РЕШЕНИЕ
№ 1436
гр. Пловдив, 03.08.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на двадесет и втори юли, през две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева,
при секретаря Ваня Петкова и с участието на прокурор при Окръжна
прокуратура – Пловдив Светлозар Чераджийски, като
разгледа докладваното от съдията административно дело № 558 по описа на
съда за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.203 и сл. от АПК, във връзка с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.
Образувано е по искова молба от ЕТ
„Лит Транс- Т.Г.“ гр. Карлово с ЕИК ****, депозирана чрез пълномощника му адв. Г.Г., против Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“
- София. С исковата молба е предявена
претенция за осъждане на ответната страна да заплати на ищеца имуществени
вреди, претърпени в резултат на издадено срещу него незаконосъобразно
Наказателно постановление № 36-0000399/18.09.2018 г. издадено от главен инспектор
в Областен отдел „Автомобилна администрация“ - Пловдив, представляващи
сторените в хода на съдебното обжалване на наказателното постановление по АНД №
882/2018 г. по описа на Районен съд – Карлово и по КАНД № 2209/2019 г. по описа
на Административен съд Пловдив разноски за заплатеното адвокатско
възнаграждение в общ размер на 850 лв. /500 лева, заплатени за представителство
пред РС Карлово и 350 лв. – за представителство пред Административния съд/. Претендират се и направените в хода на
настоящото производство разноски.
В съдебно заседание ищецът се представлява от
упълномощения му адв. Г., който моли за уважаване на исковата претенция.
Ответникът по иска Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ – София,
представлявана от Изпълнителния директор на ИА“АА“, чрез процесуалния си
представител гл.юрисконсулт Г., е депозирал писмен отговор по исковата молба,
като заявява признание на иска и прави искане за приложение на разпоредбата
на чл.78, ал.2 от ГПК и възлагане разноските в настоящото производство върху
ищеца, алтернативно намаляване на претендирания
адвокатски хонорар за настоящото производство на 100 лева. В съдебно заседание,
редовно призован, ответникът не е изпратил представител, като е депозирал молба
за разглеждане на делото.
По направеното признание на иска ищецът не е
направил искане за постановяване на решение по реда на чл.237 от ГПК, поради
което и съдът дължи произнасяне с решение по чл.235 от ГПК.
Задължително участващият по реда на
чл.10, ал.1 от ЗОДОВ прокурор изразява становище за основателност на исковата претенция,
като моли същата да се уважи.
Пловдивският административен съд, на
първо място, намира, че искът е допустим.
С оглед на съдържанието на исковата претенция се касае до иск с правно
основание по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, доколкото е заявено искане за присъждане от
съда на обезщетение за имуществени вреди, за които се твърди да са настъпили в
резултат от незаконосъобразен акт на държавен орган при изпълнение на
административна дейност. В тази насока следва да се има предвид, че съгласно
Тълкувателно постановление № 2/2015 г. от 19 май 2015 год. по
тълкувателно дело № 2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска
колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, наказателното постановление,
като резултат от упражнената дейност по административно наказване, също представлява
по естеството си правораздавателен акт, който не се издава по реда на АПК и не
носи белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, но
въпреки това, основният вид на дейността по налагане на административно
наказание и на извършените действия или бездействия във връзка с
административното наказване, не дава основание разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ
да се тълкува ограничително като приложното й поле да се ограничи до
административните актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните
наказателни постановления, с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат
изключени от предметния обхват на закона. В същото ТП е посочено и че за
квалифициране на иска като такъв по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, определяща е не
правната природа на отменения акт, а основният характер на дейността на органа,
негов издател. Независимо, че наказателното постановление не представлява
индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 АПК, определящо за
квалификацията на иска за вреди по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че
актът се издава от административен орган, представлява властнически акт и
въпреки че поражда наказателно - правни последици, е правен резултат от
санкционираща административна дейност. Заключено е, че неговото издаване е последица
от изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена административно -
наказателна компетентност, законово предоставена на органите в рамките на
административната им правосубектност, което по своето
съдържание представлява изпълнение на административна дейност.
На второ място, както е посочено и
в цитираното вече ТП № 2/15 г., а също и в ТР № 1/2017 г. на ВАС, ОСС І и ІІ
колегия, нито ЗАНН, който е приложимият закон в производството по обжалване на
наказателните постановления, нито НПК, към който ЗАНН препраща за неуредените
случаи, са предвиждали към момента на провеждане на делото пред районния съд специален
ред за присъждане на разноски в производството. Същото се е отнасяло и до
касационното производство по обжалване решенията на районните съдилища по
административно-наказателни дела, при които, съгласно ТР № 2/2009 г. на ВАС, административните
съдилища не са могли да присъждат разноски до настъпилото изменение в ЗАНН. Тъй
като към момента на провеждане на производството пред районния съд и пред
административния съд по обжалване на наказателното постановление не е била в
сила все още разпоредбата на чл.63, ал.3 от ЗАНН /приета едва с ДВ.,
бр.94/29.11.2019 г./, то редът за претендиране на направените разноски по тези
производства по ЗАНН е именно този по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ /в редакцията на
закона към момента на депозиране на исковата молба/ за търсене на обезщетение
за вреди.
Искът е предявен от надлежна страна,
предвидена сред лицата, които могат да търсят обезщетение в разпоредбата на
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, респ. чл.203 от АПК. Същият е предявен и против надлежен
ответник, доколкото, по смисъла на чл.205 от АПК, искът за обезщетение се
предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто
незаконосъобразен акт са причинени вредите. В случая, издател на посоченото
наказателно постановление, от чиято незаконосъобразност се твърди да са
произтекли вреди за ищеца е главен инспектор в ОО „АА“ –Пловдив, който е орган, принадлежащ
към структурата на ответника, съгласно предходната редакция на чл.17 от Устройствения правилник на Изпълнителна агенция „Автомобилна
администрация“,
а последната е юридическо лице съгл. чл.2, ал.3 от ЗАвПр.
По същество
исковата претенция се явява основателна.
От приетите и приложени по делото доказателства се установява от фактическа
страна, че срещу ищеца ЕТ „Л И Т Транс -Т.Г.“ на 18.09.2018 г. е било издадено Наказателно
постановление № 36-0000399 на Главен инспектор в ОО „Автомобилна администрация”
- гр. Пловдив, с което на същия е била наложена имуществена санкция в размер на
3000 лв. на основание чл.96г, ал.1, пр.1 от Закона за автомобилните превози. Наказателното постановление е било обжалвано от ищеца по реда на чл.59 от ЗАНН пред Районен съд – Пловдив, където по жалбата било образувано АНД 7902/2018
г. по описа на съда. С определение от 12.12.2018 г.
производството пред РС Пловдив било прекратено и делото било изпратено по
подсъдност на РС Карлово, където било образувано АНД № 882/2018 г. По същото ищецът,
там жалбоподател, бил представляван от упълномощения му адв. Г., с когото
сключил и договор за правна защита и съдействие, представен по делото. С
решение № 94/17.05.2019 г. на РС Карлово, постановено по АНД № 882/2018 г.
наказателното постановление било отменено като незаконосъобразно. Това решение
било обжалвано от Областен отдел „Автомобилна администрация“ Пловдив пред
Административен съд Пловдив, където в образуваното по касационната жалба
производство по КАНД № 2209/2019 г. отново взел участие упълномощеният от ищеца
адв.Г.. С решение №2431/22.11.2019 г. Административен съд Пловдив оставил в
сила решението на РС Карлово.
В производството по АДН 882/2018 г. пред Районен съд – Карлово, както се
посочи, ищецът бил представляван от упълномощения му адв.Г., за когото по
делото, преди първото заседание, било представено пълномощно, ведно с договор
за правна защита и съдействие от 22.01.2019 г. с предмет процесуално представителство по
посоченото АНД и договорен хонорар от 500 лева. Пред Административен съд
Пловдив бил представен договор за правна защита и съдействие за адв.Г. от дата
20.10.2019 г. с предмет процесуално представителство по КАНД № 2209/2019 г. и
уговорено възнаграждение за адвоката от 350 лева.
Съгласно Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ВКС ОСГТК, когато
възнаграждението за адвокат е заплатено в брой, то с оглед доказване на
плащането, този факт следва да бъде отразен в договор за правна помощ, а самият
договор да е приложен по делото и в този случай той има характер на разписка, с
която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила
адвокатското възнаграждение. В случая се установява, че такъв договор за правна
защита и съдействие, ведно с пълномощно от името на ищеца за адв.Г., е бил приложен,
както по АНД 882/2018 г. на РС – Карлово, така и по КАНД № 2209/2019 г. на
Административен съд Пловдив. Във всеки от договорите, изрично е посочено, че е
договорено и заплатено в брой възнаграждение съответно от 500 лева и от 350
лева в момента на подписването му. В тази насока и според съда, въпросните
договори за правна защита и съдействие са годни да удостоверят извършения от
страна на ищеца разход за адвокатска защита пред районния и пред
административния съд във връзка с обжалване на наказателно постановление.
Поради това и така направеният разход от общо 850 лева за възнаграждение на
адвокат по двете дела е доказан по своя размер.
За да възникне правото на иск за обезщетение по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е
необходимо да са налице няколко кумулативно определени предпоставки, а именно:
да има причинена вреда - имуществена или неимуществена; да съществува
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието
да са при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и
непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или
бездействието и настъпилата вреда. При липсата, на който и да е от елементите
на посочения фактически състав, не може да се реализира отговорността на
държавата по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
В конкретния случай, както се посочи, е установена по делото наличната отмяна на издаден при изпълнение на
особена по своя характер административна дейност, каквато е
административно-наказателната дейност, акт – наказателно постановление, като
незаконосъобразен. В развилото се пред Районен съд – Карлово и продължило пред
Административен съд - Пловдив производство по повод обжалване на наказателното
постановление се установява, както се каза вече, ищецът да е направил
имуществен по своя характер разход, като е заплатил адвокатски хонорар за
представителство от адвокат, упълномощен с представено пълномощно по делото.
Така направеният разход се явява имуществена вреда за ищеца, която, освен това,
е в пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен акт – наказателно
постановление – и е непосредствена последица от него, доколкото ищецът не би
търсил и заплащал адвокатска защита, ако срещу него не бе издадено
незаконосъобразното наказателно постановление. В тази насока съдът взема
предвид и изричното разрешение, дадено в задължителното за съдилищата ТР 1/2017
г. на ВАС, според което при предявени пред административните съдилища искове по
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни
постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по
обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по
смисъла на чл.4 от ЗОДОВ. Съдът в тази насока е длъжен да се съобрази със
задължителното за приложение тълкувателно решение.
Не е част от фактическия състав на разпоредбата на чл.1 от ЗОДОВ
установяване виновно причиняване на щетите за реализиране отговорността на
държавата. В тази връзка съдът съобразява и съдържанието на изричната
разпоредба на чл.4, пр. посл. от ЗОДОВ.
Не се установява
от доказателствата по делото нито една от хипотезите на чл.5 от ЗОДОВ, които са
основание за отхвърляне на иска, или намаляване размера на присъденото
обезщетение.
От
изложеното следва, че искът е доказан и по своето правно основание, като поради това
и ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за
имуществени вреди, произтекли от заплатено адвокатско възнаграждение в
производството по обжалване на отменено като незаконосъобразно наказателно
постановление, издадено против ищеца.
В Тълкувателно
решение № 1/2017 г. на ВАС изрично е отбелязано, че съдът, спазвайки принципа
на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв
размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл.36, ал.2 от Закона
за адвокатурата /ЗА/, сиреч да е обоснован и справедлив, което означава да е съразмерен на извършената правна
защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от
нея вреди от причиненото й от държавния орган непозволено увреждане, без да
накърнява, или да облагодетелства интересите, на която и да е от страните в
производството. В разпоредбата на чл.36, ал.2 от ЗА е предвидено, освен, че
размерът на договореното адвокатско възнаграждение следва да е обоснован и
справедлив, също и че не може да е по-нисък от предвидения в наредбата на ВСС
размер за съответния вид работа. В чл.18, ал.2 от Наредба № 1 от 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения /в относимата редакция към датата на подписване на договорите
за правна защита/ е предвидено, че за процесуално представителство, защита и
съдействие по дела срещу наказателни постановления, каквото е установено в
случая да е извършено за ищеца пред РС – Карлово и Административен съд Пловдив
от адвокат, когато административното наказание е под формата на глоба,
имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението
се определя по правилата на чл.7, ал.2 върху стойността на санкцията, съответно
обезщетението, но не по-малко от 300 лв., а за процесуално представителство,
защита и съдействие по дела от административно - наказателен характер, извън
случаите по ал.2 възнаграждението е 300 лв. /чл.18, ал.3 от Наредбата/. В
случая наложената по наказателното постановление имуществена санкция е била в
размер на 3000 лева, като в тази връзка и съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата
/в редакцията в сила към датата на сключване на всеки от договорите/, при
интерес от 1000 до 5000 лева възнаграждението е 300 лв. плюс 7 процента за горницата
над 1000 лева, сиреч в случая 440 лева. Предвидените по Наредбата размери са
само долна граница, под която адвокатите не могат да договарят възнаграждение
за оказаната от тях правна помощ, а самият размер се определя по свободно
договаряне въз основа на писмен договор с клиента. Това означава, че въпросният
минимален размер не е равнозначен на обоснован и справедлив размер по смисъл на
чл.36, ал.2 от ЗА, а определянето на размера на възнаграждението като обоснован
и справедлив е в зависимост от характеристиките и обема на конкретно оказаната
правна помощ и във връзка със спецификите, сложността, продължителността и
предмета на конкретното производство. В случая, оказаната правна помощ по
делото пред районния съд се е изразила в представяне на допълнително писмено
становище по жалбата, процесуално представителство чрез участие на
упълномощения адвокат в две съдебни заседания, в които е проведено същинско
съдебно следствие и са били разпитвани свидетели, изготвяне и на писмена
защита. С оглед на посочената действително осъществена правна защита и
съдействие, както и характера, сложността и обема на делото, по което е
осъществена защитата, то съдът намира, че претендираният
размер на обезщетение по отношение на имуществените вреди, направени в
производството пред РС Карлово от 500 лева се явява и съразмерен на
обезщетението, доколкото е съответен на фактическата и правна сложност на
проведеното пред районния съд производство и съответно оказаната по него правна
помощ и надхвърля незначителнно минималния размер по
Наредбата. Същото се отнася и до размера на обезщетението за вреди, касателно направените разходи за адвокат пред
административния съд, като се има предвид, че същият – 350 лева е и под
минимума на предвиденото в Наредбата и е съответен на тежестта на
производството, развило се само в едно заседание, в което не са били събирани
доказателства. Поради изложеното и исканото по делото обезщетение за направени
разходи за адвокатско възнаграждение, следва да се уважи като обща претенция до
пълния претендиран размер от 850 лева, който размер е
и признат за основателен и от ответника. В исковата молба не е направено искане
за присъждане на законна лихва върху посочената сума, поради което съдът не
дължи произнасяне.
Що се касае до исканото от ответника
приложение на чл.78, ал.2 от ГПК, основано на направеното с молба признание на
иска, то съдът намира, че същото следва да се остави без уважение. Не са налице
според съда основания за приложението на чл.78, ал.2 от ГПК, както се претендира
от ответника. Известна е в тази насока действително разнопосочната и
противоречива съдебна практика на ВАС, като, напр. в Определение 2362/2020 г.
по адм. дело № 1334/20 г., или Определение № 2227/20 г.
по адм. дело № 1495/2020 г. на ВАС съдът приема, че
при липсата на доказателства ищецът да е направил постъпки пред ответника за
доброволно заплащане на претендираната сума и да има
отказ от ответника това да бъде сторено преди предявяване на иска, следва да се
счете, при признание на иска, че са изпълнени и двете кумулативно дадени
предпоставки на чл.78, ал.2 от ГПК и ответникът да бъде освободен от заплащане
на разноски в полза на ищеца. Впрочем, в посочените съдебни актове, както и
напр. в Определение № 3983/2018 г. по адм. дело №
3647/2018 г., съдът е обвързал приложението на чл.78, ал.2 от ГПК и с
установено по производствата поведение на ответника по заплащане на претендираното обезщетение по ЗОДОВ, вкл. в хода на вече
заведеното съдебно производство.
Според
възприетото друго разрешение по същия въпрос, дадено например в Определение №
13611/2019 г. по адм. дело № 11175/2019 г. и
Определение № 1390/2019 г. по адм. дело № 14343/2018
г., както и др., в производствата по ЗОДОВ относно претендирани
по исков ред разноски не може ответникът да се позовава на чл.78, ал.2 от ГПК
при признаване на иска, защото завеждането на делото от ищеца е било по причина
отсъствието на въведена нормативна уредба за възстановяване на разноските и
няма връзка с поведението на ответната страна, тъй като делото, при всички
случаи, следва да бъде заведено, за да се постигне възстановяването на
направени в друго съдебно производство разноски, съгласно и съдържанието на ТР
1/2017 г.
Според
настоящия съдебен състав, нито едно от двете противоположни становища на ВАС
относно приложимостта, съответно неприложимостта на разпоредбата на чл.78, ал.2
от ГПК, не е споделимо, доколкото приложението на
ГПК, включително и нормата на чл.78, следва да се осъществява само при липса на
изрична уредба в специалния ЗОДОВ, респ. АПК и това произтича от §1 ЗР на ЗОДОВ
и чл.144 от АПК. Върховният административен съд на Република България в тази
насока последователно и многократно е застъпвал и тезата, че уредбата на чл.10
от ЗОДОВ, включваща и разпределянето на разноските в производството, е
специална по отношение общите правила на ГПК и АПК и дерогира
приложението им /в този см. Определение № 8619/16 г. по адм.
дело № 7076/2016 г., Определение № 7220/2019 г. по адм.
дело № 1338/2018 г./. В чл.10, ал.2 и ал.4 от ЗОДОВ изрично е предвидено в кои
случаи разноските по производството по делата по този закон се възлагат на
ищеца. Следователно, не е налице неуреден случай, за да се прибегне към
приложението на общите разпоредби на чл.78 от ГПК. Нормата на чл.10, ал.2 от ЗОДОВ, сочи изчерпателно конкретните хипотези, при които ищецът следва да
заплати разноските по делото, като признанието на иска не е сред тях. Ето защо и
в случая не са налице основания за приложение на чл.78, ал.2 от ГПК, при
наличие на изричния текст на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, който сочи, че при уважаване
на иска изцяло или частично съдът осъжда ответника да заплати разноските по
производството, както и внесената държавна такса /изцяло/ и възнаграждението на
един адвокат /съразмерно с уважената част от иска/. В тази насока и съдът
намира, че в случая, независимо от заявеното
признание на иск, при условие, че същият се уважава и то изцяло,
ответникът ще следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноските по делото по
посочения специален законов ред. В този смисъл е налице и практика на ВАС,
която се споделя от настоящия съд и е обективирана
напр. в Определение № 3446/18 г. по адм. дело №
1728/2018 г., Определение № 10623/19 г. по адм. дело
№ 539/18 г.
Затова и на основание
специалната разпоредба на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ на ищеца се дължат и следва да
бъдат присъдени разноските по производството, като конкретно бъде присъден
размерът на внесената държавна такса за образуване на делото, която е 10 лева,
както и възнаграждение за един адвокат, съразмерно с уважения иск.
По възражението на представителя на ответната
страна за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, заплатено за представителство пред настоящия съд, съгласно
договора за правна защита и съдействие, представен на лист 13 по делото, ведно
с пълномощно от 24.02.2019 г. следва да се посочи, че възнаграждението
действително се явява прекомерно и са
налице основания за намаляването му по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК, приложим
съгласно препращането на чл.144 от АПК и §1 от ЗР на ЗОДОВ. Съгласно чл.8,
ал.1, т.1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения
/в редакцията на разпоредбата към момента на сключване на договора за правна
защита и съдействие за настоящото дело/ за процесуално представителство, защита
и съдействие по административни дела с определен материален интерес
възнаграждението е: при интерес до 1000 лв. – 300 лв. В конкретния случай,
уговореното и платено възнаграждение по настоящото дело, видно от представения
договор за правна защита и съдействие от 24.02.2019 г., е 350 лева, а оказаната
от адвокат Г. по настоящото дело правна помощ се изразява в изготвяне и
депозиране на исковата молба и писмена защита и процесуално представителство
само в едно заседание, продължило 10 минути. Това дело не се отличава с
фактическа или правна сложност. Поради това и в процесния случай уговореният и
видно от договора за правна защита и съдействие, приложен по настоящото дело,
заплатен действително от ищеца размер на адвокатското възнаграждение от 350
лева, който надвишава с 50 лева минимално предвидения по Наредбата, следва да
се определи като несъразмерен и несъответстващ на критериите по чл.36, ал.2 от
ЗА, поради което следва да бъде определен като прекомерен и намален по искането
на ответника до справедлив и съответстващ на посочените критерии размер, а
именно такъв от 300 лева, съставляващ и минималния предвиден в Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения размер на възнаграждението
за конкретното производство. Съгласно чл.78, ал.5 от ГПК съдът не може да
присъди по-малък размер на разноските за адвокат от минимално предвидения такъв
по Наредбата, поради което и искането на ответника за намаляване до размер от
100 лева не е съответно на закона.
Предвид
посоченото и ще следва да бъде осъден ответника да заплати на ищеца направените
разноски в производството за държавна такса от 10 лева, както и адвокатско
възнаграждение от 300 лева, или общо 310 лева.
По така
изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ –
София, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Ген.Гурко“ № 5, да заплати на ЕТ „Л И Т Транс- Т.Г.“ с ЕИК **** и адрес гр. Карлово, ул.“П.Р.Славейков“ ****,
представлявано от Т.Г. М.с ЕГН **********, сумата в размер на 850,00 лв. /осемстотин и петдесет
лева/, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди
в резултат на издадено против него незаконосъобразно Наказателно постановление
№ 36-0000399/18.09.2018 г. на главен инспектор в Областен отдел „Автомобилна
администрация“ - Пловдив, произтичащи от направени по АНД № 882/2018 г. по описа на Карловски
районен съд и по КАНД № 2209/2019 г. на Административен съд Пловдив разноски за
адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ – София, със седалище
и адрес на управление: гр.София, ул.“Ген.Гурко“ № 5, да заплати на ЕТ „Л И Т Транс- Т.Г.“ с
ЕИК **** и адрес гр. Карлово,
ул.“П.Р.Славейков“ ****, представлявано от Т.Г. М.с ЕГН **********, сумата в
размер на 310, 00 лв. /триста и десет лева/,
представляваща направени от ищеца в настоящото производство разноски за
държавна такса и адвокатско възнаграждение за един адвокат.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в
четиринадесет дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: