№ 261
гр. София, 11.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско
дело № 20231800500027 по описа за 2023 година
С Решение № 252/28.09.2022 г., постановено по гр.д. № 869/2021 г. по
описа на РС- Костинброд, е признато за установено, че В. И. А. дължи на „Т.С.“
ЕАД сумата 137,78 лв. (от която 124,17 лв. – главница и 13,61 лв. – лихва), ведно
със законната лихва за забава от датата на подаване на заявлението (19.04.2021г.)
до изплащане на вземането, като исковете са отхвърлени за разликата до пълния
им предявен общ размер от 159,22 лева.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на В. И. А. срещу горното
решение.
Жалбоподателката счита решението за неправилно и необосновано, както и
постановено в нарушение на материалния закон и при допуснато процесуално
нарушение. Възпроизвежда част от изводите на районния съд, като оспорва
решаващия такъв, че не била платила задължението си към „Т.С.“ ЕАД въз основа
на приложеното споразумение и фискален бон. Поддържа, че не е единствен
собственик на имота, а той е съсобствен между три лица. Изтъква, че с отговора на
исковата молба са представени споразумение между нея и ищеца, както и
доказателства за извършено плащане в размер на 111,59 лв. Сочи, че и двете
страни по делото не са спазили споразумението - ищецът е подал искова молба, а
тя спряла да извършва плащания предвид висящия съдебен спор. Прави извод, че
така платената от нея сума следва да бъда отнесена за погасяване на главницата
по исковата молба, а посочените във фискалния бон погасени пера от
задължението (съдебни разноски и юрисконсултско възнаграждение) били
недължими към датата на сключване на споразумението, тъй като същите не са
били определени от съда с окончателен съдебен акт. Счита, че незаконосъобразно
ищецът е погасил неизискуеми и недължими съдебни разноски и юрисконсултско
възнаграждение. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли
1
предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу нея искове. Претендира разноски във
въззивното и в първоинстанционното производство.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор, с който въззиваемият
оспорва жалбата. Споделя изводите на районния съд и намира твърденията на
жалбоподателката за несъществени и необосновани. Счита, че е доказал исковата
си претенция. Моли съда да отхвърли въззивната жалба и да потвърди
обжалваното решение. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателката не се
явява и не се представлява. От процесуалния й представител е постъпила молба за
даване ход на делото в нейно отсъствие. С молбата поддържа въззивната жалба и
счита, че районният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е
съобразил извършените в хода на производството плащания по реда на чл. 235, ал.
3 от ГПК. Изтъква, че на 02.09.2021 г. страните са сключили споразумение, с което
са уредили имуществените отношения помежду си във връзка със задължението
по ч.гр.д. № 611/2021 г. на РС- Костинброд. В изпълнение на задълженията си по
това споразумение, жалбоподателката заплатила 111,59 лв. за погасяване на част
от задължението, като следващата вноска по споразумението била с падеж
02.10.2021г. Преди настъпване на този падеж, обаче, ищцовото дружество подало
искова молба, с което нарушило сключеното споразумение. Съответно,
жалбоподателката също спряла да изпълнява споразумението. Счита, че при тези
данни районният съд е следвало да приложи разпоредбата на чл. 76 от ЗЗД, като
плащането, извършено в хода на производството, да бъде отнесено за погасяване
на най- обременителното задължение, а именно - задължението за главница.
Оттук прави извод, че районният съд е определил неправилно размера на
непогасената чрез плащане главница, тъй като ищецът неправилно бил отнесъл
част от плащането за погасяване на разноски, които все още не били определени в
окончателен размер от съда. Развива съображения, че с така извършеното плащане
се погасява главница за процесния период в размер на 111,59 лв., тъй като това е
най- обременителното задължение. Недължима била и сумата от 14,80 лв., тъй
като същата се претендирала на извъндоговорно основание при липса на договор
между страните, поради което следвало да намерят приложение общите условия
на ищеца, а жалбоподателката не била канена да плати претендираното главно
вземане. Моли съда да уважи подадената въззивна жалба, да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната част, и да отхвърли предявените
искове. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата страна „Т.С.“
ЕАД не се представлява. От процесуалния представител е постъпила молба, с
която оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди обжалваното решение.
Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното от
насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е
описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се
възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В хода на производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
2
І. По валидност
Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и
разбираемо формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото
на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявените
искове.
ІІІ. По същество
Предявени са два главни иска с правна квалификация чл. 422, ал. 1 от ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, и два акцесорни иска с правна квалификация чл. 422, ал. 1
от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Районният съд е уважил първия главен иск до размер от 124,17 лв. и първия
акцесорен иск до размер от 13,61 лв., като е отхвърлил тези искове до пълните им
предявени размери, а останалите два иска – изцяло.
В отхвърлителните части решението не е обжалвано и е влязло в сила.
В жалбата срещу осъдителната част на решението са изложени доводи,
които съдът намира за неоснователни поради следните съображения.
Наистина, жалбоподателката не е единствен собственик на топлоснабдения
имот, поради което не следва да носи отговорност за пълния размер на
задълженията за консумирана топлоенергия в имота и сума за дялово
разпределение, както и за пълния размер на лихвите върху тях. Това
обстоятелство е съобразено от ищеца „Т.С.“ ЕАД, който в исковото производство
е претендирал от ответницата само припадащите й се части от тези задължения, а
именно: 137,76 лв. – главница на задължение за заплащане на потребена
топлоенергия, 14,80 лв. – лихва за забава върху тази главница, 5,97 лв. – главница
на задължението за заплащане на услугата дялово разпределение, и 0,68 лв. –
лихва за забава върху тази главница.
Неоснователно, обаче, жалбоподателката счита, че с извършеното плащане
от 111,59 лв. е погасила част от дължимата само от нея главница, по силата на
споразумение от 02.09.2021г. Видно от текста на споразумението, то е сключено
между всички страни в заповедното производство по ч.гр.д. № 611/2021г. на РС-
Костинброд, по което е била издадена заповед за изпълнение на процесните
парични задължения. Така, страни по споразумението са от една страна В. А.,
Стефан Александров и Александра А., а от друга - „Т.С.“ ЕАД. Съответно, негов
предмет са всички парични суми (вкл. лихви и разноски), дължими и от тримата
длъжници, за които е издадена процесната заповед за изпълнение. Съгласно чл. 2
от споразумението, пълния размер на тези задължения от 371,97 лв. следва да бъде
изплатен на кредитора при спазване на изрично описан погасителен план.
Уговорено е, че първата вноска по плана е в размер на 111,59 лв. и се дължи в
деня на подписване на споразумението. Представено е и доказателство за
реалното заплащане на тази сума (фискален бон). При това, обаче, следва изрично
да се отбележи, че нито споразумението, нито фискалният бон, нито друг
документ по делото, отразява изразена от длъжниците воля относно това, кое от
всички техни задължения към кредитора се погасява с така извършеното плащане
от 111,59 лв. Поради това и доколкото платената сума е недостатъчна да покрие
3
всички задължения, с оглед разпоредбата на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, правилно
кредиторът е отнесъл това плащане към погасяване на съдебните разноски за
държавна такса (изцяло – в размер на 25 лв.) и юрисконсултско възнаграждение
(частично – в размер на 86,59 лв.).
Във връзка с горното, неоснователно жалбоподателката счита, че тези
разноски били недължими и неизискуеми поради това, че не са определени от
съда с окончателен съдебен акт:
На първо място, този довод важи с еднаква сила както за посочените от нея
вземания, така и за всички останали вземания по споразумението, но това не
е попречило на неговото сключване, нито на признаването на дължимостта
им в т. 2 от него, нито на уговаряне на погасителен план за разсроченото им
плащане.
На второ място, видно от текста на споразумението, то обхваща не само
вземанията за главници срещу тримата длъжници, но и вземанията за лихви
и разноски срещу същите лица. Поради това няма основание за изключване
на разноските от поредността по чл. 76, ал. 2 от ЗЗД в случай на постъпило
общо плащане по споразумението без изрично изразена воля от платеца, кое
от всички задължения погасява.
На трето място, неоснователно жалбоподателката претендира, че с това
плащане приоритетно следвало да се погаси задължението за дължимата от
нея главница, в качеството си на най- обременително такова. Разпоредбата на
чл. 76, ал. 1 от ЗЗД (на която се позовава жалбоподателката) регламентира
само конкуренцията между еднородни задължения, но не и между
разнородни такива, каквито са главницата, лихвите и разноските. За
преодоляване на конкуренция между последните се прилага именно
разпоредбата на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, която дава най- висок приоритет на
разноските, и най- нисък – на главниците. Поради това съдът не споделя
довода на жалбоподателката, че размерът на дължимата главница в
настоящото производство е бил определен неправилно.
На четвърто място, неоснователно жалбоподателката твърди, че, независимо
от частичното погасяване на разноските в заповедното производство, те се
претендират от ищеца и в исковото производство. Такова искане съдът не
открива в петитума на исковата молба. Дори да се приеме, че същото
присъства имплицитно в общо формулираното искане за присъждане на
разноски, следва да се има предвид, че районният съд не е постановил в
исковото производство осъдителен диспозитив за разноските в заповедното
производство съгласно изискванията на т. 12 от Тълкувателно решение № 4
от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК. Така, по същество,
той е зачел погасителния ефект на плащането от 111,59 лв. за разноски в
заповедното производство, като липсата в обжалваното съдебно решение на
изричен диспозитив за тези разноски лишава ищеца от възможността да се
снабди с изпълнителен титул за тях.
Други доводи не са изложени във въззивната жалба, поради което съдът не е
длъжен, служебно да формулира и обсъжда такива.
Сдържащите се в по- късно подадената молба вх. № 2032/09.03.2023г.
доводи, касаещи акцисорната претенция от 14,80 лв., са несвоевременно наведени,
поради което са и преклудирани и не подлежат на разглеждане.
4
По така изложените съображения съдът намира, че въззивната жалба е
неоснователна, а обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане,
жалбоподателката следва да заплати на въззиваемия направените от него разноски
пред въззивната инстанция, а именно – юрисконсултско възнаграждение в размер
на 100 лв. съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 25 от Наредбата за заплащането на
правната помощ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 252/28.09.2022 г., постановено по гр.д. №
869/2021 г. по описа на РС- Костинброд.
ОСЪЖДА В. И. А. с ЕГН ********** да заплати на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК ***,
разноски в производството пред въззивния съд в размер на 100лв. –
юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5