Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 21.06.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Г въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и първи март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при секретаря Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 10729 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № I-45-12771 от 10.08.2016
г., постановено по гр. д. № 15428/2015 г., по описа на Софийски районен съд,
ГО, 45 състав, е признато за установено по предявените искови претенции по реда
на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.ф.с.“ ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление,***, срещу Г.С.В., с ЕГН ********** *** на основание чл. 79, ал.
1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 4 от ЗПК /отм./ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че Г.С.В.
дължи на „Т.ф.с.“ ЕАД сумата от 2 498, 34 лв. /две хиляди четиристотин
деветдесет и осем лева и тридесет и четири стотинки/ - главница, дължима по
договор за предоставяне на кредит - Транскарт на физическо лице от 30.07.2007
г. и анекс от 09.10.2008 г., сумата от 1902, 23 лв. /хиляда деветстотин и два
лева и двадесет и три стотники/ - договорна лихва за периода от 30.11.2011 г.
до 31.10.2014 г., сумата от 561 лв. /петстотин шестдесет и един лева/ -
договорни такси, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
24.11.2014 г. до окончателното изплащане на вземането, като са отхвърлени исковите
претенции за главница за сумата над 2 498, 34 лв. до първоначално претендирания
размер от 2 498, 74 лв. /две хиляди четиристотин деветдесет и осем лева и
седемдесет и четири стотинки/, за лихва за забава за периода от 01.11.2009 г.
до 23.11.2011 г., като погасен по давност, и за договорни такси за сумата над
561 лв. до първотачално претендирания размер от 752 лв. /седемстотин петдесет и
два лева/, като погасен по давност. С решението е осъдена Г.С.В. да заплати на
„Т.ф.с.“ ЕАД на основание чл. 81 от ГПК във връзка с чл. 78, ал. 1 от ГПК,
сумата от 99, 23 лв. /деветдесет и девет лева и двадесет и три стотинки/,
представляваща направени по делото разноски в производството по издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 09.12.2014 г.
по гр. д. № 64435/2014 г. по описа на СРС, 45 състав, като ответницата е
осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 407,
27 лв. /четиристотин и седем лева и двадесет и седем стотинки/, представляваща
направени по делото разноски. С решението е осъден ищецът „Т.ф.с.“ ЕАД да
заплати на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 22, 29 лв.
/двадесет и два лева и двадесети девет стотинки/, представляваща направени по
делото разноски.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба от ответницата Г.С.В., чрез
адв. П.Т. в частта, в която са уважени предявените искове, като счита решението за неправилно, незаконосъобразно и необосновано и постановено при допуснати нарушения на
процесуалните и материалните правила. Във въззивна
жалба са изложени твърдения, че както
бил установил първоинстанционният съд, клаузата на чл. 5, ал. 1, б. „б“ от
договора за кредит била неравноправна, тъй като била предварително изготвена от
ищеца, а не индивидуално уговорена, и не отговаряла на изискването за
добросъвестност, тъй като не позволявала на кредитополучателя да възрази срещу
капитализирането на лихвата. Твърди, че след като първоинстанционният съд бил
установил неравноправния характер на клаузата, то същата била нищожна и
жалбоподателят не следвало да доказва възражението си. Поради тази причина
навежда аргументи, че присъдените суми за договорна лихва и за такси не се
дължали. На следващо място твърди, че договорът изцяло бил нищожен, тъй като
противоречал на чл. 1, ал. 6, т. 1 ЗКИ и на Наредбата за електронните платежни
инструменти, тъй като ищецът не представлявал банка и не притежавал лиценз за
издаване на електронни пари. В договора не се съдържало задължение за заплащане
на такса за извлечения и напомнителна такса и жалбоподателят не бил запознат
със съдържанието им. Евентуално поддържа възражението си за изтекла погасителна
давност по отношение на главницата, лихвите и таксите, като твърди, че същите
представлявали периодични задължения, които се погасявали с краткия тригодишен
давностен срок. Твърди, че вземането за главница било станало изискуемо на
30.07.2009г., когато действието на договора било прекратено поради изтичане на
срока му. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т.ф.с.“ ЕАД, чрез
адв. Ц. Г., изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, като
счита същата за неоснователна. Поддържа, че клаузата на чл. 5, ал. 1, б. „б“ от
договора била индивидуално уговорена, тъй като макар да била изготвена
предварително, кредитополучателят имал възможност да влияе на съдържанието ѝ,
бил запознат напълно с нея при сключване на договора и с подписа си я бил
приел. Също така поддържа, че посочената клауза не отговаряла на критериите за
неравноправност по чл. 143 ЗЗП. Правилно първоинстанционният съд бил приел
възражението за недължимост на това основание за недоказано. Поддържа, че тъй
като не извършвал дейност по публично влогонабиране, ищецът не бил длъжен да
притежава лицензия по ЗКИ за заемите, които отпускал. Това се установявало и от
правилата на Закона за потребителския кредит. На следващо място твърди, че
издадената карта не позволявала достъп до електронно регистрирани пари, а
извършване на транзакции само в определени търговски обекти, сключили договор с
ищеца. Предметът на сключения договор бил предоставяне на заем, а не издаване
на карта. Евентуалната липса на необходим лиценз касаела единствено
административната отговорност на ищеца, не и валидността на договора. Навежда
аргументи за неоснователност на възражението за давност, твърди, че договорът
не бил прекратен на сочената от жалбоподателя дата и вземанията били единни, не
периодични. Поддържа, че при сключване на договора жалбоподателката се била
запознала с ценовите листи и приложимите такси и не била оспорила издаваните ѝ
извлечения. Моли съдът да отхвърли жалбата. Пред въззивния съд претендира
разноски.
Софийски градски
съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна
страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
Производството се развива след постъпване на възражения против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.ф.с.“ ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.
По делото не е спорно, а и от представения договор за предоставяне на кредит – Транскарт на физическо лице от 30.07.2007 г. се установява, че на посочената дата между „Т.ф.с.“ ЕАД и Г.С.В. е сключен договор по-силата, на който „Т.ф.с.“ ЕАД предоставя на Г.С.В. револвиращ кредит с горна граница (кредитен лимит) в размер на 1600 лв., като горната граница на револвиращия кредит не ограничава начисляването на лихви по усвоения кредитен лимит съгласно условията на договора и начисляването на такси, съгласно ценовата листа на „Т.ф.с.“ ЕАД, която била неразделна част от договора. По делото е представен и анекс към договор за предоставяне на кредит - Транскарт на физическо лице от 09.10.2008 г., сключен между „Т.ф.с.“ ЕАД и Г.С.В., съгласно който от датата на подписването на анекса ищецът предоставя на ответницата кредит в размер на 2500 лв., като всички останали клаузи по договора оставали непроменени. В анекса изрично е посочено, че същият представлява неразделна част от договора за предоставяне на кредит - Транскарт на физическо лице.
По делото са представени Общи условия за издаването и ползване на кредитна карта транскарт, в които е посочено, че са приети с решение на съвета на директорите на „Т.ф.с.“ ЕАД на 29.09.2006 г. и били допълнени на 05.06.2007 г. и представлявали неразделна част от договора за предоставяне на кредит - Транскарт на физическо лице. По делото са представени и ценовите листи за обслужване на кредитни карти – транскарт, както и справка за дълга на ответницата за периода 18.08.2007 г. – 31.10.2014 г.
По делото е представена и съдебно-счетоводна експертиза, от която се установява, че дължимата от ответницата главница по предоставения договор за кредит възлизала на 2498.34 лв. Вещото лице е посочило, че дължимата договорна лихва за периода от 01.11.2009 г. до 31.10.2014 г. е в размер на 1902.23 лв., като размерът на дължимите такси за обслужване на кредита били в размер 752 лв. От така представената експертиза се установява, че последното направено погашение от страна на ответницата било на 03.12.2010 г.
Въззивният съд приема, че по делото е несъмнено установено, че страните са сключили договор за кредит, като между тях не се спори, че ищецът е изпълнил задължението си да отпусне уговорената парична сума. Между страните не се спори, че ответницата е внесла по кредитната карта сумата от 2325.80 лв., което се установява и от приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза.
Настоящият съдебен състав приема, че ищцата се ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори, въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета. Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП, чрез която в българското законодателство е транспониран чл. 3 от Директива 93/13/ ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при определените неизчерпателно посочени от законодателя хипотези, между които – предвидената от търговеца възможност да променя едностранно условията по договора въз основа на непредвидено в него основание. По силата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите с потребител са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.
Защитата на по слабата страна – т. нар. потребителска защита е изключена в хипотезата, когато клаузата е индивидуално уговорена с потребителя – арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, като когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказването пада върху него.
Кредитополучателят /потребителят/ е в положението на по-слаба страна в отношенията си с кредитора, както от гледна точка на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност – положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително условия, без да може да повлияе на съдържанието им. Клаузите на договорите за кредити, както и Общите условия към тях, не следва да нарушават основни принципи, в т.ч. и този на равнопоставеност, на който се основават отношенията между кредитора и потребителя, както и императивни разпоредби на закона.
По отношение на наведените във въззивната жалба доводи за неравносправност на клаузата в чл. 5, ал. 1 б. „б“ от договора за предоставяне на кредит – Транскарт на физическо лице от 30.07.2007 г., настоящият състав намира следното: Съгласно посочения текст ако до 15-то число на даден месец кредитополучателят не погаси общото задължение по кредита, натрупано към последната дата на предходния месец и посочено в последното месечно извлечение, считано от 16-то число на месеца върху текущия размер на общото задължение по кредита започва да се начислява лихва , която е в размер на 18 % годишно по карта Трабнскарт Класик и 14.64 % по карта Транскарт Голд. На последната дата на всеки месец начислената лихва се прибавя към общото задължение по кредита, за което кредиполучателя дава изрично съгласие с подписването на настоящия договор. В случая ищецът не е доказал пълно и главно, че спорните между страните клаузи са индивидуално уговорени. Напротив, ищецът по делото не само не оспорва това обстоятелство, но в отговора на въззивната жалба изрично посочва, че процесния договор бил изготвен предварително, което било практика на дружеството. Съдът не възприема твърденията на въззиваемия – ищец, който посочва, че тъй като договора бил написан ясно и разбираемо въззивникът- ответник е можел да вземе решение дали да сключи договора при тези условия и след като същият се е съгласил да сключи договора е дал съгласие начислената към всеки месец лихва да се прибавя към общото задължение. Разпоредбата на чл. 5, ал. 1 б. „б“, изр. 2 от договора за предоставяне на кредит – Транскарт на физическо лице от 30.07.2007 г. предвижда на последната дата на всеки месец начислената лихва да се прибавя към общото задължение по кредита, като това капитализиране на лихвата дава възможност на ищеца по делото да увеличава размера на главницата по кредита без реално така посочените суми да са били усвоени от кредитополучателя. Същевременно не е предвидена възможност за кредитополучателя да се откаже от договора за кредит, ако вследствие на увеличаването стойността на кредита, окончателната сума е значително завишена в сравнение с уговорената при сключването на договора. Тази уговорка не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателя.
С оглед на гореизложеното разпоредбата на чл. 5, ал. 1 б. „б“, изр. 2 от договора за предоставяне на кредит – Транскарт на физическо лице от 30.07.2007 г. се явява неравноправна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП се явява нищожна. Доколкото ищецът обосновава претенцията си за заплащане на сумата от 1902.23 лв. на основание на посочения текст от договора, който беше обявен за нищожен настоящият състав намира, че така предявената претенция следва да бъде изцяло отхвърлена.
По отношение на релевираното възражение във въззивната жалба за неравноправност на чл. 5, ал. 3 от процесния договор, в който се предвижда, че ищецът може едностранно да променя лихвите, таксите и размера на минималната погасителна вноска, приложими по договора, настоящият състав намира същото за основателно. Сумите, дължими за лихви и таксата за управление, представляват цената на заетите парични средства. Клаузите, които дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят в такива случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, по принцип са неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 12 от Закона за защита на потребителите/в сила от 10.06.2006 г./. В разпоредбата на чл. 143, ал. 3, т. 1 от ЗЗП обаче законодателят е предвидил изключение от това правило за сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки и услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Основният критерий за приложимостта на изключението е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор. Тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143 от ЗЗП, тъй като увеличението на престацията не зависи от неговата воля. За да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин/чл. 147, ал. 1 от ЗЗП/. Потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. При съмнение обаче съдът има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин/чл. 147, ал. 2 от ЗЗП/, във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата/чл. 145, ал. 1 от ЗЗП./.
Според чл. 5, ал. 3 от процесния договор между страните ищецът има право едностранно да променя размера на годишната такса за управление и обслужване на кредита. В тази клауза не са посочени никакви външни причини, независещи от ищеца, които биха могли да доведат до промяната на размера на таксата. Следователно към клаузата не може да се приложи изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, поради което тя е неравноправна и нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Съгласно представените към исковата молба ценови листи е видно, че ищецът едностранно е изменил размера на напомнителната такса и такса за месечно извлечение. В първоначалната ценова листа е договорена напомнителна такса в размер на 5 лв., която такса с ценовата листа от 15.04.2009 г. е увеличена на 10 лв., а с ценовата листа от 01.08.2010 г. е изменана на 15 лв., по същия начин стои и въпроса с месечното извлечение в първоначалната листа е предвидено месечното извлечение да бъде безплатно, като с последващите изменения размерът на същото е увеличен до 1 лв. С оглед на гореизложеното поради нищожността на чл. 5, ал. 3 от процесния договор сумите, които са начислени с последващите изменения на ценовите листи се явяват недължими, като ищецът е начислил неправомерно такси в общ размер от 588 лв., за целия период на договора.
Неоснователно се явява наведеното във въззивната жалба възражение за нищожност на процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 2, ал. 2 от ЗКИ. Не може да бъде споделен доводът във въззивната жалба, че ищцовото дружество е извършвало банкова дейност по смисъла на ЗКИ. Съгласно чл. 2, ал. 1 от ЗКИ (ДВ, бр. 52 от 2007 г., в сила от 3.07.2007 г.) относима към датата на сключването на процесния договор - 30.07.2007 г. банка е юридическо лице, което извършва публично привличане на влогове или други възстановими средства и предоставя кредити или друго финансиране за своя сметка и на собствен риск, т. е. съществената характеристика на банките, е че предоставят кредити от набраните средства чрез публично привличане на влогове. По настоящото дело няма данни ищцовото дружество да е осъществявала такава дейсност, тъй като кредитирането е осъществявано със собствени средства. В настоящият случай по силата на заемното правоотношение ответникът е получил парични средства със задължението да ги върне при условията, описани в договора от 30.07.2007 г., който е действителен, тъй като не се установява предоставените парични средства да са с произход привлечени и възстановими средства и следователно предоставянето им в заем не представлява банкова дейност по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗКИ. Условията за издаване и използване на картата регламентирани в изготвените от издателя общи условия и формират съдържанието на паралелно съществуващо правоотношение между страните. Дори и да се приеме, че то е нищожно поради противоречие със закона неговата недействителност не засяга валидността на договора за заем - макар кредитната карта да е улеснила усвояването на предоставените парични средства, заемът е получен с предоставяне на парите на разположение в платежната сметка на ответника и след като реално той ги е използвал, дължи връщането им.
Тъй като във въззината жалба ответникът поддържа възражението за погасяване на задълженията си по давност, поради периодичния характер на същите, то същото следва да бъдат разгледано. Съгласно чл. 4, ал. 1 от процесния договор, същият е сключен за срок от 24 месеца. Характерно за револвиращия кредит /какъвто е договорът за кредитна карта/ е, че в него не е уговорен брой на погасителните вноски на предоставената сума. Възникването, падежът и размерът на задължението за погасяване нито са определени в договора, нито са определяеми, а зависят изцяло от поведението на длъжника. От друга страна, периодично е това плащане, което е нееднократно и не се изчерпва с едно единствено предаване на пари или заместими вещи. Характерно за периодичните плащания е, че длъжникът трябва да престира нееднократно в даден период от време като е ирелевантно как е определен интеревалът от време - по дни, седмици, месеци, години, с изтичането на който настъпва изискуемостта на задължението. За да бъде едно задължение периодично по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД е без значение дали размерът на отделните периодични плащания е еднакъв или различен, обединяващо е, че всички периодични плащания имат за свой източник един и същ правопораждащ факт / Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълкувателно дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС/. Процесното вземане за плащане на заетата сума няма посочените в тълкувателното решение характеристики на периодично плащане - не е налице уговорена периодичност на изпълнението на задължението за връщане на предоставените и разходвани суми от кредитния лимит, а кредитополучателят дължи връщане на заемната сума с изтичането на срока на договора или при настъпване на предсрочна изискуемост. За да е налице периодичност на плащанията следва да са уговорени минимум три задължения и поне два периода, които определят падежите им. По горните съображения съдът намира, че задължението за плащане на усвоената заемана сума няма характер на периодично, поради което не попада в хипотезата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, а се погасява с изтичането на общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД.
Страните спорят, относно обстоятелството, кога е настъпила изискуемостта на вземането. Ответницата навежда твърдения, че вземането е станала изискуемо на 30.07.2009 г., когато съгласно чл. 4, ал. 1 процесния договор бил изтекъл и всички по него вземания са станали изискуеми. Въззиваемата страна не се позовава на предсрочна изискуемост на вземането, а на изтичане на крайния срок за погасяване на кредитното задължение. Същността на договорения и отпуснат револвиращ кредит /отворен или възобновяем/ е кредитополучателят да разполага с фиксиран кредитен лимит, който може да се използва свободно по негов избор, но особеното е, че всеки месец трябва да се погасяват натрупаните лихви и използваната част от кредита или части от тях. Съгласно чл. 4, ал. 1 от процесния договор срокът за ползване на кредита е 24 месеца, като в ал. 2 от същия член е предвидено, че ищецът си запазва правото да неограничен пъти да продължава срока на ползване на кредита служебно, ако в срока до 30 дни преди изтичането на срока на ползване на кредита длъжникът не заяви, че желае прекратяване на договора. От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че ответницата е продължила да усвоява суми по кредита след изтичането на първоначалния двадесет и четири месечен срок, а именно 09.11.2009 г., като по делото не е представено и заявление за прекратяване на договора след изтичането на първоначалния срок. Поради което може да се приеме, че срокът на действие на договора е бил продължен с оглед разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от договора за кредит от 30.07.2007 г. и вземането е станала изискуемо след изтичането продължения с нови двадесет и четири месеца срок на договора, а именно 30.07.2011 г. Искът за вземането за главница се смята за предявен с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /чл. 422, ал.1 ГПК/. В настоящия случай заявлението е подадено на 24.11.2014 г. - преди изтичане на давностния срок. Ето защо съдът намира, че задължението за плащане на заемната сума не е погасено по давност и се дължи в претендирания размер от 2498.34 лева.
Настоящият въззивен състав намира, че не следва да изследва въпроса дали вземането за сумата от 1902.23 лв. е погасено по давност, доколкото вече беше прието, че същата не се явява дължима на друго основание, а именно поради нищожност на клаузата от договора, по която се претендира. По отношение на вземането за такси, то същите съгласно цитираното по-горе Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълкувателно дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС представляват периодични плащания по смисъла на чл.111, б. „в” ЗЗД и за тях се прилага кратката тригодишна давност, поради което всички вземания за такси преди 23.11.2011 г. са погасени по давност. Съгласно ССчЕ за периода 30.11.2011 г. – 31.10.2014 г. ищецът претендира сумата от 561 лв., представляваща договорни такси по кредита. С оглед на гореизложеното по отношение на нищожността на клаузата на чл. 5, ал. 3 от процесния договор ищецът неправомерно е извършил едностранно изменение на дължимите суми за такси, поради което е начислил в повече сумата от 386 лв. от непогасеното по давност задължение от 561 лв. за периода 30.11.2011 г. – 31.10.2014 г., поради което размерът на дължимото вземане на ищеца за такси по договора за периода 30.11.2011 г. – 31.10.2014 г. възлиза на сумата от 175 лв.
Неоснователно се явява направеното във въззивнат жалба оплакване, че въззивникът не бил запознат с ценовата листа на издателя и същият недължи такси. В договора за кредит от 30.07.2007 г. е обективирана декларация от страна на кретитоплучателя, че всички разходи по обслужването на издадените карти ще бъдат заплащани съгласно общите условия и ценовата листа на издателя, откъдето можем да направим извода, че на ответника не само му е била известна ценовата листа на ищеца, но това обстоятелство изрично е договорено между страните, което по никакъв начин не може да обоснове твърдението му, че не е бил запознат със същата.
По изложените съображения въззивнате жалба, се явява частично, поради което решението, следва да бъде отменено в частта, в която е прието за установено, че Г.С.В. дължи на ищеца сумата от 1902, 23 лв. /хиляда деветстотин и два лева и двадесет и три стотники/ - договорна лихва за периода от 30.11.2011 г. до 31.10.2014 г., както и в частта, в която е прието за установено, че Г.С.В. дължи договорни такски на „Т.ф.с.“ ЕАД над сумата от 175 лв. до присъдения размер от 561 лв. Решението следва да бъде отменено и в частта, в която ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК да заплати на ищеца сумата от 531,36 лв., представляваща разноски в исковото производство, както и сумата от 412,91 лв., представляваща разноски в заповедното производство. Решението следва да бъде отменено и в частта, в която ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата над 233.44 лв., до присъдения размер от 407.27 лв., представляваща разноски в исковото производство, както и за сумата над 53.46 лв. до присъдения размер от 99.23 лв., представляваща разноски в заповедното производство.
При този изход на спора претенцията както на въззивника така и на въззиваемия за сторените пред въззивния съд разноски са основателни, но доколкото и двете страни не са представили доказателства за сторените разноски такива не следва да се присъждат. С оглед частичната неоснователността на предявените искове ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от още 265.71 лв., представляваща направените разноски пред СРС.
С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.
Воден от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
I-45-12771 от 10.08.2016 г., постановено по гр. д. № 15428/2015 г., по описа на
Софийски районен съд, ГО, 45 състав, в
частта в която е признато за установено по по предявените искови претенции
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.ф.с.“ ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление,***, срещу Г.С.В., с ЕГН ********** *** на основание на
основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 4 от ЗПК /отм./ и чл. 86, ал. 1
от ЗЗД, че Г.С.В. дължи на „Т.ф.с.“ ЕАД сумата от 1902, 23 лв. /хиляда
деветстотин и два лева и двадесет и три стотники/ - договорна лихва за периода
от 30.11.2011 г. до 31.10.2014 г., в
частта в която е признато за установено, че Г.С.В. дължи на „Т.ф.с.“ ЕАД
сумата над 175 лв. до присъдения размер от 561 лв., представляваща договорни
такси, както и в частта, в която Г.С.В.
е осъдена да заплати на„Т.ф.с.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК за сумата
над 233.44 лв., до присъдения размер от 407.27 лв., представляваща разноски в
исковото производств,о както и за сумата над 53.46 лв. до присъдения размер от
99.23 лв., представляваща разноски направени по делото разноски в
производството по издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК от 09.12.2014 г. по гр. д. № 64435/2014 г. по описа на СРС, 45
състав, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.ф.с.“ ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление,*** искове по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 4 от ЗПК /отм./ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за признаване за установено, че Г.С.В., с ЕГН ********** *** дължи на „Т.ф.с.“ ЕАД сумата от сумата от 1902, 23 лв. /хиляда деветстотин и два лева и двадесет и три стотники/ - договорна лихва за периода от 30.11.2011 г. до 31.10.2014 г., както и за сумата над 175 лв. до присъдения размер от 561 лв., представляваща договорни такси, като неоснователни.
ОСЪЖДА „Т.ф.с.“
ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление,*** да заплати на Г.С.В.,
с ЕГН ********** *** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от още 236 лева –
разноски в първоинстанционното производство.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2.