Решение по дело №109/2025 на Административен съд - Русе

Производството е по чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО) вр. с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на И. И. И., с адрес в [населено място] град, обл. Русе, чрез адв. Б., против решение № 1040-17-8/27.01.2025 г. на директора на ТП на НОИ - Русе, с което е потвърдено разпореждане [номер]-03-78-3/05.12.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което на жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54ж, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 11, § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент 883/2004ЕО. В жалбата и в съдебно заседание в хода на устните състезания по делото се сочи, че компетентният орган не е определил правилно центъра на жизнените интереси и обичайното място на пребиваване на заявителя. Иска се отмяна на административния акт и връщане на преписката за ново произнасяне. Претендират се разноски.

Ответникът – директор на ТП на НОИ – Русе, чрез юрк. Р., в съдебно заседание и в писмени бележки оспорва жалбата като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

След като съобрази събраните по делото доказателства, становищата на страните и релевираните от тях доводи и след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 от АПК, във връзка с чл. 146 от АПК, административният съд приема за установено следното:

Със заявление вх. № 172-03-78/06.11.2023 г. И. И. И. е пожелал да получава парично обезщетение за безработица от България след последна заетост в друга държава членка на ЕИО - Германия. Към заявлението няма приложени документи. С писмо изх.№У-172-03-78-1/07.11.2023 г. са изискани копия на документи от Германия, заявление за издаване на ПД U1 за Германия и декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) №883/2004 (по образец). На 07.11.2023 г. господин И. е представил копия на документи от Германия - 7 броя, заявление за издаване на ПД U1 за Германия и декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) №883/2004.

В декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65 (2) от Регламент (ЕО) 883/2004 господин И. е посочил, че през последните 5 календарни години преди прекратяване на последната заетост от 01.03.2017 г. до 31.10.2023 г. е работил като наето лице от работодател в Германия, като от 2017 г. до декември 2019 г. е без осигуровки. Няма съпруга и деца. Роднините му са живели в България. Разполага с постоянно жилище в България. Плащал е данъци върху доходите си от трудова заетост в Германия. През периода на заетост се е завръщал в България няколко пъти в годината или по-рядко, когато е нямало работа. Не възнамерява да се установи трайно в Германия.

Предвид декларираните от лицето обстоятелства, за определяне на пребиваването на господин И. през периода на заетост в Германия с продължителност над 5 години, служебно е била изискана информация със структуриран електронен документ Н005 от германската компетентна институция чрез електронната система за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС, номер на случай 3039562. На 26.02.2024 г. е изпратен структуриран електронен документ U001 - Искане за осигурително досие, номер на случай 3064679.

На 25.04.2024 г. е получен структуриран електронен документ U002, с който компетентната институция на Германия удостоверява период на осигурена заетост от 09.12.2019 г. до 31.10.2023 г.

На 21.10.2024 г. чрез електронната система за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС е получен структуриран електронен документ Н006, с който компетентната институция на Германия удостоверява, че И. И. И. е пребивавал в Германия от 10.07.2017 г. до 31.10.2023 г.

За изясняване на факти и обстоятелства от значение за случая са изпратени писма Изх.№1056-17-1864/05.11.2024 г. до ТД на НАП, офис Русе и Изх.№1056-17-1858/05.11.2024 г. до ОД на МВР — Русе.

С писмо Вх.№1056-17-1864#1/07.11.2024 г. от ТД на НАП - Варна, офис Русе е удостоверено, че лицето няма подавани декларации по чл.50 от ЗДДФЛ за периода 2019 г. - 2023 г.

От писмо Вх.№1056-17-1858#1/14.11.2024 г. на Областна дирекция на МВР - Русе и приложена „Справка за пътуване на лице - български гражданин“ е видно, че за господин И., за периода 2016 - 2023 г. са регистрирани влизания в РБ и излизания от РБ с малка продължителност на престоя в България ненадвишаваща 6 месеца на година.

По данни от регистъра на Агенция по заетостта първата му и единствена регистрация като безработно лице търсещо работа е от 06.11.2023 г.

След анализ на събраните в хода на административното производство факти и доказателства е направен извод, че тъй като през периода от 09.12.2019 г. до 31.10.2023 г. И. И. И. е пребивавал в Германия, България не се явява компетентна държава, предвид разпоредбата на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г.

Постановено е разпореждане [номер]-03-78-3/05.12.2024 г., с което е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица госпцдин И. на основание чл. 54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 11, §3, буква „а“ и чл.65, §2 от Регламента и са изложени съображения

И. И. обжалва така постановеното разпореждане.

Решаващият орган приел, че за да постанови разпореждане [номер]-03-78-3/05.12.2024 г., ръководителят на осигуряването за безработица е приел, че исканото от лицето обезщетение по българското законодателство следва да се откаже, тъй като България не се явява компетентна държава, предвид разпоредбата на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004, през периода от 09.12.2019 г. до 31.10.2023 г. лицето пребивава в Германия и не попада в обхвата на разпоредбата на чл.65, ал.5, във връзка с ал.2 от Регламент (ЕО) 883/2004, тъй като държавата-членка по пребиваване и държавата-членка, чието законодателство се е прилагало по време на последната му заетост съвпадат. Това означава, че компетентната институция, която следва да извърши преценка на правото и съответно да отпусне парично обезщетение за безработица, е институцията на Германия, тъй като след 2017 г. лицето не е осъществявало дейност при прилагане на българското законодателство и не е пребивавало на територията на България по смисъла на регламентите в областта на социалната сигурност. Данните в получените структурирани електронни документи потвърждават преценката на административния орган направена по декларираните от лицето обстоятелства, представените документи и данните от информационната система на НОИ, че не българската институция е компетентна да предостави парично обезщетение за безработица.

Излага подробни правни съображения.

С обжалваното решение на горестоящия орган е потвърдено разпореждането за отказ за отпускане на парично обезщетение.

По делото са ангажирани гласни и писмени доказателства.

Св. И. И. – баща на жалбоподателя, сочи, че синът му работил в Германия. От спечелените пари изпратил доста средства за обзавеждане за отредения му от родителите етаж от семейната къща. Прибирал се по празници.

Св. А. – приятел от детинство на жалбоподателя, бил негов колега за кратко в Германия. Условията на работа били тежки, но жалбоподателят му споделил, че пести за обзавеждане на имота си в България. Не е имал намерение да остава в Германия.

При така установените факти съдът намира от правна страна следното:

Жалбата е допустима. Подадена е от лице-адресат на индивидуален административен акт, който засяга неговата правна сфера неблагоприятно и има право на жалба съобразно чл. 147, ал. 1 от АПК, а съобразно чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България гражданите могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат. Жалбата е подадена и в срока по чл.149, ал. 1 от АПК вр. чл. 118, ал. 1 от КСО.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Оспореното решение е издадено от материално и териториално компетентен орган (арг. чл. 117 от КСО). Спазена е предписаната от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 от АПК, вкл. фактически и правни основания. При издаването му съдът намира, че са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довели до нарушаване и на материалния закон.

Република България като държава-членка на ЕС, е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Регламент (ЕО) № 883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б. "з"). Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда, че той се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

Не е спорно по делото, че И. е гражданин на Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. В чл. 11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква "а" от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквото лице е бил настоящият жалбоподател и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава членка. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Съгласно чл. 65, § 2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга чл. 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, на чието законодателство за последно е било подчинено.

Във връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява определянето на две понятия - компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие вече се посочи, че това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това е Германия. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че "пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието "престой", което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б. "к"). От своя страна правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т.нар. основен регламент - Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).

Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в § 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).

От краткия прочит на така изложената релевантна правна уредба следва да се презюмира, че под понятието "държава-членка от ЕС по постоянно пребиваване" следва да се разбира държавата, в която работникът, макар и зает в друга държава-членка от ЕС, продължава да живее и където обичайно се намира центърът на неговите интереси. Обстоятелствата, които се взимат под внимание при определяне на центъра на интересите на едно лице, могат да имат различно естество. Това са семейното положение, къде живее семейството му, къде ходят децата на училище, работи ли по професията си, личните му контакти и връзки в двете държави, социалните му контакти, интервалите на работа в чужбина и завръщането на лицето, видът на трудовия договор и др. При всеки конкретен случай различните обстоятелства следва да бъдат съобразени, като в тежест на заявителя е да докаже постоянното си местопребиваване.

Следва да се посочи, че тези принципни постановки коректно са залегнали в мотивите на обжалвания административен акт, но са погрешно тълкувани.

В случая фактът, че структурираният електронен документ Н006, с който е направено предложение/уведомление относно държава на пребиваване през периода на заетост - Германия е прието без възражение от компетентната институция на Германия само по себе си не може да се приеме за безспорно установяване на държавата на пребиваване на жалбоподателя. Съдът споделя виждането на ответника, че получените от компетентната институция на Германия документи са официални, но не и че в тях са отразени обстоятелства относно страната на пребиваване на жалбоподателя. Това е така поради факта, че в тези документи липсват попълнени каквито и да е други данни за лицето, освен периодите на трудовата му заетост, за положението на лицето - естеството на упражняваната дейност, семейното положение, източници на доходи, жилищно положение и т.н., поради което не би могло да се стигне до извод, че германската институция е извършила преценка за мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя съобразно правилата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Настоящият състав счита, че само в такава хипотеза може да се прецени налице ли е съгласие за обстоятелствата между компетентните институции на две държави-членки.

Още в жалбата до административния орган И. е посочил като единствено обстоятелство, свързващо го с Германия, периодична, срочна трудова заетост там с цел реализиране на по-високи доходи, които да вложи в България. Не е ясно на какво основание административният орган се позовава на предоставените от Германия структурни електронни документи, за да приеме, че според него Германия е удостоверена като държава на пребиваване. Посоченият адрес, на който последно е живял жалбоподателят, е свързан с времето на полагане на трудовата му дейност и от него не може да се прави извод, че същият е пребивавал там трайно. Не е попълнено и полето „допълнителна информация“, каквато е практиката в такива случаи.

В случая ответният административен орган се е опитал да изследва, съобразно изброените в чл. 11, § 1 от регламент (ЕО) № 987/2009 критерии, определени обстоятелства, изисквайки от приходната администрация и от МВР данни за заплащани данъци върху доходите и за извършени от лицето пътувания в чужбина. От получената информация обаче са изведени некореспондиращи със съдържанието й изводи. Така например от НАП е изискана информация за заплатени данъци върху доходите на жалбоподателя. При положение, че по делото не е спорно, че жалбоподателят не се явява командировано лице, както при липса на данни да е осъществявал дейност едновременно и на територията на България, очаквано получената информация е, че И. не е подавал за процесния период до 2023 г. годишни данъчни декларации по ЗДДФЛ и не е заплащал данъци върху доходите си в България. Тази информация обаче не води до извод, че центърът на жизнените му интереси, който е основният показател за определяне на мястото на обичайно пребиваване, е държава, различна от България. По същия начин информацията за пътуванията му в чужбина не води до извод, че държавата на пребиваване е Германия. Напротив, видно от справките И. се е завръщал до страната по произход често, тук са роднините му.

Не може да бъде игнориран и фактът, че след завръщането си в страната по произход той е продължил да търси работа именно в тази страна, където пребивава, като не се спори, че полага труд в [населено място].

В този смисъл е налице и практика на ВАС – решение № 12598/25.09.2019 г. по адм. д. № 13206/2018 г., решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. д. № 15067/2018 г. и др.

От съвкупната преценка на данните по делото се доказа, че жалбоподателят е инвестирал финансови средства за обзавеждане на отредено му жилище, които средства вероятно не би инвестирал, ако не възнамеряваше да се установи трайно в страната си по произход, в която и в момента извършва трудова дейност.

По тези съображения решението на директора на ТП на НОИ следва да бъде отменено, както и потвърденото с него разпореждане, а административната преписката да бъде върната на длъжностното лице, издало разпореждането, за ново произнасяне по същество, при което относно определяне приложимостта на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 следва да се имат предвид мотивите на съда, изложени в настоящото решение.

При този изход на делото и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК искането на представителя на жалбоподателя за присъждане на разноски е основателно. На жалбоподателя следва да се присъдят направените разходи за държавна такса – 10 лева, и адвокатско възнаграждение – 500 лева, съгласно представен договор за правна защита и съдействие, както и разписка за платената сума.

Воден от горното и на основание чл. 118, ал. 3 от КСО във вр. с чл. 172, ал. 2, пр. второ от АПК Административен съд – Русе, II-ри състав

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 1040-17-8/27.01.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него разпореждане [номер]-03-78-3/05.12.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица

ВРЪЩА преписката на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе за ново произнасяне по заявление вх. № 701-03-81/06.11.2023 г. на И. И. И., съобразно дадените указания по тълкуване и прилагане на закона.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт, [населено място] да заплати на И. И. И. сумата от 510 лева, представляваща разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване.