Р Е Ш Е Н И Е
Номер
Година
10.05.2021 Град
Стара Загора
В И
М
Е
Т
О Н
А Н
А
Р
О
Д
А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На седемнадесети март Година 2021
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 310 по описа за 2020 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът Б. твърди по
същество в исковата си молба, че с договор за потребителски заем №
CREX-15170707 от 21.08.2017 г., влялото след това в него Б. отпуснало паричен
кредит в размер на 2358.73 лева на ответника и закупуването на застраховка от 0
лева. Сумата, предмет на договора, била изплатена по начина, уговорен в чл. 1,
с което кредиторът изпълнил задължението си по него. За ответника възниквало
задължението да погаси заема на 24 месечни вноски, всяка по 119.50 лева.
Ответникът преустановил плащането на вноските по кредита на 05.12.2017 г., като
към тази дата били погасени 3 месечни вноски, а съгласно чл. 3 от договора,
вземането ставало изискуемо в пълен размер, ако кредитополучателят просрочел
две или повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората пропусната
месечна вноска. По този начин ответникът следвало да плати остатъка по заема
размер на 2508 лева, представляващи оставащите 21 броя погасителни вноски, към
05.01.2018 г., към която дата станал изискуем в целия му размер. Въпреки
настъпилия падеж на втората непогасена вноска, кредитополучателят не изпълнил
задължението си. Алтернативно считал всички претенции за дължими на основание
изтичането и падежирането на последната погасителна вноска по съставения между
страните погасителен план на 05.08.2019 г. Тоест към датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК, била изтекла и последната падежна дата, въз основа
на която вземането било изискуемо на посоченото основание. Ответникът му дължал
и обезщетение за забава в размер на законната лихва в размер на 371.12 лева от
настъпване на изискуемостта на кредита на 05.01.2018 до 03.09.2019 г. Към
момента ответникът му дължал 2195.87 лева главница, с 312.13 лева възнаградителна
лихва и 371.12 лева законна лихва за забава или общо 2879.12 лева. По негово
заявление била издадена по гр.д. № 4856/2019 г. на СтРС заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК, която била връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Искането е да се признае за установено по отношение на ответника, че дължи
на ищеца сумата от 2195.87 лева за главница от невърнат кредит по договора за
кредит, с 312.13 лева възнаградителна лихва от 05.12.2017 г. до 05.08.2019 г.,
с 371.12 лева лихва за забава от 05.01.2018 г. до 03.09.2019 г., и законна
лихва върху главницата от подаване на заявлението до изплащането й, за които
парични задължения е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д №
4856 описа за 2019 г. на Старозагорския районен съд. Претендира за сторените по
делото и в заповедното производство разноски.
Ответникът Р.Г.В.
оспорва предявените искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни, с
възражения и доводи, изложени подробно от назначеният му от съда особен
представител по чл. 47, ал. 6 ГПК в подадения в срок отговор и в хода на делото
по същество.
Съдът, след като прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
За процесните вземания ищецът
е подал на 26.09.2019 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК, за разглеждане на което е образувано приложеното ч.гр.д. № 4856/2019
г. на СтРС, по което на 29.09.2019 г. е издадена исканата заповед, която обаче
е връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на
21.01.2020 г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото
процесните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, които поради това се смятат предявени
на 26.09.2019 г., когато е подал в съда заявлението си за издаване на заповедта
за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника (чл. 422, ал. 1 от ГПК).
На 21.08.2017 г., между
ответника, като кредитополучател и влялото след това в ищеца - Б., като
кредитор, представляван от посочения в договора служител на негов търговски
партньор Т., са сключили в писмена форма представения по делото договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК (л. 5-11). Възраженията на особеният
представител на ответника в отговора, че този договор бил недействителен защото
нямало данни подписалото го от името на влялото се в ищеца лице, да било
упълномощено от същото да го сключи, са неоснователни. Вярно е, че договор,
сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт,
е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него правни
последици, а в случая по делото няма данни подписалото договора от името на
влялото се след това в ищеца дружество лице да е било упълномощено от
последното да го сключи (чл. 42, ал. 2 ЗЗД).
Но също така е вярно от една страна, че при липса на потвърждаване, на
недействителността може да се позове само лицето, от името на което е сключен
договорът или неговите универсални правоприемници, какъвто не е ответникът,
нито неговият особен представител, а само ищецът, който е универсален
правоприемник на влелият се в него след сключването на този договор кредитор по
същия договор - Б. (чл. 263и, ал. 2 ТЗ).
А от друга страна в случая е налице и потвърждаване от ищеца на сключването на
този договор с подаване на заявлението му за издаване на заповед за изпълнение
по него срещу ответника, поради което правните
му последици са настъпили съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД (така и т. 2 от ТР
5-2016-ОСГТК).
На 22.08.2017 г.
влелият се след това в ищеца горепосочен кредитор Б., изпълнил задължението си
по същия договор, като предоставил на ответника, по уговорения в чл. 1 от
договора начин, уговорения потребителски кредит в размер на 1978.80 лева, за
закупуване на посочените в същия договор стоки, като превел на 22.08.2017 г.
същия кредит на търговеца Т., от който ответникът закупил същите стоки, както и
сумата от 379.93 лева, която превел за застрахователна премия по сключената
имуществена застраховка „закрила на плащанията“, или общо му предоставил кредит
в размер на 2358.73 лева (л. 124).
Тези обстоятелства се установяват от т. IV-1-3 на заключението на
назначената по делото съдебно – икономическа експертиза, което съдът възприема,
поради неоспорването му от страните и липсата на противоречие с останалите
доказателства по делото (чл. 202 ГПК). Ответникът
се задължил да върне този кредит, заедно с уговорена в договора възнаградителна
лихва от 20.46 %, или се задължил да му върне общо 2868 лева - разсрочено, на 24
месечни погасителни вноски, всяка по 119.50 лева, платими на падежите, посочени
в погасителния план в същия договор, за периода от 05.09.2017 г. до 05.08.2019
г. (л. 5-6).
Неоснователни са
възраженията на особеният представител на ответника в отговора за
недействителност на този договор на основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1,
т. 9 и 10 от ЗПК, тъй като на първа страница от същия е посочен лихвения
процент по кредита (20.46 %), както и годишният
процент на разходите (22.49 %) и
общата дължима от ответника сума по този кредит (2868 лева),
а в чл. 2, изр. 3 от същия договор са посочени и взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в
т. 3 на Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин, които са относими към
процесния кредит (л. 5-7). Неоснователни са и
възраженията на същият представител за прекомерност на ГПР от 22.49 % и
нищожност на клаузата за определянето му в договора, защото, същият не
надвишава определеният в чл. 19, ал. 4 ЗПК петкратен размер на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута (определена с ПМС 426/18.12.2014
г., Обн. ДВ, бр. 106/2014 г.), а само такива в клаузи в договор за
потребителски кредит са обявени за нищожни съгласно специалната норма на чл.
19, ал. 5 ЗПК. Неоснователни поради същата специална норма са и възраженията на
особеният представител на ответника в отговора за нищожност, поради
противоречието й с добрите нрави, на клаузата за възнаградителна лихва, защото
размерът й надвишавал трикратния размер на законната лихва.
Възраженията на същият
представител за недействителност на целия договор, поради съдържащите се в него
неравноправни клаузи за определения годишен лихвен процент, годишен процент на
разходите, общият размер на задължението и предсрочна изискуемост на кредита,
също са неоснователни. Не само защото нищожността на такива клаузи, не води до
нищожност на целия договор, а само на последните, ако не са уговорени
индивидуално (чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК). Но
и защото, клаузите за определения в договора годишен процент на разходите,
лихвения процент и общия размер на кредита, не са и неравноправни, защото
неравноправна е само тази уговорена във вреда на потребителя клауза, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,
независимо дали постига някои от примерно изброените след това в чл. 143 ЗПП
резултати, а случаят очевидно не е такъв за тези клаузи от договора с оглед
изложеното (чл. 143 ЗПП, във вр. с чл. 24 ЗПК). А въпреки, че действително
в случая клаузата на чл. 3, изр. 2 от договора, която урежда условията за
настъпване на автоматична предсрочна изискуемост на процесния кредит, според която,
в случай, че ответникът просрочи две или повече месечни вноски, настъпва автоматична
предсрочна изискуемост на кредита считано от падежа на втората просрочена
вноска, без да е необходимо кредиторът да му изпраща уведомление за това, е
неравноправна, защото съдържа неяснота относно тежестта на неизпълнението,
обуславящо уговорената в нея автоматична предсрочна изискуемост, което поставя ответника
в значително по-неблагоприятно положение спрямо кредитора по този договор,
който може да се позове на нея винаги, когато ответникът забави плащане на две
вноски по кредита, дори забавата да е незначителна, частична или да касае само
акцесорни задължения от тези вноски (така и Р 109-2019-II т.о.), а в случая по
делото няма данни в подкрепа на твърдението на ищеца, да е уведомил ответника
за тази автоматична предсрочна изискуемост на кредита, на която се позовава,
поради което същата не е произвела своето действие съгласно т. 18 на
постановеното от ОСГТК на ВКС ТР 4-2014 г., то това обстоятелство в случая,
въпреки неоснователните доводи за противното на особеният представител на
ответника в отговора, е без правно значение за изхода на делото, защото преди
това на 05.08.2019 г., преди подаване след това на 26.09.2019 г. на заявлението
за издаване на заповедта в заповедното производство, е настъпил уговореният в
погасителния план на договора падеж за връщането на целия кредит, с което е
настъпила и изискуемостта му. Че този кредит не е обявен за предсрочно
изискуем, а падежът за връщането му е настъпил преди това на тази уговорена в
него дата 05.08.2019 г. за окончателното му връщане, посочена в погасителния
план, се установява и от т. 3 на ЗСИЕ (л. 3).
При това положение, тежестта
да докаже по делото, че е изпълнил точно своето насрещно задължение по същия
договор и е върнал този кредит с лихвите съгласно уговорените в същия
разсрочени вноски, точно и без забава, лежи върху ответника (чл. 154, ал. 1 ГПК). От т. 2 на ЗСИЕ се установи по делото обаче, че за погасяването му същият
е извършил до 14.02.2018 г. само две плащания на обща стойност 360 лева, след
което е преустановил плащанията си и не е извършвал такива до приключване на
съдебното дирене (л. 125-126). Поради това остава да
дължи на ищеца по този кредит сумата от 2195.87 лева за главница, с 312.13 лева
възнаградителна лихва от 14.02.2018 г. до 05.08.2019 г., с 217.97 лева мораторна
лихва от 05.01.2018 г. до 03.09.2019 г. и законна лихва върху главницата от
подаване на заявлението в съда на 26.09.2019 г. до изплащането й (т.
4 от ЗСИЕ, л. 126). Други релевантни доказателства няма
представени по делото.
При тези установени по
делото обстоятелства, съдът намери, че предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК
са доказани в своето основание. По делото се установи, че страните са сключили
в предвидената от чл. 10, ал. 1 ЗПК писмена форма за действителност, процесния договор
за потребителски кредит, по който влялото се в ищеца след това горепосочено
дружество е изпълнило договорното си задължение и е предоставило на ответника уговорения
кредит, а последният не е изпълнил точно в количествено и времево отношение своето
насрещно задължение да го върне с уговорените възнаградителни лихви или общата
сума от 2868 лева - разсрочено, на месечни вноски, така, както е уговорено в погасителния
му план. По този договор ответникът е платил до 14.02.2018 г. само сумата от
общо 360 лева и е преустановил плащанията си по него, каквито не е извършвал за
погасяването му до приключване на съдебното дирене, въпреки настъпването още на
05.08.2019 г. на уговорения падеж за връщането му и подаване след това на 26.09.2019
г. на заявлението на ищеца в съда и образуване на настоящото дело според
фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК. Поради това и към датата на приключване на
съдебното дирене дължи на ищеца по този кредит сумата от 2195.87 лева за
главница, с 312.13 лева възнаградителна лихва от 14.02.2018 г. до 05.08.2019
г., с 217.97 лева мораторна лихва от 05.01.2018 г. до 03.09.2019 г. и законна
лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда на 26.09.2019 г. до
изплащането й. Това му неизпълнение е виновно, защото по делото няма данни да се
дължи на причина, която да не може да му се вмени във вина (чл. 81 от ЗЗД). Поради
това съдът намери, че претендираните от ищеца с исковете вземания до тези неплатени
му от ответника до приключване на съдебното дирене главница, възнаградителна,
мораторна и законна лихви, са възникнали и съществуват (чл. 422, ал. 1 ГПК). Поради
това следва с настоящото решение да се признае за установено по отношение на
ответника, че му ги дължи. В останалата им част, съответно за периода от
05.12.2017 г. до 14.02.2018 г., за който се претендира възнаграгадителна лихва,
и над сумата от 217.97 лева за мораторна лихва, до претендираната 371.12 лева, предявените
от ищеца искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване съществуването на тези лихви,
следва да бъдат отхвърлени в тези им части, като неоснователни.
При този изход на
делото, сторените от ищеца разноски за същото в общ размер от 473.35 лева (от
които внесена за производството държавна такса до дължимия се размер от 57.58
лева, възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК в минималния размер от 100 лева по
чл. 25, ал. 1 НЗПП, тъй като е юридическо лице, защитавано в настоящото
производство от юрисконсулт, 100 лева внесено възнаграждение за вещото лице и 215.77
лева внесено възнаграждение за особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК на
ответника), както и сторените от него разноски в заповедното производство в общ
размер от 107.58 лева (от които 57.58 лева внесена за същото производство
държавна такса и възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК в минималния размер от 50
лева по чл. 26 НЗПП, тъй като е юридическо лице, защитавано в същото
производство от юрисконсулт), следва да се възложат в тежест на ответника
съразмерно с уважената част от исковете по делото или съответно 448.17 лева и
101.86 лева (чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК, и т. 12 от ТР 4-2014-ОСГТК). При този изход
на делото, ответникът също има право да му се присъдят, съразмерно с
отхвърлената част от исковете, сторените по делото и в заповедното производство
разноски (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 от ТР 4-2014-ОСГТК). Няма обаче данни
същият да е сторил такива в тези производства, поради което такива не му се и
присъждат.
Воден от горните мотиви,
Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Р.Г.В., с ЕГН **********, с адрес ***, че дължи
на Б., вписано в - - с № -, със седалище и адрес на управление -, сумата от 2195.87
лева за главница от невърнат кредит по договор за потребителски кредит,
отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна
карта CREX-15170707 от 21.08.2017 г., с 312.13 лева възнаградителна лихва от
14.02.2018 г. до 05.08.2019 г., с 217.97 лева мораторна лихва от 05.01.2018 г. до
03.09.2019 г., и законна лихва върху главницата от 26.09.2019 г. до изплащането
й, за изпълнение на които парични задължения е издадена заповед № 2568/27.09.2019
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 4856 по
описа за 2019 г. на Старозагорски районен съд, КАТО ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни,
предявените от Б. с п.а., против Р.Г.В. с п.с., искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за
признаване съществуването на вземанията за възнаградителна и мораторна лихви, В
ОСТАНАЛАТА ИМ ЧАСТ, съответно за периода от 05.12.2017 г. до 14.02.2018 г. и над
сумата от 217.97 лева мораторна лихва до претендираната 371.12 лева.
ОСЪЖДА
Р.Г.В. с п.с., да заплати на Б. с п.а., сумата от 448.17 лева за разноски по
настоящото дело и сумата от 101.86 лева за разноски по заповедното ч.гр.дело №
4856 по описа за 2019 г. на Старозагорски районен съд.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано пред Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му
на страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: