Р Е Ш Е Н И Е
№ ……………………….
……………………………..,
Варна
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, Деветнадесети състав в открито съдебно заседание на втори ноември две хиляди двадесет и втора година в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: МАРИЯНА БАХЧЕВАН
При секретар Румела Михайлова изслуша
докладваното от съдията административно
дело № 900/2022г. за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.8 от решение на Министерски съвет № 429 от
26.06.2020г. /за краткост РМС №429 от 2020г./ за определяне на условията и реда
за изплащане на компенсации на самоосигуряващи се лица и работодатели с цел
запазване на заетостта на работниците и служителите в предприятията, директно
засегнати от извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от
13 март 2020 г. (Изм. – РМС № 982 от 31.12.2020 г., в сила
от 1.01.2021 г., изм. и доп. – РМС № 233 от 18.03.2021 г., в сила от 1.04.2021
г.).
Делото
е образувано по жалбата на „Ка Ем-Варна“ ООД, представлявано от управителите си
В.Б.Й.и М.П.К.чрез адв.Б.П. срещу акт с №10-00-670#1/04.03.2022г., издаден от заместник изпълнителния директор на
Агенция по заетостта /оправомощена със заповед №РД-11-00-2553/23.12.2021г.
от изпълнителния директор на Агенция по заетостта/.
С обжалвания административен акт е
разпоредено на работодателя-жалбоподател, че следва да възстанови изплатените
средства за лицата, с които е прекратил трудовите им правоотношения преди
изтичане на срока, определен в чл.2 ал.1 т.5 от решение на Министерски съвет
/РМС/ №429/2020г. /изм. и доп. с РМС №982/2020г. и РМС №233 от 2021г./.
В жалбата са изложени оплаквания, че
административния орган не е обсъдил и взел предвид доводите на „Ка Ем-Варна“
ООД, с което е нарушил правилата по чл.34 и чл.35 от
Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Отрича се нарушение по чл.2 ал.1 т.5
от РМС №429/2020г. Счита, че задължението на работодателя е да не прекратява самостоятелно
и едностранно в срока по чл.2 ал.1 т.5 от РМС №429/2020г. трудовите правоотношения с работниците и
служителите, за които е получил компенсации. Подчертано е, че работодателят не
може да задържи работниците и служителите на работа насила, против волята им и след като те са
подали молби за прекратяване на
трудовите им договори, дружеството е било длъжно да ги уважи и да ги освободи,
в противен случай би било в нарушение на чл.46 от Конституцията на Република
България. Обърнато е внимание, че в чл.1 ал.6 т.5 от РМС №429/2020г. е
направено разграничение между хипотезите на прекратяване на трудовото
правоотношение с изявление на работника/служителя за напускане и прекратяване
по инициатива на работодателя, като е подчертано дори в самото решение на МС,
че последиците са различни, като при прекратяване на трудовия договор по молба
на работника или служителя не се изплаща компенсация за месеца, през който е
настъпило прекратяването, но не се търси възстановяване на получените до този
момент средства от работодателя.
Жалбоподателят в писмени бележки
с.д.№16771/10.11.2022г. подчертава незаконосъобразността на обжалвания
административен акт, която се доказва със събрания по делото доказателствен
материал. Сочи, че показанията на разпитаните свидетели доказват по безспорен
начин, че самите служители са пожелали по своя воля прекратяване на трудовите
им правоотношения, поради което не е налице нарушение на чл.2 ал.1 т.5 от РМС
№429/2020г. Твърди се, че е налице
хипотезата по чл.1 ал.6 т.5 от РМС №429/2020г., при която работодателят не трябва
да възстановява изплатените му компенсации при напускане на работа от страна на
работника или служителя. Иска се отмяна на обжалвания акт. Не претендира
присъждане на съдебни разноски.
Ответникът – заместник изпълнителния
директор на Агенцията по заетостта оспорва жалбата като неоснователна и иска
нейното отхвърляне. Изтъква, че трудовите правоотношения с въпросните
работници са прекратени „по взаимно
съгласие“, с което работодателят е нарушил задължението си по чл.2 ал.1 т.5 от
РМС №429/2020г., защото не ги е задържал на работа в нормативно-определения
срок. Липсва искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Обжалваният акт с №10-00-670#1/04.03.2022г., издаден от заместник
изпълнителния директор на Агенция по заетостта е бил съобщен на „Ка Ем-Варна“
ООД с известие за доставяне на Български пощи на 01.04.2022г., а жалбата срещу
него е постъпила на 13.04.2022г., т.е. оспорването е направено в срок от лице с
активна процесуална легитимация срещу акт, подлежащ на съдебен контрол, поради
което жалбата е допустима.
С оглед на документите, съдържащи се в
представената административна преписка и тези, събрани в хода на съдебното
производство, съдът установява следното от фактическа страна:
„Ка Ем-Варна“ ООД в качеството си на
работодател е получил компенсации по процедура BG05M9OP001-1.104-001 „Краткосрочна
подкрепа за заетост в отговор на пандемията от COVID-19“. Проектът се реализира от Агенция по
заетостта, в качестовото си на конкретен бенефициент по Оперативна
програма „Развитие на човешките ресурси” 2014-2020 г., Приоритетна ос 1: „Подобряване достъпа до заетост и
качеството на работните места”, инвестиционен приоритет № 8.
От извършената проверка
от Агенцията по заетостта е установено, че дружеството е прекратило трудовия
договор: 1. С Н.С. на 01.04.2021г., вместо да го задържи на
работа до 15.08.2021г. включително, поради което работодателят трябва да
възстанови компенсациите, които е получил за този работник за месеците януари,
февруари и март 2021г. в общ размер от 870 лева; 2. С Р.П. на
17.06.2021г., въпреки че е трябвало да я задържи на работа до 30.08.2021г.
включително, поради което дължи връщане на неправомерно получена за нея
компенсация за м.април 2021г. в размер на 290 лева; 3. Със С.С.
на 07.05.2021г., макар че е трябвало да продължи трудовото му правоотношение до
30.06.2021г. включително, поради което дължи възстановяване на платените
компенсации за м.януари и м.февруари 2021г. в общ размер от 580 лева; 4.С И.П., чието трудово
правоотношение е прекратено на 23.08.2021г., вместо да бъде запазено поне до
15.10.2021г., поради което дължи връщане на платената сума за месеците април и
май 2021г. в общ размер от 580 лева; 5. Със С.М. трудовия договор
е прекратен на 01.01.2021г., макар че работодателят е трябвало да запази
заетостта ѝ най-малко до 15.02.2021г. включително, поради което трябва да
възстанови неправомерно платената му компенсация за декември 2021г. в размер на
290 лева; 6. С Т.Т. трудовия договор е прекратен на 07.05.2021г.,
макар че работодателят е трябвало да го продължи поне до 30.07.2021г.
включително, поради което е задължен да върне получената компенсация за
месеците март и април 2021г. в общ размер от 580 лева; 7. С Д.С.
трудовия договор е прекратен на 01.11.2020г. вместо да продължи най-малко до
15.12.2020г. включително, поради което работодателят дължи възстановяване на
неправомерно получената компенсация за
м.октомври 2020г. в размер на 290 лева.
С обжалваният акт на
основание чл.8 ал.1 от РМС №429/2020г., дружеството-жалбоподател е задължено за
възстанови неправомерно получените от него средства в общ размер от 3480 лева,
поради нарушаване на изискването по чл.2 ал.1 т.5 от РМС №429/2020г. – да запази
заетостта на работниците и служителите, за които е получил компенсация, за целия период на изплащане на
компенсациите, както и за допълнителен период, равен на половината период, за
който са изплатени компенсациите.
Видно от доказателствата, приложени към
писмо на „Ка Ем-Варна“ ООД с.д.№ 15262/13.10.2022г. дружеството е било
работодател на посочените в обжалвания акт работници по силата на сключени с
тях трудови договори, които са били регистрирани в НАП по реда на чл.62 от
Кодекса на труда. Работниците действително са полагали труд в полза на
жалбоподателя, което се установява от представените графици, проведени
инструктажи, длъжностни характеристики, разчетно-платежни ведомости за
изплатени трудови възнаграждения. Действието на трудовите договори не се
оспорва от ответникът. Спорът е единствено относно запазване на заетостта на работниците и служителите, за
които са получени компенсации, за целия
период на изплащане на компенсациите, както и за допълнителен период, равен на
половината период, за който са изплатени компенсациите.
Н.С.Н. е подал на 31.03.2021г. молба до
работодателя си, в която е поискал прекратяване
на трудовия му договор считано от 31.03.2021г. Това е станало със заповед №001/01.04.2021г. на основание чл.325
ал.1 т.1 от КТ и считано от 01.04.2021г. За този работник са получени от
дружеството компенсации за периода от м.юли 2020г. до м.март 2021г. Ако се
приложи по отношение на Н.Н. разпоредбата на чл.2 ал.1 т.5 от РМС №429/2020г.,
работодателят е трябвало да запази заетостта му за допълнителен период, равен
на половината период, за който са изплатени компенсациите /половината от 9
месеца/, което означава поне до 15.08.2021г. /считано от 01.04.2021г./.
Р.С.П. е поискала с молба от 17.05.2021г.
прекратява на трудовия ѝ договор, което е станало със заповед
№001/17.06.2021г. на основание чл.325 ал.1 т.1 от КТ считано от 17.06.2021г. За
тази работничка работодателят е получил компенсации за периода от юли 2020г. до
декември 2020г. и за м.март и м.април 2021г. Ако се приложи разпоредбата на
чл.2 ал.1 т.5 от РМС №429/2020г., работодателят е трябвало да запази трудовата
заетост на Р.П. минимум до 30.08.2021г.
С.Д.С. е подал на 07.04.2021г. молба за
прекратяване на трудовото му правоотношение, считано от 07.05.2021г. и това е
сторено със заповед №001/07.05.2021г. на основание чл.325 ал.1 т.1 от КТ,
считано от 07.05.2021г. За лицето са изплатени компенсации за периода от м.юли 2020г.
до м.декември 2020г. и за месеците януари и февруари 2021г. Съгласно
разпоредбата на чл.2 ал.1 т.5 от РМС №429/2020г. дружеството е трябвало да
запази трудовата заетост на работника най-малко до 30.06.2021г.
Д. Митров С. е подал на 30.10.2020г. молба
за освобождаване от заеманата от него длъжност, считано от 01.11.2020г. Работодателят
е издал заповед за това с №001/31.10.2020г. като с нея на основание чл.325 ал.1
т.1 от КТ е прекратил трудовия му договор считано от 11.11.2020г. Работодателят
е получил компенсации за този работник за периода: август, септември и октомври
2020г. Ако се приложи разпоредбата на чл.2 ал.1 т.5 от РМС №429/2020г.
работодателят е трябвало да продължи трудовото правоотношение поне до
15.12.2020г.
И.П.П. е подала на 23.07.2021г. молба за
прекратяване на трудовото ѝ правоотношение считано от 23.08.2021г., която
е удовлетворена от работодателя със заповед №001/23.08.2021г. на основание
чл.325 ал.1 т.1 от КТ считано от 23.08.2021г. На работодателя са изплатени
компенсации за това лице за месеците: септември, октомври, ноември и декември
2020г. и за месеците от януари до май 2021г. В случай, че се приложи
разпоредбата на чл.2 ал.1 т.5 от РМС №429/2020г. работодателят е трябвало да
задържи на работа И.П. поне до 15.10.2021г.
С.Т.М. е подала на 31.12.2020г. молба за
напускане на заеманата от нея длъжност, считано от 01.01.2021г. Във връзка с
нея работодателят е издал заповед №001/31.12.2020г. за прекратяване на
трудовото правоотношение на основание чл.325 ал.1 т.1 от КТ, считано от
01.01.2021г. Работодателят е получил компенсации за работничката за месеците:
октомври, ноември и декември 2020г. Ако се приеме за приложима разпоредбата на
чл.2 ал.1 т.5 от РМС №429/2020г. работодателят е трябвало да задържи на работа С.М.
най-малко до 15.02.2021г.
Т.К.Т. е подала на 07.05.2021г. молба за
освобождаване от работа считано от 07.05.2021г., за което е издадена заповед
№001/07.05.2021г., с която на основание чл.325 ал.1 т.1 от КТ е прекратен
трудовия ѝ договор считано от 07.05.2021г. Получените за това лице
компенсации са за периода: ноември и декември 2020г. и за периода: от януари до
април 2021г. Ако се приложи разпоредбата на чл.2 ал.1 т.5 от РМС №429/2020г.
работничката е трябвало да остане на работа поне до 30.07.2021г.
Основният правен въпрос – предмет на спора
по делото е дали е приложима хипотезата по чл.2 ал.1 т.5 от РМС №429/2020г. или
тази по чл.1 ал.6 т.5 от РМС №429/2020г. ?
Във връзка с представените молби от
изброените работници, с които са поискали прекратяване по взаимно съгласие на
своите трудови правоотношения с дружеството-работодател, съдът по реда на
съдебната поръчка по чл.25 от ГПК чрез Районен съд гр.Трявна и чрез Районен съд
гр.Габрово разпита чрез видео-конферентна връзка по чл.171 ал.3 от АПК като свидетели:
Н.С.Н., Р.С.П., С.Д.С., Д. Митров С., И.П.П., С.Т.М., Т.К.Т..
В съдебното заседание, проведено на 26
септември 2022г. бяха разпитани свидетелите С.Д.С., Р.С.П. и С.Т.М. чрез
видео-конферентна връзка по съдебна поръчка към Районен съд гр.Габрово и
свидетелите: Н.С.Н. и Д.М.С. чрез видео-конферентна връзка по съдебна поръчка
към Районен съд – гр.Трявна, които отговаряха на въпроси, поставени от съда и
от процесуалния представител на ответника. Всеки от свидетелите заяви, че доброволно е
подал молба за напускане на работа по собствени подбуди, подписал я е
самостоятелно и без да е бил подложен на
натиск от страна на работодателя. Заявиха, че не е разговаряно с тях, че трябва
да напуснат сами, защото няма да има занапред работа.
В съдебното заседание на втори ноември
2022г. бяха разпитани като свидетели И.П.П. и Т.К.Т. чрез видео-конферентна
връзка и съдебна поръчка с Районен съд гр.Трявна. На въпросите на съда и на
процесуалния представител на ответника двете свидетелки заявиха категорично, че
по своя воля и заради лични причини са подали молбите си за напускане на
работа, без да са били убеждавани от работодателя да го сторят. Потвърдиха, че
не им е казвано от работодателя, че не може да им осигури работа за в бъдеще.
Причината, която свидетелите посочиха за
подадените от тях молби за напускане на работа е намирането на по-добре платена
работа или работа, която да е в населеното място, където живеят, тъй като някои
от тях е трябвало да пътуват от родното си място до гр.Трявна, където всички
свидетели са работили в хотел „Калина Палас“
и ресторанта към него, стопанисвани от „Ка Ем-Варна“ ООД. Единствено
свидетелят С.С. изтъкна здравословна причина за поисканото от него прекратяване
на трудовото му правоотношение.
Свидетелските показания потвърждават, че
изброените работници са подали по своя воля, доброволно и самостоятелно молби
за освобождаване на заеманите от тях работни места, което сочи към хипотезата
за напускане на работа от страна на работниците, макар и трудовите
правоотношения да са прекратени по взаимно съгласие на основание чл.325 ал.1
т.1 от КТ. Следователно, фактът, че работниците сами са подали молби за
напускане обосновава извода, че напускането е от тяхна страна. Обстоятелството,
че работодателят се е съгласил да прекрати по взаимно съгласие трудовите им
правоотношения без да иска изтичане на срока за предизвестие не променя
заключението, че напускането на работа е по инициатива и искане от страна на
работниците.
Въз основа на установената фактическа
обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Обжалваният административен акт е издаден
от компетентен орган, в установената от закона форма съгласно изискването за
мотивираност по чл.59 ал.1 от АПК и съдържа фактически и правни основания – по
чл.59 ал.2 т.4 от АПК, с него не е нарушена целта на закона и не се установиха
съществени нарушения на административно-производствените правила.
Съдът намира за основателна жалбата, тъй
като оспорения с нея акт е материално незаконосъобразен. Административният
орган не е приложил правилно материалния закон, като погрешно е приел, че е налице хипотезата по чл.2 ал.1
т.6 от РМС №429/2020г., което е довело и до неправилно приложение на разпоредбата на чл.8 ал.1 от РМС №429/2020г. Дружеството-жалбоподател
не дължи връщане в пълен размер на получените от него компенсации по процедура BG05M9OP001-1.104-001 „Краткосрочна
подкрепа за заетост в отговор на пандемията от COVID-19“. Проектът се реализира от Агенция по
заетостта, в качестовото си на конкретен бенефициент по Оперативна
програма „Развитие на човешките ресурси” 2014-2020 г., Приоритетна ос 1: „Подобряване достъпа до заетост и
качеството на работните места”, инвестиционен приоритет №8.
От доказателствата по делото се установи
по безспорен начин, че всъщност е приложима разпоредбата на чл.1 ал.6 т.5 от
РМС №429/2020г., тъй като се установи напускане на работа от страна на
работниците. В този случай, компенсацията не се изплаща за месеца, през който
всеки от работниците е напуснал. Съдът няма правомощия да изменя основанието и
размера на компенсацията, която трябва да бъде приспадната по реда на чл.1 ал.6
т.5 от РМС №429/2020г., което е в компетентността единствено на органите на
Агенцията по заетостта.
Предвид отмяната на заповедта,
жалбоподателят има право на присъждане на разноски, но такива не са
претендирани в хода на съдебното производство.
Воден от изложеното и на основание чл.172
ал.2 от АПК, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ акт с №10-00-670#1/04.03.2022г., издаден от заместник
изпълнителния директор на Агенция по заетостта, с който на основание чл.8 ал.1
от РМС №429/2020г. във връзка с чл.2 ал.1 т.5 от РМС №429/2020г. е наредено на
„Ка Ем-Варна“ ООД с ЕИК 1*********
да възстанови парични средства в общ размер от 3 480 /три хиляди четиристотин
и осемдесет/ лева, представляващи получени компенсации по процедура BG05M9OP001-1.104-001 „Краткосрочна
подкрепа за заетост в отговор на пандемията от COVID-19“.
Решението може да бъде обжалвано с
касационна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от
съобщаването му.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: