Р Е Ш Е Н И Е
Номер
Година
12.07.2021
Град Стара
Загора
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На девети юни Година 2021
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 6506 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът А. твърди в исковата
си молба, че по
силата на цесия от 01.07.2014 г. и анекс № 2/01.08.2014 г. към нея, сключени
между И. и А., вземането, което произтичало от договор за кредит Б. № 408383/04.06.2014
г., който бил сключен между И. и ответницата, било прехвърлено на А. изцяло, заедно
с всички привилегии, обезпечения, принадлежности, лихви. На 10.08.2017 г. било
подписано приложение № 1 към рамкова цесия от 07.11.2014 г. между А. и ищецът, с
което на последния А. прехвърлило вземането, произтичащо от договора за кредит Б.
№ 408383/04.06.2014 г. с всички привилегии, обезпечения, принадлежности и
лихви. Договорът за заем съдържал изрична клауза за правото на кредитора да
прехвърлел вземането на трети лица. Ищецът, в качеството му на цесионер, бил
упълномощен от името на цедента да изпращал уведомления за цесията от 07.11.2014
г., за което имал изрично пълномощно от законния представител на А., който от
своя страна бил упълномощен от законния представител на И.. На 14.06.2016 г. до
ответницата било изпратено от името на А., чрез ищеца, уведомително писмо от
16.08.2017 г. за цесията, което се върнало в цялост. Изпратено било и писмо от
04.12.2018 г. за цесията, което се върнало в цялост, тъй като получателят не
бил намерен на посочения адрес. На 04.06.2014 г. между И., като кредитор, и
ответницата, като кредитополучател, бил сключен договор за кредит Б. с №
408383, при общи условия, с който кредиторът се задължил да й предостави
револвиращ кредит в максимален размер от 500 лева под формата на разрешен
кредитен лимит чрез посочената в исковата молба международна кредитна карта, а тя
се била задължила да го ползва и върне съгласно условията на договора. С анекс
от 21.03.2015 г. страните договорили максимален размер от 600 лева на кредита, а
с анекс от 22.03.2016 г. същият бил увеличен на 800 лева. Съгласно договора, в
случай, че кредитополучателят извършел транзакции над този лимит, сумите над
него увеличавали максималния му размер. С подписване на договора за кредит
кредитодателят предоставил на ответницата посочената в исковата молба кредитна
карта. Страните подписали и приложение № 2 към договора за кредит - условия за
ползването й, които съдържали и тарифа за дължимите такси за ползването й.
Кредитополучателят усвоил заемни суми общо 2801.44 лева, по дати и размери посочени
в исковата молба. Била му начислена договорна лихва по чл. 9 от договора в
размер на 825.86 лева от 3.08.2014 г. до 7.01.2017 г., на основание чл. 10 от
договора - и увеличен размер на договорна лихва за периода от 06.10.2014 г. до 07.01.2017
г. в размер на 323.50 лева. Поради неплащане в срок на минималните месечни
вноски му била начислявана и такса револвинг в общ размер на 1065.36 лева от 06.09.2014
г. до 07.01.2017 г. Предсрочната изискуемост на кредита била настъпила
автоматично на 07.06.2017 г., от който момент дължал законна лихва за забава, както
и такса 100 лева. Била му начислена и лихва за забава 142.02 лева от 07.06.2017
г. до входиране на задължението в съда. Длъжникът не бил платил изцяло дължимия
паричен заем. Сумата, която била погасена до момента, била 3719.79 лева, с
която били погасени посочените в исковата молба суми. Ищецът подал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за посочените суми, като съдът
уважил претенцията му по образуваното ч.гр.д. № 4149/2018 г. на СтРС, но същата
била връчена на ответницата при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Искането е да
се признае за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца сумата
от 792.97 лева за главница от невърнат кредит по договора за кредит, с 376.52
лева договорна лихва от 16.04.2016 г. до 07.01.2017 г., със 126.88 лева такса
револвинг от 06.12.2016 г. до 07.01.2017 г., със 100 лева такса разходи за
събиране, със 140.02 лева обезщетение за забава от 07.06.2017 г. до подаване на
заявлението в съда и законна лихва върху главницата от подаването му в съда до
изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 4149 описа за 2018 г. на Старозагорския районен съд.
Претендира разноски.
Ответницата П.С.К., чрез
назначеният й от съда особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК и преупълномощен
от него по чл. 26, ал. 3 ЗПП друг адвокат, оспорва предявените искове, които
моли съда да отхвърли, с възражения и доводи изложени подробно в подадения в
срок отговор и в хода на делото по същество.
Съдът, след като
прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на иска факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:
За процесните вземания
ищецът е подал на 03.07.2018 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК, за разглеждането на което е било образувано след изпращането му
подсъдност приложеното ч.гр.д. № 4149/2018 г. на СтРС, по което на 13.08.2018
г. е издадена исканата заповед, която е връчена на ответницата при условията на
чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на 19.12.2018 г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесните искове, които поради това се смятат
предявени на 03.07.2018 г., когато е подал в съда заявлението си за издаване на
заповедта за изпълнение срещу ответницата (чл. 422, ал. 1 ГПК).
Тъй като въпреки
задължаването му от съда по чл. 183 ГПК, по искане на особения представител на
ответницата, ищецът не представи оригиналите на посочените в исковата му молба писмени
документи, с протоколно определение от 24.03.2021 г., съдът, на основание чл.
183, изр. 2 ГПК, изключи от доказателствата по делото представените със същата
му искова молба преписи от същите документи, а именно - договор за кредит Б. №
408383/04.06.2014 г., приложение № 1 към този договор, анекс от 21.03.2015 .
към същия договор, анекс от 20.11.2014 г. към същия договор, анекс от
22.03.2016 г. към същия договор, рамков договор за продажба на вземания (цесия)
от 07.11.2014 г., потвърждение за сключената цесия, извлечение от приложение №
1 от 13.06.2016 г. към рамковия договор, пълномощно от А. за уведомяване на
длъжниците за цесията от 07.11.2014 г., пълномощно от И. за уведомяване на
длъжниците за извършената цесия на 07.11.2014 г., пълномощно от А., с което е
упълномощил ищеца да уведомява длъжниците за цесията на 07.11.2014 г., уведомително
писмо изх. № УПЦ-П-АФ/408383/16.08.2017 г., ведно с известие за доставяне и
обратна разписка, уведомително писмо с вх. № УПЦ-С-АФ/408383/04.12.2018 г.,
ведно с обратна разписка към товарителница № 68123945 (л. 142 и 151). А според
ВКС съдът може да преценява само доказателства, които са събрани в
производството по делото или в това за обезпечаване на доказателства, с
изключение на случая по чл. 232, изр. 2 ГПК, какъвто настоящият не е (Р
69-2020-III г.о.).
Неизключени при това
положение от доказателствата по делото, на които съдът може да основе решението
си по делото, са само представените с молбата на пълномощника на ищеца от
26.01.2021 г. и приети с протоколно определение от 27.01.2021 г., като писмени
доказателства по делото - договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
от 01.07.2014 г., анекс № 2 от 01.08.2014 г., приложение № 1 към договора за
цесия, сума по кредити Бяла карта и пълномощно, с което И. упълномощава А. (л.
126-136 и 141). Последните обаче очевидно не доказват въобще нито ответницата
да е сключвала с И. твърденият от ищеца в исковата му молба договор за кредит Б.
от 04.06.2014 г., на който е основал исковете си за възникване и съществуване
на процесните вземания по делото, защото не представляват този договор, нито
твърдяното в исковата му молба цедиране на същите вземания след това от И. на А.
и от последното на ищеца, нито съобщаването на тези цесии на ответницата до
приключване на съдебното дирене, нито че същите не са нищожни, защото договорът
за кредит предвижда възможност за цедиране на вземанията по него на трети лица
съгласно императивната норма на чл. 26, ал. 1 ЗПК (чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД). Тъкмо напротив. Тези единствено приети и неизключени по
реда на чл. 183, изр. 2 ГПК от доказателствата по делото писмени доказателства (договор
за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 01.07.2014 г., анекс № 2 от
01.08.2014 г., приложение № 1 към договора за цесия, сума по кредити Бяла карта
и пълномощно, с което И. упълномощава А.), доказват само, че
третото лице И. е цедирало на третото лице А., с договора им за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 01.07.2014 г. и анекс № 2 от 01.08.2014 г. към него,
някакви свои вземания посочени в приложение № 1 към същия, сред които обаче
няма никакви данни да попадат и процесните вземания от ответницата по посочения
в исковата молба договор за кредит Б. от 04.06.2014 г., защото те въобще не са
посочени в нито едно от тези доказателства (л. 127-132).
Не представлява при
това положение доказателство в подкрепа на противните твърдения на ищеца в
исковата му молба и заключението на назначената служебно по делото
съдебно-икономическа експертиза, защото е основано именно на изключените от
съда горепосочени доказателства по делото и записванията въз основа на тях в
счетоводствата на ищеца и твърдените му праводатели И. и А., при което тези им
счетоводни записвания не биха могли да се приемат и за редовно водени, въз
основа на първични счетоводни документи, които да ги оправдават (л. 113). А
такива нередовно водени счетоводни книги и записванията в тях не могат да
служат сега като доказателство по делото на ищеца/праводателите му, които са
задължени да ги водят (чл. 55, ал. 2 ТЗ и чл. 182 ГПК). А други доказателства в
подкрепа на предявените по делото искове, ищецът, чиято е тук доказателствената
тежест, не е представил и липсват по делото (чл. 154, ал. 1 ГПК).
При тези установени по
делото обстоятелства, съдът намери, че предявените от същия искове по чл. 422,
ал. 1 ГПК за възникване и съществуване в негова полза на процесните вземания,
са недоказани още в своето основание, защото, след изключването на горепосочените
доказателства, в делото няма такива, от които пълно и главно да се установява
ответницата да е сключвала с И. твърдения от ищеца договор за кредит Б. от
04.06.2014 г., по който да са възникнали за нея процесните задължения, нито същите
да са били цедирани от И. на А. и от последното на ищеца, нито тези им цесии да
са били съобщени на ответницата до приключване на съдебното дирене, нито същите
да не са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД,
като противоречащи на императивната норма на чл. 26, ал. 1 ЗПК (чл. 422, ал. 1 ГПК). Поради това, като неоснователни, тези предявени от ищеца искове за
съществуване в негова полза на същите вземания, следва да се отхвърлят изцяло, ведно
с акцесорните му искания за признаване съществуването на негово вземане и за
законна лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда, от когато
тези му искове се смятат предявени с оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК, до
изплащането й, както и за присъждане на сторените по делото и в заповедното
производство разноски, без преди това да бъдат обсъждани и по отношение на
техния размер, защото това се явява безпредметно. В този случай обаче, не
следва да се обезсилва издадената в негова полза заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК (така т. 13 ТР 4-2014-ОСГТК).
При този изход на делото,
само ответницата има право да й се присъдят сторените по делото и в заповедното
производство разноски (чл. 78, ал. 3 ГПК и т.
12 ТР 4-2014-ОСГТК). По делото обаче няма данни тя да е сторила
такива в някое от тези производства, нито е налице нейно искане за присъждането
им, поради което такива не й се и присъждат.
Воден
от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ,
като неоснователни, предявените от А., с ЕИК -, със седалище и адрес на
управление -, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по
отношение на П.С.К., с ЕГН **********, с адрес ***, че му дължи сумата от 792.97
лева за главница от невърнат кредит по договор за кредит Б. от 04.06.2014 г., с
376.52 лева договорна лихва по
чл. 9 от договора от 16.04.2016 г. до 07.01.2017 г., със 126.88 лева такса
револвинг от 06.12.2016 г. до 07.01.2017 г., със 100 лева такса разходи за
събиране, със 142.02 лева обезщетение за забава от 07.06.2017 г. до 03.07.2018
г., и законна лихва върху главницата от 03.07.2018 г. до изплащането й, за
които парични задължения е издадена заповед № 2320/13.08.2018 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 4149 описа за 2018 г. на
Старозагорския районен съд, както и искането на А. да му се присъдят разноските
по делото и по ч.гр.д. № 4149 описа за 2018 г. на Старозагорския районен съд.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: