СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІII "В" въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети юни през две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
при участието на секретаря Цветелина
Пецева, като разгледа докладваното от мл. съдия Коева въззивно гражданско дело
№ 15310 по описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 444786 от 05.07.2018 г.,
постановено по гр. дело № 83773 по описа за 2017 г. по описа на СРС, ГО, 153-и
състав е признато за установено на основание чл 422 ГПК, че Р.Т.Б. дължи на “Т.С.”
ЕАД сумите, както следва: на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 149 ЗЕ – сумата 1
710,06 лв., предаставляваща цена за достяавена топлинна енергия за имот – гр.
СОфия, ул. *********, аб. № 035725 за периода от 01.05.2014 г. до 40.03.2016 г.
и сумата 33,33 лв. за дялово разпределение за същия период, ведно със законната
лихва, считано от 14.06.2017 г. до плащането, като е отхвърлен иска за дялово
разпределение за разликата над 33,33 лв. до 50,34 лв. и исковете по чл. 86, ал.
1 ЗЗД за установяване съществуването на вземане в размер на 266, 35 лв., представляващо
лихва за забавено плащане на цената за топлоенергия за периода 15.01.2015 г. до
26.05.2017 г. и 10, 48 лв. – лихва за забавено плащане на таксата за дялово
разпределение за същия период, както и са отхвърлени предявените от “Т.С.” ЕАД
срещу ответника Т.А.Б. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за установяване
съществуването на вземане в размер на 1710,06 лв., представляваща главница за
доставена от дружеството топлинна енергия за същия имот през периода от
01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., 50,34 лв. главница за дялово разпределение за
същия период, 266,35 лв. обезщетение за забава върху глвницата за доставена
топлинна енергия за периода 15.01.2015 г. до 26.05.2017 г., както и 10,48 лв.
обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение за същия период..
Първоинстанционното решение в
частта, с която са уважени предявените искове като необжалвано от ответника
Румент Т.Б. е влязло в сила.
Недоволен от постановеното решение е
останал ищецът, който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подал въззивна жалба
срещу решението в отхвърлителните му части. Въззивникът поддържа, че решението
е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон. Във въззивната
жалба се твърди, че първоинстанционният съд не е взел предвид разпоредбата на
чл. 31, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия и Решение № ОУ
– 026/11.05.2002г. на ДЕКЕВР, че месечната дължима сума на купувача се формира
въз основа на определената за него прогнозна месечна консумация за периода цена
на топлинната енергия. Поддържа, че ответникът не е оспорил дължимостта на
сумите. Искането към съда е да отмени решението на СРС в обжалваната част и да
уважи изцяло исковете като основателни и доказани. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от ответниците.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпило становище по жалбата от
третото лице-помагач “Нелбо Инженеринг” ООД.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал.
2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав
приема, че решението в обжалваната част е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
По отношение на правилността на решението в частта, с която исковете срещу
ответника Т.А.Б. са отхвърлени:
Разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, регламентира т.
нар. ограничен въззив, т. е. проверката за правилност, която въззивният съд се
ограничава само до релевираните с въззивната жалба доводи, като нормата е
императивна, и предписва на въззивния съд дължимо поведение, от което той не
може да се отклонява. Ограниченията, визирани в чл. 269, изр. 2 ГПК, се
отнасят до неправилността на обжалваното решение – тези пороци в дейността
на първата инстанция, които страната сочи като основания за обжалване на
решението, са свързани с обхвата на въззивната дейност по разглеждането на
материалноправния спор. Това означава, че в решаващата си по предмета на спора
дейност въззивният съд следва да се ограничи единствено до посочените в жалбата
доводи за неправилност и пороците, които са я причинили. Следователно, въззивният
съд е ограничен от посоченото в жалбата, когато разглежда и решава
материалноправния спор. Това ограничение не лишава обжалването от въззивния му
характер. То е израз на установеното от закона съотношение между принципите на
гражданския процес и в частност на диспозитивното и състезателното начало - от
една страна, и от друга - служебното начало и установяването на истината в
гражданския процес. Конкретните пороци на първоинстанционното решение и
изведените от тях твърдения и искания на жалбоподателя обуславят обхвата
на необходимите действия, които въззивният съд трябва да извърши, за да
поправи неправилните изводи и да ги замени с правилни, когато постановява
собственото си решение по спора.
Следователно, тъй като във въззивната жалба липсват
конкретни доводи за неправилност на изводите на съда по отношение на пасивната
материала легитимация на втория ответник и не е налице императивна
материалноправна норма, която настоящият състав следва да приложи, то
правомощията на въззивният съд са изчерпани.
Относно доводите на въззивника за дължимостта на мораторната лихва върху
главницата за доставена топлинна енергия и дялово разпределение и за главницата
за услугата за дялово разпределение, настоящият състав намира, следното:
Съгласно приетото и неоспорено заключение на вещото лице по допуснатата
СТЕ, процесната претенция обхваща период извън исковия,а именно м. 05.2013 г. –
м. 04.2016 г., а доколкото исковия период е от от м. 05.2014 г. до м. 04.2016
г., СРС правилно по реда на чл. 162 ГПК е определил дължимата стойност за
главницата за дялово разпределение.
По отношение доводите за неправилност на решение, в частта, с която са
отхвърлени исковете за лихва върху главниците, настоящият съдебен състав намира
следното:
Действащата през процесния
период нормативна уредба - чл. 155, ал.
1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в
сграда - етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от
следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски и една дванадесета изравнителна
вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни - след изменението на ЗЕ от
ДВ, бр.74/2006 г./, 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за
сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация.
Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен
потребител са уредени в действалите през исковия период Наредби за
топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води до
извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1,
т. 1
или т. 2 ЗЕ задълженията на
потребителите за заплащане на месечни
вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния
резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер.
Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а
води до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозните вноски и стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В
зависимост от това дали начислените прогнозни
месечни вноски
са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При
всички случаи, обаче, това "изравнително" вземане е самостоятелно и
различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски
/равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на
тези вноски със задна дата.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от "Т.С." ЕАД, одобрени
с решение № ОУ001/07.01.2008 г. на ДКЕВР месечните вноски за част от процесния
период (до приемането на последващите общи условия през месец февруари 2014 г.)
са дължими в 30-дневен срок след изтичане на периода, за които се отнасят. Тези
задължения са срочни като по силата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва
да тече от момента на настъпване на изискуемостта, т. е. от деня на падежа /тъй
като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска
предсрочно изпълнение/.
Съгласно
чл. 33, ал. 1 от Общите условия – действащи през процесния период, одобрени с
решение № ОУ- 02/03.02.2014 г. на ДКЕВР клиентите са длъжни да заплащат
месечните вноски в 30- дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството. С
публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия размер и то има
характер на покана. Ищцовото дружество не е ангажирало доказателства относно
публикуването на дължимите суми в интернет страницата си, което съставлява
материалноправна предпоставка за основателността на предявения иск за лихва за
забава, поради което последният се явява неоснователен.
Въз основа на тези правни съображения и с оглед на обстоятелството, че правният
извод до който въззивната инстанция е достигнала, съответства на правните
съждения на първоинстанционния съд и липсват други доводи във въззивната жалба,
дейността на настоящата съдебна инстанция е изчерпана и обжалваното решение
следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
При този изход на правния спор, право на разноски пред въззивната инстанция
има въззиваемите Р.Т.Б. и Т.А.Б..
Процесуалният представител на въззиваемия Р.Т.Б. е направил искане за присъждане на разноски в размер
на 400 лв. адвокатско възнаграждение. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от
06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012 на ОСГТК на ВКС, когато възнаграждението е
заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ,
а самият договор да е приложен по делото, като в този случай той има характер
на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и
заплатила адвокатското възнаграждение. В приложения договор за правна защита и
съдействие е уговорено възнаграждение в размер на 400 лв., като е посочено, че
същото е платено в брой, поради което са
налице предпоставките за присъждане на разноски в производството. От страна на
другия въззиваем не е направено искане за присъждане на разноски, липсват и
доказателства да са сторени такива, поради което не следва да бъдат присъждани.
С
оглед на цената на иска и правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1,
т. 1 ГПК решението не подлежи на обжалване.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 444786 от 05.07.2018 г., постановено по гр. дело № 83773 по описа
за 2017 г. по описа на СРС, ГО, 153 в обжалваните части.
ОСЪЖДА “Т.С.” ЕАД с ЕИК *********да
заплати на Р.Т.Б., ЕГН ********** сумата в размер на 400 лв. на основание чл.
78, ал. 3 гпк, във вр. с л. 273 ГПК, представляваща сторени разноски за
адвокатско възнаграждение пред СГС.
Решението
е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца – “Т.С.”
ЕООД.
Решението в
частта, с която са уважени предявените искове, като необжалвано от ответника е
влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.