№ 155
гр. Провадия, 26.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПРОВАДИЯ, IV-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на дванадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Галя Алексиева
при участието на секретаря П. В. Г.
като разгледа докладваното от Галя Алексиева Гражданско дело №
20253130100137 по описа за 2025 година
Производството е образувано по предявен от Г. Н. А., ЕГН ********** с адрес с.
****** срещу Община Провадия, с адрес гр. Провадия, ул. Дунав № 39 иск с правно
основание чл. 124, ал.1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че
ищецът е собственик на следния недвижим имот, представляващ УПИ III- 35, кв. 12 по ДРП
на с. ******, одобрен със заповед № 3353/20.10.1930г., с площ от 2590кв.м. при съседи- от
две страни улица, УПИ II-36 и УПИ IV- 247, на основание изтекла придобивна давност, чрез
осъществяване на фактическа власт и намерение за своене за периода 22.01.1995г. до
31.01.2025г., чрез присъединяване владението на праводателите си Н.Р. до 23.07.1963г. и С.Р.
до 22.01.1995г.
Исковата претенция се основава на следните фактически твърдения изложени
от ищеца в исковата и уточняваща я молба: През 1945г. ****** на ищеца Н.Р. е закупил с
неформален договор за покупко- продажба процесния имот. През 1947г. ****** му Н. и С. Р.
построили къща, за която не знаел да има строителни книжа, а впоследствие през 80-те на
миналия век, той изградил стопанска постройка и лятна кухня. Твърди, че до смъртта на
****** му – на 23.07.1963г. починал баща му, а майка му на 22.01.1995г., те са
осъществявали фактическа власт върху имота спокойно и необезпокоявано, без някой да е
оспорвал правата им. След тяхната смърт, ищецът продължил владението им.
През 1998г. подал декларация до Община Провадия, с която декларирал имота като
свой, а като основание вписал по наследство. Твърди, че декларацията му е била приета и до
настоящия момент продължавал да заплаща дължимите данъци.
През 2005г. решил да се снабди с документ за собственост и тогава установил, че за
имота има запис, че е на общината, без обаче за това да има акт за общинска собственост.
Поради тази причина се снабдил с КНА само за построеното в имота.
Твърди, че след 01.06.1996г. са отпаднали законовите пречки за придобиване по
давност на общински и държавни имоти и за тях е започнала да тече давност, чието
протичане е спряно до 08.03.2022г. Сочи ответната община никога да не се е заявявала като
собственик, нито имотът е бил актуван с АЧОС, нито по някакъв начин е отнеман или
одържавяван. Искането е за уважаване на исковата претенция и присъждане на разноски.
1
В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва иска като неоснователен и моли за
неговото отхвърляне.
Оспорва позоваването от страна на ищеца на разпоредбата на чл. 82 ЗС при дефицит
на доказателства относно момента на установяване фактическа власт върху имота от ******
му- закупуването на имота е извършено с неформален договор, а за строежа на къщата,
стопанската постройка и лятна кухня липсвали строителни книжа. Посочва, че в данъчната
декларация от 1998г. е декларирано, че ищецът не е знаел на кого се води имотът в
данъчната служба, а площта му е упомената да е 2500кв.м., вместо 2590кв.м. Оспорва
заплащането на данъци да обективира намерение за своене на имота, още повече че нямало
данни да са заплащани данъци за период предхождащ подаване на декларацията от 1998г.
Настоява, че в периода от 1951 до 1996г. давност не е текла, а след 1996г. и до
01.06.2006г. е действал мораториум за придобиване имоти частна общинска собственост.
Оспорва да са налице предпоставките на така въведения придобивен способ, защото давност
в полза на ищеца не е текла предвид разпоредбите на чл. 86 ЗС /в сила до 1996г./ и пар.1 ЗД
на ЗС, въпреки решението на КС, в сила от 08.03.2022г., с което е отменен наложеният
мораториум до 31.12.2022г., защото противоконституционността на пар. 1, ал. 1 ЗДЗС не
засягала нейния досегашен ефект. Отделно се позовава се и на пар. 42 ПЗР на ЗИД на ЗОС.
Искането е за отхвърляне на исковата претенция и присъждане на разноски.
В о.с.з. исковата молба и отговорът се поддържат.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, съобрази становищата на
страните и въз основа на приложимия закон, намира за установено следното от фактическа
и правна страна:
Предявен е положителен установителен иск за собственост с правно основание чл.
124, ал.1 ГПК. Искът е допустим, доколкото твърдяното материално право е спорно в
отношенията между страните, предвид заявените права от ответника върху имота и липса на
титул за собственост на ищеца. Правният интерес от търсената защита се обосновава с
факта, че след като решил да се снабди с документ за собственост за имота, установил
наличие на запис за него в регистъра към плана, че имотът е общински. Налице е колизия на
права, като изходът на спора по установителния иск за собственост по отношение на имота
би разрешил материалноправния спор между страните досежно принадлежността към
патримониума на ищеца на спорното право, с което би се постигнал и целения от него
правен резултат в пълен обем.
Конкретно в случая ищецът твърди, че е собственик на основание изтекла
придобивна давност, чрез осъществяване на фактическа власт и намерение за своене за
периода 22.01.1995г. до 31.01.2025г., чрез присъединяване владението на праводателите си
Н.Р. до 23.07.1963г. и С.Р. до 22.01.1995г.
Ответникът оспорва в полза на ищеца, респ. неговите праводатели да е текла
придобивна давност предвид законовите забрани действали във времето, като се позовава и
на нормата на пар. 42 ПЗР на ЗИД на ЗОС.
Съобразно разпределението на доказателствената тежест, ищецът следва да докаже
твърденията си, че е собственик на имота на така въведено придобивно основание-
осъществявана необезпокоявана фактическа власт върху имота в периода 22.01.1995г. до
31.01.2025г., чрез присъединяване владението на праводателите си Н.Р. от 1945г. до
23.07.1963г. и С.Р. от 1945г. до 22.01.1995г., с намерение за своене. Ответникът от своя
2
страна следва да докаже, че притежава права върху имота като попадащ в приложното поле
на пар. 42 ПЗР на ЗИД на ЗОС, т.е че имотът попада в строителните граници на населеното
място, че е бил надлежно отчужден за държавни мероприятия и съобразно действалия план
към 05.11.1999г. е отреден за жилищно строителство, обществени и благоустройствени
мероприятия; факти изключващи възможността да е текла придобивна давност в полза на
ищеца, тъй като имотът е бил държавна, а впоследствие общинска собственост.
От ангажираните по делото писмени доказателства се установява следното:
С КНА № 185/25.11.2005г. ищецът е бил признат за собственик по давностно
владение на жилищна сграда, лятна кухня и стопанска постройка, изградени в общинско
дворно място с площ от 2590кв.м., съставляващо УПИ № III-35, кв. 12 в с. ******. С данъчна
декларация от 28.05.1998г. ищецът се е заявил като едноличен собственик на УПИ № III-35,
кв. 12 в с. ****** и построеното в него. Съгласно записите в регистъра към плана, ищецът е
вписан като собственик на имота, като е наличен и запис общинска земя.
Представените удостоверения за наследници и родствени връзки явстват, че ******
на ищеца са С.Р., поч. на 22.01.1995г. и Н.Р., поч. на 23.07.1963г.
Ангажирани бяха и гласни доказателства посредством показанията на свидетелите
водени от ищеца С.Д. и Г.П. /без родство и дела със страни по делото/.
Св. Д. разказва, че с ищеца се познават от деца. Познава добре процесния имот.
Описва го като двор от около 2,5дка и повече, ограден от всички страни. Отпред имало
метални постройки и порти, а отзад мрежа. В имота имало къща, която била бащината му,
правена от ****** му. Това го знаел от майка му, която познавал и от собствената си майка.
Баща му не познавал, понеже бил починал. Имал пчели в двора. Част от двора между
дърветата го орял, друга имал сяти зеленчуци и градинка с цветя. В края имал и малко лозе.
Откакто се познават Г. не бил напускал ****** и живеел само там. Грижел се за майка си до
смъртта й през 90-те години. Не му е известно да е имало спорове за имота, нито да е плащал
наем на общината. В разговори помежду им, Г. му споделял, че мястото се водело общинско.
Не му е известно да е имало план за преминаване на улица през имота или пък да се
изгражда обществено учреждение. В къщата Г. живеел със съпругата си. Иначе имал един
или двама братя, но те не били в ******.
Св. П. посочва, че е родена в ****** и вече 90г. живее в него. Един ****** е била и
****** на ****** през 90-те години- 1994-1999г. Познава Г. и ****** му. В процесния имот
живеели те и Г. със семейството му. Претенции към имота никога не било имало, нито от
позицията на длъжността, която е заемала й е известно да е имало някакви спорове за
собственост. Няма информация и някога да е предвиждана там улица или пък да се строи
училище или учреждение. Описва го като двор от два декара и нещо, с къща и стопански
постройки. Ограден и много добре стопанисван, с оранжерия, дръвчета и лозе. Къщата била
строена от ****** на Г. около 1948-1950г., а после Г. правел стопанските постройки. Баща му
починал на 40г. възраст, а майка му към 1994-95г.
Съдът кредитира показанията и на двамата свидетели в цялост, в частта им относно
изложените релевантни за делото факти. Показанията им са еднопосочни, отразяват техни
преки лични впечатления и предвид липсата на други разколебаващи достоверността им,
съдът им дава вяра. От тях категорично бива установено, че ****** на ищеца са се
установили в имота през 1948-1950г., когато баща му е построил къща, в която ****** му са
живели до смъртта си. В тази къща ищецът е живял, не я е напускал, а и продължава да
живее там, вкл. за нея през 2005г. се е снабдил с документ за собственост по давностно
владение. През годините е изградил стопански постройки, облагородил е мястото с лозе и
3
дръвчета, грижел се е за него като го е обработвал- орал и засявал с зеленчуци. Имотът е бил
винаги ограден и никога през годините, нито правата на ****** му, нито след смъртта им,
неговите са били оспорвани, респ. не са заявявани такива от друг или ответната община.
Доказателства за последното е и фактът, че за имота дори не е било иницииране издаване на
АОС. Демонстриране от невладеещия собственик на поведение, което несъмнено да сочи, че
върху имота се упражнява фактическа власт като върху собствен имот, т.е. предприемане на
активни действия, е необходимо безспорно само при наличие на заявени претенции от трето
лице, че счита себе си за собственик на същия имот. В случая данни за такива не са налице
/освен записът в разписния лист към плана/, още по- малко такива да са предприемани от
ответната община. Напротив, дори и след като ищецът през 1998г. е декларирал имота като
собствен, т.е заявил се е пред общината, то отново не са били предприети действия от нейна
страна по защита на твърдяното си право. Следователно, полаганите, както в случая
нормалните за собственика грижи за имота, са достатъчен израз на намерението за своене
като обективен факт, и изключва на тях да им се придаде значение на само мисъл протичаща
единствено в съзнанието на владеещия. Няма съмнение, че тази фактическа власт е
упражнявана явно, несъмнено и непрекъснато. Обработването и облагородяването на имота
през всичките години, изключва случайния характер на фактическата власт и отразява воля
за трайното й упражняване. Това, че владението е установено правомерно, т.е не чрез
насилие или по скрит начин, го характеризира и като спокойно. След като е доказано
упражняването на фактическа власт върху имота, приложение намира в случая
презумпцията на чл. 69 ЗС.
Ищецът сочи като придобивно основание давностно владение, към което
присъединява това на своите праводатели- ****** си Н.Р., поч. на 23.07.1963г. и С.Р., поч. на
22.01.1995г. При присъединяване на владение по смисъла на чл. 82 ЗС в хипотезата на
универсално правоприемство основано на наследяване между предишния и настоящия
владелец, наследникът по закон получава владението в деня на откриване на наследството,
без да има действия по предаването му, като продълженото от наследника владение винаги е
еднородно с това на наследодателя. След смъртта на ****** на ищеца, той е наследен от
съпругата си, ищеца и другия си ****** Х.. В него момент ищецът е бил на 12г. възраст.
Това не е пречка по осъществяване на фактическа власт, доколкото неедееспособните
действат чрез законите си представители, а и принципно няма пречка те да бъдат признати
за собственици на някое от основанията посочени в чл. 77 ЗС, като правно валидна воля
изразяват законите представители, а спрямо техните действия се преценява и
добросъвестността. След смъртта пък на С.Р., тя е наследена от ищеца и брат му Х.. Данните
по делото обаче сочат само ищецът да е имал фактическа власт върху имота, продължила и
след смъртта на майка му. След смъртта й са и действията му по снабдяване с КНА
касателно изградените постройки в имота. За да се приеме, че е завършен фактическия
състав на чл.79, ал.1 ЗС и ищецът е придобил собствеността върху двора чрез осъществено
явно, спокойно и непрекъснато владение, на изследване подлежи въпросът дали то е
упражнявано в изискуемия от закона срок от неговите родители, продължено от ищеца и
към датата на подаване на исковата молба. Защото принципът е, че с изтичането на
давностния срок, упражняваното на владението се трансформира автоматично в право на
собственост, а позоваването на придобивната давност е само средство за процесуална
защита, но не и елемент от фактическия състав на това оригинерно придобивно основание.
В тази връзка, ответникът релевира правоизключващо възражение позовавайки се
на закона, а именно пар. 42 ПЗР на ЗОС, предвиждащ трансформация на частна държавна
собственост в общинска собственост върху застроени и незастроени урегулирани имоти,
отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на
общините, съгласно предвижданията на действащите към този момент подробни
градоустройствени планове. Съгласно константната съдебна практика /пр. решение № 51 от
25.03.2019г. по гр. д. № 1895/2018 г. на ВКС, I г. о./, в тази хипотеза общината придобива
4
правото на собственост върху определен недвижим имот, само ако Държавата е притежавала
такова право, тъй като предвиденото в тази разпоредба придобивно основание е производно.
В случая изначално няма твърдения, действащият план към 05.11.1999г. да е предвиждал
отреждане за имота за жилищно строителство, обществени и/или благоустройствени
мероприятия. Няма твърдения за извършвани отчуждавания, издавани АДС или АОС. При
отсъствие на доказателства за осъществен твърдян придобивен способ, то това
правоизключващо възражение на ответника се явява недоказано.
После, ответникът се позовава на мораториума за придобиване на имоти държавна
и общинска частна собственост по пар. 1 ЗИД ЗС. Понеже ищецът заявява права по давност,
то по делото следва да бъде установено, че имотът не е изключен от гражданския оборот, т.е.
липсва забрана да бъде предмет на придобиване по давност. Ето защо, релевантен за спора е
въпросът относно принадлежността на правото на собственост върху имота към момента на
установяване владението на праводателите на ищците, т.е към 1948г., когато се твърди, че те
са го завладели. Това е така, защото според чл. 6 ЗС в първата му редакция изв. бр.
92/16.11.1951г., а и в тази от 1991г. /ДВ бр. 77/17.09.1991г./ държавни стават и имотите, които
държавата придобива съгласно законите, а така също и имотите, които нямат друг
собственик. С приемане на Конституцията на НРБ от 1947г., е премахната възможността
общините да притежават право на собственост върху недвижими имоти и е извършено
одържавяване на същите. Съобразно КРБ от 1947г., имотите са били изключителна държавна
собственост, изключени изцяло от гражданския оборот; държавни земи, които са били
предоставяни за управление на държавни предприятия, учреждения, ТКЗС, обществени
организации, частни лица и земи собственост на кооперациите или на частните физически
или юридически лица. По делото нито се е твърдяло, нито се установява ищецът/****** му
да са установили владението си на някакво правно основание, т.е да са разполагали с
документ за собственост. Напротив, твърдяно е ****** на ищеца да са закупили имота с
неформален договор. От извадката от регистърната част към плана, както се посочи са
налични записи за имота- общинска земя; С. А.- удостоверение от 09.07.1991г. от търг и
ищеца Г. А. с НА № 118/2005г. Съдебната практика приема, че ако по време на отреждането
със съответния план /кадастрален, уличнорегулационен /план за обществени мероприятия/,
дворищнорегулационен/ един имот е с неизвестен собственик, той се води като
безстопанствен. Изхождайки от записите към плана и документите на база, на които са
правени, следва че към 1930г., когато планът е приет, няма записи за собственост в него. В
такъв случай, през 1947г. имотът преминава в патримониума на държавата като собственик
на всички имоти, които нямат друг собственик. Ето защо, съдът намира, че доколкото с
приемане на Конституцията от 1947г. и ЗС от 1951г. е въведена забрана за придобиване по
давност на държавни имоти, осъществяваното от наследодателите владение от 1948г. до
1990г. /когато чл. 86 ЗС е отм. с ДВ бр.31/17.04.1990г./, не може да доведе до придобиване на
имота по давност. В периода 1990г. до 1996г. е била в сила забраната на чл.86 ЗС /доп. ДВ
бр.33/1996г. в сила от 01.06.1996г./, а с пар.1 от ЗД на ЗС /посл. доп. ДВ бр. № 18/2020г./ и
пар. 2 ЗР на ЗД на ЗС /ДВ бр. № 7/2018г., в сила от 31.12.2017г./ е спряна давността за
придобиване на държавни и общински имоти до 31.12.2022г. считано от 31.05.2006г. С
решение № 3/24.02.2022г. по конституционно дело № 16/2021г. на Конституционния съд на
Република България /ДВ, бр. 18/4.03.2022г./ е обявена противоконституционността на пар. 2
ЗР на ЗД на ЗС, като по този начин давността е започнала да тече отново от 08.03.2022г.
Предвид задължителния за съдилищата характер на решенията на Конституционния съд /чл.
14, ал. 5 ЗКС/, следва, че за периода 31.05.2006г. – 30.12.2017г. и 20.01.2018г.-07.03.2022г.
придобивната давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по
силата на установения от законодателя мораториум и същата започва да тече с влизане в
сила на решението на Конституционния съд на 8.03.2022г. Това ще рече, че за периода от
01.06.1996г. до датата на подаване на исковата молба- 31.01.2025г. е изтекъл нужния 10г.
период, и ищецът е придобил правото на собственост.
5
След като ответникът не доказва противопоставими права, исковата претенция като
основателна следва да се уважи.
Съобразно изхода на спора сторените от ищеца разноски следва да се поемат от
ответника, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Ищцовата страна сочи да е направила разноски в общ размер на 1050лева, от които
1000лева адв. възнаграждение и 50лева за държавна такса за образуване на делото.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по предявения иск от
Г. Н. А., ЕГН ********** с адрес с. ****** срещу Община Провадия, с адрес гр. Провадия,
ул. Дунав № 39, че ищецът е собственик на недвижим имот, представляващ УПИ III- 35, кв.
12 по ДРП на с. ******, одобрен със заповед № 3353/20.10.1930г., с площ от 2590кв.м. при
съседи- от две страни улица, УПИ IV- 247 и УПИ II-36, на основание изтекла придобивна
давност, чрез осъществяване на фактическа власт и намерение за своене за периода
01.06.1996г. до датата на подаване на исковата молба- 31.01.2025г., на осн. чл. 124, ал. 1
ГПК.
ОСЪЖДА Община Провадия, с адрес гр. Провадия, ул. Дунав № 39 да заплати на Г.
Н. А., ЕГН ********** с адрес с. ****** сумата от 1050лева, представляваща сторени по
делото съдебно- деловодни разноски, на основание чл. 78, ал.1 ГПК.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните, пред Варненски окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Провадия: _______________________
6