№ 293
гр. Сливен, 17.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мартин Цв. Сандулов
Членове:Мария Ян. Блецова Калцова
Стефка Т. Михайлова Маринова
при участието на секретаря Пенка Сп. И.ова
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20222200500413 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №430/03.06.2022г. по гр.д.
№1278/2021г. на С. районен съд, с което: 1. е отхвърлен като неоснователен
предявения от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. Париж чрез „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България иск за признаване за установено по
отношение на И. М. Д., че дължи сумата от 8271,76лв., представляваща главница по
Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-11417417 от 27.08.2015г., ведно със
законната лихва, считано от 23.12.2020г. до окончателното й изплащане и сумата от
1419,58лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 20.03.2017г. до
20.09.2019г.; 2. Осъден е И. М. Д. да заплати на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
С.А., Париж, Франция чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България
сумата от 4583,99лв., представляваща главница по Договор за потребителски паричен
кредит № PLUS-11417417 от 27.08.2015г., ведно със законната лихва, считано от
23.12.2020г. до окончателното й изплащане; 3. Отхвърлен е като неоснователен
предявения от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. Париж чрез „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България срещу И. М. Д. осъдителен иск за главница
над размера на сумата 4583,99лв. и предявения иск за възнаградителна лихва за
периода от 20.03.2017г. до 20.09.2019г. в размер на 1419,58лв. С решението са
1
присъдени разноски на ищцовото дружество по съразмерност.
Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А.,
клон България и с нея се обжалва посоченото първоинстанционно решение в частта, с
която е отхвърлен осъдителния иск за главница над размера на сумата 4583,99лв. до
пълния претендиран размер от 8271,26лв. и иска за възнаградителна лихва за периода
от 20.03.2017г. до 20.09.2019г. в размера на 730,71лв.
Въззивникът „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. чрез пълномощника юриск.
П. посочва, че първоинстанционното решение, в обжалваната му част, е неправилно.
Неправилно районният съд приел, че договора за кредит е недействителен. Счита, че
същият отговаря на законовите изисквания на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, като били
посочени ГПР и условията за прилагането му. Отговарял и на изискването на чл.11,
ал.1, т.11 от ЗПК, като погасителния план съдържал информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Изискването за отделно
посочван на главница и лихва в рамките на отделна погасителна вноска било въведено
с разпоредбата на чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК и се отнасяло за различна и неприложима в
конкретната хипотеза ситуация. Поради това, моли съда да отмени решението на СлРС
в обжалваните части и да постанови ново, с което да уважи предявените осъдителни
искове в пълен размер за главницата и в размер на 730,71лв. за възнаградителната
лихва за периода от 20.03.2017г. до 20.09.2019г. Претендира присъждане на
направените по делото разноски, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна - И. М. Д. чрез назначеният му по реда на чл.47, ал.6 от ГПК
особен представител адв. Д. Х..
В срока по чл.262, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна
жалба.
С отговора на въззивната жалба, въззиваемият И. Д. чрез особения си
представител адв. Д. Х. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Посочва, че
районният съд направил извод за нарушаване на чл.11, ал.1, т. т.7, 8, 10 и 11 от ЗПК,
като жалбоподателят не сочил аргументи относно нарушаването на чл.11, ал.1, т.7 и т.8
от ЗПК. Счита, че въз основа на посоченото в договора относно ГПР не може да се
приеме, че е изпълнено законовото изискване за посочване на необходимите данни.
Договорът не съдържал и информация за това каква част от погасителната вноска
погасява отделните компоненти на задължението и какви точно разходи са включени в
ГПР. Липсвал и стандартен европейски формуляр за информация, изискуем съгласно
чл.5, ал.2 от ЗПК. Договорът бил сключен при заробващи условия, което го правило
нищожен, като противоречащ на добрите нрави и неравноправен, съгласно чл.143, ал.2
от ЗЗП. Въззиваемият моли съда да потвърди първоинстанционното решение в
2
обжалваната му част.
С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания за
въззивната фаза на производството.
В с.з., дружеството въззивник „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. чрез „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България, редовно призовано, не се
представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител
по пълномощие юриск. Матева, която посочва, че поддържа въззивната жалба на
изложените в нея основания и моли за уважаването й. Претендира присъждане на
направените по делото пред двете съдебни инстанции разноски.
В с.з. въззиваемият И. М. Д., редовно призован, не се явява и не се представлява.
По делото е постъпило становище от назначеният му по реда на чл.47, ал.6 от ГПК
особен представител адв. Д. Х., която оспорва въззивната жалба като неоснователна.
Поддържа изложените в отговора на същата съображения. Моли съда да потвърди
решението на районния съд в обжалваните части.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата
на обжалване - допустимо в обжалваната част.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира
следното:
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на
чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част
на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции,
правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от
ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по
делото, по който страните не са направили възражения.
Изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на атакуваното
решение са неоснователни.
С.ят районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно
3
кумулативно съединяване, както следва: 1. положителни установителни искове с
правно основание чл. 422, ал.1, вр. чл. 415, ал.1, т. 2 от ГПК, вр. чл.79, чл. 240 и чл. 86
от ЗЗД за признаване за установено, че ответника И. М. Д. дължи вземания, за които е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от
30.12.2020г. по ч.гр.д. №4725/2020г. по описа на СлРС, както следва: сумата от
8271,76лв. – главница по договор за кредит №PLUS-11417417/27.08.2015г. и сумата от
1419,58лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 20.03.2017г. до
20.09.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане и 2. Предявени
в условията на евентуалност, при отхвърляне на главните искове, осъдителни искове с
правно основание чл.79, вр. чл.240 и чл.86 от ЗЗД за осъждането на И. М. Д. да заплати
същите суми на същите договорни основания.
В случая, първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователни главните
искови претенции, като е приел, че предсрочната изискуемост, на която кредиторът се
позовава в заповедното производство, не е надлежно обявена на длъжника, като не са
ангажирани доказателства за връчване на уведомлението на длъжника. В тази част
решението на СлРС не е обжалвано и е влязло в сила. Поради това и установителните
искове не са предмет на настоящото въззивно производство.
Предмет на въззивната жалба и въззивното производство са само осъдителните
искове, предявени от кредитора /предявени като евентуални, но със сбъднато условие –
отхвърлени главните установителни искове/ и то в частта на съдебното решение, с
което е отхвърлен иска за главница над присъдената сума от 4583,99лв. и относно
възнаградителната лихва до размера от 730,71лв. Решението на СлРС в частта, с която
длъжникът – ответник е осъден да заплати сумата от 4583,99лв. не е обжалвано и като
такова е влязло в сила. Не е обжалвано и решението в частта, с която иска за заплащане
на възнаградителна лихва е отхвърлен над обжалвания размер от 730,71лв.
Претендираните вземания, предмет на осъдителните искови претенции с правно
основание чл.79, вр. чл.240 и чл.86 от ЗЗД, произтичат от договор за потребителски
паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване
на кредитна карта, №PLUS-11417417/27.08.2015г.
Кредита възлиза на сумата от 10000лв., като по делото е установено, че същият е
изцяло усвоен от кредотополучателя, като е удържана такса ангажимент в размер на
350лв., със сумата от 2566,01лв. са погасени задължения по стари кредити на
кредитополучателя и сумата от 7083,99лв. е преведена на 28.08.2015г. по банковата
сметка на И. Д..
Като потребител, ответникът И. Д. разполага със защитата срещу неравноправни
клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. Налице е и
възражение от страна процесуалният му, направено още с отговора на исковата молба
4
за наличие на неравноправни клаузи и недействителност на договора, с оглед
нарушение на разпоредбите на чл.11 от ЗПК.
Във връзка с погасителният план, инкорпориран в договора /развити
съображения във въззивната жалба в тази насока/, следва да се посочи, че същият
съдържа информация относно условията на погасяване на кредита - размер на
вноската, брой вноски, дата на плащане на вноските, съгласно изискванията на чл.11,
ал.1, т.11 от ЗПК. В европейското право е предвидено и СЕО приема за достатъчен
погасителен план съдържащ тази основна информация за погасяване на кредита. Не е
необходимо под формата на погасителен план да се посочва каква част от вноската е
предназначена за погасяване на главницата /практиката на СЕО/. Тази информация,
съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК, кредиторът дължи да предостави при
поискване при погасяване на главницата, с подробна разбивка, но такава хипотеза в
случая не е налице.
Запознавайки се с договора, въззивната инстанция констатира, че е посочен
лихвения процент – 35,99%, но в договора не са посочени условията за прилагането му,
както и при какви условия кредиторът може да упражни правото си по чл.19 от
договора за преразглеждане размера на лихвата и таксите всеки месец. Не са посочени
условия, периоди и процедури за евентуална промяна на лихвения процент, каквото
право кредиторът си е предвидил в договора.
По отношение на ГПР, същият е посочен само като общ размер от 45,71%,
действително влизащ в максималния такъв по чл. 19, ал.4 от ЗПК, но в договора и
общите условия към него не съдържат методиката на изчисляване на ГПР, не са
посочени основните данни, взетите предвид допускания, използвани при
изчисляването на ГПР. В случая са посочени само абсолютни стойности на лихвения
процент по кредита, ГПР на кредита и общата дължима сума по кредита, но не е
описана методиката на формиране на ГПР – какви компоненти се включват в него и
как е формиран размер от 45,71%. След като разходът е посочен при липса на яснота
по начина, разписан в ЗПК, то очевидно кредитополучателят е въведен в заблуждение
относно реалната цена на кредита. Следователно е налице нарушение на чл. 11 ал. 1, т.
10 от ЗПК.
Следва да се посочи, че видно от договора, при размер на кредита от 10000лв.,
кредитополучателят следва да върне сума от 22119,84лв., повече от два пъти /около
120%/ от отпуснатия кредит. В погасителния план и месечните вноски, видно от
договора за кредит, е включена застраховка на плащанията, която е със
застрахователна премия от 2688лв., която сума влиза в общата подлежаща на плащане
на кредитора сума. Сравнявайки размера на кредита, общата сума на плащанията и
посочения ГПР е очевидно, че в последния категорично сумата за застрахователната
премия не е включена, въпреки, че е включена в погасителните вноски /без да е
5
упомената изрично/. Това, от своя страна, също води до нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10
от ЗПК, така и на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, тъй като при това положение ГПР надхвърля
петкратния размер на законовата лихва и се получава многократно оскъпяване на
кредита. Заплащането на стойността на застраховката е предвидено предварително,
което я превръща фактически в част от кредита, която формално е изведена извън него,
но води до реалното му оскъпяване, без едновременно с това да е калкулирана в ГПР
по кредита.
Следователно е налице нарушение на императивните изисквания на чл.11, ал.1,
т.9 и т.10 от ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл. 11 ал. 1 т. 7 – 12 и т. 20, ал.2 и чл.
12 ал. 1 т. 7 – 9 от ЗПК. Тъй като в настоящия случай договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, то той се явява
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Освен това, следва да се съобрази разпоредбата на чл.9 от ЗЗД, съгласно която
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, ако то не
противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване е в чл. 26, ал.1 от ЗЗД,
според който са нищожни договорите, които накърняват добрите нрави. Съгласно
установената съдебна практика "добри нрави" по смисъл на чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, е
обща правна категория, приложима към конкретни правоотношения, изведена от
юридическите факти, обуславящи тези правоотношения и при конкретна преценка на
обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз основа на доводите на страните и
събраните доказателства по конкретното дело, съдът може да прецени дали
поведението на конкретния правен субект съставлява действие, което накърнява
"добрите нрави", злепоставя чужди интереси с цел извличане на собствена изгода. С
оглед тази конкретна преценка, съдът прави извод дали договора е нищожен поради
накърняване на добрите нрави. Такива могат да бъдат сделки, с които неравноправно
се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Ако уговорените
престации са за предоставена услуга и уговорената за това цена, ще бъде нарушен
принципът на добросъвестност, ако е налице явна нееквивалентност между двете
престации. В случая такава безспорно е налице – при кредит от 10000лв., се дължи
връщане на сума от 22119,84лв., т.е. нарушава се принципа на справедливост и са
създадени условия за неоснователно обогатяване на ищцовото дружество. Подобна
клауза по смисъла на чл.143 от ЗЗП е неравноправна, тъй като е във вреда на
потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на ищеца – търговец и потребителя,
следователно същата е и нищожна на осн. чл.146, ал.1 от ЗЗП, тъй като не са
6
представени доказателства за това да е договорена индивидуално.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В случая е установено, че ответникът Д. е заплатил на кредитора – ищцовото
дружество до момента на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК общата сума от
11555,79лв., видно от приложеното от ищеца извлечение по кредита. Впоследствие,
видно от признанието на самия ищец и от заключението на СИЕ, се установява, че след
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК ответникът е заплатил сумата от 2500лв., а
след подаване на исковата молба е заплатена и сумата от 1700лв. По този начин
размерът на всички плащания, направени от длъжника по кредита възлизат на общата
сума от 15755,79лв. Чистата сума, която на основание чл.23 от ЗПК, длъжникът –
кредитополучател следва да върне на кредитора е в размер на 10000лв. Следователно,
длъжникът е върнал повече от дължимото. Исковата претенция за заплащане на
главница от 8271,76лв. се явява изцяло неоснователна. Неоснователна, на основание
чл.23 от ЗПК се явява и акцесорната претенция за заплащане на възнаградителна лихва.
Следователно, като е стигнал до извода, че длъжникът следва да заплати на
кредитора главница в размер на 4583,99лв., районният съд е нарушил материалния
закон, като не е преценил извършените по договора плащания /въобще не е взел
предвид тези плащания, които са постъпили преди подаване на заявлението по чл.410
от ГПК, както и тези, постъпили в хода на исковото производство, въпреки
разпоредбата на чл.235, ал.3 от ГПК/.
Тъй като в случая обаче не е подадена въззивна, респ. насрещна въззивна жалба
от ответника чрез особения му процесуален представител против тази осъдителна част
на решението, то въззивната инстанция, с оглед императивната разпоредба на чл. 271,
ал.1, изр. второ от ГПК, не може да влошава положението на жалбоподателя –
дружеството кредитор, още повече, че в тази осъдителна част поради необжалването,
решението на СлРС е влязло в сила, то първоинстанционното решение в обжалваната
му част следва да се потвърди. Въззивната жалба се явява изцяло неоснователна.
Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед
неоснователността на въззивната жалба, следва да се възложи на въззивника, като той
следва да понесе своите разноски така, както са направени.
Въззиваемият не е направил разноски в производството /защитаван е от особен
представител, чието възнаграждение е на разноски на ищеца в производството/ и
такива не следва да се присъждат.
Ръководен от гореизложеното съдът
7
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №430/03.06.2022г.,
постановено по гр.д. №1278/2021г. по описа на С. районен съд, в обжалваната част.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8