№ 652
гр. Бургас, 01.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Веселка Г. Узунова
Таня Д. Евтимова
при участието на секретаря Тодорка Ст. Каракерезова
като разгледа докладваното от Веселка Г. Узунова Въззивно гражданско дело
№ 20222100500682 по описа за 2022 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба на ХР. Н. Ж. с ЕГН-**********,подадена
чрез пълномощника му адв.Д. против съдебно решение №418 от 08.03.2022г.,постановено по
гр.д.№7941/2022г.по описа на БРС,с което съдът е отхвърлил иска на въззивника Ж. против
„ЕОС Матрикс“ЕООД с ЕИК-********* ,представлявано от Р И М-Т и /или Т И В за
установяване в отношенията между страните,че ХР. Н. Ж. НЕ ДЪЛЖИ на „ЕОС
Матрикс“ЕООД сумата от 7 052.32 лева,дължима съгласно сключен договор за
потребителски кредит №FL393136 с „Юробанк И Еф Джи България“АД от
22.04.2008г.,вземанията по който са цедирани на „ЕОС Матрикс“ЕООД с договор за цесия
от 18.06.2016г.поради изтекла погасителна давност.
С въззивната жалба е оспорено решението на БРС като неправилно по отношение на
крайния извод,че с действията си по доброволно издължаване на части от кредита,Х.Ж. е
направил признание за цялото вземане по смисъла на чл.116 б.“а“ ЗЗД/неправилно изписано
ГПК/ и по този начин погасителната давност е била прекъсната. Въззивникът счита,че съдът
е установил правилно релевантните по делото факти,но изводът му е бил неправилен и
незаконосъобразен. Посочва,че признанието е едностранно волеизявление,с което
длъжникът недвусмислено заявява,че е задължен към кредитора за конкретен
предмет.Когато има дълг и длъжникът плаща част от него,волята му за плащане е признание
само за съществуването на дълга до размера на платеното.Той не само не прави признание
на останалата част от дълга,но може и да я оспори на някакво основание.Прави довод,че
съгласно трайната практика на ВКС,признаване на вземането от длъжника е налице,когато
се признава съществуването на задължението,кореспондиращо с признатото право.За да е
налице признаване по смисъла на чл.116 б.“а“ ЗЗД е необходимо то да бъде направено в
рамките на давностния срок, да произхожда от длъжника,да е адресирано до кредитора и да
се отнася до самото задължение,а не до наличието на фактите,от които произхожда
задължението. Счита,че в настоящия казус е налице признание само за това,което
1
длъжникът е изплатил доброволно, т.е за сумата 6 431.24 лева и не се разпростира върху
незаплатената част. Позовава се на съдебна практика на ВКС по този въпрос. Моли за
отмяна на решението на БРС и постановяване на решение от въззивната инстанция,с което
да бъде уважен предявеният иск.Няма доказателствени искания,претендира разноски.
Въззиваемото дружество,чрез пълномощника си адв.К. е оспорило въззивната
жалба в депозирания отговор,като е изложена правна аргументация в подкрепа на
становището,че решението на БРС е правилно и законосъобразно.Посочва,че след
прекратяване на изпълнителното дело ищецът е сключвал споразумения с „ЕОС
Матрикс“ЕООД ,доказателство за което са направените доброволни вноски в периода от
22.02.2016г.до 24.08.2021г.Споразуменията са изпращани до адрес на Ж.,но той не ги е
връщал.Прави довод,че споразумението не е формален договор,но сключването му доказва
от волята на страните. В ежегодните споразумения изрично кредиторът е посочвал размера
на целия дълг и разсрочването му на вноски от по 100 лева.Погрешно въззивникът е
твърдял,че това са проектоспоразумения,след като е оферирал на кредитора и е предложил
да внася по 100 лева месечно.Това,че не ги е връщал на кредитора не означава,че липсва
надлежно сключено споразумение. Счита,че след като задълженото лице спазва
споразумението за дължимост на цялото вземане и разсрочването му на вноски,то следва,че
има признание за цялото дължимо,както е приел БРС,излагайки обстойно и подробно
мотиви в тази насока.Моли решението на БРС да бъде потвърдено,няма доказателствени
искания,претендира разноски.Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на въззивника при условията на евентуалност,ако съдът уважи въззивната
жалба.
В съдебно заседание въззивникът,редовно уведомен,не се явява.Представлявя се от
адв.Д.,който поддържа въззивната жалба,няма доказателствени искания,претендира
разноски.
В съдебно заседание въззиваемото дружество,редовно уведомено,не изпраща
представител.Не е направило доказателствени искания.
При служебната проверка на обжалваното съдебното решение по реда на чл.269
ГПК, въззивният съд го намери за валидно и допустимо.
Пред БРС ищецът е предявил срещу ответното дружество иск с правно основание
чл.439 ал.1 ГПК вр.с чл.124 ал.1 ГПК ,като е твърдял,че не дължи на ответното дружество
сумата от 7052.32 лева- главница по договор за потребителски кредит № FL393136 ,сключен
между ХР. Н. Ж. и „Юробанк И Еф Джи България“АД от 22.04.2008г.вземанията по който
са били цедирани на „ЕОС Матрикс“ЕООД с договор за цесия от 18.01.2016г. поради
изтекла погасителна давност. Искът неправилно е бил квалифициран от БРС с правно
основание чл.124 ал.1 ГПК,тъй като ищецът е заявил в исковата си молба твърдения,че
кредитът по договора е станал предсрочно изискуем,издаден е бил изпълнителен лист от
22.11.2013г.по ч.гр.д.№10170/2013г.по описа на БРС за общата сума 9 478.40 лева. Твърдял е
също,че е било образувано изпълнително дело №66/2014г.по описа на ДСИ при БРС,по
което е бил конституиран ответникът по настоящото дело през 2016г. на основание договора
за цесия. Заявил е също настъпили след издаване на изпълнителния титул факти,които
според него обосновават недължимостта на остатъка от вземането на ответника –
изтекла погасителна давност. Непрецизираната правна квалификация не е довела до
произнасяне на районния съд по непредявен иск,нито до неправилно разпределение на
доказателствената тежест. По делото са ангажирани,а в мотивите на решението са обсъдени
релевантните за специалния отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК вр.с чл.124 ал.1
ГПК факти и обстоятелства и съдът се е произнесъл по предявения иск,формирайки изводи
дали е основателно твърдението на ищеца,че е изтекла погасителната давност за вземането
на ответника в периода след издаване на изпълнителния лист до предявяване на иска.
Във въззивната жалба и отговора не са наведени оплаквания досежно неправилност
или непълнота при анализа на доказателствата. Оплакването на въззивника е за неправилно
2
приложение на материалния закон и по специално- за неправилност на извода на съда,че с
действията си по доброволно издължаване на части от вземането,длъжникът е направил
признание за цялото вземане по смисъла на чл.116 б.“а“ ГПК и по този начин течащата
погасителна давност е била прекъсната.
В решението си БРС е приел,че давността за погасяване на вземането е започнала да
тече от последното изпълнително действие,което в случая е извършено на
07.11.2016г./конституирането на ответното дружество като взискател по изпълнителното
дело въз основа на цесията/, а не от прекратяването на изпълнителното дело на основание
чл.433 ал.1 т.8 ГПК,което е било извършено през 2019г.По становището на БРС по този
правен въпрос,съобразено и със съдебната практика на ВКС,споделяна и от настоящия
съдебен състав, страните не са навели възражения във въззивната жалба и отговора.
Правилно е приел районният съд,че новата петгодишна давност е започнала да тече от
08.11.2016г.- датата,следваща последното извършено изпълнително действие,но вероятно
поради допусната фактическа грешка е посочил,че петгодишната погасителна давност за
процесните вземания за главница е изтекла на същата дата- 08.11.2016г. Петгодишната
погасителна давност,при липса на изпълнителни действия би следвало да изтече на
08.11.2021г. БРС е приел,че течащата давност е била прекъсвана с извършваните
ежемесечни плащания от длъжника от по 100 лева в периода 22.02.2016г.-24.08.2021г.,което
е приел,че следва да се тълкува като признание на дълга по смисъла на чл.116 б.“а“ ЗЗД и
към момента на предявяване на иска същата не е изтекла.
Именно този правен извод на БРС е оспорен от въззивника Ж.,който се е позовал на
съдебна практика на ВКС в обратния смисъл- Решение №214 от 14.02.2003г.по гр.д.
№18874/2002г.на ВКС,V г.о.,Решение №100 от 20.06.2011г.по т.д.№194/2010г.на
ВКС,Решение №255 от 26.03.2013г.по т.д.№145/2012г.на ВКС,Решение №98 от
26.07.2013г.по т.д.№851/2012г.на ВКС,решение №215 от 10.09.2014г.по т.д.№456/2012г.на
ВКС. В цитираната съдебна практика,която се споделя и от настоящия съдебен състав,се
възприема становище,че по смисъла на чл. 116, б. "а" ЗЗД, за да е налице признание,
прекъсващо давностния срок, е необходимо това признание да касае съществуването на
дълга, да е адресирано до кредитора или негов представител и да е направено в рамките на
давностния срок. Признанието може да бъде направено и чрез конклудентни действия, стига
тези действия по несъмнен начин да манифестират волята на длъжника да потвърди
съществуването на конкретния дълг към кредитора. По правния въпрос дали частичните
плащания представляват признание на длъжника по чл.116 б.“а“ ЗЗД, ВКС се е произнесъл с
Решение № 98 от 26.07.2013г.по т.д.№851/2012г.,като е приел,че фактът на частично
плащане сам по себе си не съставлява признание по смисъла на чл.116 б.“а“ ЗЗД относно
непогасената част от вземането,тъй като волеизявлението на длъжника при частичното
плащане обхваща само погасената част от вземането.
В настоящия случай е безспорно установено,че след прекратяване на изпълнителното
дело на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК кредиторът е изпращал на длъжника ежегодно
предложения за сключване на споразумение за разсрочване на парично задължение,с
приложение съдържащо план за разсрочване на остатъка от задължението,с месечни вноски
от по 100 лева,с определени падежни дати. Длъжникът не е подписвал споразуменията,но е
извършвал доброволни ежемесечни плащания на суми от по 100 лева по сметката,посочена
от кредитора.Няма твърдения и доказателства длъжникът да е правил волеизявление по
изпълнителното дело за признание на целия дълг,искане за разсрочено плащане или спиране
на изпълнението,а плащанията не са постъпвали по сметката на съдебния изпълнител.
Фактът,че длъжникът е извършвал частични доброволни ежемесечни плащания сам по себе
си не представлява волеизявление за признаване на непогасената част по смисъла на чл.116
б.“а“ ЗЗД,а в случая липсват конклудентни действия,които по несъмнен начин да
манифестират волята на длъжника да потвърди съществуването на целия дълг към
кредитора. Действително,длъжникът е осъществявал ежемесечни частични плащания
съобразно предложението на кредитора- в размер на по 100 лева,по посочена банкова
сметка. В същото време обаче той не е подписал нито едно от изпращаните му споразумения
3
за разсрочено плащане,в които кредиторът ежегодно е посочвал целият остатък на
непогасеното задължение.Въззивният съд не споделя становището на въззиваемото
дружество в отговора на въззивната жалба,което е в смисъл,че след като задълженото лице е
спазвало споразумението за дължимост на цялото вземане и разсрочването му на вноски,то
има признание за цялото дължимо. Отказът на длъжника да подпише предлаганите му
споразумения за разсрочено плащане следва да се тълкува в обратен смисъл- че не желае да
признае съществуването на непогасената част от дълга. Доводът,че взискателят не е
предприемал действия по принудително изпълнение по изпълнителното дело,защото
длъжникът е плащал доброволно и взискателят е считал,че вземането му не се оспорва,не се
споделя от въззивния съд. От една страна,бездействието на кредитора/взискателя не
представлява конклудентно действие по смисъла на чл.116 б.“а“ ЗЗД. От друга страна,
кредиторът е знаел, че длъжникът отказва да подпише предлаганите му споразумения за
разсрочване на задължението,но не е положил дължимата грижа да прекъсне течащата
погасителна давност за непогасената част от вземането си, чрез изискване на ясно и
недвусмислено волеизявление от длъжника дали признава целия дълг или не,включително и
чрез подписване на предлаганото му ежегодно споразумение. Кредиторът/взискателят/ не е
проявил процесуална активност и по изпълнителното дело, тъй като не се твърди и няма
доказателства съдебният изпълнител да е бил уведомен от него за доброволните
извънсъдебни частични плащания, да е било поискано неговото съдействие за изясняване на
действителната воля на длъжника предвид отказа му да подпише предлаганите му
споразумения, а в зависимост от становището на длъжника- да прецени дали да продължи
принудителното изпълнение или не.
Водим от гореизложеното,Бургаският окръжен съд намери,че решението на БРС,с
което предявеният иск е отхвърлен следва да бъде отменено като незаконосъобразно и
неправилно,а предявеният иск следва да бъде уважен от въззивната инстанция.
Страните са направили своевременни искания за присъждане на съдебно-деловодни
разноски и с оглед изхода от спора след въззивното обжалване основателно се явява
искането на въззивника Ж.,който е направил разноски във въззивното производство в размер
на 141.04 лева за държавна такса.Предвид изхода от спора и уважаването на предявения
иск,съобразно чл.78 ал.1 ГПК в полза на ищеца Х.Ж. следва да се присъдят
разноските,направени в производството пред БРС,които са в размер на 288.96 лева
държавна такса.
Водим от горните мотиви,Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ съдебно решение №418 от 08.03.2022г.,постановено по гр.д.№7941/2022г.по описа
на БРС и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.439 ГПК между ищеца ХР. Н. Ж. и
ответника „ЕОС Матрикс“ЕООД с ЕИК-*********,представлявано от Р И М-Т и /или Т И
В, че ищецът ХР. Н. Ж. с ЕГН-**********,постоянен адрес: ********** не дължи на
ответника „ЕОС Матрикс“ЕООД с ЕИК-*********,представлявано от Р И М-Т и/или Т И В
сумата от 7 052.32/седем хиляди петдесет и два лева,тридесет и две стотинки/лева,
представляваща част от вземанията,за които е издаден изпълнителен лист от 22.11.2013г.по
ч.гр.д.№10170/2013г.по описа на БРС на основание сключен договор за потребителски
кредит №FL393136 между ХР. Н. Ж. и „Юробанк И Еф Джи България“АД от 22.04.2008г.,
които вземания са цедирани на „ЕОС Матрикс“ЕООД с договор за цесия от
18.06.2016г.,поради изтекла погасителна давност.
ОСЪЖДА ЕОС Матрикс“ЕООД с ЕИК-********* ,представлявано от Р И М-Т и /или
Т И В да заплати на ХР. Н. Ж. с ЕГН-**********,постоянен адрес: **********
4
разноските,направени във въззивното производство в размер на 141.04 лева и
разноските,направени в производството пред БРС в размер на 288.96 лева.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок,считано от датата
на връчването му на страните пред ВКС на Република България.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5