Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. Перник, 06.04.2016 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД - Гражданска колегия, в открито заседание на 10.03.2016 г., VІІІ-ми състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Кристиан Петров
при секретаря Н.С. като разгледа гр.дело № 09558 по
описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени
са искове по чл. 415 ГПК от “Сосиете Женерал Експресбанк” АД срещу И.Р. за
установяване, че дължи: 1/ на осн. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 4 ЗПотр.К (отм.)
сумата 19 387,29 лв. – неплатена главница по предоставен кредит съгласно
договор Експресо № 103169/28.01.2009 г., ведно с лихва за забава в размер на
16,25% върху главницата от заявлението по чл. 410 ГПК – 13.10.2015г. до
изплащането; 2/ на осн. чл. 430,
ал. 2 ТЗ сумата 2884,59 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода
12.10.2012г. – 12.10.2015г.; 3/ на осн. чл. 92 ЗЗД сумата 1984,31 лв. – неустойка
за забава в изплащането на главницата за периода 12.10.2012г. – 12.10.2015г.,
за които суми в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. №
06856/2015 г. по описа на ПРС, срещу която ответникът е възразил.
Ответникът
в срока по чл. 131 ГПК е подал писмен отговор, с който изцяло оспорва исковете
по основание и размер. Възразява банката
да е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и съответно да
е обявила на ответника предсрочната изискуемост по надлежен начин. При
условията на евентуалност възразява, че претендираните вземания са погасени по
давност.
Пернишкият районен съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид доводите и възраженията на
страните, приема от фактическа и правна страна следното:
По исковете по чл. 415 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ:
Установява се от договор Експресо № 103169/28.01.2009 г. (л. 13-20 от делото), че между ищеца, в
качеството на кредитодател - банка и ответника, в качеството му на кредитополучател-физическо лице, е възникнало правоотношение по
договор за кредит, по силата на който ищецът се е задължил да предостави на
ответника нетната сума от 19301,00 лв. (чл. 3.1 от договора), а последният се е
задължил да върне на ищеца предоставената му парична сума, разсрочено на 96
равни месечни вноски от по 307,84 лв., включващи заетата сума, възнаградителна
лихва на база годишен лихвен процент 12,06%, комисионни, застраховка, съгласно
погасителен план към договора (л. 21 -23 от делото), платими на 02-ро число на
текущия месец с първа падежна дата – 02.03.2009 г. Крайният срок за издължаване
на кредита е 02.02.2017г., като общата сума за връщане е 29 552,64 лв.
От съдържанието на
процесния договор с оглед предмета, страните и
съдържанието на правата и задълженията (качеството на кредитодателя - банка,
характера и съдържанието на договора-потребителски и времето на сключването му
– след 01.10.2006 г. и преди 12.05.2010 г., качеството на
кредитополучателя-физическо лице, съчетано с липсата на изключенията по чл. 3,
ал. 3, 4 и 5 ЗПотр.К (отм.), приложим на осн. § 5 от ПЗР на ЗПК), съдът прави
извода, че е налице договор за банков потребителски кредит по смисъла на чл. 430 ТЗ, вр. чл. 4 ЗПотр.К (отм.) и ЗКИ, приложими в конкретния случай. Договорът е
сключен в изискуемата се от чл. 430, ал. 3 ТЗ и чл. 6, ал. 2 ЗПотр.К (отм.) писмена
форма, и съдържанието на неговите клаузи, както погасителния план, неразделна
част от договора, с който кредитополучателят е запознат, са изцяло съобразени
със специалната уредба на този вид договори, което е удостоверил с положени
подписи, чието изявление не е оспорено и задължава съда да приеме, че частният
документ съставлява доказателство, че изявлението е направено от страните по
договора, съгласно чл. 180 ГПК. Поради това съдът приема, че договорът е породил валидно правоотношение между страните по
договор за банков потребителски кредит, който се регулира от разпоредбите на ТЗ,
ЗПотр.К и ЗКИ. С чл. 4 от договора
кредитополучателят е поел и задължение да заплаща и възнаградителна лихва върху
кредита за целия период, чийто размер видно от погасителния план е 10,25 %
годишно, като олихвяването се извършва ежемесечно. Съществуването на задължение
в тежест на кредитополучателя да заплаща лихва по сключен договор за банков
кредит, е посочено като един от съществените елементи на този вид търговска
сделка и в закона - чл. 430, ал.2 ТЗ,
както и е допустимо съобразно разпоредбите на ЗПотр.К. С клаузата на чл. 4, ал.
2 от договора страните са предвидили изрично правото на банката по процесния
договор за кредит едностранно, без постигане на изрична уговорка за това с
кредитополучателя, да променя размера на лихвените проценти, с оглед на което
да измени и размера на дължимата възнаградителна лихва. Договорът на основание
чл. 20а ЗЗД има силата на закон за тези, които са го сключили, поради което и
след като ответникът се е съгласил освен да върне получената в заем сума, и да
заплаща на банката лихва, като възнаграждение за ползване на предоставените му
парични средства, следва да се приеме, че той е обвързан от поетото с чл. 4 от
договора за кредит валидно задължение и дължи възнаградителна лихва.
Установява се от съдебно- икономическата експертиза (СИЕ), че ищецът е
предоставил на кредитополучателя сумата от 19700 лв. в съответствие с договора,
като кредитът е усвоен по разплащателната сметка на кредитополучателя. От
падежа на първата дължима вноска до подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 13.10.2015
г. доброволно са погасени вноските по кредита до 02.05.2009г. включително в
размер на 312,71 лв. – главница; 501,47 лв. – възнаградителна лихва и 29,90 лв.
– за застраховка или общо – 843,42 лв., като
след 02.05.2009г. и до подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 12.10.2015г. кредитополучателят
не е внасял суми за плащане на вноски по кредита. Решението на ищеца за
обявяване на предсрочна изискуемост на всички задължения по кредита е поради
неплащане/просрочване на всички вноски от 4-та до 80-та включително, съответно
първата с падеж 02.06.2009г. и последната 02.10.2015г. За периода 02.05.2009г.
- 12.10.2015г. неплатената главница е 19387,29 лв., неплатената възнаградителна
лихва е 8482,29 лв., неплатената нак. лихва е 6867,21 лв. и неплатената
застраховка е 493,83 лв. Тези задължения за периода 12.10.2012г. – 12.10.2015г.
са 2728,64 лв. – неплатена възнаградителна лихва, 161,01 лв. – неплатена
застраховка и 1984,31 лв. - неплатена наказателна лихва.
Основателно е възражението на
ответника, че волеизявлението на банката
за обявяване на кредита да предсрочно изискуем не е достигнало до знанието на
ответника-длъжник. Задълженията
на кредитополучателя за заплащане на месечните вноски по процесния договор за
кредит са срочни, доколкото в него страните са уговорили изрично датата, на
която всяко едно от тях следва да бъде изпълнено. Доколкото крайният срок за
връщане на кредита е 96 месеца, считано от 02.03.2009г., то падежът на цялото
задължение настъпва на 02.02.2017г., т.е. след подаването на заявлението по чл.
410 ГПК – 13.10.2015г. Съгласно т.18 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, при
предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков
кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи
кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в
договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на
чл.60, ал.2 от ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да
е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването й. Вземането, произтичащо от договор за банков
кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката –
кредитор по реда на чл.418 вр. чл.417, т.2 ГПК и чл.60, ал.2 от ЗКИ не е
изискуемо, независимо, че кредиторът се е позовал на предсрочната изискуемост
на целия остатък от кредита в исковата молба. Видно от представената покана за
уведомяване на длъжника-ответник, ведно с приложените към нея известие за
доставяне (л. 65-67 от делото) за задължението му към банката и че целият
остатък от кредита се обявява за предсрочно изискуем, то поканата до ответника е оформена с отбелязване "непотърсена". Упражняването
на правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем изисква
уведомлението да е достигнало до длъжника, като в случай, че фактическо
връчване не е осъществено, то кредиторът следва да е положил усилия за
откриване на длъжника. В този смисъл за надлежното уведомяване на длъжника,
съдът разглеждащ иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК,
следва да направи преценка на положените усилия по откриване на длъжника в
зависимост от обстоятелствата при всеки конкретен случай. Според съда всички
връчвания са неуспешни, тъй като по отношение на товарителниците/обратните
разписки с отбелязване "непотърсена", трайно установената съдебна
практика приема, че препоръчано писмо, върнато от куриер/поща с отметка
"непотърсено" не може да бъде прието за недоставено по вина на
получателя, респ. да се приеме за надлежно връчено (в този смисъл Решение № 144
от 10.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 946/2010 г., II т. о., ТК и др.). Ето защо, след като кредиторът не е уведомил
надлежно кредитополучателя за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита,
то и задължението му не е станало предсрочно изискуемо. В тази хипотеза
изискуеми са само вземанията, представляващи анюитентни вноски по кредита и
други акцесорни вземания (неустойки), които са с настъпил падеж към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (в този смисъл
решение № 139 по т.д.№ 57/2012г. на ВКС, ТК, І
отд., постановено по реда на чл. 290 ГПК).
Ето защо, вземането за неплатените
анюитентни вноски, включващи предоставената сума по кредита и договорната
възнаградителна лихва, е изискуемо и ликвидно единствено за вноските, чието
неплащане е дало основание на банката да обяви целия кредит за предсрочно
изискуем – тези с падеж от 02.06.2009 г. до 02.10.2015г., включително, които
при липса на други доказателства по делото следва да се приеме, че са в общ
размер на 17 549,30 лв. (14 820,66 лв. – главница и 2728,64 лв. –
възнаградителни лихви, съгласно СИЕ и представения погасителен план на л. 9 –
12 от делото, като в тази връзка съдът не кредитира СИЕ в частта за посочената
от вещото лице дължима главница до 12.10.2015г. в размер на 19387,29 лв.,
защото освен на цитирания погасителен план заключението противоречи и на
признанието на ищеца, направено и в исковата молба – стр. 3, абзац трети). По
тези съображения исковете за главницата са основателни за сумата 14 820,66 лв.,
като за разликата до предявените размери от 19387,29 лв. са неоснователни
поради неизискуемост на вземането на основание предсрочна изискуемост на
кредита към датата на подаване на заявлението. Претендираният от ищеца размер
на възнаградителните лихви е по-голям от размера им, установен от СИЕ, поради
което искът по чл. 422 ГПК,
вр. 430, ал. 2 ТЗ е основателен за сумата от 2728,64 лв. за процесния
период 12.10.2012г. – 12.10.2015г., а за разликата до пълния предявен размер от
2884,59 лв. е неоснователен.
Предвид доказаната
частична основателност на исковете за главница, съдът следва да разгледа и
възражението на ответника за изтекла погасителна давност. При договора за
заем/кредит е налице неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането на
сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то това не превръща
тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на заема на погасителни
вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на
длъжника на части – арг. за противното от чл. 66 ЗЗД. Това обаче не превръща
този договор в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по
договора, в който смисъл е решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. №
795/2010 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Следователно
погасителната давност за главницата е петгодишна. Падежът на главницата
настъпва на 02-ро число за съответния месец, считано от 02.03.2009г. (съгласно
договора за кредит) и на 02-ро число на всеки месец след това всяка анюитетна
вноска (вкл. главница) е станала изискуема, респ. е започнала да тече
погасителна давност. При положение, че искът е предявен след като са изтекли
пет години от възникване на вземането за главница, обаче не се погасяват всички
главници, а само тези, които са били дължими преди петгодишния срок от
предявяване на иска. Видно от СИЕ първата неплатена анюитетна вноската за главница
е с падеж 02.06.2009г., като и след това през целия период не са правени
плащания. Искът се счита предявен на 13.10.2015 г. – чл. 422, ал. 1 ГПК, като
считано пет години назад е погасено вземането за главници, дължими до
13.10.2010г. в размер общо на 2517,88 лв., изчислени от съда на осн. чл. 162 ГПК и въз основа на заключението на СИЕ, а за следващите падежирали и неплатени
анюитетни вноски за главници в размер на 12 302,78 лв. възражението е
неоснователно, тъй като от 02.11.2010г. - датата на следващата неплатена вноска
за главница, до 13.10.2015г. не са изтекли 5 години.
Предвид доказаната
частична основателност на исковете за възнаградителни лихви, съдът следва да
разгледа и възражението на ответника за изтекла погасителна давност. Падежът на
възнаградителната лихва настъпва на 02-ро число за съответния месец, считано от
02.03.2009г. (съгласно договора за кредит) и на 02-ро число на всеки месец след
това всяка анюитетна вноска (вкл. възнаградителна лихва) е станала изискуема,
респ. е започнала да тече погасителна давност. С оглед на това, след като искът
е предявен след като са изтекли три години от изискуемостта на вземането за
лихви, не се погасяват всички лихви, а само тези, които са били дължими преди
тригодишния срок от предявяване на иска – чл. 111, б. В ЗЗД. Искът се счита
предявен на 13.10.2015 г. – чл. 422, ал. 1 ГПК, като считано три години назад е
погасено вземането за възнаградителни лихви за времето от 02.06.2009г. до
12.10.2012 г. в общ размер на 5740,65 лв., изчислени от СИЕ (поради което и в исковото производство ищецът претендира
сумата за възнаградителна лихва за периода 12.10.2012г. – 12.10.2015г.). За
времето след това до 13.10.2015г. ответникът дължи лихви в размер на 2728,64 лв., изчислени от СИЕ, за който
период и сума възражението е неоснователно, тъй като от 02.11.2012г. – първата
дата от претендирания период за неплатена вноска за възнаградителна лихва, до 12.10.2015г.
не са изтекли 3 години.
Ищецът претендира лихва за забава в размер на 16,25% върху
главницата от заявлението по чл. 410 ГПК – 13.10.2015г. до изплащането, но
претендираният размер не е съобразен с обстоятелството, че размерът на
законната лихва е нормативно определен, на основание чл. 86, ал.2 ЗЗД - основният лихвен процент на Българската народна банка за
периода, увеличен с 10 пункта, установен в ПМС № 72/1994 г. на МС за
определяне законната лихва по просрочени задължения в левове и валута (отм.),
ПМС 100/29.05.2012 г. (отм.), съответно действащото понастоящем ПМС № 426 на
МС от 18.12.2014 г. Ето защо, следва да бъде установено, че
ответната страна дължи законна лихва върху неизплатената и непогасена по
давност сума за главницата от 12 302,78 лв., след подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане, а за разликата до 16,25% претенцията следва
да се отхвърли.
По иска по чл. 415 ГПК, вр. чл.92, ал. 1 ЗЗД:
Ищецът претендира сумата 1984,31 лв. - наказателна лихва за забава в изплащането на анюитентните
вноски за периода 12.10.2012г. – 12.10.2015г. В чл. 10 от процесния договор е предвидено, че кредитополучателят
дължи наказателна надбавка върху просрочените погасителни вноски в размер на 6
пункта над номиналната лихва. Тълкувайки тази
клауза, съдът намира, че страните по недвусмислен начин са уговорили неустойка за забава, независимо от посочването й като
наказателната надбавка, защото вземането освен обезщетителна и обезпечителна
функция има и санкционен характер, идентична на гаранционно-обезпечителната
функция на неустойката - да стимулира кредитополучателя към изпълнение, именно поради
което съдът е квалифицирал иска по чл.92, ал. 1 ЗЗД. С
оглед приетото, че вземането за неплатените
анюитентни вноски е изискуемо и ликвидно единствено за вноските, чието
неплащане е дало основание на банката да обяви целия кредит за предсрочно
изискуем – тези с падеж от 02.06.2009 г. до 02.10.2015г., включително, следва че
по идентични съображения изискуеми са и само тези акцесорни вземания за неустойки,
които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение. При липса на други доказателства по делото следва да се
приеме, че дължимите неустойки за периода 12.10.2012г.
– 12.10.2015г. са в общ размер на 1984,31 лв., съгласно СИЕ. Ето защо, съдът
намира иска за процесния период за доказан по
основание и размер общо за сумата 1984,31 лв.,
за която сума и период е предявена претенцията.
Предвид доказаната основателност на исковете за неустойката за
забава, съдът следва да разгледа и възражението на ответника за изтекла
погасителна давност. Давностният период при вземане за неустойка за забава,
следва да се определи за три години преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – чл. 111, б. Б ЗЗД, като се счита погасена неустойката за забава, дължима
преди тригодишния период, по който въпрос има създадена задължителна съдебна
практика при действието на новия ГПК (определение № 447 от 23.07.2009 г. на ВКС
по т. д. № 336/2009 г., II т. о., ТК, решение № 24 от 17.02.2009 г. по т. дело
№ 574/2008 г. на ВКС, ТК). В конкретния случай, падежът на анюитетната вноска
настъпва ежемесечно, считано от 02.03.2009 г., от когато става изискуема, респ.
тече и погасителна давност. Последното плащане на анюитетна вноска е за падежна
дата 02.05.2009 г., като след това липсва плащане, т.е. от 02.06.2009 г. и ежемесечно
след това всяка анюитетна вноска е станала изискуема, респ. се е дължала неустойка
за забава за всеки изминал месец след изпадане на длъжника в забава, считано от
02.06.2009г., първата неплатена анюитетна вноска, от когато е започнала да тече
и погасителна давност за неустойките за забава по чл. 111, б. Б ЗЗД. Искът се счита
предявен на 13.10.2015 г. – чл. 422, ал. 1 ГПК, като считано три години назад е
погасено вземането за неустойка за времето от 02.06.2009г. до 12.10.2012 г. в
общ размер на 6867,21 лв., изчислени от СИЕ (поради което и в
исковото производство ищецът претендира сумата 1984,31 лв. за периода
12.10.2012г. – 12.10.2015г.). За времето след това до 13.10.2015г. ответникът
дължи неустойка в размер на 1984,31 лв.,
изчислени от СИЕ, за който период и сума възражението е неоснователно, тъй като
от 02.11.2012г. - първата дата от претендирания период за дължима неустойка за
забава, до 12.10.2015г. не са изтекли 3 години.
По разноските:
Съгласно ТР № 4 от 18.06.2014 г. на
ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК,
съдът по исковото производство, съобразно изхода на спора разпределя отговорността
за разноските както в исковото, така и в заповедното производство.
Ищецът
претендира и доказва разноски в исковото производство общо от 1586,55 лв., от
които 206,55 лв. – заплатена ДТ, 120 лв. – възнаграждение за вещо лице и 1260,00
лв. - ю.к. възнаграждение (съгласно представените доказателства и списък по чл.
80 ГПК с посочен размер на ю.к. възнаграждение – л. 60 от делото), които му се
дължат в съотношение 17 015,73/24 256,19 (уважената част и целия претендиран
размер), т.е. дължимите на ищеца разноски възлизат на сумата 1112,96 лв.
Ответникът
доказва разноски общо от 1800 лв. - заплатено адв. възнаграждение (съгласно
договор за правна защита – л. 50 от делото и списък по чл. 80 ГПК), които му се
дължат в съотношение 7240,46/24 256,19 (отхвърлената част и целия
претендиран размер), т.е. има право на разноски от 537,30 лева.
Подлежат на намаляване и направените
от ищеца разноски в заповедното производство в размер на 763,70 лв. – заплатена
ДТ, които му се дължат в съотношение 17
015,73/24 256,19 (уважената част и целия претендиран размер), т.е. дължимите на
ищеца разноски възлизат на сумата 535,73 лв.
Предвид изложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл. 415 ГПК по отношение
на И.И.Р., ЕГН ********** ***, съдебен адрес:***, офис 7 (чрез адв. Т.Х.), че
дължи на “Сосиете Женерал Експресбанк” АД, ЕИК *********, гр. Варна, бул.
Владислав Варненчик № 92: 1/ на осн. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 4 ЗПотр.К
(отм.) сумата 12 302,78 лв. – неплатена главница по предоставен кредит
съгласно договор Експресо № 103169/28.01.2009 г., ведно със законната лихва за
забава върху главницата, считано от заявлението по чл. 410 ГПК – 13.10.2015г.
до изплащането; 2/ на осн. чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата 2728,64 лв. – договорна
възнаградителна лихва за периода 12.10.2012г. – 12.10.2015г.; 3/ на осн. чл. 92 ЗЗД сумата 1984,31 лв. – неустойка за забава в изплащането на главницата за
периода 12.10.2012г. – 12.10.2015г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№ 06856/2015 г. по описа на ПРС, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 4 ЗПотр.К (отм.) за
сумата над 12 302,78 лв. до пълния предявен размер от 19387,29 лв., и иска по чл. 430, ал. 2 ТЗ за
сумата над 2728,64 лв. до пълния предявен размер от 2884,59
лв., както и претенцията за лихва за забава в
размер на 16,25% върху главницата от заявлението по чл. 410 ГПК – 13.10.2015г.
до изплащането,
КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА И.И.Р., ЕГН **********
***, съдебен адрес:***, офис 7 (чрез адв. Т.Х.), да заплати на “Сосиете Женерал
Експресбанк” АД, ЕИК *********, гр. Варна, бул. Владислав Варненчик № 92, сумата
1112,96 лв. - разноски по исковото
производство.
ОСЪЖДА “Сосиете Женерал
Експресбанк” АД, ЕИК *********, гр. Варна, бул. Владислав Варненчик № 92, да
заплати на И.И.Р., ЕГН ********** ***, съдебен адрес:***, офис 7 (чрез адв. Т.Х.),
сумата 537,30 лв. - разноски по
исковото производство.
ОСЪЖДА И.И.Р., ЕГН **********
***, съдебен адрес:***, офис 7 (чрез адв. Т.Х.), да заплати на “Сосиете Женерал
Експресбанк” АД, ЕИК *********, гр. Варна, бул. Владислав Варненчик № 92, сумата
535,73 лв.
- разноски по заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Пернишкия
окръжния съд в 2-седмичен срок от връчването на страните.
След влизане в сила на решението, ч. гр.
дело № 06856/2015 г. по описа на ПРС да се върне на съответния състав, като се
приложи заверен препис от решението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: