№ 22
гр. Враца, 28.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Борис К. Динев
при участието на секретаря Миглена Н. Костадинова
като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно гражданско дело
№ 20241400500699 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Образувано е въз основа на въззивна жалба вх. № 8405 от 14.11.2024г.,
подадена „Вивус.БГ” ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление
***, представлявано от З. С. Р., чрез юрк. И. И., против решение №
196/09.07.2024г. по гр.д. № 1092/2023г. на Районен съд - гр.Козлодуй, в
неговата цялост, с което е провъзгласена нищожността, на основание чл.10а,
вр. чл.19, ал.4, вр. чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, вр. чл.143, ал.1 от ЗЗП, вр. чл.146 от
ЗЗП, на клаузите, предвиждащи „такса експресно разглеждане”, уговорени в
договор за кредит № ***/09.09.2021г., сключен между Л. Д. П., ЕГН
********** с адрес *** и дружеството; осъдено е дружеството, на основание
чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, да заплати на Л. Д. П. сумата 395.86 лева,
представляваща платена без основание сума по договор за кредит №
***/09.09.2021г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба - 17.10.2023г., до окончателно изплащане на сумата и сумата
100.00 лева направени по делото разноски, както и на основание чл.38, ал.2,
вр. ал.1, т.2 от ЗА, да заплати на адв. М. М. от АК-Пловдив, сумата 480.00 лева
адвокатско възнаграждение с включено ДДС.
Жалбоподателят твърди, че с обжалваното решение
1
първоинстанционния съд не се е произнесъл по реално предявената искова
претенция, както и че е допуснал съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, конкретно на чл. 214, ал. 1 ГПК, изразяващо
се в липсата на произнасяне с нарочно определение по искане за изменение на
размера на осъдителния иск (неговото намаляване), депозирано своевременно
на 22.01.2024 г. от ищеца, а впоследствие е постановил съдебното решение с
осъдителен петитум, отговарящ на първоначално предявената претенция.
Нещо повече, в мотивите на първоинстанционното решение изобщо не е
обсъдено искането на ищцата, а спорът е разгледан по същество в рамките,
зададени с исковата молба. Посочва, че ищцовата страна е намалила цената на
осъдителния иск до размер 111, 68 лева, представляваща заплатена такса
бързо разглеждане от 94.83 лева и заплатена договорна лихва в размер 16.85
лева, а именно поискала е връщане на всичко платено над главницата от 500
лева, а с решението съдът е провъзгласил клауза, уреждаща такса бързо
разглеждане за нищожна. Счита, че с оглед мотивите на решението и ако PC-
Козлодуй е бил допуснал намаляване цената на иска, би следвало да осъди
дружеството-ответник да върне надплатената сума по нищожната клауза,
която в процесния случай е 94.83 лева и да отхвърли осъдителния иск за
горницата до 111.68 лева. Моли съда да отмени обжалваното решение на
Районен съд - Козлодуй като неправилно и незаконосъобразно, постановено
при съществено нарушение на процесуалния закон, като постанови правилен
и законосъобразен съдебен акт, отговарящ на реално предявената ищцова
претенция, както и да му присъди сторените разноски пред
първоинстанционния съд и пред настоящата инстанция, включително
разноските за юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263 от ГПК от въззИ.емата Л. Д. П., ЕГН **********, не е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба.
В проведеното открито съдебно заседание представители на страните не
се явяват и не са изложени становища по спора.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от лице с
правен интерес, в рамките на срока по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем
съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен
състав взе предвид следното:
Производството пред Районен съд - Козлодуй е образувано въз основа на
искова молба, подадена от Л. Д. П., ЕГН ********** от с.Хайредин, чрез
пълномощника й адв. М. М. от АК-Пловдив, с която са предявени против
„Вивус.БГ” ЕООД, ЕИК: ***, гр. София, представлявано от юрк. З. Р.,
обективно кумулативно съединени искове, както следва: иск за обявяване
нищожност на Договор за кредит № *** от 09.09.2021г., евентуално за
обявяване нищожност на клаузата от същия договор за кредит, предвиждаща
заплащане на такса бързо разглеждане, като противоречаща на добрите нрави
и поради противоречие на закона – неспазване нормите на чл.143, ал.1 и
чл.146, ал.1 от ЗПП, както и на чл.10а и чл.19, ал.4 от ЗПК - иск с правно
2
основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, и искове с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД -
за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата 395.86 лева,
представляваща недължимо платена сума по недействителен Договор за
кредит № *** от 09.09.2021г., сключен между страните, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба в съда -
16.10.2023г., до окончателното й изплащане, и в условията на евентуалност -
за осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата сумата 94.83 лева,
представляваща недължимо платена такса бързо разглеждане по договора,
ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на
исковата молба в съда до окончателното й изплащане, както и за присъждане
на разноски.
В исковата молба се твърди, че ищцата Л. Д. П. е страна по Договор за
кредит № *** от 09.09.2021г., сключен между нея и ответното дружество
„Вивус.БГ” ЕООД, по силата на който е получила сумата 500.00 лева, при ГПР
49, 70%, ГЛП – 41% и срок на кредита до 09.10.2021г. Поддържа се, че
съгласно договора кредитополучателя дължи такса за бързо разглеждане в
размер 94.83 лева и лихва в размер 16.85 лева, като общия размер на
задължението по договора за кредит е в размер 611.68 лева. Посочва се, че на
09.01.2023г. ищцата е погасила със закъснение изцяло сумата по договора в
размер 1007.54 лева, включително и такса бързо разглеждане. Излагат се
доводи за нищожност на процесния договор на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД
вр. с чл.22 от ЗПК вр. с чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК, при условията на
евентуалност – за нищожност на клаузата от същия договор за кредит,
предвиждаща заплащане на такса бързо разглеждане, като противоречаща на
добрите нрави и поради противоречие на закона – неспазване нормите на
чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП. Изтъква се, че договорът за кредит е
недействителен на основание чл.22 вр. с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК – поради
непосочване в него на условията за прилагането на годишният лихвен
процент, както и на основание чл.11, ал.1, т.10, вр. чл.22 от ЗПК, тъй като не е
налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният
процент на разходите /ГПР/ по кредита. Твърди се, че в нарушение на
императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР е бил
посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните
данни, които са послужили за неговото изчисляване, че липсва ясно разписана
методика на формиране на ГПР по кредита, което е в пряко противоречие с
императивните изисквания на чл.19, ал.1, вр. чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.2 и ал.4 от
ЗПК. На следващо място, като основание за нищожност на договора се
изтъква неспазване на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, а от
там и на действителния размер на ГПР, тъй като сумата, която се претендира
за такса от 94, 83 лв. не е включена в ГПР и ГЛП. Счита се, че с тези действия
ответното дружество е заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване
на финансовата тежест на кредита за длъжника. Твърди се, че посочването в
договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията
между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“ по
3
смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на
ЕС. При условията на евентуалност са изложени и доводи за нищожност на
клаузата, с която е уговорено, че ищецът се задължава да заплати на ответното
дружество такса за бързо разглеждане на кредита, поради накърняване на
добрите нрави и поради нейната неравноправност по смисъла на чл.143, т.19
от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендира чрез нея от 94, 83 лв. е в размер
на 1/5 от сумата на отпуснатия кредит от 500 лв., както и по смисъла на
чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като предвижда заплащането на такса, която е
необосновано висока. Поддържа се също противоречие на клаузата за такса
бързо разглеждане с чл.10а и чл.19, ал.4 от ЗПК и се твърди, че тази такса
следва да се включи в ГПК, което ще доведе до надвишаване на размера му
над максимално установения от 50%.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответното дружество „Вивус.БГ” ЕООД, с който са развити подробни доводи
за неоснователност на предявените искове. От фактическа страна се
поддържа, че на 13.09.2021г. (преди настъпване на падежната дата на кредита)
ищцата е заплатила сумата 611, 68 лв., с която е погасила задължението си по
договора за кредит, както следва: 500 лв. – главница; 16, 85 лв. – договорна
лихва и 94, 83 лв. – такса бързо разглеждане. Оспорват се твърденията на
ищцата, че е внесла сумата 1007, 54 лв. по процесния договор като се заявява,
че суми над 611, 68 лв. не са постъпвали по договора. От правна страна в
отговора са развити подробни съображения за неоснователност на исковете и
е направено искане за тяхното отхвърляне и за присъждане на разноски.
В производството пред районния съд е депозирано допълнително
писмено становище вх. № 421/22.01.2024г. от ищцата, в което същата е
заявила, че твърдяното в исковата молба плащане от 1007, 54 лева е направено
по друг договор за кредит, а по процесния договор за кредит от 09.09.2021г. е
заплатила сумата 611, 68 лв., от които: 500 лв. – главница; 16, 85 лв. –
договорна лихва и 94, 83 лв. – такса бързо разглеждане. В тази връзка, на
основание чл.214 ГПК ищцата е заявила, че намалява размера на предявения
главен осъдителен иск в размер 395, 86 лв., чрез оттегляне до размер на 111, 68
лв., съответно в съдебното заседание, проведено на 06.02.2024г., с протоколно
определение съдът, на основание чл.214 ГПК, е допуснал изменение на
размера на предявения главен осъдителен иск като същият се счита предявен
за сумата 111, 68 лв..
С обжалваното решение Районен съд - Козлодуй е провъзгласил
нищожността, на основание чл.10а, вр. чл.19, ал.4 от ЗПК, вр. чл.26, ал.1, пр.3
от ЗЗД, вр. чл.143, ал.1 от ЗЗП, вр. чл.146 от ЗЗП на клаузата, предвиждаща
„такса експресно разглеждане”, уговорена в процесния договор за кредит и е
осъдил, на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, ответното дружество да заплати
на ищцата сумата 395.86 лева, представляваща платена без основание сума по
договора за кредит, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба - 17.10.2023г., до окончателно изплащане на сумата.
Решаващите изводи на първоинстанционния съд са, че уговорената в
4
договора за кредит „такса експресно разглеждане“ е нищожна на основание
чл.10а, ал.2 от ЗПК и чл.19, ал.4 от ЗПК, вр. чл.22 от ЗПК, чл.143, ал.1, вр.
чл.146, ал.1 от ЗПК, тъй като законът не допуска заплащането на такси и
комисионни за извършване на действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. Съдът е приел, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.33,
ал.1 от ЗПК, тъй като уговорената „такса експресно разглеждане“, предвидена
в договора за кредит е нищожна на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗД, както и че
тази такса е нищожна и поради това, че се стига до нарушение на нормативно
предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона на основание чл.26, ал.1,
предл.2 от ЗЗД, вр.чл.19, ал.4 от ЗПК. При това положение нарушена се явява
и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като за потребителя не съществува
яснота какъв е точния размер на задължението му и каква е общата стойност
на кредита. Приел е също, че договорът за потребителски кредит не отговаря
на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и е недействителен на основание
чл.22 от ЗПК, тъй като в него липсва действителния процент на ГПР, както и
че процесната такса е уговорена в нарушение на разпоредбата на чл.10а, ал.2
от ЗПК, доколкото същата е начислена за действие, свързано с управление на
кредита, а не за допълнителна услуга по чл.10а, ал.1 от ЗПК. Съдът е приел, че
уговорката за заплащане на процесната такса не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие в правата на страните по
договора и до скрито оскъпяване на кредита, като се дължи от
кредитополучателя при всички положения - независимо дали ще се стигне до
ангажиране на отговорността му или не. С оглед на тези и други подробно
изложени доводи в решението, първоинстанционния съд е стигнал до извода
за основателност на евентуалния иск по чл.26 от ЗЗД и го е уважил. С оглед
уважаване на иска за нищожност на процесната клауза за такса „експресно
разглеждане”, съдът е заключил, че платената по нея сума е недължимо
платена, като платена без основание и е уважил и евентуалния иск по чл.55,
ал.1, т.1 от ЗЗД в посочения размер.
След като обсъди събраните в първоинстанционното производство
доказателства, поотделно и в тяхната пълнота, във връзка с доводите на
страните, настоящият съдебен състав приема следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
При извършената проверка по реда на чл. 269 от ГПК, настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно - постановено е от законен състав в пределите на правораздавателната
му власт и в предвидената от ГПК писмена форма; подписано е и е
разбираемо.
5
За да се произнесе по допустимостта на първоинстанционното решение,
настоящият съдебен състав взе предвид следното:
Обжалваното първоинстанционно решение е недопустимо в частта му, с
която съдът се е произнесъл по евентуалния иск с правно основание чл.55,
ал.1, пр.1 от ЗЗД за разликата над сумата 94, 83 лева до сумата от 395.86 лева,
представляваща платена без основание сума по договора за кредит.
Постановеното решение на районния съд в тази му част е недопустимо като
постановено plus petitum.
Първоначално главният иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД е предявен за
заплащане на сумата 395, 86 лв., представляваща недължимо платена по
недействителен договор за кредит № ***/09.09.2021г. В хода на
производството пред районния съд е депозирано допълнително писмено
становище вх. № 421/22.01.2024г. от ищцата, в което същата е заявила, че на
основание чл.214 ГПК намалява размера на предявения главен осъдителен иск
в размер 395, 86 лв., чрез оттегляне до размер на 111, 68 лв., съответно в
съдебното заседание, проведено на 06.02.2024г., с протоколно определение
съдът, на основание чл.214 ГПК, е допуснал изменение на размера на
предявения главен осъдителен иск като същият се счита предявен за сумата
111, 68 лв.
Евентуалният осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД е предявен за
заплащане на сумата 94, 83 лв., представляваща недължимо платена по
недействителен договор за кредит № ***/09.09.2021г.
С решението си първоинстанционния съд не се е произнесъл по главният
иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, а направо по евентуалния такъв, но по делото
не е постъпила молба за допълване на решението.
Районният съд е уважил евентуалният осъдителен иск по чл.55, ал.1,
пр.1 от ЗЗД (с оглед уважаването на евентуалния установителен иск за
нищожност на клаузата за бързо разглеждане по чл.26, ал.1 от ЗЗД) като е
осъдил ответното дружество да заплати на ищцата сумата 395.86 лева,
представляваща платена без основание сума по договора за кредит, без да се
съобрази с претендираната с исковата молба по този иск сума от 94, 83 лв.
(нито с допуснатото изменение на главния осъдителен иск по реда на чл. 214
ГПК, направено в съдебното заседание на 06.02.2024г.). Съдът не е изложил
каквито и да било мотиви, от които да е видно защо присъжда тази сума.
Районният съд, произнасяйки се извън рамките на предявения от ищцата
размер на иска, е излязъл извън предмета на разглеждане, с който е сезиран. С
6
оглед на това първоинстанционното решение в тази част се явява постановено
"свръхпетитум", същото в тази част е недопустимо и в приложение
правомощията на въззивния съд на основание чл. 270, ал. 3 изр. 1 ГПК следва
да бъде обезсилено в тази част, а съдебното производство прекратено.
За да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение,
настоящият съдебен състав взе предвид следното:
Безспорно е на етапа на въззивното производство, че между ищцата и
ответника е сключен договор за кредит № ***/09.09.2021г., по силата на който
ищцата е получила от ответника сумата 500 лв. Видно е от представения по
делото договор за кредит, че същият е сключен за срок от 30 дни (до
09.10.2021г.), при следните параметри: лихвен процент за срока на кредита -
40. 97 %, сума на лихвата за срока на кредита - 16, 85 лв., годишен процент на
разходите – 49. 70 %; такса за бързо разглеждане – 94, 83 лв.; сума за връщане
в общ размер 611, 68 лв.
По делото са представени преддоговорна информация по кредита, с
която ищцата е била запозната, както и приложимите общи условия, като в чл.
1 от същите са дадени дефиниции на съдържащи се в договора термини.
Посочено е, че "такса за бързо разглеждане" е допълнителна незадължителна
услуга по искане на кредитополучателя, която гарантира обработка на
искането за кредит и отговор в рамките на 15 минути от подаването му по
електронен път, по телефон или на хартиен носител в офис, като таксата за
бързо разглеждане може да бъде заявена при подаване на искане за отпускане
на кредит и/или допълнителна сума по кредит при срокове и условия,
посочени в ОУ и съгласно тарифа на кредитора. Посочено е още, че "такси по
кредита" са такси за предоставяне на допълнителни незадължителни услуги,
които са заявени от кредитополучателя като таксата за бързо разглеждане и
такса за удължаване.
Съгласно чл. 4, т. 4 от ОУ таксата за бързо разглеждане се изчислява
спрямо сумата по кредита и срока на договора за кредит.
Не се спори и се установи от представените от ответното дружество
платежни документи, че в изпълнение на договора на 13.09.2021г. ищцата е
изплатила на ответника сумата 611, 68 лв., от които 500 лв. - главница, 16, 85
лв. - договорна лихва и 94, 83 лв. - такса за бързо разглеждане.
При така изложената фактическа обстановка, съдът приема следното от
правната страна на спора:
7
Заявените в исковата молба и в допълнителното писмено становище от
22.01.2024г. обстоятелства и направените искания дават основание на
окръжния съд да приеме, че пред районният съд са предявени за разглеждане
съединени при условията на евентуалност установителни искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД за установяване
нищожността на Договор за кредит № *** от 09.09.2021г., евентуално за
обявяване нищожност на клаузата от същия договор за кредит, предвиждаща
заплащане на такса бързо разглеждане, като противоречаща на добрите нрави
и поради противоречие на закона – неспазване нормите на чл.143, ал.1 и
чл.146, ал.1 от ЗПП, както и на чл.10а и чл.19, ал.4 от ЗПК, както и
осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД - за осъждане на
ответника да заплати на ищцата сумата 111.68 лева, представляваща
недължимо платена сума по недействителен Договор за кредит № *** от
09.09.2021г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от подаване на исковата молба в съда - 16.10.2023г., до
окончателното й изплащане, и в условията на евентуалност - за осъждане на
ответното дружество да заплати на ищцата сумата 94.83 лева, представляваща
недължимо платена такса бързо разглеждане по договора, ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба в съда до
окончателното й изплащане.
По исковете с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1
ЗЗД:
С решението си първоинстанционния съд не се е произнесъл по главният
иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а направо по евентуалния
такъв, но по делото не е постъпила молба за допълване на решението.
С първоинстанционното решение съдът е уважил евентуалния иск за
обявяване нищожност на клаузата от договора за кредит, предвиждаща
заплащане на такса бързо разглеждане; решението не е обжалвано от
ищцовата страна относно главния иск за установяване нищожността на целия
договор за кредит, респ. по делото не е постъпила молба за допълване на
решението, поради което предмет на изложението е само правилността на
уважения евентуален иск.
За основателността на този иск в тежест на ищцата е да докаже, че
между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по
Договор за кредит № *** от 09.09.2021г., по силата на което за нея е
възникнало задължение за заплащане на такса за бързо разглеждане в сочения
размер, както и че уговорената клауза за такса за бързо разглеждане е
нищожна поради противоречие на закона, евентуално заобикаля императивна
правна норма, евентуално противоречи на добрите нрави.
Претендираните от ищцата вземания произтичат от договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, сключен между "4финанс"
ЕООД (понастоящем „Вивус.БГ“ ЕООД) и ищцата Л. П.. Съгласно
разпоредбата на чл. 6 от ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги
8
от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като
част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние – едно или повече. Съгласно дадената дефиниция
в разпоредбата на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, "средство за комуникация от
разстояние" е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на
услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие
на доставчика и на потребителя. Несъмнено използването на електронни
формуляри в интернет, провеждането на разговори по телефон и изпращането
на писма по имейл представляват средства за комуникация от разстояние и
предвид изложените от ищеца твърдения за методите на сключване на
процесния договор, правоотношението между страните попада в приложното
поле на посочения нормативен акт.
Съгласно разпоредбата на чл.18 ЗПФУР при договори за предоставяне
на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е
изпълнил задълженията си за предоставяне на преддоговорна информацията
на потребителя, както и че е получил съгласието на потребителя за сключване
на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на посочените обстоятелства
се прилага разпоредбата на чл. 293 от Търговския закон, а в случаите на
електронни изявления - Законът за електронния документ и електронния
подпис (в действащата редакция към м.07.2016 г., като към настоящия момент
същият е с изменено заглавие – Закон за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги).
В настоящия случай, за доказване на възникналото между страните
правоотношение са представени неподписани документи – Договор за кредит
№ *** от 09.09.2021г. и Общи условия към същия, за които се твърди, че са
потвърдени от ищцата с натискането на бутон на интернет страницата на
дружеството-кредитор. Приложени по делото са и разписка за извършено
плащане от 09.09.2021 г. на ИзиПей, от която се установява, че на 09.09.2021 г.
„Вивус.БГ" ЕООД е извършил паричен превод в полза на Л. П. на сумата 500,
00 лева, както и разписка за извършено плащане от 13.09.2021 г. на ИзиПей, от
която се установява, че на 13.09.2021 г. Л. П. е извършила паричен превод в
полза на „Вивус.БГ" ЕООД на сумата 611, 68 лева.
От представения на хартиен носител договор за кредит от 15.07.2016г. е
9
видно, че съдържа посочване на ищцата като автор и титуляр по смисъла на
чл.4 ЗЕДЕП, както и индивидуализиращите лични данни на същата.
Настоящият съдебен състав намира, че този договор съдържа електронно
изявление, записано на предвиден в чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП носител с възможност
да бъде възпроизведено, т. е. попълненият по електронен път договор за
кредит представлява електронен документ. Представения договор и
писмените доказателства за изплащане на заетата сума са достатъчно
доказателства, въз основа на които може да бъде направен обоснован извод за
възникване на облигационно правоотношение между страните въз основа на
сключен помежду им договор за кредит. С оглед на изложеното съдът намира
за установено съществуването на валидно облигационно правоотношение
между страните Л. Д. П. и „Вивус.БГ“ ЕООД, а и това обстоятелство не е
спорно по делото.
Безспорно е също, че кредиторът е изпълнил задължението си да
предаде на кредитополучателя отпуснатата в заем сума, което се подкрепя и от
безспорния факт, че ищцата е изпълнила задълженията си по сключения
договор, като е издължила договорените суми, което би било нелогично и
житейски неправдоподобно, ако не е получила сумата, предмет на договора. С
реалното получаване на сумата е осъществен фактическият състав на
договора за заем.
След извършен анализ на съдържанието на договора, изхождайки от
неговия предмет – предоставяне на заем, както и от страните по него –
юридическо лице, което е небанкова финансова институция, предоставяща
кредити в рамките на своята търговска дейност, ищцата – физическо лице,
което при сключване на договора действа извън рамките на своята
професионална компетентност, изводът, който се налага е, че процесния
договор за кредит има характеристиките на договор за потребителски кредит
по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което и при решаване на настоящия
спор приложение следва да намерят правилата на действащия ЗПК, в глава
трета, а според чл. 24 от същия - и на ЗЗП.
По делото няма спор, а и след служебна справка в публичния регистър
на БНБ по чл. 3а Закона за кредитните институции /ЗКИ/ се установява, че
посоченият в договора кредитор е регистриран като финансова институция по
смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства,
които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
10
възстановими средства. Така констатираното обстоятелство определя
дружеството и като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
От друга страна отпуснатият кредит на ищцата като физическо лице
представлява предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от
ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и същата има качеството на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието
на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 - чл. 12 ЗПК.
Нормата на чл. 21, ал.1 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон е нищожна, а според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочено е
също, че за договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143-148 ЗЗП
(чл.24).
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби
участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване
и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено като
основание за уважаване на иска /чл.7, ал.3 от ГПК (нова – ДВ, бр. 100 от 2019
г.) и т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС/, а в конкретния случай ищцата се е позовала изрично на такИ.
разпоредби, водещи до плащания на парични суми без основание в полза на
ответника.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
11
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според ал.
2 от същата норма годишният процент на разходите по кредита се изчислява
по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в
него общи положения и допълнителни допускания. В § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е
дадена легална дефиниция на понятието "общ разход по кредита", като е
посочено, че това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10
%), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят
50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4,
са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
В решението по дело С-686/19 СЕС е разяснил, че понятието "общи
разходи по кредита на потребителя" обхваща всякакви видове разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са
известни на кредитора, съответно разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, също се включват в тези разходи.
В случая таксата за бързо разглеждане се претендира от ответника като
дължима на основание допълнителна, незадължителна услуга, предоставена
по искане на кредитополучателя.
Съгласно чл. 10а ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси
и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
12
кредит. Целта на таксите и комисионните по смисъла на цитираната
разпоредба е да се покрият административните разходи на кредитора при
предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит, а отделно
от това следва да се посочи, че кредиторът не може да изисква заплащане на
такси за действия, свързани с управление на кредита, тъй като те са част от
дейността му по предоставяне на кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и да
събира повече от веднъж такса за едно и също действие.
Посоченото задължение за такса не съответства на никаква
допълнителна услуга, предоставяна от кредитодателя. Естеството на така
уговорената услуга налага предоставянето й преди окончателното сключване
на договора за кредит, тъй като тя е предназначена да осигури именно
приоритетно одобрение на кандидата. Настоящият съдебен състав счита, че
предметът на тази услуга е непосредствено свързан със самия кредит, а
доводите на въззивника относно обособяването на тази престация като
отделна услуга, отличаваща се от типичната престация на търговец,
кредитиращ потребители, не могат да бъдат възприети. Видно от
съдържанието на клаузите в ОУ, регламентиращи заплащане на такса за бързо
разглеждане, е че предлаганата от кредитодателя незадължителна услуга
представлява действие по усвояване на кредита във времево отношение и по
същество касае обещано поведение от страна на кредитора при изпълнение на
основното му задължение при кредитиране на физически лица, изразяващо се
в отпускане на кредит след извършване на предварителна оценка за
кредитоспособността на клиента, като същевременно чрез така предлаганата
срещу допълнително заплащане услуга на практика кредитодателят прехвърля
върху потребителя финансовата тежест за изпълнение на задълженията на
финансовата институция по чл. 16 ЗПК за предварителна оценка на
платежоспособността на кандидатстващите за кредит лица. Поради това
въззивният съд намира, че естеството на услугата по бързо разглеждане на
искането на кредитополучателя за отпускане на кредит изключва
квалификацията като допълнително благо, за което е обосновано насрещно
възнаграждение за търговеца. Предвидената такса е свързана с усвояване на
кредита, поради което спрямо нея се прилага установената в чл. 10а, ал. 2 ЗПК
забрана и същата е нищожна, както правилно е прието и в обжалваното
решение.
13
С оглед изложеното предявеният евентуален иск за установяване на
нищожността на клаузата за заплащане на такса за бързо разглеждане от
процесния договор за кредит е основателен и като такъв следва да се уважи.
Като е стигнал до същите правни изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение по този иск, което следва да се потвърди в тази
част.
Въззивната жалба в тази част е неоснователна и следва да се остави без
уважение.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
С първоинстанционното решение съдът е уважил евентуалния иск за
обявяване нищожност на клаузата от договора за кредит, предвиждаща
заплащане на такса бързо разглеждане, обуславяща произнасянето по
евентуалния осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД; решението не е
обжалвано от ищцовата страна относно главния иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, респ. по делото не е постъпила молба за допълване на решението, поради
което предмет на изложението е само правилността на уважения евентуален
осъдителен иск.
По този иск възникването на спорното материално право за връщането
на дадено при начална липса на основание се обуславя от осъществяването на
следните материални предпоставки: 1) процесната сума - 94, 83 лв., да е
излязла от патримониума на ищцата; 2) тя да е постъпила в имуществената
сфера на ответника и 3) това разместване на блага от имуществото на ищцата
в патримониума на ответника да е без правно основание, т. е. без да е бил
налице годен юридически факт, без да е било възникнало задължение за
заплащане на такса за бързо разглеждане в уговорения размер.
В настоящия случай, в тежест на ищцата бе да установи, при условията
на главно и пълно доказване, заплащане в полза на ответното дружество на
претендираната с исковата молба сума. При доказване на този факт, в тежест
на ответника бе да докаже твърдяното основание за получаването на тази сума
– валидно правоотношение, възникнало от сключен между страните договор
за кредит, и да задържи получената въз основа на него престация в
патримониума си.
В рамките на настоящото производство се доказа, че в изпълнение на
задълженията си по кредитното правоотношение, ищцата Л. Д. П. е заплатила
на ответното дружество „Вивус.БГ“ ЕООД по клаузата за такса за бързо
разглеждане от договора за кредит сумата 94, 83 лева. Получаването на
сумата не се оспорва от ответника по делото, поради което факта на
получаване и задържане на сумата от ответника е доказан. Последният обаче
не доказа наличието на основание за получаване и задържане на сумата,
установяването на който факт, съгласно чл.154 ГПК, е в негова тежест, което
14
изрично му е указано с определението на районния съд по чл.140 ГПК.
Нищожността на клаузата за такса за бързо разглеждане съставлява
отрицателен юридически факт, който е препятствал възникването на
вземането на кредитора за тази такса. Ето защо за ответното дружество не е
налице основание да получи и задържи сумата за такса за бързо разглеждане,
предвид на което същата следва да се върне, поради липса на правно
основание, което да оправдава това имуществено разместване.
По изложените съображения, въззивния съд намира, че предявеният
евентуален иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е доказан и следва да се уважи като
основателен в претендирания размер от 94, 83 лева. Посочената сума се дължи
ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата
молба до окончателното погасяване на вземането, както е поискано от ищцата.
Като е достигнал до краен извод, който е в противоречие с настоящите
мотиви и е уважил предявения евентуален иск по чл.55, ал.1, т.1 от ЗЗД за
сумата 395, 86 лева, районният съд е постановил недопустимо решение, което
следва да бъде обезсилено в частта, с която ответното дружество е осъдено да
плати на ищцата горницата над сумата 94, 83 лв. до 395, 86 лв.,
представляваща платена без основание сума по процесния договор за кредит,
ведно със законната лихва, считано от 17.10.2023г. до окончателното
изплащане, като недопустимо и се прекрати производството в тази част. В
останалата част, с която районният съд е осъдил ответното дружество да
плати на ищцата сума в размер до 94, 83 лв., представляваща платена без
основание сума по процесния договор за кредит, ведно със законната лихва,
считано от 17.10.2023г. до окончателното изплащане, решението е правилно и
следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Като законна последица от обезсилване на решението в една част и
потвърждаването му в други, присъдените в първоинстанционното
производство разноски следва да бъдат ревизирани, както и да се присъдят
такИ. за въззивното производство.
С оглед изхода на делото решението на Районен съд - гр. Козлодуй
следва да бъде отменено и в частта, в която ответното дружество е осъдено да
заплати на ищцата деловодни разноски за разликата над сумата 75, 00 лева до
присъдените 100, 00 лв. и съобразно уважената част от предявените искове да
бъде осъдена ищцата да заплати на ответното дружество разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер 100, 00 лв., определено на
основание чл.78, ал.8 от ГПК вр. с чл.25, ал.1 от Наредба за заплащането на
правната помощ вр. с чл.37 от ЗПП.
15
ВъззИ.емата не е направила разноски пред въззивната инстанция и такИ.
не й се дължат.
ВъззИ.емата следва да бъде осъдена да заплати на въззивното
дружество по съразмерност сумата 25, 00 лева държавна такса за жалбата и
сумата 50, 00 лева юрисконсултско възнаграждение за производството пред
въззивната инстанция, определено на основание чл.78, ал.8 от ГПК вр. с чл.25,
ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ вр. с чл.37 от ЗПП,
съобразно отхвърлената част от жалбата му.
С оглед цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно
обжалване.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 196/09.07.2024г. по гр.д. № 1092/2023г. на
Районен съд - гр.Козлодуй, в ЧАСТТА, с която е осъдено на основание чл.55,
ал.1, пр.1 от ЗЗД „Вивус.БГ” ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление ***, представлявано от З. С. Р., ДА ЗАПЛАТИ на Л. Д. П., ЕГН
********** с адрес в ***, горницата над сумата 94, 83 лв. до размер 395.86
лв., представляваща платена без основание сума по договор за кредит №
***/09.09.2021г., ведно със законната лихва, считано от 17.10.2023г. до
окончателното изплащане, като недопустимо и ПРЕКРАТЯВА производството
в обезсилената част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 196/09.07.2024г. по гр.д. № 1092/2023г. на
Районен съд - гр.Козлодуй в останалите обжалвани части.
ОТМЕНЯ решение № 196/09.07.2024г. по гр.д. № 1092/2023г. на Районен
съд - гр.Козлодуй в частта, в която „Вивус.БГ” ЕООД, ЕИК: *** е осъдено да
заплати на Л. Д. П., ЕГН ********** деловодни разноски за разликата над
сумата 75, 00 лева до присъдените 100, 00 лв.
ОСЪЖДА Л. Д. П., ЕГН ********** с адрес в ***, ДА ЗАПЛАТИ на
„Вивус.БГ” ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от З. С. Р., по съразмерност разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер 100, 00 лв. за първоинстанционното производство,
както и сумата 25, 00 лева държавна такса за жалбата и сумата 50, 00 лева
16
юрисконсултско възнаграждение за производството пред въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17