Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …………….
гр. София,
03.07.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД - Наказателно
отделение, 10-ти въззивен състав, в публично съдебно заседание,
проведено на двадесет и седми март през две хиляди и седемнадесета година, в състав
:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : А. А.ОВ
ЧЛЕНОВЕ : РУСИ АЛЕКСИЕВ,
мл. с.
КОНСТАНТИН КУНЧЕВ,
при
секретаря Елка Григорова и в присъствието на прокурора Пламен Петков, като
разгледа докладваното от съдия Алексиев ВНОХД № 4699 по описа за 2016 г., за да се
произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на глава
XXI от НПК.
С присъда от 14.04.2016 г. по НОХД № 1886/2014 г., Софийски районен съд –
Наказателно отделение (СРС – НО), 7-ми състав, е признал всеки един от
подсъдимите В. Й.Р., С.А.О. и Р.Р.Д. за виновен в извършване на престъпление по
чл. 290, ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 290, ал. 1, вр. чл. 54
ал. 1 от НК е осъдил всеки на наказание „лишаване от свобода”, за срок от три
месеца, като за подсъдимите Р. и О. е отложил изпълнението му, на основание чл.
66, ал. 1 от НК, за срок от три години, а за подс. Д. е постановил наказанието
да бъде изтърпяно при първоначален „строг“ режим, в затворническо общежитие от
„закрит“ тип. Оправдал е всяко едно от подсъдимите лица, досежно извършването
на престъплението в съучастие по между им, а именно за повдигнатото обвинение
по чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, като, на основание чл. 68, ал. 1 от НК, е
привел в изпълнение, спрямо подс. Р.Д., наказанието „лишаване от свобода“, в
размер на осем месеца, наложено му с присъда по НОХД № 2072/2008 г. по описа на СРС, влязла в сила
на 13.05.2009 г.
Срещу
посочения съдебен акт е подадена въззивна жалба от упълномощения защитник на
подс. С.О. – адв. Ю.Д., САК. В нея бланкетно се твърди, че присъдата е
неправилна, незаконосъобразна и необоснована, постановена в нарушение на
материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения. Посочва се,
че извода на първия съд за доказаност на обвинението спрямо подс. О. не
съответства на събраните доказателства и наложеното му наказание е явно
несправедливо. Желае се отмяна на първоинстанционната осъдителна присъда и
постановяване на нова, оправдателна присъда за подс. О..
Подадена
е и въззивна жалба с допълнение към нея от упълномощения защитник на подс. Р.Д.
– адв. Д.Х., САК. В тях се изнася, че присъдата е постановена при липса на
необходимите за извеждането на категоричен извод за виновност доказателства.
Посочва се, че не се е установило някой друг, освен св. Г., да е живял за
период от 10 години в процесния недвижим имот, респективно да е могъл да
противопостави на последния собственическите си права. Отбелязва се, че не би
следвало да се кредитират показанията на св. Г., тъй като излаганото от него е
дълбоко противоречиво и житейски необяснимо. Прави се кратък теоретичен преглед
на разпоредбата на чл. 83 от Закона за собствеността и на същността на правото
на владение. Акцентира се, че процесните показания на тримата подсъдими не са
засегнали обществени отношения, накърняващи нормалното осъществяване на
правосъдието. Изтъква се, че никой от подсъдимите няма правни познания, даващи
му възможност да разграничи правни понятия като „собственост“, „право на
собственост“, „владение“, „държане“ и т. н., поради което липсва пряк умисъл в
действията им. Желае се отмяна на първоинстанционната осъдителна присъда и
постановяване на нова, оправдателна присъда за подс. Д..
С
подадената въззивна жалба на адв. Д. не се правят искания за събиране на
доказателства от въззивния съд, а с подадената въззивна жалба на адв. Х. се
желае назначаването на съдебно – психиатрична експертиза на св. Ч.Г., относно
способността му правилно да възприема, запаметява и възпроизвежда факти.
В разпоредително заседание от
02.02.2017 г., по реда на чл. 327 от НПК, след като се запозна с жалбите,
едната от които с допълнение, както и с приложените материали към делото и
извърши преценката по реда на чл. 327 от НПК, въззивният съд прецени, че не е
необходим разпитът на подсъдимите Р., О. и Д..
Съдът намери, също така, че не се
налага провеждането на въззивно съдебно следствие, за обезпечаване на
правомощието на въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК и правилното
решаване на делото. В този смисъл, в материалите по делото липсват каквито и да
е данни, сочещи на необходимост от назначаване на съдебно – психиатрична
експертиза на св. Ч.Г., относно способността му правилно да възприема,
запаметява и възпроизвежда факти. Напротив, същият е бил разпитан в това си
процесуално качество пред първоинстанционния съд, който по надлежния ред е
констатирал и отразил в писменото доказателствено средство – протокола от
проведеното съдебно заседание на 14.06.2016 г., единствено, че свидетелят
трудно възпроизвежда гласни звуци, поради претърпяна тежка операция на гласните
струни, вследствие което речта му е тиха, но разбираема. Нито една от страните,
включително присъстващата в съдебното заседание адв. Х., при проведения в
условията на чл. 18 и чл. 19 от НПК, а именно при непосредственост и устност,
разпит на св. Г., не е изразила каквото и да е съмнение в способността му
правилно да възприема, запаметява и възпроизвежда факти. Такова явно не е
възникнало и в съда, след като не е закрепено по надлежния ред в писменото
доказателствено средство - протокола от 14.06.2016 г., предназначено, съобразно
разпоредбата на чл. 131 от НПК, да отразява реда и съдържанието на извършените
в съдебното заседание процесуално - следствени действия. От материалите по
делото, в частност цитирания протокол, въззивният съд не установи обективна
находка, касаеща способността на свидетеля, с оглед на неговото физическо и
психическо състояние, правилно да възприема и възпроизвежда фактите от
значението по делото, обуславяща необходимостта, съгласно чл. 144, ал. 2, т. 5
от НПК, от назначаване на съдебно – психиатрична експертиза. Ето защо остави
без уважение така направеното искане от защитата.
С
оглед разпоредбата на чл. 329, ал. 2 от НПК и повдигнатото срещу подсъдимите
лица обвинение за престъпление, което се явява тежко, по смисъла на чл. 93, т.
7 от НК, а именно наказуемо с наказание „лишаване от свобода” повече от пет
години, въззивният съд намери, че присъствието им в съдебното заседание е
задължително.
В откритото съдебно заседание
пред въззивната инстанция, упълномощеният защитник на подс. Д. - адв. Д.Х.,
САК, поддържа въззивната жалба, по съображенията, изложени в нея и моли първоинстанционният
съдебен акт, с който подзащитният ѝ е осъден за извършено престъпление по
чл. 290 от НК, да бъде отменен. Посочва, че за да обоснове изводите си за
виновност на подс. Р.Д. за лъжесвидетелстване, първоинстанционният съдебен състав
основно е ценил показанията на св. Ч.Г., но по неофициална информация срещу
свидетеля е образувано досъдебно производство за измама във връзка с казуса,
поради което и е било направено искане за изискване на такава информация.
Твърди, че показанията на този свидетел не позволяват да се обоснове извод нито
за това да е живял в имота десет години, нито за противното. Акцентира се, че
по делото не е било установено кое лице е владяло имота за периода от 2001 г.
до 2011 г., а семейство К., за които свидетелите П.и О.са посочили, че са
живели там, не са били установени и разпитани. Акцентира върху обстоятелството,
че правото на собственост върху имота е предмет на гражданско дело за съдебна
делба между В.П.и неговата съпруга, но самият В.П.не е живял в имота за период
повече от десет години след 2001 г., което става ясно от показанията на неговия
племенник. Предвид така наведените съображения, счита за недоказан умисълът на
подс. Р.Д. да лъжесвидетелства пред нотариус Ш.. Сочи, че с деянието си подс. Д.
не е причинил имуществени вреди, а поведението му е било насочено към
облагодетелстването на св. Г.. Моли съда да приеме, че подс. Р.Д. не е извършил
умишлено престъплението лъжесвидетелстване.
Подс.
Р.Д., редовно призован, не се явява, не взема участие в производството пред
въззивния съд и не ангажира становище по фактите и обстоятелствата, включени в
предмета на доказване и по основателността на подадените въззивни жалби срещу
присъдата на първоинстанционния съд.
Защитата
на подс. С.О. – адв. Ю.Д., САК, поддържа подадената въззивна жалба, по
съображенията, изложени в нея. Пледира, че при разглеждане на делото от първата
инстанция е допуснато съществено процесуално нарушение, което е довело до
неяснота в обвинението и му е попречило да упражни адекватно правото на защита
на подзащитния му, изразяващо се в това, че подс. О. е признат за виновен в
тома да е лъжесвидетелствал устно в протокол за разпит на свидетели. Според
защитата, по този начин не става ясно дали е инкриминирано лъжесвидетелстването
устно пред нотариус Ш. или писмено – при полагане на подпис под протокола за
разпит на свидетел. Посочва, че ако се приеме, че деянието е осъществено устно,
оправдаването на подсъдимите стои вън от съмнение, тъй като те не са
споменавали за кой апартамент става въпрос, а единствено са посочили, че става
въпрос за апартамента на Ч., който впоследствие нот. Ш. е индивидуализирала в
постановлението и в протокола за разпит. Посочва, че ако става въпрос за
писмената фаза на обстоятелствената проверка, то деянието на подзащитния му е
несъставомерно от субективна страна, тъй като подсъдимите са отишли да
свидетелстват за друг имот. Твърди, че индивидуализацията на имота не е дадена
от подсъдимия, а в показанията му са вмъкнати правни понятия като „владение,
обезпокояване на владението“ и т.н. Акцентира върху обстоятелството, че от
свидетеля не може да се очаква да владее правната терминология и да прави
разлика между владеене и живеене, че никъде в протокола им за разпит не е
отразено какъв смисъл влагат в понятието владение и правят ли разлика между
това понятие и понятията държане и живеене, както и че в конкретния случай са
протоколирани правни заключения, които не са съставомерни. Посочва, че е
напълно възможно подсъдимият да се е объркал за кой имот става въпрос, тъй като
не е длъжен да е запознат с административните адреси. Твърди, че по делото е
разменена доказателствената тежест, тъй като подсъдимият не е длъжен да
доказва, че е бил наясно кое лице е обитавало имота. Посочва, че нотариусът не
е орган на власт, по смисъла на чл. 93 от НК. Моли присъдата на СРС да бъде
отменена и вместо нея да бъде постановена друга, с която подзащитният му да
бъде оправдан, а алтернативно – делото да бъде върнато за ново разглеждане от
СРП или от друг състав на СРС поради допуснати процесуални нарушения.
Подс.
С.О., редовно призован, не се явява, не взема участие в производството пред
въззивния съд и не ангажира становище по фактите и обстоятелствата, включени в
предмета на доказване и по основателността на подадените въззивни жалби срещу
присъдата на първоинстанционния съд.
Защитата
на подс. В.Р. – адв. М.М., САК, се присъединява към доводите, изложени от
защитниците на подсъдимите Д. и О. и моли присъдата да бъде отменена и по
отношение на подс. Р..
Подс.
Р. посочва, че се е получило недоразумение, но се присъединява към изложените
факти от защитата на останалите съподсъдими ѝ лица и желае,
ако те бъдат уважени, присъдата да бъде отменена и спрямо нея.
Представителят на
държавното обвинение намира присъдата на СРС за правилна и законосъобразна.
Отчита, че присъдата е постановена след като са били събрани всички необходими
доказателства за разкриване на обективната истина и след като е извършен правен
анализ на така събраните доказателства. Посочва, че съдът подробно е посочил
въз основа на кои доказателства по делото е възприел фактическата обстановка и
защо е кредитирал именно тези доказателства. Споделя аргументите на
първостепенния съд, изложени в мотивите към постановената присъда и моли същата
да бъде потвърдена.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства, обжалвания съдебен акт, изложеното във въззивните жалби и
допълнението към едната от тях, както и доводите и възражения, направени в
съдебното заседание и след като въз основа на императивно вмененото му
задължение извърши цялостна служебна проверка на проверявания съдебен акт, по
отношение на неговата законосъобразност, обоснованост и справедливост,
съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намира за установено следното :
Въззивните
жалби са подадени в срока по чл. 319 от НПК и от легитимирани лица, отговарят
на изискванията на чл. 320 от НПК, поради което са процесуално допустими и
следва да бъдат разгледани.
За да постанови
обжалваната присъда, СРС е провел съдебно следствие по общия ред. Приобщил е по
реда на чл. 283 от НПК, а именно чрез прочитане, събраните на досъдебното
производство писмени доказателствени средства. При постановяване на присъдата,
първоинстанционният съд е обсъдил подробно събраните пред него и на досъдебното
производство относими гласни и писмени доказателства и доказателствени
средства, а именно :
Показанията на свидетелите А.Ш., А.О.,
П.П., Д.Д., М.Н., В.П.и Ч.Г. ; писмените доказателствени средства и писмени
доказателства от досъдебното и съдебното производство, приобщени по реда на чл.
283 от НПК, сред които договор за покупко-продажба на жилище от 04.12.1978 г.,
сключен по реда на чл. 117 от ЗТСУ ; удостоверение на СО - район „Люлин”, изх. № БК - 94-288/14.10.2011 г.; удостоверение на
АВ за вписвания, отбелязвания и заличаване на имот изх. № 31949/30.08.2011 г. ; удостоверение за семейно
положение, издадено от СО - район „Надежда” ; искова молба вх. № 53403/14.10.2009 г., депозирана срещу
ответника В.Р.П.; удостоверение за данъчна оценка по чл. 264, ал. 1 от ДОПК вх. № 3369/26.09.2009 г. ; удостоверение за
наследници № 446 от 01.04.2010 г. ;
молба - декларация от 08.08.2009 г., подадена чрез кмета на район „Люлин“ до
нотариус А.Г.Ш., заверена с вх. № ОИ – 17
- 3/11.03.2010 г. на СО - община „Люлин“ ; молба с изх. № 13/2010 г., до СО – район „Люлин“ ; протокол
за разпит на свидетели по обстоятелствена проверка от 02.08.2010 г. (л. 54 от
досъдебното производство) ; постановление от 03.08.2010 г. ; извлечение от
регистъра на нотариус Ш. ; нотариален акт
№ 130 от 03.08.2010 г., том I, peг. № 7221, по н. д. № 119/2010 г. ; медицинско направление за Е.М.;
нотариален акт за покупко - продажба от
15.09.2010 г., акт № 156, т. 1, рег. № 8538, дело № 142/2010 г. ; решение № 33 от 12.03.2007 г. на СРС - БК, 89 състав и
справка за съдимост на тримата подсъдими О., Р. и Д..
Пред
настоящата съдебна инстанция не бе проведено съдебно следствие, респективно не
бяха представени и събрани нови доказателства и доказателствени средства.
Въззивният съд изгради своите фактически и правни изводи изцяло на база на
доказателствата, събрани и проверени в хода на съдебното следствие пред първата
съдебна инстанция, които намери за достатъчни по своя обем и категоричност, за
да позволят формиране на еднозначни изводи по фактите.
Въззивният съд
намира, че вътрешното убеждение на първоинстанционния съдебен състав по
съставомерните факти е формирано въз основата на правилен анализ на събраните
по делото доказателствени материали, като изцяло споделя доводите и
съображенията му относно показанията на разпитаните свидетели и приложените
писмени доказателствени средства и писмени доказателства. Първостепенният съд е
кредитирал изцяло показанията на разпитаните по делото пред него свидетели,
както и посочените по-горе писмени доказателствени средства и писмени
доказателства, като на базата на така събраните и проверени доказателства и
доказателствени средства е изградил своето вътрешно убеждение относно
фактическата обстановка по делото, която се споделя напълно и от настоящия
съдебен състав. СРС не е дал вяра единствено на показанията на св. Г., относно
съжителството му с починалия П. в процесния имот, като е преценил, че същите се
опровергават изцяло от показанията на свидетелите П., О.и Д. и от установените
с влязло в сила решение № 33 от
12.03.2007 г. на СРС - БК, 89-ти състав обстоятелства, относно семейното жилище
на св. Г. и бившата му съпруга.
С оглед
горното, въззивният съдебен състав намира, че не са налице основания за
съществена промяна на установената от районния съд фактическа обстановка, тъй
като, от една страна, пред настоящата инстанция не се установиха нови факти и
обстоятелства, а от друга, същата е правилно установена, на база вярна и точна
преценка на доказателствения материал.
Настоящата
инстанция не установи възможност, въз основа на наличните доказателства, да се
стигне до съществено различни изводи относно фактологията, приета от
първоинстанционния съд, която се изразява в следното :
С договор за
покупко-продажба на жилище от 04.12.1978 г., сключено по реда на чл. 117 от
ЗТСУ, И.И.В.и В.Р.П.закупили от Главна дирекция за изграждане на София при СГНС
общинско жилище, с адрес в гр. София, ул. „*********. Посочения адрес е бил
идентичен с настоящия такъв, а именно гр. София, ж. к. „*********. Към
30.08.2011 г. в партидата на имота имало вписана ипотека.
И.И.В.и В.Р.П.се развели,
като решението на съда за това влязло в сила на 03.10.1979 г. Впоследствие Ирен
Василева сключила втори брак, на 15.09.1980 г., и приела фамилията „Р.“. С
искова молба вх. № 53403/14.10.2009 г.,
депозирана срещу ответника В.Р.П., И.И.Р.е поискала от CPC - ГО съдебна делба
на горепосочения имот, находящ се в гр. София, ж. к. „*********. С молбата
същата депозирала и удостоверение за данъчна оценка по чл. 264, ал. 1 от ДОПК,
вх. №3369/26.09.2009 г., в полза на
съсобствениците И.И.В.- Р.и В.Р.П..
След развода през 1979 г.,
в горепосоченото жилище останал да живее В.Р.П.. Същият бил непознат за
живущите в блока. По отношение на него, последните данни, вписани за процесния
ап. 19 в домовата книга на входа, датирали от 1988 г. Собствениците на ап. 19
рядко идвали в апартамента и в него е имало доста наематели.
Между 2001 и 2005 г.,
апартаментът е бил необитаем, като през 2005 г. там се нанесло семейство К.,
които били от ромски произход. С тях имало проблеми по повод плащане на
текущите разходи за входа, като при проведените събрания, св. А.О.-
домоуправител на входа от 2010 г. и живущ в ап. 13 от 1977 г., лично разговарял
с наемателя А. К.по повод наличието или липсата на договор за наем със
собственика. А. К.заявявал на св. О., че собственикът В.П.бил „в командировка” и не можел да го извика.
К. напуснали жилището през 2010 г.
През 2004 г., св. Д.Д.
закупил съседното на процесното жилище - ап.18, находящо се на същия етаж, до
ап. 19. При нанасянето си, св. Д. установил, че в жилището никой не живее, а
през 2005 г. там се нанесъл мъж на име „А.“
и неговата съпруга, които живеели в апартамента до 2009 г. Никой от тримата
свидетели П., Д. и О.не познавал лице с името Ч.Г., нито разпознавали копието
на снимката му от личната карта.
В.Р.П.е починал на
04.02.2010 г., като в удостоверението за наследници № 446 от 01.04.2010 г. бил посочен последен
негов адрес в ж. к. „***********. Същият е оставил като наследници втората си
съпруга - Т.П., и св. В.П.П. - син на брат му П.Р.П., починал през 2003 г. Последният
свидетел нямал представа кой е живял в процесния ап. 19 през периода 2000-2010 г.
С молба - декларация от
08.08.2009 г., подадена чрез кмета на район „Люлин“ до нотариус св. А.Г.Ш.,
заверена с вх. № ОИ - 17 - 3/11.03.2010
г. на СО - район „Люлин“, заверена с peг. № 94ЧЧ/1 от 07.06.2010 г. на
Област София, св. Ч.С.Г. поискал признаване на правото му на собственост върху
недвижим имот, чрез извършване на обстоятелствена проверка за имота, находящ се
в гр. София, ж. к. „********* (процесният имот), съгласно чл. 587, ал. 2 от ГПК, вр. чл. 79 от ЗС. За свидетели при извършване на обстоятелствената
проверка св. Г. посочил Е.М., подс. В.Р. и подс. Р.Д.. На 07.07.2010 г., св. Ш.
прегледала документите, приложени към молбата и установила липсата на данъчна
оценка, за което изготвила молба с изх. № 13/2010 г. до СО - район „Люлин“.
Удостоверението за данъчна оценка пристигнало по пощата, с клеймо 23.07.2010 г.
Вторият му екземпляр бил донесен на св. Ш. от молителя - св. Ч.Г..
На 02.08.2010 г., в
кантората на св. Ш., намираща се в гр. **********, в открито заседание по
нотариално дело № 119/2010 г.,
образувано по молбата - декларация на св. Г., се явили подсъдимите Р., О. и Д.,
за извършване на процесуално действие - разпит на свидетел по обстоятелствена
проверка. Подс. С.О. представил на св. Ш. медицинско направление, издадено на
името на Е.М., с вписана диагноза остра вирусна инфекция, като пожелал да бъде
разпитан като свидетел вместо Е.М.. С посочените трима подсъдими пристигнал и
св. Г.. Св. нотариус Ш. попитала подсъдимите Р. и Д. за съгласието им за замяна
на Е. М.с подс. О., на което двамата подсъдими не се противопоставили. Тримата
подсъдими били предупредени от св. нотариус Ш. за наказателната отговорност,
която носели по чл. 290 от НК, за потвърждаване на неистина и затаяване на
истина, като същата подробно им обяснила на тримата заедно обстоятелството,
поради което се извършва обстоятелствената проверка, както и че това е
единствения случай, въз основа на който се създава документ за собственост, на
базата на гласни и писмени доказателства, поради което отговорността на
подсъдимите при даване на неверни данни била сериозна. След това св. Ш.
поканила тримата подсъдими да излязат от стаята и поканила всеки един от
тримата поотделно за провеждане на разпит. Последният действително се провел
поотделно, като същият бил надлежно протоколиран от св. Ш..
Обстоятелствата, по които
подсъдимите В.Р., С.О. и Р.Д. следвало да дадат показания, били свързани с
материалните действия по употреба и ползване от страна на св. Ч.Г. на
апартамент, находящ се в гр. София, ж. к. „*********.
Подс. В.Р. заявила пред св.
нотариус Ш., че познавала св. Ч.Г. от 13 години и през това време същият живеел
на едно и също място - „средния
апартамент”, находящ се в гр. ********, вх. „**, тоест св. Г. живеел повече
от 10 години в апартамента, като с него живеела и съпругата му, с която се бил
развел преди няколко години. Подсъдимата не била чувала св. Г. да е бил
обезпокояван от някого или някой да е предявявал претенции към имота през този
период. Подсъдимата уточнила пред нотариуса, че баба й чистила входа на блока,
а след това самата тя. Подс. Р. декларирала пред св. Ш. свой адрес в гр. София,
ж. к. „Люлин“, бл. № ********.
Подс. С.О. заявил пред св.
нотариус Ш., че познава св. Ч.Г. повече от 10 години, познат бил с Ч., тъй като
живеел в същия квартал, познавал и апартамента му, тъй като ходил няколко пъти
на гости. Ставало дума за „среден
апартамент”, находящ се в гр. София, ж. к. „*********. В него св. Г. живеел
повече от 10 години, като подс. О. не бил чувал св. Г. да е бил обезпокояван от
някого или някой да е предявявал претенции към имота. Според подс. О., не е
имало период по-дълъг от шест месеца, през който друг да е владял имота. При
разпита си пред св. Ш., подс. О. декларирал свой адрес ***.
Подс. Р.Д. заявил пред св.
нотариус Ш., че познава св. Ч.Г. от 1997 г. покрай „В.“, която чистила входа от години, както и че ходил много пъти на
гости в апартамента му, находящ се в гр. София, ж. к. „*********. Според
изложеното от подс. Д., откакто той се познавал със св. Г. от 1997 г. той все
там живеел, като подс. Д. не знаел св. Г. да е бил обезпокояван от някого или
някой да е предявявал претенции към имота. Според него, не е имало период
по-дълъг от шест месеца, през който друг да е владял имота. При разпита си пред
св. Ш., подс. Д. декларирал свой адрес ***, ж. к. „*********.
След като св. Ш. разпитала
един по един подсъдимите, след приключване на всеки индивидуален разпит, в
протокол за разпит на свидетели по обстоятелствена проверка от 02.08.2010 г.,
св. Ш. прочела на подсъдимите В.Р., С.О. и Р.Д. протоколираните от нея разпити,
които всеки един от тях потвърдил, като всеки един от тримата собственоръчно
написал трите си имена и се подписал под разпита си в протокола.
На 03.08.2010 г. св. Ш.
издала постановление, с което признала св. Ч.С.Г. за собственик по давностно
владение на имот, находящ се в гр. София, ж. к. „*********, за което бил
съставен и нотариален акт № 130 от
03.08.2010 г., том I, peг. № 7221, по н. д. № 119/2010 г., вписан в Служба по вписвания с
вх. рег. № 34738, акт. № 98, том LXXXIX.
Скоро след придобиване на
процесния имот по давност, на 15.09.2010 г,. св. Ч.Г. продал горепосочения имот
на св. М.Н., за което бил издаден нотариален акт за покупко - продажба от
15.09.2010 г. - акт № 156, т. 1, рег. № 8538, дело № 142/2010 г. През 2012 г., И.Р.и св. В.П.предявили
претенции към св. Н. за правото на собственост на процесния имот, за което се
водил гражданско - правен спор.
С влязло в сила Решение № 33 от 12.03.2007 г. на СРС - БК, 89-ти
състав, сключеният на 18.10.1987 г. брак между св. Ч.Г. и А.Д.Г.а, е бил
прекратен, като дълбоко и непоправимо разстроен. Видно от обстоятелствената
част на съдебния акт, св. Г. и А.Г.а са обитавали преди развода си жилище,
находящо се в гр. София, ж. к. „***********, закупен от св. Г. през 1995 г.
През 2001 г. А.Г.а, вследствие на психически и физически тормоз, напуснала
общото жилище и съпруга си и заминала да живее с общото им дете в Р. Гърция. В
хода на бракоразводното дело, като адрес на св. Г. бил установен този в гр. София,
ж. к. „***********.
Така
възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по делото по съществото
кореспондира изцяло с установената и от първата инстанция. Фактическите
констатации на първоинстанционния съд са обосновани и почиват на прецизен и
правилен анализ на доказателствения материал, като изводите му в тази насока се
споделят изцяло и от въззивния състав. Оценката на доказателствата, по
отношение на фактическите обстоятелства, включени в предмета на доказване,
съобразно очертаните от обвинителния акт рамки, е направена в съответствие с
правилата на формалната логика. В мотивите на постановената присъда решаващият
съд по ясен и убедителен начин е обективирал процеса на формиране на вътрешното
си убеждение, като е извършил правилен анализ на доказателствата и средствата
за тяхното установяване.
Без
да бъдат преповтаряни изводите на СРС, настоящият съдебен състав намира за
необходимо, с оглед на доводите и възраженията, изложени във въззивните жалби,
в допълнението към едната от тях и в съдебното заседание, както и в
съответствие със законово вмененото му задължение за служебна проверка на
правилността на присъдата в цялост, настоящият съдебен състав намира за
необходимо да посочи следното :
Правилно при
формиране на фактическите си изводи първоинстанционният съд е дал вяра на
показанията на свидетелите А.О., Пролет П.и Д.Д. – живущи в жилищния блок, в
който се намира и процесния имот, като е преценил, че показанията им са единни,
еднопосочни, взаимодопълващи се и вътрешно непротиворечиви. Действително, от
показанията на тези свидетели, макар и всеки от тях да е възприел фактите и
обстоятелствата, за които дава показания, през различен период от време и от
своя собствена гледна точка, безспорно се установява, че към 2010 г.
апартаментът, находящ се в гр. София, ж. к. „*********, се е водил в
домовата книга на жилищния блок като собственост на починалия В.П., като през
периода 1999 г. – 2010 г. в апартамента е имало различни наематели, като
семейство Н., Л.и К. – последните живущи на адреса в периода 2005 – 2010 г.,
след което апартаментът преминал в собственост на св. М.Н.. Тези свидетели са
живущи в жилищния блок през достатъчно продължителен период от време, за да
могат да са възприели интересуващите производството факти и обстоятелства по
еднозначен и небудещ съмнение начин. Освен това, макар свидетелите да дават
показания за събития, сравнително отдалечени във времето, същите изнасят
идентична информация (без св. Д., който възпроизвежда единствено събития след
2010 г.), същите сочат идентична хронология относно промяната в лицата, обитаващи
жилищния имот, което допълнително затвърждава във въззивни съд убеждението, че пресъздават
обективно и добросъвестно възприятията си, относими към предмета на доказване
по делото.
Следва да се подчертае, че
макар св. Д. и особено свидетелите П.и О., да депозират показанията си пред
първоинстанционния съдебен състав известно време след като са възприели фактите
и обстоятелствата, за които дават обяснения, при все, че е естествено
изминалият период от време да се е отразил на възможността им да възпроизведат
пред съда възприетите от тях събития в тяхната пълнота, цялост и взаимовръзка,
показанията им очертават възприетата от тях фактическа обстановка с достатъчна
категоричност, така че да позволи на съдилищата да формира еднозначни изводи по
фактите
Вярно е, че по делото не
са установени и разпитани наемателите на жилищния имот, включително и семейство
К., които се установи, че са обитавали апартамента за период от пет години.
Това, обаче, е лесно обяснимо с начина на упражняване на владението върху имота
от страна на П., характеризиращ се с явно неглижиране, незаинтересованост към
начина на стопанисване на имота, липса на отговорност към задълженията му като
наемодател и член на етажната собственост. Дори св. В.П.– наследник на
починалия, не е бил известен за лицата, обитавали имота. Това положение, обаче,
категорично не разколебава извода на съда относно наличието на наематели на
имота, в последователността, съобщена от свидетелите П.и О.и в частност – че
св. Г. не е бил сред тях, нито е обитавал трайно имота.
В този смисъл правилно СРС
не е дал вяра на показанията на св. Г., в смисъл, че е обитавал имота по покана
на починалия – назоваващ го „В.“,
след 2001 г. Показанията на този свидетел, както правилно е отбелязал решаващия
първоинстанционен съд, се оборват не само от показанията на свидетелите П., О.и
Д., които категорично твърдят, че не са виждали св. Г. в имота – което, ако
последният действително бе обитавал имота трайно, не би било така, а и от
събраните по делото писмени доказателствени средства и в частност – отразеното
в съдебно решение № 33 от 12.03.2007 г.
на СРС – БК, 89-ти състав. В него е обективирано категорично установеното от
състава на СРС - БК, че към 2007 г. св. Г. е обитавал съсобствения между него и
бившата му съпруга А.Г.а недвижим имот, находящ се в гр. **********“, вх. „*********.
Ето защо и за настоящата въззивна инстанция е безспорно, че показанията на този
свидетел пред първия съд, че продължително време е обитавал процесния недвижим
имот, не кореспондират с обективната истина, недостоверни са и са депозирани
недобросъвестно, поради което и не могат да служат на съда при изграждане на
изводите му по фактите.
Въз основа на анализа на
така събраните гласни доказателствени средства, въззивната инстанция прие за
безспорно установено, че в периода 2001 – 2011 г., св. Г. не е обитавал трайно
и необезпокоявано имота и в този смисъл не отговаря на истината заявеното от
подсъдимите пред нот. Ш.. Възраженията на защитата на подс. Д. в противния
смисъл съдът намери за несъстоятелни, поради изложените аргументи.
Настоящата инстанция
констатира още едно вътрешно противоречие в показанията на този свидетел,
сочещо на еднозначния извод, че същият – предприемайки действия по снабдяване с
констативен нотариален акт за собственост на недвижимия имот, е съзнавал, че не
се легитимира като собственик на имота. Така, св. Г. убедено твърди, че е бил
поканен от „В.“ да се пренесе да
живее при него на приятелски начала, като „В.“
му обяснил, че апартаментът е лично негов. При това, твърдейки, че е съзнавал,
че имотът е на неговия познат „В.“ –
съдът не изключва възможността св. Г. и починалият П. действително да са се
познавали и първият да е посещавал процесния имот – няма как едновременно с
това св. Г. да се възприема като собственик на имота по давностно владение.
Отделно от това, от показанията на свидетелите П.и О.се установява, че починалият
П. много рядко е посещавал апартамента. Тези твърдения на свидетелите също са в
противоречие със съобщеното от св. Г., че е живял заедно с „В.“ в апартамента и понякога са го
напускали, за да отиват за риба.
Св. Г., на следващо място,
съобщава за това, че след смъртта на „В.“
е предприел действия по закупуване на имота от Столична община. Тези му
твърдения съдът също не кредитира, като прецени, от една страна, че свидетелят
е инициирал процедура по снабдяване с констативен нотариален акт за собственост
въз основа на давностно владение, а не за покупка на имота, а от друга, като
съобрази, че П. е починал на 04.02.2010 г. (видно от удостоверение за
наследници – л. 31 от досъдебното производство), докато молба - декларацията до
нотариус за признаване право на собственост върху недвижим имот чрез извършване
на обстоятелствена проверка (л. 63 от досъдебното производство) е изготвена от
св. Г. още на 08.08.2009 г., т.е. приживе на П..
Предвид изложеното,
настоящата въззивна инстанция прецени, че досежно посочените по-горе
обстоятелства, св. Г. депозира недостоверни показания, които не могат да се
кредитират с доверие. Като причина за констатираните несъответствия съдът
отчете стремежа на свидетеля да прикрие участието си в престъпната схема,
довела до издаване на констативен нотариален акт, легитимирал го като
собственик на имота.
Иначе, по отношение на
показанията на свидетеля, досежно познанството му с подсъдимите и посещението
му при нотариус, съдът намира, че няма пречка да бъдат кредитирани, тъй като
същите кореспондират изцяло и по небудещ съмнение начин с тези на св. нот. Ш..
СГС, в този си състав, споделя изводите на решаващия първоинстанционен съд, че
показанията на св. Ш. относно представените пред нея документи и явилите се
свидетели, начинът, по който е протекъл разпитът на свидетелите и издадените
впоследствие от нея документи, следва да бъдат кредитирани изцяло, като единни,
вътрешно непротиворечиви, житейски убедителни и кореспондиращи със събраните по
делото писмени доказателствени средства, обективиращи резултатите от
обстоятелствената проверка. Въз основа на последно посочената съвкупност от
доказателствени източници, се установява по несъмнен и категоричен начин факта
на депозиране на показанията на подсъдимите лица пред св. нот. Ш. и тяхното
съдържание. Ето защо и като е изградил изводите си по фактите въз основа на
така събраната доказателствена съвкупност, СРС не е допуснал нарушение на
правилата на формалната логика и реда за събиране и анализ на доказателствата и
средствата за тяхното установяване.
Показанията на св.
В.П.настоящият съдебен състав също намира за достоверни, въпреки че не допринасят
съществено за изясняване на обективната фактическа обстановка. Същите съдът
намери за кореспондиращи си с отразеното в удостоверение за наследници на
починалия П..
Правилно СРС е кредитирал
и показанията на св. Н.. Те кореспондират по несъмнен и категоричен начин с показанията
на свидетелите П.и Д. и с отразеното в нотариален акт за покупко-продажба от
15.09.2010 г. – акт № 156, т. 1, рег. № 8538, дело № 142/2010 г.
Въззивната
съдебна инстанция кредитира и останалите писмени доказателствени средства и
писмени доказателства напълно, като намира за правилно и законосъобразно
използването им от първия съд при изграждането на фактическите му и правни
изводи, в качеството им на допълващи и изясняващи установената по делото
фактическа обстановка.
Предвид
изложеното, настоящият съдебен състав намира, че по делото е събрана в нужния
обем и категоричност доказателствена съвкупност, която позволява на съдилищата
да формират еднозначни изводи по фактите, и в основни линии споделя направеният
в мотивите към присъдата анализ на наличните доказателствени материали.
Като цяло,
въззивният съд намира, че за установяването на обективната фактическа
обстановка първоинстанционният съд е положил всички възможни и необходими
процесуални усилия. Разпитани са установените по делото свидетели, при
условията на чл. 12, ал. 1, чл. 18 и чл. 19 от НПК, а именно при спазване на
принципите на непосредственост, устност и състезателност (последния нерядко
посочван в практиката на ЕСПЧ по чл. 6, § 3, б. „Д“ от КЗПЧОС и като право на „ефективно
участие“ и „равенство на оръжията“ – Garcia Alva v Germany, Станфорд срещу
Обединеното кралство и др.), като, съобразно разпоредбата на чл. 283 от НПК,
съдът законосъобразно се е ползвал и от събраните в рамките на досъдебна фаза
на процеса писмени доказателствени средства.
Въззивният
състав служебно констатира, че правото на защита на подсъдимите лица не е било
нарушено в нито един етап от първоинстанционното съдебно производство. Спазени
са всички изисквания на процесуалния закон, гарантиращи законосъобразното
упражняване на правото на защита от страна на подсъдимите – редовно връчване на
обвинителния акт, гарантиране на участието им в процеса, на правото им да дават
обяснения, да представят доказателства и да правят доказателствени искания, да
се ползват от адвокатска помощ, както и възможност да се изказват последни и да
обжалват актовете на съда, накърняващи законните им права и интереси, от които
права те са се възползвали.
Не е
допуснато процесуално нарушение на процесуалния закон при очертаване механизма
на деянието в обвинителния акт. Вярно е, че подсъдимите лица са обвинени
едновременно в това да се депозирали лъжливи показания устно и същевременно
това да е сторено в протокол за разпит на свидетели, но за съда не възникна
съмнение, че същите са разбрали фактическите и правни рамки на повдигнатото им
обвинение, а именно, че са депозирали неверни свидетелски показания пред
нотариус, в хода на обстоятелствената проверка. Предвид това, настоящата
инстанция намери, че правото им на защита в производството не е било
ограничено, а възраженията на защитата на подс. О. в този смисъл са
неоснователни.
Предвид всичко
изложено, въз основа на така направения анализ на доказателствата и въз основа
на установената фактическа обстановка, първостепенният съд е направил правилни
правни изводи, в съгласие със закона и постоянната практика на върховната
съдебна инстанция на РБ, досежно
съставомерността на инкриминираното деяние, като го е подвел напълно
законосъобразно под състава на престъплението по чл. 290, ал. 1 от НК,
доколкото събраните по делото доказателства сочат на това, че извършеното на
инкриминираната дата и място от подсъдимите лица осъществява, от обективна и
субективна страна, състава именно на това престъпление.
От обективна и
субективна страна са налице всички признаци на този престъпен състав.
За да е изпълнен състава
на престъплението лъжесвидетелстване, е необходимо деецът като свидетел, устно или писмено, съзнателно да
потвърди неистина или затаи истина пред съд или други надлежни органи на
властта, които разпитват свидетели, каквито са органите на прокуратурата, на
предварителното производство и административните юрисдикции (решение № 233/6.07.1982 г. по н. д. № 231/1982 г. на ВС, II н. о.).
Константна
е практиката на върховната съдебна инстанция, че нотариусът е приравнен на
надлежен орган на властта. В този смисъл са решения № 461/2004 г. на ВКС, ІІ н. о., решение № 128/2009 г. на ВКС, ІІІ н. о., решение № 60/2015 г. на ВКС, ІІ н. о. и други. Настоящият
съдебен състав напълно споделя тази практика. Действително, нотариусът не е
между изрично посочените в разпоредбата на чл. 93, т. 2 от НК органи, а именно
органите на държавна власт, на държавно управление и органите на съдебна власт,
както и на служителите при тях, които са натоварени с упражняването на
властнически функции. Същевременно обаче, нотариалното производство е
регламентирано в Гражданския процесуален кодекс като вид охранително
производство, насочено към издаването на акт на държавно, съдебно съдействие,
пораждащ за молителя съответните благоприятни правни последици. Независимо, че
нотариалният акт в проведеното производство по реда на чл. 483, ал. 2 от ГПК
(отменен - актуален към момента на деянията, предмет на обвинението) няма
силата на присъдено нещо и не представлява изпълнителен титул на решение по
правен спор, то той ползва лицето, в чийто интерес е издаден и има
доказателствена сила спрямо трети лица, тъй като с него се констатира наличието
на определени права. Ето защо, нотариусът, пред който се е развило цитираното
производство и е издал съответния акт, като орган на охранителното
производство, фактически е осъществил функции, сходни с тези на органите на
съдебната власт (вж. решение № 128/2009
г. на ВКС, ІІІ н. о.).
В настоящия случай,
безспорно се установява, че на 02.08.2010 г., подсъдимите Р., О. и Д. са се
явили в кантората на нот. Ш., находяща се в гр. **********, и в качеството си
на свидетели по обстоятелствена проверка, инициирана въз основа на молба - декларацията
до нотариус за признаване право на собственост върху недвижим имот чрез
извършване на обстоятелствена проверка, изходяща от св. Г., са заявили пред
нот. Ш., че Ч.С.Г. повече от 10 години живее в апартамент, находящ се в гр.
София, ж.к. „************, вх. „******** : подс. В.Р. – с изразите: „Ч.го
познавам от тринадесет години. Откакто го познавам той живее на едно и също
място. Познавам блока, в който живее. Намира се в гр.София, ж.к. „**************,
апартамента е средния. … Определено мога да потвърдя, че повече от 10 години Ч.живее
в този имот…“ ; подс. О. – с думите: „Познавам се с Ч.повече от десет
години…. Имота, в който живее Ч.го познавам, откакто познавам и него. …
Представлява двустаен апартамент – хол, спалня и кухня, баня с тоалетна и
балкон. Намира се в кв. „**************, апартамента, който е в средата. Мога
да заявя, че повече от десет години Ч.живее в апартамента…“ ; подс. Д. – с
думите: „Познавам се с Ч.от 1997 г. … Ходил съм му на гости много пъти.
Живее в кв. „**************. Апартамента е двустаен, представлява хол, кухня,
спалня, баня и тоалетна, и тераса. Откак се познаваме с Ч.от 1997 г. той все в
този имот си живее.“ Показанията на свидетелите по обстоятелствената
проверка били надлежно обективирани от нот. Ш. в протокол и подписани от
подсъдимите лица.
В показанията си пред
нотариус и тримата свидетели ясно, точно и недвусмислено посочили адреса, на
който потвърдили, че св. Г. живее, индивидуализирайки го с административния му
адрес. При това положение напълно необосновани се явяват възраженията на
защитата на подс. О., че подсъдимите са се заблудили относно описвания пред нот.
Ш. адрес или пък, че същият е бил добавен именно от последната.
Твърденията, изложени от
всяко от подсъдимите лица – посочени по-горе, са с невярно съдържание,
доколкото от събраната и обсъдена по - горе доказателствена съвкупност
безспорно се установява, че за времето, за което починалият В.Р.П.е бил
съсобственик на имота – до смъртта му през м. февруари 2010 г., св. Г. не е
живял в посочения имот. Възможно е същият да е посещавал имота, но не го е
обитавал трайно, тъй като в имота са живели други лица – посочените от
свидетелите П.и О.. Ето защо и същите не са имали обективна възможност – дори и
да са посещавали имота – да възприемат св. Г. да живее в същия и като са
заявили противното пред нотариуса, са депозирали неверни показания, в
качеството им на свидетели.
Всяко от подсъдимите лица
е осъществило от обективна страна състава на престъплението лъжесвидетелстване,
в първата от алтернативно визираните в състава форми на изпълнително деяние, а
именно потвърждаване на неистина. Както правилно е приел СРС, деянието на
подсъдимите е било осъществено устно, непосредствено пред нотариус Ш., като е
било допълнително протоколирано в протокол за разпит на свидетели по
обстоятелствена проверка, по смисъла на чл. 587, ал. 2 от ГПК. Деянието на
всяко от подсъдимите лица е било довършено към момента на съобщаване на
неверните твърдения пред нот. Ш..
От субективна
страна, районният съд правилно е приел, че деянието е извършено от всяко от
подсъдимите лица с форма на вината при пряк умисъл. Същите са съзнавали общественоопасния
характер на деянието, предвиждали са настъпването на общественоопасните
последици от него и са искали настъпването на тези последици.
Вината е неюридическо
свойство на престъплението, защото нейното наличие не зависи от закона, а от
установените в процеса факти за поведението на дееца. Поради това, изводите на
съда за субективната страна на престъплението се основават на обективните данни
по делото. При решаване на въпроса за съдържанието на умисъла у всяко от
подсъдимите лица, съдът следва да изходи от съвкупността от всички
обстоятелства за конкретното престъпление, а именно това, че същите обективно
не са възприели св. Г. да живее в имота, за който са дали показания пред
нотариус Ш., но въпреки това пред нея с категоричност са заявили, че са
възприели той да го обитава за период, по-дълъг от 10 години. При така
установените обективни факти е безспорно, че подсъдимите са имали вярна
представа за всички фактически обстоятелства на извършеното деяние, които му
придават обществена опасност и които са послужили за инкриминирането му като
лъжесвидетелстване. Също така, подсъдимите са наказателно - отговорни лица, без
данни, изключващи възможността им да носят наказателна отговорност или такива,
подлагащи на съмнение тяхната вменяемост, въпреки липсата на съдебно -
психиатрична и психологична експертиза по делото.
Мотивиран от горното,
настоящият съдебен състав намира, че районният съд е направил правилни,
обосновани и доказателствено обезпечени правни изводи за съставомерността, от
обективна и субективна страна, на вмененото на подсъдимите инкриминирано
деяние, състоящо се в потвърждаване пред нотариус Ш. на факта, че св. Г. е
живял в имота за период повече от 10 години.
С деянието си всеки един
от подсъдимите е накърнил обществените отношения, които се явяват обект на
посегателство, респ. – на закрила от наказателноправната норма по чл. 290, ал.
1 от НК, като е създал опасност от неправилно отправление на правоохранителната
дейност, чрез депозиране на неверни твърдения като свидетел, на какъвто законът
е придал качеството на източник на доказателствено - релевантни факти. Поради
това, съдът намира за неоснователни възраженията на защитата на подс. Д. в
противния смисъл.
Същевременно, настоящата
инстанция намира, че няма основание да се приеме съставомерност на деянията на
подсъдимите по чл. 290, ал. 1 от НК по отношение на твърденията им, че св. Г. е
владял необезпокоявано имота и никой не е предявявал претенции спрямо същия.
Действително, пред нот. Ш. подс. О. е заявил: „Не съм чувал да е бил
обезпокояван от някого през тези години или някой да е предявявал претенции към
имота“; подс. Р. е заявила: „Мислела съм, че апартамента, в който живее Ч.е
негов и не съм чувала да е бил обезпокояван от някого през тези години, или
някой да е предявявал претенции към имота.“, а подс. Д. е посочил: „Не
знам той да е бил обезпокояван от някого през тези години или някой да е
предявявал претенции към имота“. С тези изрази, обаче, свидетелите не
изнасят категорични твърдения, а свои разсъждения (подс. Р.) и твърдение за
липса на знание относно определени обстоятелства, които са обективно
несъставомерни по чл. 290, ал. 1 от НК. Отделно от това, за съда е несъмнено,
че изявленията на свидетелите в горния смисъл са били в отговор на въпроси на
нот. Ш., идващи да удостоверят трайността на владението на молителя Г. по
отношение на имота – предвид употребените юридически формулировки като „обезпокояване“
и „предявяване на претенции“. По делото не се установява подсъдимите да
са имали образование или познания, въз основа на което да се приеме, че са
съзнавали значението на тези понятия и смисълът на своите отговори в
обсъжданата част, поради което и следва да се приеме, че не са осъществили и от
субективна страна състава на престъплението, посредством обсъжданите изявления.
Предвид изложеното, следва
да се приеме, че са налице предпоставките, визирани в чл. 337, ал. 1, т. 2, вр.
чл. 334, т. 3 от НПК, а за подс. Р. - и на чл. 314, ал. 2, пр. 2 от НПК, за изменение на
първоинстанционната присъда, като подсъдимите Р., О. и Д. бъдат оправдани по
обвинението в това, че на 02.08.2010 г., в нотариална кантора, находяща се в
гр. **********, пред надлежен орган на властта - нотариус А.Г.Ш., с рег. номер
500, с район на действие PC – гр. София, устно - в протокол за разпит на
свидетели по обстоятелствена проверка по нотариално дело № 119/2010 г., съзнателно да са потвърдили
неистина - че Ч.С.Г. живее в процесния имот без
да е обезпокояван от някого или някой да е предявявал претенции към имота.
Иначе правилно СРС е
приел, че са налице предпоставките за оправдаване на подсъдимите по обвинението
за съучастническа дейност, по съображения, че всеки един от тях е осъществил
деянието си независимо от останалите, без наличие на общ престъпен умисъл, при
условията на независимо извършителство. В тази насока първият съд е изложил
пространни и убедителни съображения, които настоящата инстанция изцяло споделя,
поради което не намира за необходимо да ги преповтаря и тук.
Настоящата инстанция се
солидаризира с правните изводи на решаващия първоинстанционен съд, касаещи
индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимите лица, че не са
налице предпоставки за определяне на наказанието на който и да било от тях при
условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, поради липсата на многобройни или
изключително смекчаващо отговорността им обстоятелства.
Въззивният съд констатира,
че за да определи наказанието, което следва да се наложи на подс. Р., съдът е
взел под внимание като смекчаващо отговорността й обстоятелство чистото й
съдебно минало, а като отегчаващо – това, че осъщественото от подсъдимата
деяние е допринесло за настъпване на допълнителни тежки последици – промяна на
собствеността върху процесния недвижим имот, без да са налице действителните
законови предпоставки за това. СГС, в този си състав, се солидаризира с
приетото от първия съд смекчаващо отговорността на подсъдимата обстоятелство,
но счита, че неправилно е преценено отегчаващото такова, тъй като е ноторно, че
собственост не може да се придобие по престъпен начин. В този смисъл
съставянето на последващите инкриминираната дата правоохранителни актове –
нотариални актове за придобиване на процесния имот по давност и за покупко - продажба
на същия, не водят до преминаване на собствеността, респективно не са настъпили
сочените от районния съд вредни последици. Изложеното обаче, не води до ревизия
на окончателния правен извод на съда, че на подсъдимата следва да се наложи
наказание при превес на смекчаващите отговорността й обстоятелства и в размер
към минимума, предвиден в закона, а именно три месеца „лишаване от свобода“.
Така отреденото наказание не се явява нито несъразмерно тежко и завишено, нито
явно несправедливо, с оглед степента на обществена опасност на конкретното
деяние и дееца. Размерът и видът на наказателната санкция е съобразен с
обществената опасност на дееца и самото деяние.
Правилно и на
основание чл. 66, ал. 1 от НК е било отложено реалното изпълнение на така
определеното наказание, за срок от три години. Въззивният съд, подобно на
първоинстанционния, приема, че в конкретния случай са налице предпоставките за
приложение на института на отлагане на изтърпяване на наказанието „лишаване от
свобода”, съобразно разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК. Чистото
съдебно минало на подс. Р. и размерът на наложеното наказание (ненадвишаващо
три години) очертават формалните предпоставки, визирани в посочената правна
норма. Съдът се съгласява с изводите на първата инстанция, че за поправянето и
превъзпитанието на подсъдимото лице не се налага същото да бъде изолирано от
обществото, чрез постановяване на ефективно изтърпяване на така определеното
наказание „лишаване от свобода“. За да се изпълнят целите на специалната и
генералната превенция в този случай, не е необходимо оказване на въздействие от
по-интензивен тип, чрез въдворяването на подсъдимия в място за лишаване от
свобода. Визираните в разпоредбата на чл. 36, ал. 1 от НК цели на наказанието
сочат, че същото следва да осигури, по възможно най-балансиран, ефективен и
приемлив за обществото и личността на осъдената начин, едновременно
поправително, превъзпитателно и предупредително действие върху осъденото лице и
превантивно и предупредително въздействие върху останалите членове на
обществото. Въпреки липсата на протест, целящ влошаване на наказателно –
правното положение на подсъдимия, въззивният съд намира за необходимо да
отбележи, че напълно споделя вярната и точна преценка на първият съд, че не се
налага изолирането на подсъдимата от обществото в местата за лишаване от
свобода и откъсването й от обичайната му социална среда. Евентуална такава би
се явила разрешение, непропорционално на извършеното престъпление, което би
излязло извън законоустановените цели на наказанието, би ги надхвърлило и
изопачило. При подсъдимата не са формирани престъпни навици (чисто съдебно
минало). Законоустановените цели на наказателната репресия са постижими и без
ефективното изтърпяване на наказанието. При това, предоставеният изпитателен
срок на условно осъждане притежава и силно възпиращо - превантивна функция,
изразяваща се в потенциалната възможност за привеждане в изпълнение на
наложеното наказание в случай, че подсъдимият, в рамките на определения му
изпитателният срок, извърши ново престъпление. Съдът намира това обстоятелство за
достатъчно обвързващо за подсъдимото лице, в контекста на наложеното му
наказание, както и силно мотивиращо бъдещото му законосъобразно поведение, в
аспекта на необходимостта от спазване на законите.
Воден от изложените
съображения, въззивната инстанция намира за вярно и точно решението на
първоинстанционния съд да отложи за срок от три години изпълнението на така
определеното наказание „лишаване от свобода“, на основание чл. 66, ал. 1 от НК,
считано от влизане на присъдата в сила. При определяне на размера на
изпитателния срок, районният съд е съобразил чистото съдебно минало на
подсъдимата, като едновременно с това отчел и обстоятелството, че законодателят
изрично свързва ролята на условното осъждане с преобладаващото му значение за
поправяне на подсъдимата, като въз основа на това законосъобразно е приел, че
именно такъв размер отлагателен срок, ще окаже максимално поправително и
продължително възпитателно - превантивно въздействие върху подсъдимото лице и
останалите членове на обществото.
Вземайки
предвид всички посочени по-горе обстоятелства, въззивният съд намира, че така
отмереното наказание е справедливо и съответно на обществената опасност на
конкретните деяние и деец и отговаря в пълна степен на изискванията на
наказателната репресия и на принципите на българското наказателно
законодателство. Чрез него биха се изпълнили визираните в чл. 36 от НК цели на
генералната и на специална превенция, като същевременно същото не се явява
несъразмерно тежко и се явява достатъчно за осигуряване нужния възпитателно
- поправителен и възпиращ ефект, не само върху личността на подсъдимата, но и
върху другите неустойчиви членове на обществото, в каквато насока е и основният
смисъл на генералната и специална превенция по чл. 36 от НК. В същото време, ще
се даде възможност на подс. Р. да се поправи и превъзпита, без да бъде
демотивиран от едно ненужно тежко наказание.
СГС извърши
служебна проверка на присъдата и в частта относно индивидуализацията на
наказателната отговорност на подс. О. и констатира, че за да определи
наказанието, което следва да се наложи на този подсъдим, съдът отново е взел под
внимание като смекчаващо отговорността обстоятелство чистото му съдебно минало,
а като отегчаващо – това, че осъщественото от подсъдимия деяние е допринесло за
настъпване на допълнителни тежки последици – промяна на собствеността върху
процесния недвижим имот, без да са налице действителните законови предпоставки
за това. СГС, в този си състав, се солидаризира с приетото от първия съд
смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство, но, по изложените по-горе
причини, намира, че неправилно е преценено отегчаващото такова. И тук, обаче,
не са налице основания за ревизия на окончателния правен извод на съда, че на
подсъдимия следва да се наложи наказание при превес на смекчаващите
отговорността му обстоятелства и в размер към минимума, предвиден в закона, а
именно три месеца лишаване от свобода. Така отреденото наказание не се явява
нито несъразмерно тежко и завишено, нито явно несправедливо, с оглед степента
на обществена опасност на конкретното деяние и дееца. Размерът и видът на
наказателната санкция е съобразен с обществената опасност на дееца и самото
деяние.
Правилно е било
отложено, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, реалното изпълнение на така
определеното наказание, за срок от три години. Въззивният съд, подобно на
първоинстанционния, приема, че в конкретния случай са налице предпоставките за
приложение на института на отлагане на изтърпяване на наказанието „лишаване от
свобода”, съобразно разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК. И при този
подсъдим са налице формалните предпоставки, визирани в посочената правна норма
- чисто съдебно минало и размер на наложеното наказание, ненадвишаващ три
години. Относно останалите предпоставки, за подс. О. изцяло важат
гореизложените за подс. Р. съображения на въззивния съд, поради което тяхното
повтаряне се явява ненужно.
Въззивната инстанция
намира за вярно и точно решението на първоинстанционния съд да отложи и за
подс. О., за срок от три години, изпълнението на така определеното наказание
„лишаване от свобода“, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, считано от влизане на
присъдата в сила. И за този подсъдим, при определяне на размера на изпитателния
срок, районният съд правилно е съобразил чистото му съдебно минало, като
едновременно с това отчел и обстоятелството, че законодателят изрично свързва
ролята на условното осъждане с преобладаващото му значение за поправяне на
подсъдимото лице, като въз основа на това законосъобразно е приел, че именно
такъв размер отлагателен срок, ще окаже максимално поправително и продължително
възпитателно - превантивно въздействие върху подсъдимия и останалите членове на
обществото.
По
изложените за подс. Р. съображения, въззивният съд намира, че така определеното
наказание и на подс. О. е справедливо и съответно на обществената опасност на
конкретните деяние и деец и отговаря в пълна степен на изискванията на
наказателната репресия и на принципите на българското наказателно
законодателство.
За
да определи конкретно следващото се на подс. Д. наказание за извършеното от
него престъпление с посочената правна квалификация, СРС е отчел като
смекчаващо отговорността му обстоятелство чистото му съдебно минало, а като
отегчаващи – предходната му съдимост и това, че осъщественото от подсъдимия
деяние е допринесло за настъпване на допълнителни тежки последици – промяна на
собствеността върху процесния недвижим имот, без да са налице действителните
законови предпоставки за това.
СГС
не споделя извода на решаващия първоинстанционен съд, че като смекчаващо
отговорността на подс. Д. обстоятелство следва да се отчете чистото му съдебно
минало, тъй като, видно от събраните и коректно посочени от районния съд
доказателства, същият е извършил деянието в изпитателния срок на предходното му
осъждане. По изложените вече съображения въззивният съд намира, че не следва да
се отчита като отегчаващо отговорността му обстоятелство и настъпването на
допълнителни вредни последици от деянието. При това, СГС, в този си състав
намира, че наказанието на този подсъдим следва да се определи при превес на
отегчаващите отговорността му обстоятелства и в размер, значително надвишаващ
този, приет от първия съд. При липсата на съответен протест обаче, въззивната
инстанция не разполага с правомощието да ревизира изводите на решаващия
първоинстанционен съд досежно размера на наказанието, наложено на подс. Д..
Правилен
и законосъобразен е бил изводът на СРС, че така определеното на подс. Д.
наказание „лишаване от свобода“, за срок от три месеца, следва да бъде
изтърпяно в затворническо общежитие от закрит тип, при първоначален „строг“
режим. Този извод е бил в съответствие с действащата към момента на
постановяване на присъдата – 14.04.2016 г., актуална редакция на НПК и Закона
за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).
При постановяването на
решението си обаче, въззивният състав съобрази влезлите в сила след
постановяване на атакуваната присъда изменения в НПК и ЗИНЗС (ДВ, бр.
13/07.02.2017 г., в сила от 07.02.2017 г.). В разпоредбата на изменения чл. 57
от ЗИНЗС са визирани случаите, при които се определя съответен режим за
първоначално изтърпяване на наложеното наказание, без съдът да определя мястото
му. Последното, с цитираните промени в приложимия закон (чл. 301, ал. 1, т. 6
от НПК, от една страна, а от друга - чл. 57 и чл. 58 от ЗИНЗС), е възложена
като компетенция изключително на главния директор на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието. Съобразно така
посочените изменения на ЗИНСЗ, режимът, при който подсъдимият следва да изтърпи
наложеното му наказание от три месеца „лишаване от свобода“, следва да се
определи като „общ“ режим, в унисон с разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС, доколкото подсъдимият не попада в хипотезите на чл. 57, ал. 1, т. 2,
букви „а“, „б“ и „в“ от ЗИНЗС. Горното налага изменение на присъдата на СРС и в
частта ѝ, досежно определения режим на изтърпяване на наказанието
„лишаване от свобода“, доколкото с цитираното изменение на ЗИНЗС (ДВ, бр. 13/07.02.2017 г.,
в сила от 07.02.2017 г.) е отменена разпоредбата на чл. 61 от ЗИНЗС и е
изменена разпоредбата на чл. 57 от ЗИНЗС.
Изменение
следва да претърпи присъдата и в частта ѝ относно мястото на изтърпяване
на наложеното наказание, тъй като, съгласно цитираните, влезли в сила след
постановяване на обжалваната присъда изменения в разпоредбите на чл. 301, ал.
1, т. 6 от НПК и на чл. 57 и чл. 58 от ЗИНЗС (ДВ, бр.13/07.02.2017 г., в сила
от 07.02.2017 г.), съдът вече само определя съответния режим за първоначално
изтърпяване на наложеното наказание, без да определя мястото му, тъй като тази
функция, с цитираните промени в приложимия закон, е възложена на главния
директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на
правосъдието.
Настоящата
инстанция не намира за необходимо да ревизира изводите на първия съд в смисъл,
че са налице предпоставките, визирани в чл. 68, ал. 1 от НК, за привеждане в
изпълнение на наложеното на подс. Д. наказание лишаване от свобода за срок от
осем месеца с присъда по НОХД 2072/2008 г. по описа на СРС, в сила от
13.05.2009 г. Изводите на съда в посочения по-горе смисъл са съответни на
материалния закон. Следва да се отбележи обаче, че районният съд е пропуснал да
определи първоначалния режим на изтърпяване на приведеното в изпълнение
наказание на подс. Д.. По този въпрос първостепенният съд следва да се
произнесе по реда на чл. 306, ал. 1, т. 2 от НПК.
При извършената, на
основание чл. 314, ал. 1 от НПК, цялостна служебна проверка на правилността на обжалваната
присъда, въззивната инстанция не констатира наличието на основания, налагащи
нейната отмяна, поради което и с оглед изложените съображения същата следва да
бъде изменена, в посочения по-горе смисъл.
Воден от гореизложеното и
на основание чл. 334, т. 3 и т. 6, вр. чл. 337, ал. 1, т. 2, чл. 338 и чл. 314,
ал. 2, пр. 2 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ИЗМЕНЯ присъда от 14.04.2016 г., по НОХД № 1886/2014 г. по описа на СРС - НО, 7-ми
състав, като ОПРАВДАВА подсъдимата В. Й.Р., ЕГН **********, досежно „без да е обезпокояван от някого или някой да
е предявявал претенции към имота“.
ИЗМЕНЯ присъда от 14.04.2016 г., по НОХД № 1886/2014 г. по описа на СРС - НО, 7-ми
състав, като ОПРАВДАВА подсъдимия С.А.О., ЕГН **********, досежно „без да е обезпокояван от някого или някой да
е предявявал претенции към имота“.
ИЗМЕНЯ присъда от 14.04.2016 г., по НОХД № 1886/2014 г. по описа на СРС - НО, 7-ми
състав, като ОПРАВДАВА подсъдимия Р.Р.Д., ЕГН **********, досежно „без да е обезпокояван от някого или някой да е предявявал претенции към
имота“.
ИЗМЕНЯ присъда от 14.04.2016 г., по НОХД № 1886/2014 г. по описа на СРС - НО, 7-ми
състав, в частта ѝ, в която е
постановено наказанието на подсъдимия Р.Р.Д., ЕГН **********, да бъде изтърпяно при първоначален
„строг“ режим, в затворническо общежитие от закрит тип, като ВМЕСТО това постановява подсъдимият Р.Р.Д. да
изтърпи наказанието си при първоначален „общ“ режим, на основание чл. 57, ал.
1, т. 3 от ЗИНЗС.
ПОТВЪРЖДАВА присъда
от 14.04.2016 г., по НОХД № 1886/2014
г. по описа на СРС - НО, 7-ми състав, в
останалата ѝ част.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.