Р Е Ш Е Н И Е
№ VІ- 18 31.03.2021 година град
Бургас
В
ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, шести граждански въззивен състав
На осемнадесети март две хиляди двадесет и първа година
в открито съдебно заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛКА УЗУНОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.ТАНЯ ЕВТИМОВА
2.мл.с.АЛЕКСАНДЪР МУРТЕВ
Секретар
Тодорка Стоянова
Прокурор
като разгледа докладваното от съдията
УЗУНОВА
въззивно гражданско дело номер 245 по описа за
2021 година ,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството по делото е по
реда на чл.317 вр.с чл.310 т.1 и сл ГПК и чл.258 ГПК и сл.ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба на „Койчев груп“ ООД с ЕИК-*********,със
седалище и адрес на управление
гр.Бургас,ул.“Ивайло“№14,ет.4,ап.8,представлявано от управителя Л К,подадена
чрез пълномощника адв.Ф. против решение №2095 от 07.12.2020г.,постановено по
гр.д.№5039/2020г.по описа на БРС,В ЧАСТТА,с която съдът е УВАЖИЛ предявените от
С.Р.П. с ЕГН-********** ,с адрес *** искове и е ОСЪДИЛ въззивното дружество на
основание чл.128 т.2 КТ,чл.224 ал.1 КТ, чл.245 ,ал.2 КТ и чл.86 ЗЗД по силата
на сключен помежду страните трудов договор от 02.01.2020г.,прекратен на
06.07.2020г.да заплати на С.Р.П. сумата от общо 1597.62 лева,представляваща
незаплатено нетно трудово възнаграждение за
м.април,май и юни 2020г./от която сумата от 377.62 лева за м.април 2020г. и по
610 лева за всеки от месеците май и юни 2020г./,ведно със законната лихва върху
главницата,считано от подаването на исковата молба-27.08.2020г.до окончателното
и изплащане,както и сумата от 290.50 лева,представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 10 работни дни за
2020г. и разноските по делото.
Въззивникът е останал недоволен
от съдебното решение,като го е оспорил пред надлежния въззивен съд,намирайки го
за неправилно,незаконосъобразно и необосновано от събраните по делото
доказателства.Като неправилен и некореспондиращ с доказателствата по делото е
оспорен решаващият извод на районния съд,че за процесния период,с оглед
обявеното извънредно положение в страната,дейността на предприятието на
ответника вероятно е била спряна,респ.е бил налице престой,без трудовото
правоотношение с ищеца да е било прекратено и без ищецът да е искал ползване на
неплатен годишен отпуск по смисъла на чл.160 ал.1 КТ.Прави се оплакване за
допуснато съществено процесуално нарушение от съда,който е постановил
определение по чл.146 вр.с чл.140 ГПК в разрез с разпоредбите на закона и
трайната съдебна практика.Приетият в решението на съда за правнорелевантен
факт-наличие на спиране дейността на предприятието –работодател и престой е
въведен чак в съдебното решение,без съдът да е дал указания за събиране на
доказателства в тази насока.От друга страна,този факт не е бил разгледан и
приет за доказан и съответно неподлежащ на доказване.На още по-голямо основание,при
положение,че в конкретния случай нито една от двете страни не е твърдяла
спиране на дейността на предприятието,за съда е било абсолютно задължително да
постанови решението си на основание наведените в доклада на делото изявления на
страните,факти и дадените в тази връзка указания.На практика съдът се е
произнесъл по наличието на факт,незаявен от страните,който е от значение за
решаването на спора по същество,с което е допуснато съществено процесуално
нарушение. На следващо място се прави оплакване,че съдът не е обследвал всички
събрани по делото доказателства,поотделно и в съвкупност,а е сторил това
избирателно и само някои от тях.Вярно е,че съдът е приел представените по
делото 4 заповеди за разрешаване на неплатен отпуск на ищеца и е отразил това в
съдебното решение,но не е посочил дали приема въз основа на тях наличието на
предоставен неплатен отпуск или не.Не са били обследвани и аргументите на
ответника,че служителят не е представил валиден PCR тест на работодателя,както и
поведението на ищеца.Развити са подробни правни аргументи досежно
установяването на състоянието на престой на предприятието-работодател,като се
сочи,че престой не се установява. При
условията на чл.266 ал.3 ГПК и тъй като на ответника не е била вменена с
доклада по делото доказателствената тежест относно предоставения неплатен
отпуск,а представените заповеди за неплатен отпуск не са били оспорени от
ищеца, с оглед изясняване на обективната искина и пълното доказване на факта на
наличие на ползван неплатен отпуск се представя като писмени доказателства
протоколи и справки от НАП за актуално състояние на данните,декларирани с
Декларация обр.№1/обр.№5 по осигурител за м.април,м.май, м.юни и м.юли 2020г.
Моли за отмяна на съдебното решение на БРС и постановяване на решение от БОС,с
което да се отхвърлят предявените от ищеца искове. Претендира присъждане на разноски.
В подадения писмен отговор
въззиваемият П.,чрез пълномощника си адв.Коцев е оспорил въззивната жалба като
неоснователна и е изразил становище,че решението на БРС е правилно и
законосъобразно. В отговора се сочи,че прочитът на съдебното решение,което е
интерпретирал въззивникът в жалбата си е резултат или на неразбиране на иначе
ясния му смисъл или на превратното,според интереса,тълкуване. Счита,че изводът
на съда относно вероятното спиране на дейността на предприятието във връзка с
извънредното положение е изведен от въззивника от цялостния контекст и
действителен смисъл на решението, като е формиран погрешен извод,че съдът е
приел претенцията за основателна въз основа на извода си за спиране на
дейността на предприятието,за което не са събирани доказателства. В
действителност,истинската воля на съда и решаващите му изводи са други – че без
значение каква е причината за липсата на възложени от работодателя на ищеца превози,ищецът
няма вина за липсата на възложена работа съгласно чл.262 ал.1 КТ,поради което
има право да получи брутното си трудово възнаграждение. Подчертава се,че
изводът на съда е ясен – без значение е дали състоянията на спиране или престой
са налице или не,поради което неоснователно е оплакването на въззивника,че
съдът е допуснал нарушения в доклада си,нито е налице основание да се възразява
срещу „приетия за установен факт на спиране на предприятието,респ.“престой на
работника“,нито пък на същото основание може да се поддържа оплакване за
необоснованост на решението. Въззиваемият посочва,че смисълът на изложените
разсъждения на съда относно спиране,престой ,извънредно положение е съвършено
ясен-от една страна,чрез съпоставка на нормативно уредени в КТ сходни случаи на
дължимо възнаграждение при все пак неположен труд,да изкристализира
последователната воля на законодателя ,при определени хипотези,работникът да
бъде въпреки това възмезден- хипотезите на чл.267 а КТ,чл.267 ал.1 КТ.Съдът
логически е изключвал поставените от самия него работни
хипотези/спиране,престой,пандемия/ и отричайки ги е посочил законосъобразната и
обоснованата- в случаите,когато работникът не работи поради неосигурена работа
от страна на работодателя,т-е.без вина на работника,уговореното брутно трудово
възнаграждение е дължимо. Като неоснователно и неотговарящо на истината е
оспорено оплакването в т.2 на въззивната жалба,за това,че съдът не е посочил
дали въз основа на представените заповеди е приел за доказан фактът,че на ищеца
е предоставен неплатен годишен отпуск. На стр.трета,абзац първи отгоре
надолу,съдът ,в съответствие с чл.160 ал.1 КТ е посочил,че работодателят може
да разрешава неплатен отпуск само по искане на работника,че макар задължен от
съда,ответникът не е представил искания от ищеца за ползване на неплатен
отпуск,а е налице и признание от ответника,че заповедите са издадени без
подадени молби от ищеца за това.Предвидената в закона процедура по предоставяне
на неплатен отпуск е императивна и при липса на искане от работника,тя е изцяло
опорочена,което е отразил и съдът в решението си ясно и недвусмислено.По
отношение на цитирана съдебна практика относно ползване на неплатен отпуск без
искане от работника се изразява становище,че тя е неотносима към спора.По
отношение на непредставения PCR тест се сочи,че ищецът е представил по делото
теста с отрицателен резултат с дата 14.04.2020г., който му е представил в същия
ден. А доколкото се твърди,че заповедта за неплатен отпуск е издадена на
13.04.2020г.,то отрицателният тест от следващия ден обосновава отмяната и. В
заключение се прави довод,че въззивникът-работодател ,при все,че е имал
възможност да прекрати трудовия договор,е поддържал трудовото
правоотношение,напълно съзнателно,щом като е пропуснал да го прекрати с
изтичането на 02.07.2020г.на 6 месечния срок,за който е сключен и
трансформирайки го в безсрочен.През исковия период ищецът е бил в постоянна
връзка по телефона и на място в офиса на предприятието ,в очакване
работодателят да му осигури договорената работа,да му бъдат възложени товарни
превози за чужбина.За да се освободи от задължението за заплащане на
договореното трудово възнаграждение,работодателят е издал четири заповеди за
неплатен отпуск,без ищецът да ги иска,за да ги ползва срещу претенцията на
работника за заплащане на трудово възнаграждение.Работникът няма никаква вина
за това,че работодателят не му е осигурил работа и поради това му се дължи договореното
трудово възнаграждение.Моли решението на БРС да бъде потвърдено,няма
доказателствени искания,претендира разноски. Доказателственото искане на
въззивника намира за неоснователно,поради настъпилата преклузия на чл.266 ал.3 ГПК,а освен това обстоятелството,че ищецът е бил осигуряван от работодателя си
е било установено с друго доказателствено средство- СИЕ,където на стр.2 абзац 4
,отгоре надолу,изрично се сочи,че времето,през което ищецът е бил в трудово
правоотношение с ответника му се признава за осигурителен стаж.
Направеното доказателствено искане е уважено
от въззивната инстанция при условията на чл.266 ал.3 ГПК и са приети
представените писмени доказателства.
В съдебно заседание въззивното дружество, редовно уведомено, се
представлява от адв.Ф.,която поддържа въззивната жалба,оспорва отговора,няма
други доказателствени искания.
В
съдебно заседание въззиваемият П.,редовно уведомен, се представлява от
пълномощника си адв.Коцев, който оспорва въззивната жалба,поддържа представения
писмен отговор и не сочи нови доказателства.
При служебната проверка на обжалваното
съдебното решение по реда на чл.269 ГПК, въззивният съд го намери за валидно и
допустимо.
Правилно и в съответствие с
твърденията в исковата молба и вида на търсената съдебна защита районният съд е
дал правна квалификация на предявения иск чл.128 т.2 КТ,чл.224 ал.1 КТ,вр.с чл.245
,ал.2 КТ и чл.86 ЗЗД.
След поотделна и съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства,въззивният съд намери,че въззивната жалба е неоснователна,а обжалваното
решение е правилно,законосъобразно и обосновано от доказателствата по делото и
същото следва да бъде потвърдено при споделяне на изложените от районния съд
мотиви,към които препраща на основание чл.272 ГПК. Районният съд е обсъдил
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,като е
достигнал до правилни и обосновани изводи за основателността и доказаността на
предявените от ищеца искове до уважения им размер.
В отговор на оплакванията във
въззивната жалба следва да се посочи,че районният
съд е обосновал крайния си извод за основателността на предявения иск с факта,че неплатеният годишен отпуск е
предоставен от ответника-работодател с общо четири заповеди,без ищецът да е
подавал молби за разрешаване на неплатен отпуск, в разрез с изискването на
чл.160 КТ,регламентиращ,че ползване на неплатен отпуск работодателят може да
разреши само по искане на работника или служителя. Констатацията,че периодът на
неплатения отпуск съвпада с времето на обявеното извънредно положение и извънредна
епидемична обстановка в страната е във
връзка с изявленията на страните,че фактически ищецът не е полагал труд, защото
работодателят не му е възлагал извършването на превози. За пълнота на изложението е направено
съждение,че по време на извънредното положение и извънредната епидемична
обстановка е вероятно дейността на предприятието на ответника да е била
спряна,респ.е бил налице престой,но без трудовото правоотношение с ищеца да е
било прекратено и без ищецът да е искал ползване на неплатен годишен отпуск по
смисъла на чл.160 ал.1 КТ. Крайният извод на съда обаче е,че независимо от причината за невъзлагане на
работа /превози с оглед естеството на трудовите функции на ищеца/ и без
значение дали се касае за престой или преустановяване на работа по чл.120 в КТ,при действащо за исковия период трудово правоотношение и липса на вина на
ищеца за невъзлагане на работа,той има право да получи брутното си трудово
възнаграждение,съгласно чл.262 ал.1 КТ. Приетите от въззивната инстанция нови
писмени доказателства не опровергават този краен извод на районния съд,а го
подкрепят.Видно от приетите като доказателства справки от НАП за декларирани
данни за осигурените служители в ответното предприятие е,че по-голямата част от
служителите са полагали труд и са отработили работните дни на съответния
месец.Ищецът е бил осигуряван,като за него е отразявано,че не е отработил дни
през процесните месеци.Въз основа на декларираните пред НАП обстоятелства се
налага извод,че ответното предприятие не е преустановявало работата си,но този
факт не променя установения по делото безспорен факт,че неплатен отпуск е
предоставен от работодателя без ищецът да е подал молби за ползване на такъв
отпуск.
В отговора на исковата молба
ответникът е заявил твърдение,че причината за предоставяне на неплатен отпуск на
ищеца е,че във връзка с обявеното извънредно положение в дружеството са били
въведени правила за допускане до работното място,които изискват представяне на
отрицателен PCR тест за всички работници и служители,които се
връщат на работа след прекаран период на карантина. Ищецът е бил под карантина
от 30.03.2020г.до 12.04.2020г.,но така и не е представил след карантинния
период отрицателен PCR тест ,поради което работодателят
е издал заповеди за предоставяне на неплатен отпуск на ищеца,тъй като това е
било по-приемливия вариант за него,вместо да бъде дисциплинарно уволнен поради
неявяване на работа. Във въззивната жалба се прави оплакване,че районният съд
не е обсъдил тези твърдения на ответника и не е формирал изводи за тяхната
основателност. Конкретното твърдение за непредставен отрицателен
PCR
тест от ищеца не е обсъдено от районния
съд,но съдът е направил обобщен извод, че неплатеният отпуск е предоставен на
ищеца без да има молба от негова страна,което съобразно разпоредбата на чл.160
ал.1 КТ е достатъчно,за да се формира извод за незаконосъобразно предоставяне на
неплатен отпуск. Във връзка с това твърдение въззивният съд намира за
необходимо да допълни,че в Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение ,обявено с решение на Народното събрание от
13.03.2020г.и за преодоляване на последиците /в сила от 13.03.2020г./ липсва
разпоредба,въз основа на която да е предвидена възможност за работодателя да предоставя
неплатен отпуск на свои служители по реда на чл.160 ал.1 КТ във връзка с
непредставени резултати от тестове за Ковид-19. С §4 от ПЗР на този закон е
създаден нов чл.120 в КТ,съгласно който законодателят е регламентирал
възможност за работодателите със заповед
да преустановят работата на предприятието,на част от него или на отделни
работници или служители,като за периода на преустановяване работниците и
служителите не се допускат на територията на предприятието. По делото обаче няма
твърдения и доказателства,ангажирани от ответника,да е издал заповед,с която да
е била преустановена работата на ищеца след изтичане на периода на карантината
му поради непредставен отрицателен PCR тест или по друга
причина,свързана с обявеното извънредно положение и извънредна епидемична
обстановка.Предвид гореизложеното,дори и след конкретно обсъждане на посочените
от ответника фактически причини за предоставяне на неплатен отпуск на ищеца без
депозирани молби от негова страна,въззивният съд няма основание да направи
извод,че неплатеният отпуск е предоставен в съответствие с изискванията на
чл.160 ал.1 КТ.Точно обратното- доказателствата по делото,подкрепени и от
изявленията на страните сочат,че работодателят с четири свои заповеди е
предоставил на ищеца неплатен отпуск без ищецът да е депозирал молби за това.
Водим от гореизложеното и при споделяне на мотивите,изложени от БРС
относно основателността и доказаността на исковите претенции до уважения им
размер,Бургаският окръжен съд намери,че решението на БРС следва да бъде
потвърдено като правилно,законосъобразно и обосновано от доказателствата по
делото в обжалваната му част.
Страните са направили своевременни искания за присъждане на съдебно-деловодни
разноски и с оглед изхода от спора основателно се явява искането на въззиваемият
П.. Той е направила 300 лева разноски във въззивното производство за адвокатско
възнаграждение, които съдът възлага за плащане върху въззивното дружество.
Водим от горните мотиви,Бургаският
окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №2095 от
07.12.2020г.,постановено по гр.д.№5039/2020г.по описа на БРС в обжалваната
част.
ОСЪЖДА „Койчев груп“ ООД с
ЕИК-*********,със седалище и адрес на управление
гр.Бургас,ул.“Ивайло“№14,ет.4,ап.8,представлявано от управителя Л К да заплати на С.Р.П. с ЕГН-********** ,с
адрес *** сумата от
300 лева разноски по въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване на основание чл.280 ал.3 т.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: