РЕШЕНИЕ
№ 545
гр. Пловдив, 26.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско
дело № 20235300500845 по описа за 2023 година
Производство по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Постановено е решение № 374/30.11.2022 г. по г. д. № 441/2022 г. по описа на РС
Карлово, с което е признато за установено в отношенията между страните, че М. М. А.,
ЕГН ********** дължи на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., Франция, чрез
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България, ЕИК ***, сумата от 5085,11
лева, представляваща дължима и неизплатена главница по договор за кредит №***,
сключен на 20.12.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на заявление по чл. 410 от ГПК – 28.02.2022 г. до окончателното плащане, за
която сума е издадена заповед № 177/09.03.2022 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.г.д. № 235/2022 г. по описа на РС Карлово, като
исковете са отхвърлени за разликата над 5085,11 лева до пълния предявен размер от
8024,99 лева, представляваща главница, за сумата 8140,80 лева, представляваща
възнаградителна лихва за периода от 15.01.2021г. до 15.01.2027г. и сумата 554,14 лева,
представляваща обезщетение за забавено плащане в размер на лихвата за забава за
периода от 15.02.2021г. до 16.02.2022г., за които суми включително, е издадена заповед
№ 177/09.03.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.г.д.
№ 235/2022 г. по описа на РС Карлово, както и са присъдени разноски между страните.
Депозирана е въззивна жалба вх.№ 10126/20.12.2022 г. от „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ С.А., със седалище Париж, Франция, с регистрационен номер №
***, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. клон България, ЕИК ***против
решение № 374/30.11.2022 г., постановено по г.д.№ 441/2022 г. по описа на РС
Карлово, в частта, с която са отхвърлени предявените искове за установяване на
дължимост на суми по договор за кредит №***, сключен на 20.12.2019 г., за които е
1
издадена заповед № 177 от 09.03.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК по ч.г.д. № 235/2022 г. по описа на РС Карлово, както следва: за разликата
над 5085,11 лева до пълния предявен размер от 8024,99 лева, представляваща
главница; 8140,80 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от
15.01.2021 г. до 15.01.2027 г. и 554,14 лева, представляваща обезщетение за забавено
плащане в размер на лихвата за забава за периода от 15.02.2021 г. до 16.02.2022 г., като
са изложени подробни оплаквания за неговата неправилност и необоснованост.
Поддържа се, че процесният договор за кредит не е недействителен по смисъла чл. 23
от ЗПК, доколкото в него са посочени ГПР (48,63%) и общата сума, дължима от
потребителя (22 259,16 лева), като в чл. 3 от договора са обективирани и взетите
предвид допускания, с което всички изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК са
изпълнени. Сочи се, че в тази връзка, както националният закон, така и Директива
2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на
компонентите на ГПР, а същите са нормативно определени в чл. 19, ал. 1 от ЗПК.
Поддържа се също така, че предвидената в договора такса „ангажимент“ не води до
заобикаляне на изискването по чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, тъй като срещу нея не се дължи
никакво поведение на кредитора, а същата представлява част от възнаграждението на
кредитора по договора, дължимо като насрещна престация от кредитополучателя за
това, че е получил заем при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора. Сочи
се, че уговарянето на подобно еднократно платимо допълнително възнаграждение в
нисък размер, наред с възнаградителната лихва, дължима ежемесечно, не противоречи
на императивна правна норма, както и добавено към всички останали разходи по
кредита, не надхвърля допустимия размер на ГПР от 49,99%. Изложени са доводи за
наличие на валидно сключен договор за застраховка и платена от кредитодателя
застрахователна премия по него, с оглед представен по делото сертификат, съгласно
чл. 382, ал. 6 от КЗ, поради което основателно се явява и вземането на жалбоподателя
за посочената в договора за кредит застрахователна премия. Моли се за отмяна на
решението в атакуваната му част и вместо това уважаване и на отхвърлената част от
предявените установителни искове. Претендират се разноски.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от М. М. А., чрез адвокат Л. Н., с
който се оспорва същата, като неоснователна. Излагат се съображения в подкрепа на
атакуваната част от решението. Претендират се разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против подлежащ
на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
подлежи на разглеждане.
Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правна
квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД, предявени от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., Франция, чрез
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България, ЕИК ***срещу М. М. А., за
установяване дължимостта на суми, за които е издадена заповед № 177/09.03.2022 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.г.д. № 235/2022 г. по описа
на РС Карлово, а именно: 8024,99 лева - главница по договор за кредит №***, сключен
на 20.12.2019г.; 8140,80 лева - възнаградителна лихва за периода от 15.01.2021г. до
15.01.2027г.; 554,14 лева - обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на
лихвата за забава за периода от 15.02.2021г. до 16.02.2022г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от подаване на заявление по чл. 410 от ГПК – 28.02.2022 г.
до окончателното плащане. В условията на евентуалност при отхвърляне на
2
установителните искове поради ненастъпила предсрочна изискуемост на
претендираните вземания по заповедта, са предявени осъдителни искове за същите
суми.
Претенцията е обоснована с твърдения за сключен на 20.12.2019 г. между
страните договор за кредит №***, за сумата от 8000,00 лева при годишен лихвен
процент – 27.13 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 32.62 %, за срок от 84
месеца, с обща стойност на плащанията по договора в размер на 22259,16 лева, размер
на погасителните вноски от 264,99 лева, с падеж 15-то число на месеца, с краен срок на
плащане до 15.01.2027 г. Сумата по заема била предоставена на заемателя, чрез превод
по банковата му сметка. Ответникът преустановил плащанията по заема на 15.01.2021
г. и на основание чл. 5 от договора, считано на 15.02.2021 г. цялото вземане по
договора станало предсрочно изискуемо, поради просрочие на две вноски, за което
същият бил уведомен писмено. За предявените суми е депозирано заявление по чл. 410
от ГПК и издадена посочената заповед по чл. 410 от ГПК по ч.г.д. № 235/2022 г. по
описа на РС Карлово, срещу която длъжникът е възразил по реда на чл. 414 от ГПК. В
тази връзка на заявителя са дадени указания за предявяване на иск за установяване
съществуването на вземането, удостоверено в заповедта за изпълнение, с което се
обосновават предявените по делото искове в законоустановения едномесечен срок.
В подаден по реда на чл. 131 от ГПК отговор от М. М. А., предявените искове са
оспорени като неоснователни, при предявени възражения за недействителност на
основание чл. 22 от ЗПК на договора за заем изцяло, евентуално нищожност поради
противоречи с добрите нрави на клаузата за възнаградителна лихва. Оспорено е
надлежното обявяване на предсрочна изискуемост на вземанията по договора.
За да постанови решението, в атакуваната му сега част, с която са отхвърлени
установителните претенци, районен съд е приел, че процесният договор за заем е
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, поради неизпълнение на задължението по
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото от съдържанието на договора не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран
ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата,
която е част от него, което поставя потребителя в положение да не знае колко точно е
оскъпяването му по кредита и дали допълнителните компоненти по такса ангажимент в
размер на 280,00 лева и застрахователна премия в размер на 3984,96 лева, са включени
в ГПР, доколкото покриват разходи, подлежащи на включване в ГПР. Посочено е, че
съгласно чл. 23 от ЗПК потребителят дължи връщане на чистата стойност по кредита,
без лихви и други разходи, като не се дължи и сумата от 280,00 лева – такса
ангажимент, която е установена с клауза, недействителна на основание чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК. Така искът е приет за основателен за сумата от 5085,11 лева – главница (след
извършено приспадане на извършените от ответника плащания по договора от 2914,89
лева от общия размер на главницата от 8000,00 лева), ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението в съда - 28.02.2022 г. до окончателното
изплащане на вземането, като разликата до пълния предявен размер на главница, както
и сумата за възнаградителна лихва и обезщетение за забава не е дължимо, съответно
исковете отхвърлени. Прието е, че не се дължи произнасяне по евентуално съединения
иск, доколкото предсрочната изискуемост по договора за кредит е обявена по надлежен
ред.
При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на дадените му
правомощия, съдът намира така обжалваното решение за валидно, а в обжалваната част
и допустимо. Поради това, на основание чл. 269, изр. 2 от ГПК, следва да бъде
проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата, с изключение на
случаите на установени нарушения на императивни материалноправни норми, които
3
въззивният съд е длъжен да отстрани без да има изрично направено оплакване в тази
насока, съгласно тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълкувателно дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
От фактическа страна не е спорно сключването в писмена форма на договор за
кредит №***/20.12.2019 г. между страните за сумата от 8000,00 лева, с включена
застрахователна премия от 3984,96 лева, при годишен лихвен процент – 27.13 % и
годишен процент на разходите (ГПР) – 32.62 %, за срок от 84 месеца, с обща стойност
на плащанията по договора в размер на 22259,16 лева, размер на погасителните вноски
от 264,99 лева, с падеж 15-то число на месеца, с краен срок на плащане до 15.01.2027
г., с включени по чл. 2 от договора клауза за заплащане на 280,00 лева – „Такса
ангажимент“, срещу което кредиторът сключва договора при фиксиран лихвен
процент, която е дължима при усвояване на кредита, като кредиторът я удържа от
общия му размер и клауза за покупка на застраховка „Защита на плащанията“, според
която размерът на кредита за същата ще бъде платен директно на застрахователя,
посочен в застрахователния сертификат, а сумата в поле „застрахователна премия“,
разделена на равен брой вноски, съответстващи на броя на погасителните вноски по
кредита. Договорът е представен, ведно с погасителен план и общи условия на л.6-л.13
от делото на РС. Няма спор и относно това, че заемната сума по този договор е
предоставена на заемополучателя при посочените в договора условия и усвоена по
банков път, като това се установява и от приетото по делото заключение по
допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, което настоящата инстанция кредитира,
като компетентно изготвено и обосновано. От заключението също така се установява,
че заемополучателят е извършил плащания по договора в общ размер от 2914,89 лева,
както и че при включване на сумите от 280,00 лева – такса ангажимент и 3984,96 лева
– застрахователна премия, при договорна лихва в общ размер от 10274,20 лева, ГПР по
договора би бил 43,34%.
Не е спорно между страните, че заемополучателят е преустановил плащанията
по договора считано на 15.01.2021 г., като на 26.07.2021 г. до него е връчена покана,
чрез трето лице, неговата дъщеря, съгласно отбелязването върху известие за доставяне
на л. 20 от делото на РС.
Оплакванията във въззивната жалба са свързани с правните изводи на
първоинстанционния съд относно приетата на основание чл. 22 от ЗПК
недействителност на договора за паричен заем.
Доколкото страните по договора за кредит имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, последният
по своята правна характеристика действително представлява такъв за потребителски
кредит и за неговата валидност и последици важат правилата на Закон за
потребителския кредит, както и на Закон за защита на потребителите.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл. 11,
ал. 1, т. 9 от ЗПК - договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения
процент по кредита и това по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - договорът за потребителски
кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.
Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на
4
ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
В този смисъл процесният договор за кредит формално отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 от ЗПК, доколкото в него са посочени лихвения
процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя.
Така посочените техни размери обаче не съответстват на действителните,
съобразно поетите от потребителя задължения, включително и спрямо посочената в
самия договор обща дължима сума. Това е така, доколкото в посочената обща стойност
на плащанията не е включена сумата от 280,00 лева – „такса ангажимент“, а при
изчисляване на ГПР не е включена сумата от 3984,96 лева – застрахователна премия,
които суми следва да бъдат включени доколкото реално първата представлява
допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т.нар.
скрита възнаградителна лихва), а втората разход, който произтича от и е пряко свързан
с договора за кредит. В същото време от изчисленията на вещото лице по съдебно –
счетоводната експертиза се установява, че сумата от 280,00 лева („такса ангажимент“),
е включена при изчисляване на ГПР, но тогава неговият размер би бил 31,75% , който
се различава от посочения в договора такъв от 32,62%, последният пък несъответстващ
на действителния такъв от 43,34% (при включени разходи за възнаградителна лихва –
10274,20 лв.; такса ангажимент – 280,00 лева и застрахователна премия - 3984,96 лева).
В допълнение относно коментираната застрахователна премия, в самия договор и
приложените общи условия липсва каквато и да е информация по каква застраховка се
дължи, в чия полза, какви рискове покрива същата, както и че застрахователната
премия по нея е в размера, посочен в договора за кредит, съответно, че е платена от
кредитодателя на застрахователя. Соченият в жалбата сертификат, не е представен по
настоящото или приложеното към него заповедно дело. В заключение липсва ясна,
разбираема и недвусмислена информация по чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Императивното
изискване за нейното наличие не е самоцелно. При липсата или некоректното
посочване на коментираните показатели потребителят е поставен в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора, заблуден е относно действителната цена
по договора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което е пречка да прецени реалните икономически
последици от сключване на договора и да вземе информирано решение, дали да
сключи договора при действителните му условия и оскъпяване. Последното се явява и
в директно противоречие с чл. 3, § 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО/05.04.1993 г. на
Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. На свой ред
подобно поведение от страна на кредитора представлява нелоялна търговска практика
по смисъла на член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 11.05.2005 г., съответно неотговарящо на изискванията за добросъвестност
по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Поради това последицата от коментираното
нарушено изискване по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, е недействителност на
договора на основание чл. 22 от ЗПК.
Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита, като при констатирана недействителност в
производството по чл. 422 ГПК, по предявен иск по чл. 79 от ЗЗД, съдът следва да
установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит (решение № 50174/26.10.2022 г. по г. д. № 3855/2021 г.,4-то г. о.
на ВКС, решението № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г., 1-во т. о. на ВКС и
5
решение 50259/12.01.2023 г. по г. д. № 3620/2021г., 3-то г.о. на ВКС). Доколкото
основанието на вземането в този случай е извъндоговорно е безпредметно
изследването на въпроса за настъпила предсрочна изискуемост на вземанията съгласно
договореното по приетия за недействителен договор.
В случая чистата стойност по кредита е 7720,00 лева, доколкото в нея не следва
да се включват 280,00 лева (такса ангажимент), с която кредитодателят е извършил
прихващане срещу размера на отпуснатия кредит и 3984,96 лева, представляващи
разход по кредита, чието заплащане от кредитодателя в полза на застрахователя дори
не е установено по делото. След приспадане на платеното от потребителя под формата
на вноски, дължимият към заемодателя остатък е в размер на 4805,11 лева (7720,00 -
2914,89) лева. Този размер е по – малък от приетия за дължим с първоинстанционното
решение, но положението на жалбоподателя не може да бъде влошено без подадена от
насрещната страна жалба, поради което в коментираната част решението следва да
бъде потвърдено. С оглед приетата недействителност на договора за кредит липсва и
основание за дължимост на сумата в размер 8140,80 лева, представляваща
възнаградителна лихва за период от 15.01.2021 г. до 15.01.2027 г., уговорена в
договора, приет за недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК. Липсва основание и за
присъждане на обезщетение за забава, претендирано в случая в размер на 554,14 лева,
за периода от 15.02.2021 г. до 16.02.2022 г., доколкото в хипотезата на чл. 23 от ЗПК
лихва за забава е дължима след покана, която да постави длъжника в забава (чл. 84, ал.
2 от ЗЗД). Такава в случая липсва, доколкото представената на л. 19 от делото на РС
касае претенции, основани на договорна връзка, чието съществуване с настоящото
решение е отречено.
При извод за частична неоснователност на установителните искове са налице
предпоставки за проверка допустимостта на предявените в условията на евентуалност
осъдителни искове за тази част от претендираните вземания. Доколкото обаче
произнасяне по тях в първоинстанционното производство липсва, като липсва и
проведено в тази връзка производство по реда на чл. 250 от ГПК, коментираните
осъдителни искове не са включени в предмета на въззивното производство.
Следователно произнасяне по тяхната допустимост, евентуално основателност не се
дължи от настоящата инстанция.
С оглед формираните от настоящата инстанция изводи, касателно предмета на
въззивната проверка, въззивната жалба се явява неоснователна, а атакуваното с нея
решение следва да бъде потвърдено, като правилно.
Предвид крайния изход от спора на въззиваемата страна се дължат разноски на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, но доколкото доказателства за извършени такива не са
представени, не следва да бъдат присъдени.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 374/30.11.2022 г. по г. д. № 441/2022 г. по описа на
Районен съд Карлово в частта, с която са отхвърлени предявените искове за
установяване в отношенията между страните, че М. М. А., ЕГН **********, дължи на
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., Франция, чрез „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ С.А., клон България, ЕИК ***, по договор за кредит №***, сключен на
20.12.2019 г., сумата в размер на разликата над 5085,11 лева до пълния предявен
6
размер от 8024,99 лева, представляваща главница; 8140,80 лева, представляваща
възнаградителна лихва за периода от 15.01.2021 г. до 15.01.2027 г. и 554,14 лева,
представляваща обезщетение за забавено плащане в размер на лихвата за забава за
периода от 15.02.2021 г. до 16.02.2022 г., за които суми включително, е издадена
заповед № 177/09.03.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
по ч.г.д. № 235/2022 г. по описа на РС Карлово.
В необжалваната част първоинстанционното решение е влязло в сила.
Решението подлежи на касационно обжалване, в едномесечен срок от
съобщаването, при наличие на предпоставките по чл. 280 от ГПК, пред Върховния
касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7