№ 504
гр. Стара Загора, 19.04.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
закрито заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Пламен Ст. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
като разгледа докладваното от Пламен Ст. Златев Въззивно частно
гражданско дело № 20225500500244 по описа за 2022 година
Производството е на осн. чл.410- 417 от ГПК във вр. с чл.19, ал.1 и
чл.22 от ЗПК и чл.143 от ЗЗП.
Делото е образувано по частна жалба вх.№ 6503/29.03.2022г. от
,А.Б.Б.“- ЕООД със седалище и адрес на управление в гр.С. против
Разпореждане № 1473/14.03.2022 г., постановено по ч.гр.д.№ 941/2022г. по
описа на РС- Ст.Загора, с което е било отхвърлено заявлението на
ч.жалбоподател против длъжницата А.Г. С. от гр.С.З. за издаване на заповед
за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК за сумата 352, 31 лв. за
възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство и сумата 145,
46 лв. законна лихва върху тази главница за съответния период от време.
Частният жалбоподател излага подробни фактически и правни доводи за
неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното
Разпореждане, и моли въззивният съд да отмени обжалваното Разпореждане,
като издаде заповед за изпълнение за отхвърлените суми. Претендира
разноските си пред двете съдебни инстанции.
Въззивният съд, след като обсъди оплакванията в частната жалба и
данните по първоинстанционното дело, намери за установено следното:
Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от
процесуално-легитимирано лице, в предвидения за това законов срок за
обжалване, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.
Разгледана по същество ч.жалба е неоснователна, поради следните
съображения :
Първоинстанционното производство е образувано по заявление по реда
на чл.410 от ГПК от ,,А.Б.Б.“- ЕООД, гр.С. срещу длъжницата А.Г. С. от
гр.С.З. за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК за
сумата 352, 31 лв. за възнаграждение по договор за предоставяне на
поръчителство и сумата 145, 46 лв. законна лихва върху тази главница за
1
съответния период от време по договора за предоставяне на поръчителство, и
законната лихва от датата на заявлението. В заявлението е посочено, че
вземането произтича от неизпълнено задължение от 3 бр. последователни
договора- договор за кредит № 695504/30.06.2016г., договор за предоставяне
на поръчителство от 30.06.2016г. и договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 02.03.2021г. Посочено е, че кредитополучателката се е
задължила да върне заемната сума, заедно с договорна лихва, както и
дължимото възнаграждение на поръчителя по договора за поръчителство.
Длъжницата не била изпълнил в срок задълженията си по договора за кредит,
поръчителят изпратил уведомление на длъжника и впоследствие изпълнил
задължението на длъжника. С договор за предоставяне на поръчителство от
30.06.2016г. и договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
02.03.2021г. „К.“- ЕАД и "А.т."* ЕООД прехвърлили своите вземания към
длъжника на заявителя- ч.въззивник „А.Б.Б.“- ЕООД, като длъжницата била
уведомена за цесията на 18.02.2021г., и кредиторът й е поискал от РС да
издаде заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу нея за горепосочените
суми.
С обжалваното Разпореждане РС е отхвърлил заявлението, като е приел,
че искането за издаване на заповед за изпълнение противоречи на закона, тъй
като чл.4 от договора за кредит представлявал неравноправна клауза и че
независимо, че произтичал от друга сделка, възнаграждението за
поръчителство съставлявало разход по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК и се
дължал независимо дали отговорността на поръчителя е ангажирана при
евентуално неизпълнение или не. Приел е, че според чл.22 от ЗПК договорът
за потребителски кредит/какъвто се явява процесният/, е недействителен, ако
в него не е описан годишният процент на разходите. Възнаграждението за
поръчителя било допълнителна услуга, която се отразявала на стойността на
годишния процент на разходите и е приел, че със сключването на договора за
поръчителство се цели заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК,
регламентираща максималния размер на ГПР.
Въззивният съд счита, че обжалваното Разпореждане е мотивирано,
законосъобразно и правилно, тъй като съгласно разпоредбата на чл.411 ГПК,
за да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на
чл.410 от ГПК, заявлението трябва, освен да е редовно от външна страна, и да
отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и 2 ГПК, да не
противоречи на закона или добрите нрави, да не се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител и да не е налице
обоснована вероятност за това. В процесното правоотношение по
предоставяне на потребителски кредит обаче очевидно са налице поредица от
неравноправни клаузи, тъй като макар отношенията между кредитора и
длъжника да са представени като регламентирани от отделни договори/за
потребителски кредит и за поръчителство/, при изложените от заявителя
факти и основания става очевидно, че се касае за свързани и обусловени
правоотношения, които не могат да съществуват самостоятелно. Както е
2
посочено и в самото Заявление, договорът за потребителски кредит не може
да бъде сключен без да е обезпечен, като от своя страна е налице договорна
обвързаност и между кредитора и поръчителя, с изричната уговорка за
приоритетно изплащане на възнаграждението по поръчителството пред това
по основното задължение по кредита. Налице е и дълг по кредитно
правоотношение, с уговорени акцесорни плащания и те следва да се
разглеждат като едно неразделно цяло. Зад обособяването на отношенията по
обезпечаване на кредитното правоотношение в отделен договор, ясно прозира
целта да се заобиколи закона и забраната за уговаряне на допълнителни такси
във връзка с усвояването и управлението на договора съгласно чл.10а, ал.2 от
ЗПК. Видно е, че ангажиментът към поръчителя е неделим от основния по
кредитното правоотношение и затова следва да се включи в общия размер на
разходите по кредита. Тук таксата не е включена в предвидения по договора
ГПР, а ако бъде изчислена стойността й, тя ще надвиши многократно
максимално допустимият размер, регламентиран в императивната разпоредба
на чл.19, ал.4 от ЗПК/5 - кратния размер на законната лихва по просрочени
задължения в левове и валута по ПМС на Р.България/. Нещо повече-
плащането на тази такса е уговорено като приоритетно, дори пред основното
задължение по кредитното правоотношение, от което ясно прозира целта му-
да обезпечи гарантиран доход, без да има сигурност в насрещната престация,
и като последица води до неоснователно обогатяване за кредитора- както за
кредитодателя, така и за поръчителя. Макар подобен начин за обезпечаване
на вземането да е нормален, разбираем и наложил се в практиката, ясно е, че с
него се постига гарантиране на сигурен доход без насреща да е налице
престирана услуга-поръчителство. Възнаграждението е уговорено като
дължимо предварително, преди и без да се знае дали изобщо длъжникът ще
прибегне да тази възможност, като на практика с него се предвижда
допълнителна такса за услуга, която не е ясно дали ще се предостави, което
отново насочва към противоречие с чл.10а, ал.4 от ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2 от ГПК /в последната му
редакция- ДВ бр.100/20.12.2019г./, съдът издава Заповед за изпълнение, освен
когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави или
искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това. Въззивният съд
констатира, че посочените по- горе клаузи от договора за поръчителство
носят всички белези на неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП, тъй като
нарушават изискването за добросъвестност и създават значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. Поради
което претендираното вземане за възнаграждение за поръчителство не се
дължи, както не се дължат и лихви за забава на плащането на това
задължение. Като в случая е без значение обстоятелството, че заявител е
цесионер, тъй като той не може да придобие вземане, произтичащо от
нищожна договорна клауза, каквато е процесната.
Предвид гореизложените съображения, въззивната инстанция намира,
3
че процесната частната жалба се явява неоснователна и недоказана, че
атакуваното с нея първоинстанционно Разпореждане в обжалваната му част, в
която е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение по чл.410 от ГПК, се явява напълно законосъобразно, обосновано
и правилно, поради което следва да бъде изцяло потвърдено, ведно със
законните последици от това.
Това въззивно съдебно Определение е окончателно и не подлежи на по-
нататъшно обжалване пред по- горен съд.
Ето защо водим от горните мотиви и на осн. чл.278, ал.1 и 2 във вр. с
чл.410- 417 от ГПК и във вр. с чл.19, ал.1 и чл.22 от ЗПК и чл.143 от ЗЗП,
въззивният ОС- Ст.Загора
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Разпореждане № 1473/14.03.2022 г.,
постановено по ч.гр.д.№ 941/2022г. по описа на РС- Ст.Загора.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4