О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 260275
гр. Пловдив, 03.02.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав, в закрито съдебно заседание на трети
февруари две хиляди двадесета и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
като
разгледа докладваното от мл. съдия Иванов в. ч. гр. дело № 111 по описа на съда
за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 413, ал. 2
от ГПК.
Образувано
е по частна жалба на „Теленор България” ЕАД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост” 4,
Бизнес Парк София, сграда 6, чрез адв. В.Н., против Разпореждане № 288840 от
08.12.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 15770/2020 г. по описа на Районен съд
– Пловдив IV гр.
с-в, в частта, с която е отхвърлено заявлението с вх. № 283466/30.11.2020 г. по
описа на РС – Пловдив, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в
полза на жалбоподателя срещу С. Н. С., ЕГН **********, за вземанията в размер на 77,46 лева и 213,03 лева – за
неустойки по споразумение от 09.02.2019 г. към
договор за мобилни услуги за мобилен № ********* и договор за лизинг на
мобилен апарат – XIAOMI Redmi S2 32 GB Dual Gold.
В
жалбата се поддържа, че уговорената с процесното
допълнително споразумения неустойка не противоречи на добрите нрави, не е
прекомерна и не излиза извън присъщите ѝ функции, като се излагат
съображения в тази насока и се цитира съдебна практика. С жалбата се сочи, че
неустойката от 213,03 лв. се дължи на основание пункт IV, т. 2, б. (б) от
допълнително споразумение от 09.02.2019 г. към договор за мобилни услуги за
мобилен номер ***********. Твърди се още, че длъжникът бил наясно със
стандартната цена на устройството и начина на формиране на неговата
преференциална такава. Излагат се съображения, че неизпълнението на длъжника
води до вреди на жалбоподателя и до неоснователно обогатяване на първия, още
повече като се имало предвид, че устройството не било върнато на мобилния оператор.
Въз основа на горното се моли да се разпореди издаване на заповед за
изпълнение. Претендират се разноски за настоящото производство.
На
основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е връчван на
отсрещната страна.
Настоящият
съдебен състав на Окръжен съд – Пловдив, след като обсъди доводите на
жалбоподателя и взе предвид данните по делото, намира следното:
Жалбата
е подадена от легитимирано лице, в законоустановения
срок и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Разгледана
по същество, същата е неоснователна, като съображенията за това са следните:
Районен
съд – Пловдив е бил сезиран от „Теленор България”
ЕАД, със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу С.
Н. С., за неплатени суми, както следва: 120,55 лв. неплатени абонаментни такси
за периода 20.01.2019 г. – 19.04.2019 г., 77,46
лв. неустойка и 213,03 лв. също
неустойка, всичките въз основа на допълнително споразумение от 09.02.2019 г.
към договор за мобилни услуги за мобилен номер ***********, както и 195,27 лв.
неплатени лизингови вноски в периода 20.01.2019 г. – 19.06.2019 г. по договор за лизинг от 09.02.2019 г. на
мобилен апарат – XIAOMI Redmi S2 32 GB Dual Gold, или всичко в общ
размер на 606,31 лв., ведно със законната лихва от момента на подаване на
заявлението до окончателното изплащане. Претендирано
е присъждане и на сторените в заповедното производство разноските.
За
да откаже издаване на заповед за изпълнение за сумите в размер на 77,46 лв. и 213,03 лв., представляващи неустойки,
съдът е приел, че тези вземания произтичат от неравноправни клаузи. Касателно първата сума е прието, че неустойката, както е
уговорена в пункт IV, т. 1 от сключеното на 09.02.2019 г. от споразумение към
договора за мобилни услуги, противоречи на добрите нрави, тъй
като излиза извън обичайните обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции на неустоечните клаузи,
доколкото мобилният оператор получавал очакваната и уговорена печалба по
договора, без да дължи насрещна престация до края на
срока. Заповедният съд е счел още и че тази клауза е уговорена в нарушение на
чл. 143, ал. 2, т. 6 ЗЗП, поради което се явява неравноправна и договорена във
вреда на потребителя. Досежно втората сума също е
прието, че има неустоечен характер, предвид
уговореното в пункт IV, т. 2 от сключеното на 09.02.2019 г. от споразумение,
която неустойка също била нищожна.
Видно
от данните по делото, претендираното от заявителя
вземане произтича от договор, сключен с потребител, поради което и заповедният
съд е процедирал законосъобразно, извършвайки проверка по чл. 411, ал. 2, т. 2 и
т. 3 ГПК за наличие на неравноправни клаузи в договора. Настоящата инстанция
също така намира и за правилен крайния извод на съда.
По
отношение на неустойка в размер на 77,46 лв. въззивният
състав споделя приетото с цитираната в обжалваното разпореждане практика на
ВКС, относно недействителността на клаузи за неустойки по договори с
продължително изпълнение, при които размерът на неустойката е равен на размера
на дължимата престация до края на договора.
Дискусионно е обаче, доколко тази практика е приложима в настоящия казус, тъй
като е предвиден своеобразен лимит на процесната
неустойка – трикратен размер на стандартните месечни такси, т.е. операторът ще
да получи дължимата престация до края на договора,
тогава когато същият е прекратен по-късно от три месеца преди изтичането на
срока на договора. В тази насока аргументите на жалбоподателя не са лишени от
основание. Следва да се отбележи обаче, че размерът на разглежданата неустойка
се завишава с част от ползваната стойност на отстъпките от абонаментните
планове, съответстващи на оставащия срок на договора, както и че същата се
дължи още и при прекратяване на договора по вина на потребителя или поради
нарушение на задълженията му по договора или други документи, свързани с него,
вкл. и Общите условия на оператора.
Съгласно
ал. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, а ал. 2 на същия член сочи конкретни примери за
неравноправни клаузи.
Чл.
143, ал. 2, т. 4 ЗЗП гласи, че неравноправна е клаузата, позволяваща на
търговеца или доставчика да задържи заплатените от потребителя суми, в случай
че последният откаже да изпълни договора, като същевременно не предвижда право
на потребителя да получи обезщетение на същата стойност при неизпълнение на
договора от страна на търговеца или доставчика. Както се посочи по-горе видно
от представеното със заявлението допълнително споразумение от 09.02.2019 г. към
договор за мобилни услуги за мобилен номер ************, пункт IV, т. 2, б. (а)
от същото предвижда заплащане на неустойка от потребителя при прекратяване на
договора по негова вина, инициатива (какъвто е процесния
случай) или поради нарушение на поетите задължения, т.е. при отказ да изпълни договора,
която неустойка е равна на част от дължимата престация.
Посоченото допълнително споразумение обаче не предвижда аналогична санкция за
оператора, в случай че договора бъде прекратен по негова вина, респ.
неизпълнение на поето задължение. Такава санкция не се извежда и от другите
приложени документи. Последното е индиция за
заобикаляне на цитираната в чл. 143, ал. 2, т. 4 ЗЗП забрана, доколкото се
предвижда задължение за потребителя да заплати суми при отказ от договора,
които суми операторът ще задържи, без той да дължи същото обезщетение при
аналогично негово поведение.
Налице
е съмнение и за нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 5 (неравноправна е клаузата,
която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка), т. 6 (неравноправна е клаузата,
която позволява на търговеца или доставчика да се освободи от задълженията си
по договора по своя преценка, като същата възможност не е предоставена на
потребителя, както и да задържи сума, получена за престация,
която не е извършил, когато сам прекрати договора) и т. 19 ЗЗП (неравноправна е
клауза, която не позволява на потребителя да прецени икономическите последици
от сключването на договора). Видно от текста на разглежданата клауза, размерът
на неустойката по пункт IV, т. 2, б. (а) се завишава с „част от ползваната
стойност на отстъпките от абонаментните планове, съответстващи на оставащия
срок на договора“. Тази клауза се намира за неясна, тъй като не е посочено
точно нито с каква част от ползвана отстъпка се завишава неустойката, нито
какъв е размерът на отстъпката. Следователно трудно потребителят би могъл да
определи какъв би бил размерът на дължимата неустойка, която следва да заплати,
нито пък може да се прецени в хода на заповедното производство, дали този
размер не би бил необосновано завишен. Последно ще е нарушение на чл. 143, ал.
2, т. 5 и т. 19 ЗЗП. Касателно наличието на
обосновано предположение за нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 6 ЗЗП се споделя
изложено от заповедния съд в тази насока, доколкото възможността за едностранно
прекратяване на процесния договор не е еднаква за
потребителя и мобилния оператор, тъй като първият дължи неустойка, а вторият
не. Задържането на неустойката пък, предвид начина по който е уговорена, се
равнява на получаване на сума за престация, която
операторът не е извършил.
Касателно
втората неустойка, действително, както е посочено в жалбата, същата се дължи
въз основа на пункт IV, т. 2, б. (б) от допълнително споразумение от 09.02.2019
г. към договор за мобилни услуги за мобилен номер +***, а не на договора за лизинг. В
самото заявление също е посочено, че неустойката от 213,03 лв. се дължи въз
основа на допълнителното споразумение от 09.02.2019 г. В тази насока, доколкото
предпоставките за възникване на задължението за плащане на неустойката по пункт
IV, т. 2, б. (б) са същите, като тези относно неустойката по пункт IV, т. 2, б.
(а), то и изложените по-горе съображения за наличие на обосновано предположение
за неравноправност на клаузата поради нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 4, т. 5 и
т. 6 ЗЗП важат и за тази неустоечна клауза. Нещо
повече, размерът на общата дължима неустойка по потребителския договор, след
като се прибави тази по б. (б) към неустойката по б. (а), засилва индицията за противоречия на клаузата с чл. 143, ал. 2, т.
5 ЗЗП почти до степен на убеждение. Това е така, защото началния размер на тази
неустойка, а именно 291,14 лв., колкото е направената отстъпка от стандартната
цена съгласно договора, ведно с трикратния размер на месечните абонаменти,
отново съгласно договора – 92,97 лв. (3х30,99лв.), надвиша по размер половината
от общите дължими абонаментни такси – 744 лв. (24х30,99лв.). С оглед на това и
че липсват данни относно рискът за оператора от настъпването на неблагоприятни
за него последици, а и такива данни не могат да се установяват в настоящото
производство, то единствения извод за съда остава да констатира вероятността
този размер на неустойката да е неоснователно завишен.
Предвид
горното въззивният съд намира, че е налице обоснована
вероятност сумите от 77,46 лв. и от 213,03 лв. да се дължат въз основа на
неравноправни клаузи в потребителски договор, поради което правилно с оглед
разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК е отказано издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК за нея.
Като
законна последица от отхвърлянето на заявлението в разглежданата част,
законосъобразен се явява и актът на заповедния съд относно разноските за
частта, за която е било отхвърлено искането.
Въз
основа на гореизложеното настоящата частна жалба се намира за неоснователна, а
атакувания съдебен акт, като правилен, ще се потвърди.
Съгласно
т. 8 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г., ВКС, ОСГТК определението
на въззивния съд в заповедното производство не
подлежи на обжалване.
По
изложените съображения, съдът
О
П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА
Разпореждане № 288840 от 08.12.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 15770/2020
г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV гр. с-в, в ЧАСТТА, с която е отхвърлено заявлението с вх. № 283466/30.11.2020
г. по описа на Районен съд – Пловдив, за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК в полза на „Теленор България” ЕАД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост” 4,
Бизнес Парк София, сграда 6, срещу С.Н. С., ЕГН **********, за вземанията в
размер на 77,46 лева и 213,03 лева – за неустойки по споразумение от 09.02.2019
г. към договор за мобилни услуги за
мобилен № *********** и договор за лизинг на мобилен апарат – XIAOMI Redmi S2 32 GB Dual Gold.
В
останалата му част разпореждането не е обжалвано.
Въззивното
определение е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1./
2./