Р е Ш Е
Н И Е
№
гр. П., 08.11.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
П.ски окръжен съд, ІІІ - ти състав,
гражданска колегия в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МЕТОДИ
ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА ДИМИТРОВА
при секретаря ивайло цветков
в присъствието на
Прокурора
като разгледа
докладваното от съдията Ж. Димитрова в.гр.д. N 627 по описа за 2018 г., на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе
предвид:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 1203/26.07.2013 г. по гр.д. № 1149/2018
г. П.ският районен съд е признал за
установено на основание чл. 422 ал.1 от ГПК вр. чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД, че Т.Б.П.
с посочени ЕГН и адрес *** дължи на „***”
ЕАД, гр. П., ЕИК *** сумата от 455,85 лв., от която сумата от 404,74 лв. -
главница, представляваща стойността на консумирана и незаплатена топлоенергия
за периода от 01.01.2015 г. до 30.04.2017 г., а сумата от 51,11 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 05.03.2015 г. до 04.07.2017 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК в съда до окончателното заплащане на сумата, което
е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 5232/2017 г. по описа на РС – П..
Със същото решение П.ският районен съд е осъдил
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Т.Б.П. да заплати на „***” ЕАД, гр. П. следните парични суми:
- сумата от 75 лв. за направени разноски в
заповедното производство за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение,
- сумата от 375 лв. за направени разноски по делото в исковото
производство за държавна такса, юрисконсултско възнаграждение и възнаграждение
на особен представител.
Недоволен от така
постановеното решение е останал въззивникът Т.Б.П., който чрез назначеният му
особен представител адвокат Р.Н. го обжалва пред въззивния съд изцяло. В
жалбата се твърди, че решението на районния съд е неправилно, незаконосъобразно
и необосновано се излагат доводи в тази насока. В жалбата се поддържа основно,
че от страна на въззиваемото дружество, ищец в първата инстанция, не е доказано
обстоятелството, че въззивникът има качеството на потребител на топлинна
енергия в качеството на собственик или носител на вещни права върху процесния
недвижим имот. Поддържа се, че въззиваемото дружество е отказало да се
възползва от правото си по чл. 44 ал. 1 т. 1 от Общите условия и да спре
топлоподаването в имота въпреки липсата на плащане от страна на ответника. Иска
се от въззивния съд да постанови решение, с което да отмени решението на ПРС
изцяло и да отхвърли предявения иск с произтичащите от това законни последици.
В
срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор срещу въззивната жалба
от въззиваемата страна „***” ЕАД,
гр. П. чрез процесуалният й представител юрисконсулт В.В., в който се изразява
становище за неоснователност на въззивната жалба и се развиват подробни доводи
относно качеството на въззивника на потребител на топлинна енергия. Поддържа
се, че между страните съществува облигационно правоотношение свързано с
доставката и продажбата на топлинна енергия в съответствие с ЗЕ и приетите Общи
условия, одобрени с решение на ДЕКЕВР на 03.12.2007 г., публикувани в един
централен и един местен всекидневник на 13.12.2007 г., както и че през отчетния
период е отчетена ползвана топлинна в жилището, собственост на въззивника. С
отговора се прави алтернативно възражение за прекомерност на претендираното от
въззивника адвокатско възнаграждение в случай на ангажиран адвокат и се
претендират направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в
размер на 200 лв..
В о.с.з. въззивникът Т.Б.П., представляван в производството от адвокат Р.Н. не се представлява.
В о.с.з. въззиваемото дружество „***” ЕАД, гр. П. също не се представлява.
Окръжният съд, като обсъди оплакванията,
изложени в жалбата, взе предвид направените доводи, прецени събраните пред
първата инстанция доказателства в тяхната съвкупност и по отделно и съобрази
изискванията на закона, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 от ГПК, допустима е
и следва да бъде разгледана по същество.
Производството по делото пред П.ският районен
съд е образувано по предявени искове с правно основание чл. 422 ал. 1 ГПК за
установяване съществуването на вземането на „***”
ЕАД, гр. П. към длъжника Т.Б.П., за които е издадена заповед по чл. 410 ГПК № 3459/13.07.2017
г. по ч.гр.д. № 5232/2017 г. по описа на РС – П., а именно: сумата от 404,74
лв., представляваща главница за периода от 01.01.2015 г. до 30.04.2017 г., сумата от 51,11 лв., представляваща лихва за
забава за периода от 05.03.2015 г. до 04.07.2017 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 12.07.2017 г. до окончателното изплащане на
сумата, както и сумата от 75 лв. – разноски по делото, от които 25 лв. –
внесена държавна такса и 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
В исковата молба ищецът твърди, че ответникът
има качеството клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153
ал. от ЗЕ, в качеството на собственик /ползвател/ на топлоснабден недвижим имот
в гр. П., жк. „***“ бл. ***, ап. 85, с абонатен №***, намиращ се в сградата –
етажна собственост, чиито имот е присъединен към абонатна станция или нейно
самостоятелно отклонение. Твърди се, че продажбата на топлинна енергия се
извършва от топлопреносното предприятие на клиентите въз основа на публично
известни Общи условия на предприятието, одобрени от ДКЕР, като в конкретния
случай това са Общите условия на дружеството от 2007 г., надлежно публикувани в
посочени медии. Твърди се, че ЕС в сградата, в която се намира имотът на
ответника е сключила договор за извършване на услугата „дялово разпределение на
топлинна енергия“ с „***” ЕООД, гр. С., която фирма е
изготвяла отчети на база на реален отчет на уредите за дялово разпределение в
имота на ответника за процесния период. Твърди се, че ответникът не е заплатил
ползваната топлинна енергия до подаване на заялението по чл. 410 от ГПК, респ.
до подаване на исковата молба, което обосновава правния интерес на дружеството
да потърси правата си по съдебен ред.
С
допълнителна молба, депозирана на 10.07.2018 г. в изпълнение на указанията на
ПлРС ищецът „***”
ЕАД, гр. П. е уточнил, че претендира сума за отопление от щранг лира начислена
за периода от 31.01.2015 г. до 30.04.2017 г. в размер на 178,06 лв., сума за
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, начислена за същия период в
размер на 217,44 лв., сума за услуга „дялово разпределение“ в общ размер на 5,28
лв., начислена за същия период и сума от 3,97 лв. за корекции. В молбата се
поддържа, че в жилището, ползвано от ответника няма водомер и индивидуален
разпределителен уред, а единствено 1 бр. щранг - лира. С молбата се представя
справка от „***” ЕООД, гр. С. относно имот с
абонатен №***,
находящ се в гр. П.,
жк. „***“ бл. ***, ап. 85.
По делото в първата инстанция е депозиран на 02.07.2018
г. писмен отговор по реда на чл. 131 ГПК от назначения на ответника по реда на
чл. 47 ал. 6 от ГПК особен представител адвокат Р.Н., в който са направени
възражения за неоснователност на иска. В отговора се твърди, че по делото
липсват доказателства относно сроковете за заплащане на топлоенергията, както и
вида на същата – дали е за отопление или за водоподаване. Ответникът се
позовава на предвидената в чл. 44 ал. 1 т. 1 от Общите условия възможност на
дружеството да прекъсне топлоподаването към имота на абоната и счита, че след
като ищецът не се е възползвал от тази възможност подаваната топлоенергия след изтичане на
двумесечния период не следва да бъде заплащана и следва да остане за сметка на
топлофикационното дружество. С отговора не се правят доказателствени искания.
За да уважи изцяло предявените искове, П.ският районен съд е приел, че страните по делото са в облигационни отношения при Общи условия, като за да приеме, че ответникът Т.П. в качеството на собственик на топлоснабден имот в гр. П. с абонатен номер *** има качеството на клиент/потребител на топлинна енергия за процесния период по отношение на този имот се е позовал на разпоредбите на чл. 153 ал. 1 и ал. 6 от ЗЕ. Съдът е приел, че без значение е обстоятелството дали потребителят реално е ползвал топлинната енергия, тъй като е задължен в качеството на собственик на жилище в топлоснабдена сграда да заплаща топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация. Съдът е намерил за неоснователно възражението на ответника за бездействие на топлофикационното дружество при възможност по чл. 44 ал. 1 т. 1 от ОУ да спре топлоподаването, като според съда това е възможност, но не и задължение за дружеството.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта в обжалваната му част, като останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата.
Спорно по делото във въззивната инстанция с оглед изложеното във въззивната жалба е извършена ли е правилна преценка на събраните в първата инстанция доказателства при формиране на извода за качеството на въззивника на потребител на топлинна енергия след като по делото не са предствени писмени доказателства, от които да се установява, че е собственик или носител на ограничено вещно право по отношение на топлофицирания имот и извода, че за топлофикационното дружество не настъпват негативни последици при неупражняване на правата му по чл. 44 ал. 1 т. 1 от ОУ.
Налице е изрична законова разпоредба, а именно чл. 153 ал. 1 от ЗЕ, която определя като клиенти на топлинна енергия собствениците и титулярите на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Изрично също с разпоредбата на чл. 153 ал. 6 от ЗЕ е установено, че собствениците и титулярите на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, които са прекратили топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ал. 5 от ЗЕ, топлинната енергия, отдадена от сградна инсталация в сграда - етажна собственост, при въведена система за дялово разпределение чрез индивидуални разпределители, се разпределя между всички клиенти пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект. По същият начин, на базата на отопляемия обем на отделните имоти по проект се разпределя и топлинната енергия за общите части в сграда - етажна собственост съгласно разпоредбата на чл. 145 ал. 3 от ЗЕ.
От представеното пред ПРС с исковата молба
писмено доказателство - заявление от Т.Б.П., истинността на което не е оспорена с отговора на исковата молба,
безспорно се установява по делото, че на 19.01.2015 г. въззивникът е поискал да
бъде открита партида на негово име в „***”
ЕАД, гр. П. по отношение на имот,
находящ се в гр. П., жк. „***“ бл. ***,
ап. 85, считано от 01.11.2011 г., тъй като е наследил жилището от Д.П. и е
декларирал съгласието си с Общите условия за продажба на топлинна енергия за
битови потребители в гр. П..
По делото липсват писмени доказателства – нотариални актове и удостоверения за наследници, които да установяват, че въззивникът е собственик или носител на ограничено вещно право по отношение на топлофицирания имот, за който е поискал да му бъде разкрита партида на негово име, но в конкретния случай по делото в първоинстанционното производство не е съществувал спор в тази насока. В отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 от ГПК липсва изрично възражение от страна на ответника относно собствеността му върху топлофицирания имот. При тези данни по делото въззивният съд приема, че по отношение на това възражение е настъпила преклузия по реда на чл. 133 от ГПК и въззиваемата страна, ищец в първата инстанция не е била длъжна да сочи други доказателства за доказване на качеството на въззивника на клиент/потребител на топлинна енергия по смисъла на чл. 153 ал. 1 и ал. 6 от ЗЕ.
При тези доказателства съдът приема, че след като въззивникът е титуляр на право на собственост по отношение на имот в сграда – етажна собственост, същият има качеството на клиент на топлинна енергия и дължи заплащане на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата.
Въззивният съд приема, че неупражняването на правата от страна на топлофикационното дружество по чл. 44 ал. 1 т. 1 от ОУ не освобождава въззивника от заплащането на ползваната топлинна енергия отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата, по следните съображения:
По делото е представена публикация от 13.12.2007 г. във вестник Посоки на Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „***”ЕАД на потребители в гр. П., приети с Протокол от 12.09.2007 г. на Съвета на директорите на „***”ЕАД и одобрени с Решение № ОУ от 03.12.2007г. на ДКЕВР. Съгласно чл. 1 от същите, с тях се уреждат взаимоотношенията при продажба на топлинна енергия между “***” ЕАД, наричана “продавач” и потребителите за битови нужди, наричани “купувачи”. Съгласно чл. 44 ал. 1 т. 1 от Общите условия продавачът има право да спре топлоснабдяването след предварително писмено предупреждение, ако купувачът не е заплатил дължимите суми за срок повече от два месеца след определения срок за плащане. В разпоредбата на чл. 45 ал. 1 от ОУ е предвидена една хипотези, при която продавачът има право да спре топлоснабдяването на абонатната станция на сграда – етажна собственост, а именно: когато топлинния товар на присъединените отоплителни тела в сградата е намален с повече от 50/100 от проектния. При съобразяване на разпоредбите съдът приема, че разпоредбата на чл. 44 ал. 1 т. 1 от ОУ касае спиране на топлоснабдяването на конкретен имот, по отношение на който не е заплатена ползваната топлинна енергия, но не и топлоснабдяването на цялата абонатна станция на сграда – етажна собственост, поради което в конкретният случай упражняването или не на това право от страна на дружеството е без значение за спора по делото, тъй като се претендират суми за неплатена топлиннна енергия отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата и по делото не е било спорно, че в имота, по отношение на който въззивникът е открил партида не е ползвана топлинна енергия, отчитана с индивидуални разпределителни уреди. Услугата топлоподаване е предоставена общо за сграда – етажна собственост и същата не може да се откаже разделно по силата на чл. 153 ал. 6 от ЗЕ, като това задължение произтича от чл. 38 ал. 3 от ЗС, тъй като при наличие на съсобственост върху общите части конституционното право на частна собственост по чл. 19 от Конституцията на РБ не би могло да се абсолютизира.
Като съобрази гореизложеното, въззивният съд
приема, че исковете с правно
основание чл. 422 ал. 1 от ГПК по отношение на съществуване на вземането за главница
и съществуване на вземането за лихви за забава, предмет на въззивна проверка се
явяват доказани по основание и размер и следва да бъдат уважени изцяло със
законните от това правни последици.
Относно разноските пред въззивната инстанция:
С оглед отхвърлянето на въззивната жалба, в полза на въззиваемото дружество следва да бъдат присъдени направените разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., определено по правилата на чл. 25 ал. 1 от Наредбата за правната помощ, приета с ПМС № 4/06.01.2006 г., приложима по отношение на възнаграждението на юрисконсултите съобразно чл. 78 ал. 8 от ГПК и чл. 37 от ЗПП. Фактическата и правна сложност на спора според въззивния съд не налага присъждане на възнаграждение в размер по- висок от минимално предвидения в Наредбата.
С оглед неизпълнението на указанието на съда за внасяне на определения от съда депозит за особен представител следва да се осъди ищеца да заплати на адвокат Н. сумата от 150 лв. за възнаграждение, като се укаже на ищеца, че след представяне на доказателства за заплащане на сумата при наличие на предпоставките на чл. 248 от ГПК може да поиска изменение на решението в частта относно разноските.
Водим от горното, Окръжният съд
Р е
ш и:
потвърждава
решение № 1203/26.07.2013 г. по гр.д. № 1149/2018
г. на П.ския районен съд.
Осъжда на основание чл. 78 ал. 3 вр. ал. 8 от ГПК Т.Б.П.,
ЕГН ********* *** да заплати на ”***”
ЕАД, гр. П., ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. П., *** № ***,
представлявано от изп. директор Й.В.
сумата от 100 лв. за направени по делото във въззивната
инстанция разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.
Осъжда ”***” ЕАД, гр. П., ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. П., *** № ***, представлявано от изп. директор Й.В. да заплати на адвокат Р.И.Н. ***, вписан под № 3676 в Националния регистър за правна помощ сумата от 150 лв. за разноски за адвокатско възнаграждение в качеството на особен представител.
указва на ”***” ЕАД, гр. П., че след представяне на доказателства за заплащане на възнаграждението на особения представител при наличие на предпоставките на чл. 248 от ГПК може да поиска изменение на решението в частта относно разноските и присъждане на разноските за особен представител.
решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280 ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.