Р Е Ш Е Н И Е
№ I-44
22.05.2019г., град Бургас
В И М Е Т О
НА Н А Р О Д А
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, II- ро
Гражданско отделение, I – ви въззивен граждански състав, в публично съдебно
заседание, на двадесет и четвърти април две хиляди и деветнадесета година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мариана КАРАСТАНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Пламена ВЪРБАНОВА
мл.с. Марина МАВРОДИЕВА
при секретаря Ани Цветанова, като разгледа
докладваното от младши съдия Марина Мавродиева в.гр.д. № 387 по описа за 2019г.
на Бургаски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл.
от ГПК. Образувано е по въззивна жалба, подадена от М.В.А., с ЕГН **********, с
адрес *** чрез
адв. Марин Милев, БАК с адрес за връчване: гр. Бургас, ул. „Алеко Константинов‘
№ 8, ет. 1 против
Решение № 53 от 08.01.2019г. по гр.д. № 2617 по описа за 2017г. на Районен съд
Бургас в частта, в която е уважена претенция по сметки на В.Г.А. и е определено
да се заплати обезщетение за ползване на имота на основание чл. 344, ал. 2 ГПК.
Счита решението за неправилно и
неосновано. На първо място намира, че е необоснован изводът на РС, че тъй като
ползването е предоставено по силата на бракоразводно решение, е доказано лично
ползване на веща, както и че при предявен иск по чл. 31, ал. 1 ЗС в тежест на
ищеца е само да установи наличието на бракоразводно съдебно решение. Сочи, че
възприетото от РС решение на ВКС се отнася за случай, при който ползването на
семейното жилище е предоставено служебно от съда. Същественото в случая било,
че страните са прекратили брака си по взаимно съгласие със споразумение по чл.
51, ал. 1 СК, което имало договорен характер, поради което са предвидили по
взаимно съгласие как ще се ползват имотите. Сочи съдебна практика и счита, че
след като страните в споразумението не са уговорили заплащането на каквото и да
било обезщетение, наеми или други суми, то намерението им е било всяка страна
да ползва безвъзмездно предоставения й за ползване имот. Отделно възразява, че
с поканата въззиваемият е поискал направо заплащане на наемно обезщетение и не
сочи по каква причина се отказва от изпълнение на постигнатата спогодба,
липсват данни да е развалена или да е прекратено нейното действие. Акцентира за
недобросъвестност в поведението на въззиваемия. Счита, че от събраните по делото
доказателства не се е установило, че А. е лишен от възможността да ползва
имота. Моли да се отмени решението на РС Бургас и да се отхвърли като
неоснователен иска на В.А. за заплащане на обезщетение на основание чл. 31, ал.
2 ЗС, както и да се отхвърли като неоснователно искането на В.А. да бъдат
определени от съда сумите, които да заплати М.А. като месечно обезщетение от
датата на заявяване на претенцията 04.04.2018г. до извършване на делбата срещу
ползването на ½ идеална част от процесното жилище, като привременна
мярка. Претендира разноски.
Постъпил е писмен отговор на въззивната
жалба от В.Г.А. чрез адв.
Марин Маринов,
с който счита, че искането за отмяна на решението в частта, в която са
определени привременни мерки е недопустимо като жалбата се счита за подадена
извън едноседмичния срок. Отделно сочи, че претенцията от 04.04.2018г. до
момента на влизане на определението на съда е отхвърлена и липсва интерес за
жалбоподателката. Относно претенцията по сметки намира жалбата за допустима, но
неоснователна. Счита, че е отправено недопустимо искане за отхвърляне на иска
по чл. 31, ал. 2 ЗС. Сочи, че семейното жилище, което е предоставено със
споразумението по чл. 51 за ползване от въззиваемия е негова лична собственост
като ангажира доказателства. Счита, че щом в споразумението страните не са
предвидили изрично безвъзмездност на ползването, то следва да възникне наемно
отношение съгласно чл. 57, ал. 1 СК.
Застъпва становище, че е доказан фактическия състав на чл. 31, ал. 2 СК
като акцентира на ТР № 7/2012г., ОСГК, ВКС и че липсват доказателства, от които
да се установи, че въззивницата е предоставила възможност А. да ползва имота. Претендира разноски.
С определение № 621/02.04.2019г. по
в.гр.д. № 387/2019г. по описа на ОС Бургас съдът взе становище по наведените с
отговора на въззивната жалба възражения за недопустимост като намери, че
въззивната жалба е подадена в законния срок, тъй като препис от решението е
връчен на въззивницата на 18.01.2019г., а жалбата е подадена на 21.01.2019г.,
същата е редовна и допустима, а доказателствените искания счете за
неоснователни и ги остави без уважение.
В съдебно заседание пред ОС Бургас въззивницата
чрез процесуалния си представител поддържа въззивната жалба, моли да се отмени
решението на РС Бургас и да се отхвърли като неоснователен иска на В.А. за
заплащане на обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, както и да се отхвърли
като неоснователно искането на В.А. да бъдат определени сумите, които да
заплати М.А. като месечно обезщетение в размер на 135 лева за ползването от
датата на влизане в сила на определението на съда до окончателното извършване
на делбата.
Въззиваемия чрез
процесуалния си представител поддържа отговора на въззивна жалба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по
вътрешно убеждение, намира за установено от фактическа страна следното:
С
Решение № 37/10.01.2018г. по гр.д. № 2617/2017г. по описа на РС Бургас е
допусната делба между М.А. и В.А. на съсобствения им недвижим имот, придобит от
прекратения брак, находящ се в гр. Б., кв. Д. Е. с площ от 855 кв.м., ведно с
построената в него сграда с площ от 88 кв.м. при квоти ½ идеална част за
всеки от съделителите.
В
първото заседание след допускане на делба РС Бургас е сезиран от В.Г.А. с
искане за сметки. Твърди, че с влязло в сила решение № 265/21.02.2013г. по
гр.д. № 1077/2012г. по описа на БРС е прекратен брака му с М.В.А. и е утвърдено
постигнато между страните споразумение. Било определено, че след прекратяване
на брака М.А. ще ползва жилище, намиращо се в гр. Б., кв. Д. Е., ул. „З.З.“ № **, представляващо едноетажна сграда с изба, предмет на делбата.
Ползването на семейното жилище – в гр. Б., кв. Д. Е., ул. „В.“ №** било предоставено за ползване на В.А., като се твърди, че то било
негова лична собственост. Съгласно приемо-предавателен протокол В.А. предал на М.А.
владението върху сградата на 05.03.2013г. С нотариална покана от 29.03.2013г.,
рег. № 898 на нотариус с рег. № 250 на НК В.А. поискал от М.А. да му заплаща
обезщетение за лишаване от възможността да ползва собствената си ½ идеална
част от имота в размер на 200 лева
месечно, считано от датата на получаване на поканата – 02.04.2013г. Сочи, че
имота се ползвал изцяло от ответницата и до момента, отказвала достъп до
процесното жилище, сменила бравата и патрона на входната врата. Моли да се
постанови решение, с което М.А. да бъде осъдена да му заплати парично
обезщетение по актуална пазарна наемна цена заради невъзможността да ползва собствената
си ½ идеална част от процесното жилище за периода от 02.04.2013г. –
датата на получаване на нотариална покана от ответницата до 02.04.2018г., ведно
със законна лихва върху сумата, както и на основание чл. 344, ал. 2 ГПК съдът
да определи сумите, които М.А. следва да заплаща занапред като месечно
обезщетение от датата на заявяване на претенцията – 04.04.2018г. до
окончателното извършване на делбата срещу ползването на ½ идеална част
от жилището като привременна мярка в процеса. Ангажира доказателства.
С
протоколно определение от 04.04.2018г. на РС Бургас претенцията по сметки е
приета за разглеждане, както и претенцията за привременно ползване на процесния
имот до окончателното извършване на делбата.
Съгласно
решение № 265/21.02.2013г. по гр.д. № 10767/2012г. по описа на РС Бургас е
прекратен брака между М.А. и В.А. и е утвърдено постигнатото между съпрузите
споразумение, съгласно което семейното жилище в гр. Б., кв. Д. Е., ул. „В.“ № ** е предоставено за
ползване на В.А., а на съпругата М.А. е определено да ползва жилището в гр. Б., кв. Д. Е., ул. З. З. № **. Посочено е, че съпрузите са уредили отношенията си свързани с
придобитите движими вещи, както и че не си дължат взаимно издръжка.
Представен
е протокол от 05.03.2013г., с който В.А. предава на М.А. владението върху
жилищна сграда в гр. Б., кв. Д. Е., ул. „З. З.“ № **, ведно с изброени движими вещи.
Съгласно
нотариална покана л. 74 В.А. поканил М.А. да му заплаща наем за ½
идеална част от имот, находящ се в гр. Б., кв. Д. Е., ул. „З. З.“ № **, считано от датата на получаване на поканата. Съгласно нотариално
удостоверяване поканата е получена на 02.04.2013г .
Представен
е отговор на нотариална покана, връчен на В.А. 04.04.2013г. съгласно нотариално
удостоверяване на нотариус с рег. № 646 НК, с който М.А. признава, че с В.А. са
съсобственици на процения имот след прекратяването на брака им. Счита
претенцията за заплащане на наем за неоснователна, тъй като не била предприела
действия, от които да го лиши от правото да ползва имота, а отделно от това А.
й дължал заплащане на наем за ползване на нейната идеална част от другия имот,
който му бил предоставен съгласно одобреното споразумение.
По делото
са събрани гласни доказателства като свидетелката С. сочи, че е ****** на ищеца.
След развода с М.А. през 2013г. **** й живеел в семейното жилище на ул. „В.“ № **, което получил в наследство, а М.А. живеела в жилището на ул. „З. З.“ № ***, което
съпрузите закупили по време на брака като и до момента живеела там. Сочи, че
през лятото на 2013г. отишла до къщата на ул. „З. З.“ № ** с ****
си, но имало верига на дворната врата, пуснато куче и не могъл да влезе. Правил
и повторен неуспешен опит да влезе, но не успял. Седмица след развода М.А.
сменила бравите. От разпита на св. М. се
установява, че е ******** на ищеца. Преди три
години, през 2014 година, й се наложило да прави ремонт на къщата си, за което
били нужни платна като В.А. й казал, че има такива в къщата на ул. „З. З.“, но
че може да не успее да ги вземе, защото нямал достъп до къщата. Свидетелката се
усъмнила, че това може да е оправдание, за да не й услужи, но организирала
транспорт до къщата на ул. „З. З.“, за да вземат платната. Вечерта заедно с
майсторите отишли до къщата, отвън портата била затворена със синджир и
катинар, прозорецът светел и имало тюлено перде, дръпнато донякъде,
свидетелката започнала да вика, за да й отворят, започнало да лае пуснато на
двора куче и „мярнала“ на прозореца силует, от което разбрала, че М. си е
вкъщи. Викал и В., майсторите започнали да свирят, но никой не се показал. М.
имала павилион в центъра на селото и се опитала да я открие там, но не успяла,
потърсила съдействие от ******** М. като й обяснила, че платната са за нея, а
не за баща й, а тя се отнесла неприветливо и свидетелката се отказала да иска
платната. Сочи, че М. *** от 2013г. като преди организацията за пренасянето на
платната В. й казал, че М. не го пуска в къщата. Знаела, че В. няма ключове за
къщата.
Изготвено
и прието по делото е заключение от съдебно-техническа експертиза, съгласно
което вещото лице е определило пазарен наем за цялото жилище средно
месечно за периода от 02.04.2013г. до
02.04.2018г. в размер на 12808 лева, съответно за ½ идеална част – 6404
лева. Стойността на наема за периода
03.04.2018г.-20.05.2018г. е в размер на 430 лева, съответно за ½ идеална
част е в размер на 215 лева.
РС
Бургас е постановил решение, с което е изнесъл на публична продан процесния
имот и е осъдил М.А. да заплати на В.А. сумата от 6404 лева представляваща
обезщетение за лишаване от правото на ползване за периода от 02.04.2013г. до
02.04.2018г. като е отхвърлил претенцията за сметки в останалата част от уважения
размер 6404 лева до претендирания 12000 лева и е предоставил ползването на
поземления имот заедно с построената в него сграда на М.А. считано от датата на
влизане в сила на определението на съда до окончателното извършване на делбата
и я е осъдил да заплаща на В.А. сумата от 135 лева месечно за ползването като е
отхвърлил искането по чл. 344, ал. 2 ГПК в останалата част за периода от
04.04.2018г. до момента на влизане в сила на определението на съда.
Решението
е обжалвано от М.А. в частта, в която е уважен иска на В.А. срещу М.А.
за заплащане на обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 ЗС в размер на 6404 лева представляваща обезщетение за лишаване от правото на
ползване за периода от 02.04.2013г. до 02.04.2018г. и в частта, в която е
предоставил ползването на поземления имот на М.А. считано от датата на влизане
в сила на определението на съда до окончателното извършване на делбата и я е
осъдил да заплаща на В.А. сумата от 135 лева месечно за ползването. В останалите части решението на РС Бургас не е
обжалвано, поради което същото е влязло в сила.
Съдът счита, че не са налице други
относими към спора доказателства.
С оглед изложената фактическа обстановка,
от правна страна, съдът намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата. Решението на първа инстанция е валидно и
допустимо.
Съдът е сезиран с иск по чл. 31, ал. 2
ЗС, предявен от съсобственик срещу друг съсобственик за обезщетение, за това,
че го е лишил от правото да ползва съсобствената вещ съобразно правата си като
ищецът трябва да установи, че насрещните страни са собственици, своя дял от
съсобствената вещ, ползването й от другия съсобственик по начин, който
препятства съсобственикът – ищец да упражнява фактическа власт според дела си;
този начин на ползване да се е осъществявал през исковия период от време, както
и размера на обезщетението, което се равнява на дела на ищеца според квотата му
от средномесечния пазарен наем през исковия период.
В случая страните не спорят, че процения
имот е тяхна съсобственост като това следва и от Решение
№ 37/10.01.2018г. по гр.д. № 2617/2017г. по описа на РС Бургас, с което е
допусната делба между М.А. и В.А. на съсобствения им недвижим имот, придобит по
време на прекратения им брак и находящ се в гр. Б., кв. Д. Е. с площ от 855 кв.м., ведно с
построената в него сграда с площ от 88 кв.м. Определени са и квотите на всеки
от съсобствениците - ½ идеална част за всеки от съделителите.
Действително
правото на съсобственост възниква въз основа на бракоразводното съдебно
решение, с което е прекратен брака между съпрузите и в този смисъл разпоредбата
на чл. 57, ал. 1 СК предвижда, че по силата на съдебното решение, с което се
предоставя ползването на семейното жилище възниква наемно отношение.
Разпоредбата на закона касае случай, в който семейното жилище се предоставя за
ползване по силата на съдебното решение и затова в този случай в тежест на
ищеца е да установи само наличието на съдебно решение като не е нужно да
доказва наличието на останалите предпоставки и да се отправя писмена покана, с
предоставяне на цялото жилище за ползване на съпруга се ограничават правата на
другия съсобственик, което е форма на лично ползване ( в този смисъл е
цитираното от РС Бургас Решение № 133/04.07.2013г. по гр.д. № 535/2012г. IV ГО на ВКС). В случая жилището, предмет на настоящото производство
съгласно решението за прекратяване на брака не е семейно. Видно е от решението
за прекратяване на брака, че семейно жилище е това, което е предоставено на В.А.
– в гр.
Б., кв. Д. Е., ул. „В.“ № ** и което не е предмет на производството за
делба. На съпругата се предоставя за ползване жилището в гр. Б., кв. Д. Е., ул. „З. З.“ № **. Ето защо не може да се сподели аргументът, че ищецът следва да
докаже само наличието на влязло в сила решение за прекратяване на брака, с
което семейното жилище да е предоставено на единия от съпрузите.
Отделно
от посоченото, от представеното бракоразводно решение се установява, че брака е
прекратен поради сериозно и непоколебимо съгласие на двамата съпрузи и е
утвърдено споразумение между тях относно семейното жилище и процесния имот.
Именно в посочено от въззивника решение № 199/2017г. по гр.д. № 154/2017 I ГО на ВКС се приема, че ако съпрузите
не са предвидили в споразумението изрично безвъзмездност на ползването /като
при заем за послужване/, би следвало да възникне наемно правоотношение по
аргумент от чл.57, ал.1 СК. Принципът за възмездност е в интерес на ползващия
жилището съпруг, тъй като ако ползването е безвъзмездно, то може да бъде
прекратено по всяко време от заемодателя (чл. 249 ЗЗД).
Необходимо
е във всеки конкретен случай да се тълкува волята на страните, обективирана в
споразумението, но следва да се изхожда от принципа, че в гражданските
отношения е налице възмездност, освен ако е уговорено друго. Ако се приеме, че е налице безвъзмездно
предоставяне, то същото би било прекратено с предявяване на претенция за
заплащане на обезщетение за лишаване от ползване занапред.
Дори
между страните да е било постигнато споразумение, от което евентуално да се
предполага безвъзмездност на предоставеното ползване за имота, то с поканата, отправена от ищеца,
същият е поискал да му се заплаща наем заради невъзможността да използва своята
идеална част от имота. Настоящия състав счита, че макар със споразумението за
прекратяване на брака съпрузите да са разпределили ползването на двата имота,
за да не си дължат взаимно заплащане на наем за ползването, то с отправянето на
взаимни покани за заплащане на обезщетение заради невъзможността всеки от тях
да ползва другия имот, същите са заявили насрещни претенции с искания да бъдат
обезщетени заради невъзможността да ползват съответния имот. Видно от отговора
на нотариална покана въззивницата е заявила насрещна претенция към В.А. за
заплащане на обезщетение поради невъзможността да ползва имота на ул. „В.“ в размер на 300 лева месечно.
По
изложените съображения този състав не споделя доводите във въззивната жалба, че
съгласно одобреното споразумение имотът е предоставен на ответницата
безвъзмездно – макар и първоначално страните да са имали такова намерение, то с
отправянето на взаимни покани за заплащане на обезщетение всяка от страните е
предявила претенции за заплащане на обезщетение заради невъзможността да ползва
съответен имот.
Съгласно
Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК лично
ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС
е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава
останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се
събират добиви и граждански плодове.
От
приемо-предавателен протокол се установява, че владението върху имота е
предоставено на въззивницата. Обстоятелството, че ответницата не е осигурила
възможност да се ползва имота от съсобственика съобразно правата му се
установява от разпитаните по делото свидетели. Макар и да са близки роднини на
ищеца, техните показания се вземат предвид съгласно разпоредбата на чл. 172 ГПК. Съдът счита, че показанията им са логични, последователни, свидетелите
споделят свои непосредствени впечатления и свързват заявените от тях
обстоятелства с факти от личния си живот, поради което съдът счита, че следва
да им се довери. От тях се установява, че ответницата не е допускала ищеца да
ползва съсобствения им имот като е подменила ключовете за входната врата. По
делото липсват доказателства, от които да се направи извод, че ответницата е
осигурила възможност на ищеца да ползва имота, действително да му е
предоставила ключове или по какъвто и да било начин да е му е осигурила
възможност да го ползва.
Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия
съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от
възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС
е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което законодателят
е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието. Равнозначно е на
поканата по чл. 81, ал. 2 от ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент
той дължи обезщетение и от този момент започва да тече срокът на общата
петгодишна погасителна давност. Веднъж отправено, писменото поискване се
разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се
прекрати ползването от съсобственика. Ето защо ответницата дължи заплащане на
обезщетение за периода от датата на получаване на нотариална покана –
02.04.2013г. до 02.04.2018г.
Размерът
на обезщетението се определя в съответствие с наемното възнаграждение, при
съобразяване обема, за който ползващия имота съсобственик-длъжник надхвърля
своята квота или дял в съсобствеността. По делото е изготвено заключение от
съдебно-техническа експертиза, което е обективно и безпристрастно и затова съдът
намира, че следва да му се довери. Наемната цена за периода от 02.04.2013г. до
02.04.2018г. за ½ идеална част е в размер на 6404 лева, поради което в
този размер претенцията на ищеца е основателна и следва да се уважи. Изводът на
този съд съвпада с приетото от РС Бургас, поради което решението като правилно
и законосъобразно в тази част следва да се потвърди.
По
изложените съображения съдът намира, че е основателно и искането по чл. 346 вр.
чл. 344, ал. 2 ГПК. От доказателствата по делото се установи, че имотът се
ползва от въззивницата като за периода до окончателното извършване на делбата
следва да заплати на въззиваемия обезщетение заради невъзможността да ползва
своята част в размер на средно месечния наем
за ½ идеална част в размер на 135 лева съобразно изготвеното
заключение. Мярката по чл. 344, ал. 2 ГПК няма правната природа на обезщетение
за лишаване от ползуването на вещите за предходен период от време и началният
момент на плащането е определен в закона-чл.344 ал.2 от ГПК, считано от влизане
на определението в сила. Ето защо решението като правилно и законосъобразно и в
тази част следва да се потвърди.
По
изложените съображения първоинстанционното съдебно решение следва да се потвърди
изцяло в обжалваните части. В необжалваните части, то е влязло в законна сила.
На основание чл. 81 ГПК съдът дължи произнасяне по разноските. С оглед
отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на решението на РС Бургас право
на разноски има въззиваемият, арг. чл. 78, ал. 3 ГПК. Представен е договор за
правна защита и съдействие, съгласно който е заплатена сума в размер на 530 лева
за процесуално представителство и защита пред ОС Бургас, за която сума
въззивницата следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемия.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
решението подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок
връчването му страните и при предпоставките на чл. 280 ГПК. В частта, в която
има характер на определение за привременните мерки за ползване на имота и
заплащане на обезщетение на основание чл.274 ал.1 т.2 ГПК и предвид Определение
№ 475 от 17.07.2013г. по ч.гр.д. № 2258/2013г. ВКС решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
Воден от горното, Окръжен съд Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло Решение № 53 от 08.01.2019г. по гр.д. № 2617 по описа за 2017г. на
Районен съд Бургас в обжалваните части, а именно в частта, в която е уважен иска на В.А. срещу М.А. за заплащане на
обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 ЗС в размер на 6404 лева представляващо обезщетение за лишаване от правото на
ползване за периода от 02.04.2013г. до 02.04.2018г. на собствената му ½
ид.ч. от поземлен имот в гр. Б. с идентификатор
07079.825.374 по КК и КР, одобрени със заповед № РД-18-9/30.01.2009г. на
Изпълнителен директор на АГКК с административен адрес: гр. Б., п.к. 8000, кв. Д. Е., ул. З. З. № **, заедно с
построената в имота сграда, ведно със законна лихва върху сумата от
04.04.2018г. до окончателното изплащане, както и в частта, в която е предоставено
ползването на поземления имот заедно с построената в него сграда на М.А.
считано от датата на влизане в сила на определението на съда до окончателното
извършване на делбата и я е осъдил да заплаща на В.А. сумата от 135 лева
месечно за ползването.
Решението
в необжалваната част е влязло в сила.
ОСЪЖДА
М.В.А., с ЕГН **********, с адрес *** да заплати на В.Г.А. ЕГН ********** с постоянен адрес: *** сумата в
размер на 530 лева (петстотин и тридесет лева) разноски за адвокат във
въззивното производство.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
решението подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок
връчването му страните и при предпоставките на чл. 280 ГПК. В частта, в която
има характер на определение за привременните мерки за ползване на имота и
заплащане на обезщетение на основание чл.274 ал.1 т.2 ГПК решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.мл.с.