Р Е Ш Е Н И Е
№.................................
гр. София, 04.11.2021г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ІV-Б състав, в публично
заседание на двадесет и първи октомври, две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
РАЙНА МАРТИНОВА
мл.с. ТЕОДОРА КАРАБАШЕВА
при
участието на секретар В.Баева, като разгледа докладваното от съдия Станимира
Иванова въззивно гражданско дело № 10991 по описа за 2020г. на СГС,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение
№ 147432/13.07.2020г. по гр.д. № 23105 по описа за 2018г. на Софийски
районен съд, 50-ти състав е признато за установено на основание на чл. 422 вр. с чл. 415, ал.2 и чл. 124 от ГПК вр. с чл. 9 и сл. от от Закона за потребителския кредит вр. с чл. 99 от ЗЗД,
че Д.П.Ф.,
ЕГН ********** с постоянен и настоящ адрес: *** дължи на Ф.И.”ЕАД, ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление:*** заплащане на сумата от 383 лв., ведно със законната
лихва от подаване на заявлението -04.07.2017г.., до изплащането й,
представляваща неплатена главница по договор за потребителски кредит № *********/13.06.2014г.;
сумата от 96,12лв., представляващи
обезщетение за забава за периода от 05.07.2014г. до 30.05.2017г., за които е
издадена заповед за изпълнение по заповедно дело № 44259/2017г. по описа на
СРС, като че Д.П.Ф.,
ЕГН ********** е осъден да заплати
на Ф.И.”ЕАД, ЕИК ***** на основание на чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК съдебни разноски от 43,28лв. по заповедно
дело и 533,80лв. по исковото дело, като неоснователни са отхвърлени установителните искове за горницата над
383лв. до предявен размер от 393,81лв.; за договорна лихва в размер на
100,47лв. за периода от 20.06.2014г. до 26.04.2015г.; за лихва за забава за
горницата над 96,12лв. до предявен размер от 117,60лв. и за периода от
20.06.2014г.до 04.07.2014г. и за такси по букви Б, Г, Е от договора в размер на
218,36лв. за периода от 20.06.2014г. до 26.04.2015г.
Срещу така
постановено решение е депозирана въззивна жалба вх.№ 5108567/06.08.2020г. по регистъра на СРС от ответника по исковете Д.П.Ф., ЕГН ********** чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6
от ГПК особен представител в частта, в която исковете са уважени. Изложил е
съображения, че решението е неправилно, постановено при нарушение на
съдопроизводствени правила и на материалния закон. Посочил е, че уговорения с
договора годишен процент на разходите /ГПР/ е нищожен поради противоречие с
добрите нрави, нищожност на уговорените такси и възнаградителна лихва, това
водело до нищожност на целия договор за кредит.Клаузите за таксите и за
възнаградителната лихва били съществен елемент на договора и нищожността им
водела до нищожност на договора, защото не можели да бъдат заместени с други
съглашения. Невъзможността за заместване
на тези клаузи водело до липса на задължителен елемент на договора по чл.11 от ЗПК и това водело до нищожност на договора.
Без тези клаузи кредитодателят не би сключил договора. Разпоредбата на чл. 23 от ЗПК била състав на
чл. 55 от ЗЗД, такъв иск не бил предявен и иск за сумите не следвало да се
уважават. Отделно чл. 23 от ЗПК не можело да се приложи за цесионер, какъвто
бил ищец. Нищожността на договора водела до нищожност на съглашението
кредитодателят да може да прехвърля вземанията си по договора на 3-ти
лица. Шрифт на договора бил по-малък от
„12” и това било друго основание за нищожност на договора. Изискването на ЗПК
било въведено след сключването на договора, но общата идея на законодателя била
за ясен и четлив текст, изискването за окето в случая не била спазено, защото
отделни части от договора се установило, че са на шрифт „10” и „7”. Попълването
на заявлението за кандидатстване за кредит не водело до извод, че знаел за
съдържанието на договора, проект на такъв не му бил представен до подписването
на договора. Особеният му представител е
претендирал възнаграждение.
Въззиваемият- ищец
Ф.И.”ЕАД, ЕИК *****
е оспорила жалбата. Навело е твърдения , че решението в обжалваната част е
правилно. Претендирало е разноски.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства, приема за
установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е
сезиран с искова молба вх. №2009231/10.04.2018г. по регистъра на СРС, изпратена по пощата на
05.04.2018г. от Ф.И.”ЕАД, ЕИК *****
срещу Д.П.Ф., ЕГН **********, с
която е поискало от съда на основание на чл.
422 вр. с чл. 415, ал.2 и чл. 124 от ГПК вр. с чл. 9 и сл. от от Закона за потребителския
кредит вр. с чл. 99 от ЗЗД, да
признае за установено, че Д.П.Ф., ЕГН
********** дължи на Ф.И.”ЕАД, ЕИК ***** заплащане на сумите,
както следва: 393,81 лв., ведно със
законната лихва от подаване на заявлението -04.07.2017г.., до изплащането й,
представляваща неплатена главница по договор за потребителски кредит №
*********/13.06.2014г.; договорна лихва в размер на 100,47лв. за периода от 20.06.2014г. до 26.04.2015г.; сумата от 117,60лв., представляващи обезщетение
за забава за периода от 05.07.2014г. до 30.05.2017г.; такси по букви Б, Г, Е от
договора в размер на 218,36лв. за
периода от 20.06.2014г. до 26.04.2015г., прехвърлени му по договор за цесия от
21.03.2016г., за които е издадена заповед за изпълнение по заповедно дело №
44259/2017г. по описа на СРС, като му се присъдят разноски. Навело е твърдения, че „П.Ф.Б.”ООД сключило с ответника
договор за потребителски кредит за 400лв.
, предоставена му била сумата, уговорени
били възнаградителни лихви от104,48лв,
както и лихви за забава, такси от
225,16лв. за ползване на услугата „кредит у дома”-за посещение в дома му, за
оценка на досието и администриране на кредита, длъжникът не изпълнил
задълженията си по договора и дължал процесните суми, вземанията за които били
прехвърлени на ищеца от кредитодателя с договор за цесия от 21.03.2016г.
Оспорил е възраженията на ответника, срок на погасителна давност бил 5 години,
дадена била сумата.
Ответникът Д.П.Ф., ЕГН ********** в предоставения срок за отговор чрез
назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител е оспорил
исковете. Посочил е, че не му било
връчено съобщение за цесията. Договорът
за кредит съдържал неравноправни
клаузи и бил нищожен. Шрифт на договора бил по-малък от „12”, не
бил четлив . Фиксираните такси и лихви били несъразмерно големи, не били
уговорени ясно и разбираемо, те били неравноправни клаузи. Не бил получил сумата по договора. Те било установено че не е платил сумите,
имало несъответствия за падеж на вноска по договора и твърденията на
ищеца. Не му била предоставена услуга
„домашно посещение”. Задълженията били погасени по давност, срок на която бил 3
години. договорът е нищожен поради противоречие със Закона за потребителския
кредит (ЗПК)– чл. 5, ал. 4, чл. 10, ал.1; чл. 11, ал.1 т. 9,т. 9а и т.12 от ЗПК, не му била съобщена цесията от кредитодателя, а и задълженията били
погасени по давност. Шрифтът на договора и на приложенията му бил по.малък от
„12”, неясен и трудно четлив, не било посочено лихвения процент при какви
условия се прилага. Клаузата за договорна лихва била нищожна поради
противоречие с добрите нрави поради прекомерността й, тази клауза не била и
ясна и това било друго основание за
нищожността й. Претендирал е разноски.
По делото е приложено заповедно дело 44259/2017г.,
съгласно което по заявление вх. № 3050998/04.07.2017г. е издадена заповед за изпълнение,
с която е разпоредено Д.П.Ф., ЕГН ********** да заплати на Ф.И.”ЕАД, ЕИК ***** сумите, както следва: 393,81 лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението
-04.07.2017г.., до изплащането й, представляваща неплатена главница по договор
за потребителски кредит № *********/13.06.2014г.; договорна лихва в размер на 100,47лв. за периода от 20.06.2014г. до
26.04.2015г.; сумата от 117,60лв.,
представляващи обезщетение за забава за периода от 05.07.2014г. до
30.05.2017г.; такси по букви Б, Г, Е от договора в размер на 218,36лв. за периода от 20.06.2014г. до
26.04.2015г., съдебни разноски от 125лв., за така издадената заповед длъжникът
е уведомен със залепване на уведомление, на 09.03.2018г. заявителят е уведомен за необходимостта да представи доказателства
в едномесечен срок от съобщението, че е предявил иск за установяване на
вземанията по заповедта и такива е представил на 05.04.2018г., изпратени по
пощата.
По
делото е приет в
оригинал договор № ********* от 13.06.2014г., носещ подпис за
страните по него, съгласно който „П.Ф.Б.”ООД
се е задължило да предостави на Д.П.Ф. кредит
от 400лв. срещу задължение на
кредитополучателя да върне сумата за срок от
45 седмици, да плати договорна възнаградителна лихва от 55% годишно в размер за срока на договора от
104,48лв, такса за оценка на досие от 20лв.,
такса домашно посещение от 149,40лв.,
такса за администриране на кредита от 55,76лв.,
платими за същия период, с размер на всяка от вноските от по 16,22лв., последното – 15,96лв., падеж на
първата вноска е 20.06.2014г., както и годишен процент на разходите от 146%.
Съгласно чл. 23 от договора кредитодателят има право да прехвърли
вземанията си по договора
Приет е договор от 21.03.2016г., Приложение № 1, потвърждение, съгласно който „П.Ф.Б.”ООД е прехвърлило на „Ф.И.”ЕАД вземания по договор № *********
от 13.06.2014г. с ответника в размер на общо 712,64лв.
Прието е пълномощно, с което П.Ф.Б.”ООД е
упълномощило Ф.И.”ЕАД да уведоми длъжниците за договора за цесия от
21.03.2016г.
Прието е уведомление от „П.Ф.Б.”ООД
чрез Ф.И.”ЕАД до ответника, с което го уведомява, че задълженията му по договор
№ ********* от 13.06.2014г. са прехвърлени на Ф.И.”ЕАД.
Прието е известие за доставяне, съгласно което писмо от ищеца до
ответника се е върнало като
„непотърсено” на 28.06.2016г.
С прието по делото заключение по съдебно-счетоводната експертиза вещото
лице след запознаване с документи по делото и
справки по при ищеца и „П.Ф.Б.”ООД
е посочило, че по договора за кредит
платена сума е 17лв. на 19.06.2014г. и същата е отнесена от кредитодателя за
погасяване на 7лв. главница, 422лв. договорна лихва, такси от 5,78лв. Дължима
главница била 393лв., дължима договора лихва била 100,26лв., лихва за забава
била 116,75лв., дължими такси били 219,38лв. Главницата за три години назад
била 385,93лв., а лихвата за 3 години назад била 96,11лв., лихвата за забава 3
години назад била 117,51лв. Имало само счетоводна справка за платената сума от
17лв.
С прието по делото заключение по съдебно техническата експертиза вещото
лице след запознаване с документите по делото е посочило, че договорът за кредит съдържа 4 страници, разпоредбите в него били
изписани с различни шрифтове, имало
текст на шрифт „10” , текст на шрифт „7”, текст на шрифт „14”, текст на
шрифт „13,50” и текст на шрифт „7,50”.
С оглед на така установената фактическа обстановка,
съдът намира от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269
от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението а по
допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е
ограничен от посоченото в жалбата.
В конкретния случай постановеното
по делото решение е валидно и в
обжалваната част е допустимо.
По правилността на решението в обжалваната част :
Предявените искове са с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал.2 и чл.
124 от ГПК вр. с чл. 9 и сл. от от Закона за потребтелския кредит вр. чл. 99 от ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребитеския кредит „договорът за потребителски кредит” е писмен договор с конкретни реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Страни по договора за потребителски кредит са
„потребителят” и „кредиторът”, като „потребител” е всяко физическо лице, което
е страна по договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а „кредитор” е всяко физическо или юридическо
лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална
или търговска дейност.
Съдът
приема за установено по делото, че на 13.06.2014г. „П.Ф.Б.”ООД и
ответникът Д.П.Ф. са сключили писмен договор
за потребителски кредит, като „П.Ф.Б.”ООД се е задължило да
предостави на ответника потребителски кредит в размер на 400лв. срещу задължение на кредитополучателя да върне сумата за
срок от 45 седмици, да плати договорна
възнаградителна лихва от 55%
годишно, която е в размер за
срока на договора от 104,48лв, да
плати такса за оценка на досие в размер от 20лв.,
да плати такса „домашно посещение“ в размер от 149,40лв., да плати такса за администриране на кредита в размер от 55,76лв., платими за същия период, с
размер на всяка от вноските от по
16,22лв., последната – 15,96лв., падеж на първата вноска е
20.06.2014г., при годишен процент на
разходите /ГПР/ от 146% , при определяне
на който не е включена таксата за „домашно посещение“ и са уговорили възможност кредитодателя
да прехвърли вземанията си по договора.
Същеврменно,
съдът приема, че по делото не е
установено валидно постигнато съглашение по договора за плащане на
възнаградителна лихва. За валидността на клаузите по договора съдът следи
служебно. Добросъвестността и справедливостта са основен принцип в гражданските и търговски
взаимоотношения. Спазването им предотвратяват несправедливото облагодетелстване
на едната страна за сметка на другата. Преценката дали е нарушен някой от основните правни принципи се прави
от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали
уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД. В случая с договора е уговорена дължимост на възнаградителна
лихва в размер на 55% годишно при ГПР от 146% Така уговорената клауза по
договора съдът приема че противоречи на
добрите нрави и като такава е нищожна на основание на чл. 26, ал.1 пр. 3 от ЗЗД. Договорната свобода
позволява страните да уговарят възнаградителна лихва , включително и над
размера на законната лихва за забава. Ограничение на договорната свобода е
посочено в чл. 9 от ЗЗД – съглашението да не противоречи на закона и на добрите
нрави. Волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава най-високия
размер, допустим от закона според
чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, какъвто в момента не е регламентиран в нашето
законодателство. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал
правно значение, като е предписал за
нарушаването им правна последица, идентична с тази при нарушението на закона.
Добрите нрави съществуват като общи принципи или произтичат от тях и за
спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да
се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.
Условията
и предпоставките за валидност на договорна клауза за възнаградителна лихва произтичат от нейните функции, както и от
принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
Преценката за нищожност на
възнаградителната лихва поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. По
същността си възнаградителната лихвата представлява цена на парите като
капитал, но и цена на времето, през
което търговецът е лишен от ликвидността на този капитал. Така
възнаградителната лихва е цената на капитал, чиято
стойност нараства с времето. Затова и преценка за съотвествието на уговорената
лихва с добрите нрави може включва съобразяване на размера на законната лихва за
забава, но и пазарната цена на този капитал, както и другите фактори които
влияят върху цената на предоставянето на капитала – риска от невъзстановянаето
му, включително и с оглед на дадените обезпечения; дали има неравноправно третиране на икономически слаби участници в
оборота; дали е използван недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и др. Уговорената възнаградителна лихва
следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите й функции. В съдебната практика постановена по
приложението на Закона за задълженията и
договорите трайно е прието като общо правило, че
противоречи на на добрите нрави да се уговаря възнаградителна лихва по обезпечен кредит с ипотека, надвишаваща размер, съпоставим с двукратния размер на законната лихва,
а за необезпечен кредит – надвищаващ размер, съпоставим с трикратния
размер на законната лихва за забава.
В
конкретния случай уговаряне на възнаградителна лихва от 55% годишно при съобразяване че предоставена сума е 400 лв., а възнаградителна лихва за
срока на договора от 10 месеца е
104,48лв. съдът приема, че е в разрез с присъщите на възнаградителната
лихва функции. Икономическата цел на отпуснатия заем е придобиване на парични
средства и за двете страни. За заемополуателя целта е получаване на средства за покриване на
текущи стопански нужди, за заемодателя
целта е да покрие разходите по заема и
да получи печалба чрез получаване на възнаградителна
лихва. Извън тази цел, всеки получен доход излиза извън присъщата функция.
Възнаградителната лихва е възнаграждението за предоставянето на финансовия
ресурс. (В този смисъл Решение № 378/18.05.2006г. по гр.д. № 315/2005г. на ВКС,
ІІІ-то Г.О.). В случая уговорената лихва не е установено да съответства на
присъщата й функция. Този извод се налага при съобразяване на размера на предоставената сума, срок за който
е предоставена и размера на възнаградителната лихва. Договорът е за кратък срок – 10 месеца, размер на лихви по банкови кредити към този
момент е в пъти по-нисък от уговореното с договора, размер на лихвата
надвишава многократно размер на законната
лихва за забава,
ищецът е икономически по-слабия субект , като не е
установено да е могъл да влияе
върху съдържанието на клаузата. При така възпирето съдът приема, че клаузата в договора за кредит,
уговаряща размер на възнаградителна лихва е нищожна.
Спорен въпрос по делото е дали нищожността на клаузата за възнаградителна
лихва води до нищожност на целия договор
за кредит.
За да се
приеме, че нищожността на отделни клаузи от договора води до нищожност на целия
договор следва да се установи, че прилагането на договора без тези клаузи е
невъзвожно съобразно чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Под прилагане на договора без нищожните клаузи следва да се разбира
възможността за изпълнение на останалите условия по договора. Преценката дали
договорът може да се приложи и без нищожните клаузи включва и обсъждане на
евентуално предположение дали договорът би бил сключен и без нищожните му клаузи
от гледна точка на възможността на средния потребител да съобрази
икономическите последици от сделката и нищожните клаузи да могат да бъдат заместени по право
от повелителни законови разпоредби или от диспозитивни правни норми.
Заместването с императивна разпоредба е уредено изрично в чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Диспозитивните норми в облигационното
право намират приложение при липса на уговорка между страните, поради което
след като клауза от договора е нищожна, тя не се счита за част от договорното
съдържание, като за уреждане на отношенията между страните се прилага
законовата норма. Договор, който не може да се изпълнява без нищожните клаузи е
нищожен в своята цялост. ( В този смисъл Решение № 146/01.11.2017г. по т.д. №
2615/2016г. на ВКС, І-во Т.О).
Договорът
за заем с уговорена възнаградителна
лихва е двустранен и възмезден. Клаузата за възнаградителната лихва по договор
за кредит е съществен елемент от него, защото урежда възнаграждението за
кредитодателя. Премахването изцяло на клаузата за определяне на
възнаградителната лихва по договора за потребителски кредит би променило
възмездния му характер, поради което и извод, че такъв договор би се сключил и
без да е уговорено такова възнаграждение не може да се обоснове. Този извод се
налага при съобразяване на събраните доказателства по делото, от които се
установява, че кредитодателят е търговец, който по занятие предоставя кредити,
тоест целта на договора за кредитодателя е печалба. Съглашението за
възнаградителна лихва по договор не може да бъде заместено от норми на закона,
защото такива не са въведени от законодателя,
включително и на основание на разпоредбата на чл. 10, ал.2 от ЗЗД. При
така възприето съдът приема, че нищожността на клаузата от договора, уговарящ
размер на възнаградителната лихва, води до нищожност на договора в неговата
цялост.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че уговореният размер на годишния
процент на разходите /ГПР/ в размер от
146% също не може да обоснове извод, че клаузите за уговорените разходи и за
ГПР са валидни. Този извод се налага при съобразяване на общите разходи по кредита за потребителя
по чл. 19 от ЗПотрКр. /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), при както и на обстоятелството, че
в случая така изчислените от кредитодателя разходи са 180,24лв. за срока на
договора и така ГПР е 146%, но в тях
не е включена начислената на
кредитополучателя такса за услугата „домашно посещение” в размер на 149,40лв.
при съобразяване на която ГПР би бил значително по-висок и много близък до
предоставената по договора главница.
С оглед гореизложеното съдът приема, че за ответника не е възникнало валидно
задължение за плащане на суми по договора за кредит на основание на договорното
правоотношение и неправилно районният съд
е уважил исковете за главница и за
лихва. Нищожният договор не е валидно основание за плащане на суми на основание
на договора. Даването на суми по нищожен договор е основание да се иска
връщането им по правилата за неоснователното обогатяване – чл. 55, ал.1, пр. 1
от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 23 от ЗПотр.Кр. не въвежда ново правило , а възпроизвежда
разпоредбата на чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД. В случая исковете са предявени на
основание на договорно правоотношение, по което е страна ответникът, поради
което и недопустимо е на ищеца да се
присъдят суми по иск за неоснователно
обогатяване, какъвто не е предявен.
При така възприето съдът приема, че решението на СРС в обжалваната част е
неправилно и следва да бъде отменено, като исковете за главница и за лихва
следва да бъдат отхвърлени.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото отговорността за разноски следва да се постави в
тежест на въззиваемия, въззивникът не е направил разноски и такива не му се
следват.
Въззиваеимят следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС държавна
такса в размер на 25лв. Последната не е събрана предварително, защото въззивникът
е бил представляван по делото пред СГС от особен представител, подал и
въззивната жалба.
Мотивиран от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №
147432/13.07.2020г. по гр.д. № 23105 по описа за 2018г. на Софийски районен съд, 50-ти
състав в частта, с която е признато за установено на основание на чл. 422 вр. с чл. 415, ал.2 и чл. 124 от ГПК вр. с чл. 9 и сл. от от Закона за потребителския кредит вр. с чл. 99 от ЗЗД,
че Д.П.Ф.,
ЕГН ********** с постоянен и настоящ адрес: *** дължи на Ф.И.”ЕАД, ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление:*** заплащане на сумата от 383 лв., ведно със законната
лихва от подаване на заявлението - 04.07.2017г.., до изплащането й,
представляваща неплатена главница по договор за потребителски кредит №
*********/13.06.2014г.; сумата от 96,12лв.,
представляващи обезщетение за забава за плащането на главницата за периода от
05.07.2014г. до 30.05.2017г., за които е издадена заповед за изпълнение по
заповедно дело № 44259/2017г. по описа на СРС, както и в частта, с която Д.П.Ф.,
ЕГН ********** е осъден да заплати
на Ф.И.”ЕАД, ЕИК ***** на основание на чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от съдебни разноски от 43,28лв. по заповедно дело и 533,80лв. по исковото дело и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени с искова молба вх.
№2009231/10.04.2018г. по регистъра на СРС, изпратена по пощата на 05.04.2018г.
от Ф.И.”ЕАД, ЕИК ***** срещу Д.П.Ф., ЕГН **********, с която е
поискало от съда на основание на чл. 422
вр. с чл. 415, ал.2 и чл. 124 от ГПК вр. с чл. 9 и сл. от Закона за потребителския
кредит вр. с чл. 99 от ЗЗД, да
признае за установено, че Д.П.Ф., ЕГН
********** дължи на Ф.И.”ЕАД, ЕИК ***** заплащане на
сумите, ккато следва: 383 лв., ведно
със законната лихва от подаване на заявлението -04.07.2017г., до изплащането й,
представляваща неплатена главница по договор за потребителски кредит №
*********/13.06.2014г.; сумата от 96,12лв.,
представляващи обезщетение за забава за периода от 05.07.2014г. до
30.05.2017г., прехвърлени на „Ф.И.”ЕАД от „П.Ф.Б.”ООД с договор за цесия от 21.03.2016г., за които
е издадена заповед за изпълнение по заповедно дело № 44259/2017г. по описа на
СРС.
ОСЪЖДА на Ф.И.”ЕАД, ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление:*** да заплати по сметка на Софийски градски съд на основание на чл. 78, ал. 3 вр. с ал. 6 и чл. 81 от ГПК сумата от 25лв. /двадесет и пет лева/
представляващи разноски за държавна такса за въззивното производство.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.