Р Е
Ш Е Н
И Е №156
гр.В**, 08.10.2020 година
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
ВОС, гражданска колегия в открито
заседание на осми септември две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: В** В**
Членове: 1. АН** П**
2. В** М**
при секретаря Н** К** като разгледа докладваното
от съдия Ан** П** въззивно гражданско дело № 240 по описа за 2020 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
Постъпили са въззивни жалби от В. В** Т. и В.П.П.
*** чрез пълномощник против Решение №
157/ 17. 3. 2020 г. по гр. д. № 2861/ 18г. по описа на РС В**, с което е прието
за установено по отношение на
жалбоподателките,
че същите дължат на „Ф** И** А**” ЕООД гр.
С** солидарно , първата като поръчител , а втората като длъжник сумата 9248,00 лв. по договор
за кредит и поръчителство между В.П.П. и ЦКБ АД, за които е издадена
заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 2309/ 18 г. на
ВРС. В жалбата се излагат
доводи, че решението е необосновано и незаконосъобразно, тъй като изложените от съда правни
изводи не се подкрепят от
събраните по делото доказателства, а също така, че
е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Въззиваемата страна е депозирала писмен отговор на въззивната жалба,
в който излага съображения за нейната неоснователност.
ВОС, като
обсъди изложените доводи и становища на страните и след
проверка на обжалвания съдебен акт, констатира следното:
Решението е валидно и допустимо, а жалбата депозирана срещу него, разгледана по
същество се явява неоснователна.
Делото е напълно
изяснено от фактическа страна и фактическите положения, приети за установени от
районния съд се подкрепят от събрания доказателствен
материал и са основани на закона. Въззивната
инстанция изцяло споделя изложените мотиви към решението на първоинстанционния
съд и счита, че не следва да ги преповтаря и препраща към тях на осн. чл. 272 от ГПК, като се има предвид и следното:
Безпорно е, че жалбоподателката
В. В** Т. се е задължила като поръчител по сключения на 19. 03. 2008 г. между
„ЦКБ” АД и В.П.П. договор за кредит. Договорът е бил
изпълняван от длъжника В.П. м. април 2010 г. Оттогава е налице просрочие
на дълга. Срещу него и поръчителите е издадена заповед за изпълнение по ч. гр.
д. № 2309/ 2018 г. на ВРС за сумите 14 248,00 лв.
главница, ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението 05.09.2018 г. и за разноските по
делото. С определение от 09.11.2018 г. по ч.гр.д. № 2309/2018 г. ВРС е
обезсилил заповедта за сумата над 13398,00 лева като погасена по давност.
Според назначената ССЕ към датата на цесията погасената главница е 5250 лева ,
а непогасената е 26 871,50 лева. След датата на цесията в периода
29.02.2012 г. до 19.11.2018 г. и до изготвяне на заключението на в.л. не е
погасявана главница по кредита.
С Договор за цесия от 29. 02.
2012 г. кредиторът по договора за кредит „ЦКБ” АД е прехвърлил на
ищеца „Ф** И** А**” ЕООД вземания, произтичащи от договори за
потребителски кредити, измежду които и този, сключен с В.П.. Жалбоподателките спорят, че извършената цесия на вземането
не е породила правни последици за тях, тъй като не били уведомени. Според
заключението на СГЕ , което не е оспорено от страните , изследваните в оригинал
оспорени известия за доставяне, с които ответниците са уведомени за извършената цесия : известието
с име на получател В. В** Т. не е изпълнен от нея , а известието с име на
получател В.П.П. най-вероятно е изпълнен от лицето.
Предвид заключението ВРС е приел за първото, че известието е неистинско , а по
отношение на второто , че оспорването не е доказано.
Съдът приема, че изложените в тази връзка
доводи са неоснователни. Както е посочил и районният съд, правното значение на уведомяването е по отношение редовността
на плащането, което извършено на цедента, при
липса на уведомление би било нередовно, но в
случая не е повдиган спор от ищеца, че е налице плащане, извършено от длъжника по
кредита след сключването на договора за цесия и то не е редовно. Съгласно чл. 99, ал.4 от ЗЗД
, прехвърлянето на вземането има действие
спрямо третите лице и спрямо длъжника
от деня, когато то бъде
съобщено на последния от предишния
кредитор. Във времето практиката
на ВКС по отношение на начина
на уведомяване на длъжника по
см. на
чл. 99, ал.4 ЗЗД търпи развитие и промяна. Като константна се наложи
практиката на Върховния касационен съд, съгласно която
уведомяването за извършената цесия може да се
прави от новия кредитор, който обаче следва
да е упълномощен от стария кредитор,
като това уведомяване може да стане и с връчване
на исковата молба за отговор,
към която искова молба е приложено уведомлението по см. на чл. 99
ЗЗД. В този смисъл са решения
№ 3 от 16.04.2014 год.
по гр.д.1711 /2013 година на ВКС , Решение № 123 / 24.06.2009 год. по т.д.№
12 / 2009 год. на
II т.о. на ВКС, в които се приема
, че уведомление, изходящо от цедента,
но приложено към исковата молба
на цесионера и достигнало до длъжника
със същата , съставлява надлежно съобщаване за цесията,
съгласно чл. 99 ал.З пр.
първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника , на основание
чл.99 ал.4 ЗЗД. Същото следва
да бъде съобразено
като факт от значение за
спорното право, настъпил след предявяване
на иска , на основание
чл. 235 ал.З
ГПК.
Неоснователно е твърдението на жалбоподателката, че По отношение на възражението
на В. В** Т. по чл.147 ЗЗД за отпадане отговорността на поръчителя по
отношение на целия дълг. Същият текст постановява, че поръчителят остава задължен и след падежа на
главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против
длъжника в течение на шест месеца.
Това разпореждане се прилага и в случаите, когато поръчителят изрично е ограничил своето поръчителство до срока на
главното задължение.
В настоящия случай
падежът на задължението е бил 19.03.2018г.
Заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по реда на
чл.410 ГПК е подадено на 05.09.2018г., в шестмесечния срок по чл.147 ЗЗД, срещу длъжника и срещу поръчителите, поради което възражението
е неоснователно.
Възражението
за изтекла погасителна давност по отношение на вноските/ в частта на
главницата/ преди 06.09.2016г. е неоснователно. Процесното
вземане , за претендираната главница по договора за
кредит, не е периодично плащане, тъй като касае договорно задължение за кредит
/заем/, които се погасяват с изтичането на общата 5-годишна давност по чл.110
от ЗЗД. Това, че в договора и погасителния план към него е уговорено главницата
да се заплаща на равни месечни вноски с определен падеж, не прави тези вземания
периодични плащания, в който смисъл е и трайната съдебна практика.
Останалите
възражения, направени в производството касаят непредявени задължения за лихви и
други производства , и не следва да бъдат разглеждани.
По силата на чл. 122, ал. 1 от ЗЗД
, кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от солидарните длъжници, съответно да предяви самостоятелно иск срещу всеки един от тях. Воден от изложеното, ВОС на осн. чл. 272 ГПК
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 157/ 17. 3. 2020 г. по гр. д. № 2861/ 18г. по описа на РС Видин.
Решението подлежи на обжалване
с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му пред ВКС при условията
на чл.280 ГПК.