1,30 лв. на квадратен метър на месец.
При така установените факти съдът
направи следните правни изводи:
Решението на ВКС, с което по дело за
разпределяне на ползването на имот се присъжда и поискано обезщетение по чл.
31, ал. 2 от ЗС за в бъдеще, наистина е само едно. Не това обаче е довод за
несъобразяване на съда с него – спорна е самата му относимост към настоящия
процес, който не е за разпределяне на ползването, а единствено по предявен иск
за присъждане на обезщетение. В този смисъл е без значение дали след 2016 г.
решенията, разпределящи ползване на имоти, подлежат на касационен контрол. Дори
те да подлежаха на такъв контрол и да имаше и други решения, подобни на решение
139 от 16.11.2015 г., би се поставил въпросът дали същото разрешение е
приложимо в случаите, когато искът за обезщетение е предявен самостоятелно,
т.е. дали и в този случай обезщетение може да се присъжда не за изминал, а за
бъдещ период. Ако отговорът беше положителен, би следвало да има решения на ВКС
и останалите съдилища в този смисъл. Практиката на съдилищата по самостоятелно
предявени искове обаче е еднопосочна: такива искове за бъдещ период се приемат
за недопустими. Не остава нищо друго, освен да се сподели становището на
ответната страна, че цитираното решение на ВКС цели единствено процесуална
икономия, спестяване на един бъдещ нов процес и не означава, че самостоятелно
предявен иск по чл. 31, ал. 2 от ЗС също е допустим. Вярно е, че в двата случая
става дума за един и същ по характера си иск, а поначало допустимостта на даден
иск не зависи от съединяването му с други искове, но този принцип при даденото
от ВКС разрешение в решението от 16.11.2015 г. е отстъпил пред принципа на
процесуалната икономия. За всички останали съсобственици, лишени от правото си
да ползват своята вещ – както тези, които са пропуснали да предявят такова
искане при разпределянето на ползването, така и онези, за чиито вещи ползването
изобщо не е било разпределяно от съда, остава възможността да предявяват искове
по чл. 31, ал. 2 от ЗС за изминалите периоди, без значение, че в този случай
също би могло да се наложи предявяване на повече от един иск – за всеки нов
изминал период поотделно.
Настоящият иск е предявен за периода
от датата на подаването на исковата молба до датата на първоинстанционното
решение. Несъмнено е, че за времето от края на устните състезания до
постановяването на първоинстанционното решение искът не може да се счете за
допустим – изминалото време след устните състезания е винаги "бъдеще"
за делото в тази инстанция, съдът няма право да взема предвид не
само другите факти, настъпили след края на устните състезания (тъй като те вече
няма как да бъдат доказани в този процес), но няма право да взема предвид и
самото изминаване на този период.
За останалата част от процесния
период – от предявяването на иска до края на устните състезания, може да се
постави въпросът дали, след като веднъж е даден ход на делото, изминаването на
времето от исковата молба до крайната дата на периода санира недопустимостта на
иска, тъй като периодът вече не е бъдещ, а минал, с оглед чл. 235, ал. 3 от ГПК. Ако отговорът е положителен, следва също да се отговори дали периодът
следва да бъде определен с конкретно посочена крайна дата, или може да се
посочи като деня на устните състезания или по друг подобен начин, определяем,
но без да е известна точната продължителност на периода.
Срещу положителния отговор би могло
да се възрази, че по този начин би се оказало, че съдът не следва и да
прекратява поради недопустимост делата по така предявени искове, а следва да ги
довежда до край, като се произнася по същество за изминалия към деня на устните
състезания период. Ако крайната дата не е конкретно посочена в исковата молба,
би могло да се възрази също, че това означава да се предяви иск без напълно
ясен предмет, т.е. при нередовност на исковата молба. Всичко това е така, но
при положение, че производството по предявения иск е доведено до приключени
устни състезания, би било безсмислено и нелогично то да се прекратява само за
да се даде възможност на ищците да предявят същия иск за същия – вече изминал –
период, който този път да бъде разгледан по същество. Дори даването на ход на
исковата молба да е било процесуално нарушение към онзи момент, то би следвало
да се счита за санирано към настоящия момент.
По същество искът е неоснователен.
За основателността му не е достатъчно да е налице решение на съд, разпределящо
ползването с превес на ответниците, а е необходимо да се е осъществило реално,
фактическо такова ползване, за да е налице и обогатяване на ответниците, което
да се компенсира с присъденото обезщетение. Ищците не доказват да е имало
фактически ползване в повече от страна на ответниците, напротив, от
заключението на вещото лице се установява обратното – ползваната в момента от
ищците част е по-голяма по площ.
На ответниците следва да се присъдят
направените от тях разноски, които са в размер 300 лв. по настоящия иск и 300
лв. по иска за ново разпределяне на ползването на имота, производството по
който е прекратено с влязло в сила определение.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
Отхвърля иска на Е.А.И., ЕГН **********, и М.С.Л., ЕГН
**********,***, срещу Д.П.Ж., ЕГН **********, и С.Х.Ж., ЕГН **********,***, за
осъждането на ответниците да заплатят на ищците сумата 407,34 лв. (по 35 лв.
месечно), представляваща обезщетение по чл. 31, ал. 2 от Закона за
собствеността за периода от 29.01.2019 г. до 17.01.2020 г. за ползване на
съсобствена вещ – поземлен имот в гр. Пазарджик с идентификатор 55155.506.460 в
повече от квотата на ответниците в съсобствеността, като прекратява
производството по иска за присъждане на обезщетение в размер 35 лв. месечно за
периода от 18.01.2020 г. до постановяването на първоинстанционното решение като
недопустимо.
Осъжда Е.А.И. и М.С.Л. да заплатят на Д.П.Ж. и С.Х.Ж.
сумата 600 лв., представляваща разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Пазарджишкия
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му.
СЪДИЯ: