Р Е Ш Е Н И Е
№279 11.05.2018 година град
Ямбол
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Ямболският районен съд, ХІV
граждански състав
На девети май две хиляди и осемнадесета година
В
публично заседание в състав
Председател: Галя Русева
при
секретаря М. Й.,
като
разгледа докладваното от съдията Русева
гражданско дело № 4505 по описа за 2017
година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба, ведно с молба-уточнение вх.№ ***/21.12.2017 г., предявена от «Макроадванс» АД АД с ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Г.С.Раковски“ № 147, ет.5,
ап.14, представлявано от изпълнителния директор В.С., чрез юриск. К., против Д.Д.С. с ЕГН **********
******, с която се иска да се приеме за установено по отношение на
ответника, че същият дължи на ищеца сумите, за които е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № ***/2017 г. по описа
на ЯРС, а именно: сумата от 500
лева – главница, сумата от 104,83
лева – договорна лихва за периода от 20.08.2016 г. до 19.08.2017 г., сумата
от 27,50 лв. – законна лихва за
забава за периода от 19.10.2016 г. до 03.10.2017 г., сумата от 391,30 лв. – начислена неустойка по чл.
10 от договора за периода от 19.08.2016 г. до 19.08.2017 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
– 04.10.2017 г. до окончателното изплащане.
Ищецът твърди, че на 19.08.2016 г. между
ответника, в качеството му на кредитополучател, и „Макроадванс“ АД, в
качеството на кредитор, е бил сключен по интернет Договор за потребителски
кредит № ***/19.08.2016 г., по силата на който заемодателят е предоставил на
заемателя кредит за текущо потребление в размер на 500 лв., срещу задължението
на заемателя да погаси кредита в срок от 12 месеца. Сумата от 500 лв. била
преведена на ответника на 19.08.2016 г. чрез EasyPay и била усвоена на каса на EasyPay от кредитополучателя срещу документ за самоличност на
22.08.2016 г. На 18.10.2016 г. ответникът извършил частично плащане по кредита
на сумата от 90 лв., с което признал съществуването на задължението си. Към
момента се сочи, че ответникът не е погасил кредита съгласно погасителния план
към него и уговореното в чл.2 от договора с краен падеж 19.08.2017 г., поради
което, считано от 20.08.2017 г., задължението към него било изискуемо поради
настъпил краен падеж. Ответникът дължал сумата от 500 лв. – главница, сумата от
104,83 лв. – договорна лихва по чл. 7 от договора за периода от 20.08.2016 г.
до 19.08.2017 г., сумата от 27,50 лв. – законна лихва за забава по чл. 13 и чл.
14 от договора за периода от 19.10.2016 г. /начална дата на изпадане в забава/
до 03.10.2017 г. /датата на подаване на заявлението/, и сумата от 391,30 лв. –
начислена неустойка за периода от 19.08.2016 г. до 19.08.2017 г. по чл. 10 във
вр.чл.20 от договора заради това, че не е предоставил обезпечение на кредита.
Ищецът подал за дължимите суми заявление по чл. 410 от ГПК и било образувано ч.гр.д. № ***/2017 г. на ЯРС, по което съдът издал
заповед за изпълнение на ищеца. По заповедното производство в срока по чл. 414
от ГПК ответникът възразил, че не дължи, поради което настоящото производство е
образувано по реда на чл. 422 от ГПК.
Правното основание на предявените
обективно съединени искове е чл. 422 от ГПК вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
В с.з. ищецът не изпраща
процесуален представител. Аангажира доказателства, моли за уважаване на
исковете и претендира разноски, вкл. присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. В условията на евентуалност, прави възражение за прекомерност
на адвокатския хонорар на ответника и моли същият да бъде намален в размерите
съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г.
Ответникът в
срока по чл. 131 от ГПК оспорва исковете по основание и размер, като сочи, че
не е сключвал посочения договор за кредит, тъй като имейлът, от който е сключен
същия, не е негов и той не е давал съгласието си за сключване на договора.
Сочи, че не е получавал суми във връзка с отпуснатия кредит и че документите,
които са разписани от негово име, не изхождат от него, поради което ги оспорва.
Твърди, че уговорената клауза за неустойка е нищожна поради накърняване на
добрите нрави, тъй като уговореният процент – 41 %, отделно от лихвата за
забава, е прекомерен. Твърди, че договорът не отговаря на изискванията на ЗПК
за сключването му и че посредством уговорката за неустойка се заобикаля чл.19
от ЗПК и максималният годишен процент на разходите, което прави тази клауза
нищожна и поради заобикаляне на императивна разпоредба от закона.
В с.з. ответникът изпраща адвокат,
който моли за отхвърляне на исковете, не ангажира доказателства и претендира
разноски.
Ямболският районен съд, като взе предвид
исковата молба, становището на ответника по нея, събраните по делото
доказателства и като съобрази закона, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
От представените с исковата молба доказателства се установява,
че ищецът и ответникът са сключили на 19.08.2016 г. по интернет Договор за
потребителски кредит № ***/19.08.2016 г., ведно с Приложение № 1/погасителен
план/ към него, по силата на които ищецът е предоставил на заемателя кредит за
текущо потребление в размер на 500 лв. срещу задължението на заемателя да погаси
кредита в срок от 12 месеца, при годишен процент на разходите в размер на 49,65
% и фиксиран годишен лихвен процент в размер на 41 %. Първата вноска е била с
падеж 19.09.2016 г., а последната – с падеж 19.08.2017 г., т.е. към момента
срокът на договора е изтекъл.
Представена е разписка за извършено плащане от
19.08.2016 г., видно от която кредитът е бил усвоен от ответника на каса на EasyPay срещу
документ за самоличност. Процесуалният представител на ответника е оспорил
факта, че доверителят му е сключил по интернет цитирания договор за кредит,
както и че е получил сумата от 500 лв. По искане на ищеца съдът е задължил по
реда на чл. 192 от ГПК трето лице – „Изипей“ АД, да представи по делото в
оригинал разписката за платената на ответника сума по кредита в размер на 500
лв. Същата е представена в оригинал по делото в с.з. на 09.05.2018 г. От нея се
установява, че на 22.08.2016 г. лично и срещу подпис ответникът е получил на
каса на „Изипей“ АД сумата от 500 лв., с основание за превода: кредит ***.
Оригиналът на разписката не е оспорен като неавтентичен документ от страна на
отвтеника своевременно в заседанието, в което разписката е представена, поради
което съдът приема, че е доказан фактът, че ищецът е сключил валиден договор за
кредит с ответника при посочените в исковата молба условия, като му е
предоставил сумата от 500 лв. и с това е изпълнил насрещните си задължения.
Видно от
разписка за извършено плащане, приложена на лист 28 от делото, на 18.10.2016 г.
ответникът е извършил частично плащане по кредита в размер на сумата от 90 лв.,
с което отново извънсъдебно е признал съществуването на задължението си.
От заключението на изготвената по
делото СИЕ /заедно с уточнението към нея от 11.04.2018 г./ се потвърждава, че
размерът на отпуснатия на ответника кредит е бил 500 лв., която сума е била
усвоена от него на каса на „Изипей“ АД. Установява се също, че към момента
отвтеникът продължава да дължи на ищеца сумата от 500 лв. – главница по
договора за кредит, сумата от 104,83 лв. – договорна лихва за периода от
20.08.2016 г. до 19.08.2017 г., сумата от 27,56 лв. – законна лихва за забава
за периода от 19.10.2016 г. до 03.10.2017 г., както и неустойка по чл. 10 от
договора за периода от 19.08.2016 г. до 19.08.2017 г. в размер на 396,50 лв.
Съдът намира за неоснователно
възражението на процесуалния представител на ответника, че процесният договор
за кредит е сключен в нарушение на чл.19, ал.4 от Закона за потребителския кредит,
тъй като годишният процент на разходите
не е по-висок от пет
пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
Според ал.2 на чл. 19 от ЗПК, годишният процент на разходите
по кредита се изчислява по
формула съгласно приложение № 1,
като се вземат
предвид посочените в него общи положения
и допълнителни допускания. Ответникът по делото не доказва
посоченият от ищеца ГПР в размер на 49,65 % да е изчислен в нарушение на
формулата, посочена в Приложение № 1 към ЗПК.
Ответникът е
направил и друго възражение – че клаузата за неустойка по чл.10 от договора за
кредит е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Според чл. 10 от договора
за кредит, кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер в
случай, че не представи обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в
чл.20, ал.2 от договора, която неустойка е в размер на 3,90 лв. плюс 0,26 % от
усвоения размер на кредита, за първия ден на забава, и 0,26 % от усвоения
размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. Съгласно
чл. 20, ал.2 от договора, кредитополучателят е следвало да изпълни това свое
задължение за предоставяне на обезпечение с поръчителство на едно физическо
лице, одобрено от кредитора, в срок от 3
работни дни от сключването на договора. Физическото лице-поръчител е
следвало да отговаря на заложените в Общите условия изисквания.
Понятието
„добри нрави“ е изяснено в съдебната практика (Решение № 88 от 22.06.2010 г. на
ВКС по т.д.№ 911/2009 г., I т. о., ТК, Решение № 4 от 25.02.2009 г. на ВКС по
т.д.№ 395/2008 г., I т. о., ТК, определение № 794 от 15.12.2011 г. на ВКС по
т.д.№ 224/2011 г., II т. о., ТК), като се приема, че се касае за обща правна
категория, приложима както към гражданските, така и към търговските
правоотношения, в която попадат тези наложили се правила и норми, които бранят
принципи и ценности, които са общи за всички правни субекти и тяхното зачитане
е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя
от договарящите страни. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,
пр.3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е
законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване
на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване –
аргументи от чл.307 ТЗ, чл.302 ТЗ, чл.289 ТЗ. Въпросът дали поведението на конкретния правен
субект съставлява действие, накърняващо „добрите нрави”, злепоставящо чужди
интереси с цел извличане на собствена изгода, следва да се преценява във всеки
отделен случай въз основа на доводите на страните и събраните доказателства по
конкретното дело. Съгласно Тълкувателно решение
№ 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.,
ОСТК на ВКС, нищожна поради
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като
преценка за това се прави
за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора.
Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. Според чл.92 от ЗЗД неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно да се доказват. Кредиторът може да иска
обезщетение за по-големите вреди. В случая, според чл.10 от договора
неустойката е дължима не при забава на задължението, а при неизпълнение на
задължението да се предостави обезпечение на кредитодателя чрез осигуряване на
поръчител. От начина, по който е уредено в чл.20, ал.2 от договора задължението
на кредитополучателя, обаче, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще
бъде свързано със значителни затруднения. Това е така, защото, от една страна,
това задължение не е определено от кредитора като предварително условие за
сключване на договора, в какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга -
изискванията към поръчителя са многобройни /на практика, това са същите
изисквания съгласно общите условия, на които следва да отговаря и самият
кредитополучател/, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в
определения тридневен срок информация. Такива са например изискванията,
свързани с кредитната история на лицето-поръчител /чл.20 от ОУ/ и данните за
това има ли сключени други кредити. С тази информация заемателят би могъл да се
снабди много по-трудно от заемодателя, който, за разлика от него, предоставя
кредитни услуги по занятие и има необходимите знания и умения, за да извърши и
сам проверка на сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на
заемополучателя, съчетано с определянето на кратък срок за изпълнението им,
води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства
длъжника да я изпълни. По този начин се цели да се създаде едностранно от
кредитора предпоставка за начисляване на неустойката, предвидена в чл.10 от
договора за кредит. Съдът намира, че поради тези особености на договора,
клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й, предвидени в чл.
92 от ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави по смисъла
на чл.26, ал.1 от ЗЗД.
Предвид на горното, съдът счита, че
поради нищожност на клаузата за неустойка, ответникът не дължи на ищеца сумата
от 391,30 лв. – начислена неустойка по чл. 10 от договора. Ето защо,
предявеният иск по чл. 422 от ГПК е частично основателен и следва да се уважи
за следните суми, предмет на издадената заповед по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № ***/2017
г. на ЯРС, а именно: сумата от 500 лева
– главница, сумата от 104,83 лева –
договорна лихва за периода от 20.08.2016 г. до 19.08.2017 г., сумата от 27,50 лв. – законна лихва за забава за
периода от 19.10.2016 г. до 03.10.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 04.10.2017 г. до
окончателното изплащане, като искът по чл. 422 от ГПК следва да се отхвърли за
сумата от 391,30 лв. – начислена
неустойка по чл. 10 от договора за периода от 19.08.2016 г. до 19.08.2017 г.,
за която сума следва да се приеме, че не се дължи от ответника.
С оглед изхода на спора и претенцията на
страните за присъждане на разноски, на осн.чл.78, ал.1 от ГПК ответникът дължи
на ищеца сумата от 46,33 лв. –
разноски по заповедното производство, както и сумата от 262,54 лв. – разноски по исковото производство /вкл. юрисконсултско
възнаграждение/ съразмерно на уважената част от исковете, които суми ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца.
На осн.чл.78, ал.2 от ГПК,
ответникът има право на направените от него съдебно-деловодни разноски по
исковото производство в размер на 185,32
лв. съразмерно на отхвърлената част от иска, която сума ищецът следва да
бъде осъден да му заплати. Ищецът е направил възражение за прекомерност на
адвокатския хонорар на ответника, като е поискал същият да бъде намален, но
съдът намира, че това възражение е неоснователно, тй като видно от приложения
по делото договор за правна помощ, заплатеният от ответника на адвоката му
хонорар е в размер на 300 лв., който е дори под минималния хонорар при предявен
материален интерес от общо 1 023,63 лв. съгласно чл.7, ал.2, т.2 от
Наредба № 1/09.97.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Мотивиран
от горното, Ямболският районен съд
Р ЕШ И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д.Д.С. с ЕГН ********** ******, че същият дължи на „Макроадванс” АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Г.С.Раковски“ № 147, ет.5, ап.14, представлявано от
изпълнителния директор В.С., следните суми, за които е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № ***/2017 г. по описа на ЯРС, а
именно: сумата от 500 лева –
главница, сумата от 104,83 лева –
договорна лихва за периода от 20.08.2016 г. до 19.08.2017 г., сумата от 27,50 лв. – законна лихва за забава за
периода от 19.10.2016 г. до 03.10.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 04.10.2017 г. до
окончателното изплащане, КАТО ОТХВЪРЛЯ
ИСКА по отношение на сумата от 391,30
лв. – начислена неустойка по чл. 10 от договора за периода от 19.08.2016 г.
до 19.08.2017 г.
ОСЪЖДА Д.Д.С. с ЕГН ********** ******, да
заплати на „Макроадванс” АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Г.С.Раковски“ № 147, ет.5, ап.14, представлявано от
изпълнителния директор В.С., сумата от 46,33
лв. - съдебно-деловодни разноски по заповедното производство, и сумата от 262,54 лв. – разноски по исковото
производство съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Макроадванс” АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Г.С.Раковски“ № 147, ет.5, ап.14, представлявано от
изпълнителния директор В.С., да заплати на Д.Д.С. с ЕГН ********** ******, разноски в размер на 185,32 лв. съразмерно на отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на въззивно обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Ямболския окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: