№ 584
гр. София, 21.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Господин Ст. Тонев
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело
№ 20221100500649 по описа за 2022 година
Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №649/2022 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на М. на К. срещу
решение №20171712 от 13.08.2021 г постановено по гр.д.№23865/2020 г на СРС , 57 състав ;
с което въззивникът е осъден да заплати на основание чл.128 т.2 КТ на Д.С. Д.-Ф. ЕГН
********** от гр.София сумата от 2754,11 лева неизплатено нетно трудово възнаграждение
за периода 01.04.2020 г – 13.05.2020 г , ведно със законната лихва от 11.06.2020 г до
окончателното заплащане на сумата . Решението на СРС се обжалва и в частта за разноските
.
Въззивникът излага доводи за недопустимост и неправилност на решението на СРС . В
исковата молба няма основания и искания за обявяване на противоконституционност на
Решение на НС от 06.04.2020 г за възнагражденията на народните представители за времето
от 01.04.2020 г до отмяната на извънредното положение , обявено с решение на НС от
13.03.2020 г . Само НС може да обяви противоконституционност на решение на НС .
Решенията на НС са задължителни и въззивникът е действал законосъобразно , защото
ищцата е член на политическия кабинет на министъра на К. .
Въззиваемата страна е подала писмен отговор , в който оспорва въззивната жалба .
Законосъобразно СРС е счел , че не следва да се допуска изпълнение на
противоконституционно решение на НС , което е ненормативен административен акт .
Недопустимо е трудово възнаграждение да се отнема „ за постигане на важна държавна и
1
обществено значима задача“ . Ищцата не е била съгласна да дари трудовото си
възнаграждение , а това е извършил вместо нея ответникът .Въззивната жалба е допустима.
Решението е връчено на въззивника на 20.08.2021 г и е обжалвано в срок на 01.09.2021 г /по
пощата/ .
Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС .
След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото, въззивният съд приема за
установено следното от фактическа и правна страна :
В мотивите на СРС е възпроизведена фактическата обстановка . Във връзка с чл.269 ГПК
настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за недопустимост на
съдебното решение . Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените
във въззивната жалба изрични доводи , като може да приложи и императивна норма в
хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на
ОСГТК на ВКС .
За да уважи иска СРС е приел , че безспорно ищцата е работила като директор на Дирекция
„Връзки с обществеността“ в М. на К. за процесния период . Трудовото й възнаграждение
не е заплатено в изпълнение на Решение на НС от 06.04.2020 г за възнагражденията на
народните представители за времето от 01.04.2020 г до отмяната на извънредното
положение , обявено с решение на НС от 13.03.2020 г , като безспорно ищцата е член на
политическия кабинет на министъра на К. /чл.28 ал.2 ЗАдм/.
Решенията на НС се приемат по конкретни въпроси и след настъпването на съответните
последици изчерпват своето действие . Решенията на НС са предимно ненормативни актове ,
като такова е и процесното решение . Последното наподобява индивидуален
административен акт , защото засяга права на определени граждани . Процесното решение
противоречи на Конституцията на РБ и на принципите на правовата държава . То би могло
да се приложи спрямо народните представители , които са гласували „за“ за него и са се
отказали от право на възнаграждение за положен труд , но не и спрямо ищцата като лице
полагащо труд в администрацията . На ищцата е представена декларация за дарение , но
същата е отказала да я подпише . Полагането на труд е възмездно – чл.128 КТ във вр.чл.270
ал.2,3 КТ – и ищцата има право на възнаграждение .
Решението на СРС е валидно , допустимо и правилно при следните уточнения и изрични
мотиви по доводите във въззивната жалба . Липсват основания за нищожност и
недопустимост на първоинстанционното решение . Предявен е допустим осъдителен иск за
трудово възнаграждение , а произнасянето по конституционната съобразност на посоченото
решение на НС е в мотивите на СРС .
Съгласно чл.16 от Конституцията на РБ трудът се гарантира и защитава от закона . Съгласно
чл.48 от Конституцията на РБ гражданите имат право на труд . Държавата се грижи за
създаване на условия за осъществяване на това право . Съгласно чл.48 ал.5 от
Конституцията на РБ работниците и служителите имат право на минимално трудово
възнаграждение и на заплащане , съответстващо на извършената работа. Принципът на
2
възмездност при полагане на труд е изрично уреден и в чл.242 КТ чл.66 ал.1 т.7 КТ , чл.128
КТ във вр.чл.270 ал.2,3 КТ .
Недопустимо е индивидуалното право на трудово възнаграждение да бъде отнето с решение
на НС . Съгласно чл.5 ал.4 от Конституцията на РБ международните договори,
ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България,
са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на
вътрешното законодателство, които им противоречат. Съгласно трайната практика на ВКС и
СЕС нормите на европейското право имат предимство пред нормите на вътрешното
право на съответната държава членка . Следователно независимо , че според чл.86 ал.2 от
Конституцията на РБ решенията на Народното събрание са задължителни за всички
държавни органи, организациите и гражданите , ако решение на НС противоречи на
европейското право и/или на международен договор , по който РБ е страна , съдът следва да
приложи съответната разпоредба от европейското право или от международния договор . В
случая :
според чл.6 от Конвенция №95 за закрилата на работната заплата от 1949 г / Обн ДВ
бр.37 от 09.05.1997 г / забранява се на работодателя да ограничава по какъвто и да е
начин свободата на трудещия се да разполага по свое желание с работната си
заплата. Според чл.5 от същата Конвенция работната заплата трябва да се изплаща
пряко на работника . Последният не може да бъде принуден да „дарява“ заплатата си
без негово изрично съгласие .
според чл.23 т.3 от Всеобщата декларация за правата на човека , всеки човек, който се
труди, има право на справедливо и задоволително възнаграждение , което да
осигури на него и неговото семейство съществувание, съответстващо на човешкото
достойнство и допълнено, ако това е необходимо, с други средства за социална
защита.
според чл.31 т.2 от Хартата на основните права на Европейския съюз всеки работник
има право на условия на труд, които опазват неговото здраве и сигурност и зачитат
достойнството му .
според чл.4 от Европейската социална харта работниците имат право на
възнаграждение , достатъчно да осигури на тях и техните семейства прилично
жизнено равнище.
При зачитане на посочените норми на европейското право/на международни договори , по
които РБ е страна трябва да се приеме , че не е допустимо с решение на НС да се отнеме
правото на трудово възнаграждение , особено на лица , които не са народни
представители , а полагат труд в държавната администрация , дори и да са част от
политическите кабинети на министри , ръководители на държавни и изпълнителни агенции
и пр. Като е уважил иска СРС е постановил законосъобразно решение , което трябва да бъде
потвърдено .
По изложените съображения , СЪДЪТ
3
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20171712 от 13.08.2021 г постановено по гр.д.№23865/2020 г
на СРС , 57 състав .
Решението не подлежи на обжалване .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4