Р
Е Ш Е
Н И Е
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
№……………Гр. София, 19.06.2019г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-в въззивен състав, в
публичното съдебно заседание на деветнадесети юни, две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Златка Чолева
Мл.съдия Велизар Костадинов
при секретаря Валентина
Илиева, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева
гр. дело № 7599 по описа за 2017 година и за да се
произнесе, взе предвид следното :
Производството е по
реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение на СРС, 62 състав, обективирано
в протокол от съдебно заседание на 02.02.2017г. по
гр.дело № 58233/2016г., допълнено по
реда на чл.248 от ГПК в частта за разноските с определение № 57833 от
09.03.2017г. и изменено по реда на чл.248 от ГПК в частта за разноските с
определение /наименовано решение/ под № 70726/
22.03.2017г. , е признато за незаконно и отменено уволнението на Х.Ж.Х.,
извършено със заповед № 737/ 15.08.2016г. на Директора на „**-ва гимназия с преподаване на немски език „Проф.Константин
Гълъбов“ от длъжността „младши учител“ в
посоченото учебно заведение. С решението са отхвърлени предявените от Х.Ж.Х.
срещу „**-ва гимназия с преподаване на немски език
„Проф.Константин Гълъбов“ : иск за
възстановяване на ищеца на длъжността, заемана преди уволнението – „младши
учител“, както и искът за заплащане на обезщетение по чл.225,ал.1 от КТ за
сумата от 3 420,00лв. за периода 16.08.2016г.- 16.02.2017г.
С
решение от 15.03.2017г. е оставено без уважение искането на ищеца Х.Ж.Х. за
допълване на първоинстанционното решение с
произнасяне по искането за присъждане на законна лихва върху обезщетението по
чл.225,ал.1 от КТ за периода от датата на предявяване на исковата молба- до
окончателното изплащане. С решението от
15.03.2017г. е оставено без уважение и искането на ищеца за допълване на първоинстанционното
решение в частта за разноските по реда
на чл.248 от ГПК чрез присъждане на такива в полза на ищеца.
Съдът е сезиран с въззивни жалби от двете страни по делото.
Въззивникът-ищец Х.Ж.Х. обжалва първоинстанционното
решение от 02.02.2017г. в цялост- както в частта, с която е уважен
предявеният от него иск по чл.344,ал.1, т.1 от КТ- като е признато за незаконно
и отменено дисциплинарното му уволнение,
така и в частта, с която са отхвърлени предявените от него искове по
чл.344,ал.1,т.2 и т.3 от КТ- за възстановяването му на длъжността, заемана
преди уволнението и за заплащане на обезщетението по чл.225,ал.1 от КТ. Въззивникът-ищец поддържа доводи за недопустимост на първоинстанционното решение в частта, с която е уважен
предявеният от него иск по чл.344,ал.1,т.1 от КТ. Поддържа, че решението в тази
му част противоречи както на заявените от него твърдения с исковата молба, така
и на възраженията на ответника. Твърди, че от негова страна изрично е заявено
твърдението, че се е явил за заемане на длъжността, на която е възстановен с
влязлото в сила съдебно решение, с което е признато за незаконно и отменено
предходно негово уволнение в рамките на законоустановения
2 седмичен срок. Това негово твърдение не е оспорено от ответника с отговора на
исковата молба. Този факт е обявен и за
безспорен от първата инстанция с доклада по делото. Поддържа, че спорът по
делото е по факта дали е бил допуснат или съответно- не е бил допуснат до
работа от ответника, след явяването му за заемане на длъжността, на която е
възстановен със съдебното решение. С
оглед на така въведените от страните спорни факти, въззивникът-ищец
счита че недопустимо първоинстанционният съд е променил
изявленията на страните и им е придал съдържание, различно от заявеното от тях.
Като последица от това въззивникът-ищец поддържа, че
недопустимо с обжалваното решение СРС е приел липсата на възстановено трудово
правоотношение между страните, поради неявяване на него /ищеца/ за заемане на
длъжността, на която е възстановен с влязлото в сила съдебно решение в законоустановения 2 седмичен срок. Намира за недопустимо първоинстанционното решение и в частта, с която е отхвърлен
предявеният от него иск по чл.344,ал.1,т.3, вр. с
чл.225,ал.1 от КТ за частта от исковия период 02.02.2017г.-
16.02.2017г., която не е настъпила към датата на приключване на устните
състезания по делото пред първата инстанция.
Въззивникът-ищец поддържа и доводи за
незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Твърди, на първо място, че
решението е немотивирано, поради липсата на произнасяне от СРС по заявените от
страните твърдения и възражения и с оглед събраните по делото доказателства.
Поддържа, че в нарушение на процесуалните правила от първата инстанция са
разгледани възражения на ответника, които са преклудирани.
Счита, че в нарушение на процесуалните правила от първата инстанция не е
открито производство по реда на чл.193 от ГПК по заявените от него оспорвания
на истинността на съдържанието и автентичността на представени от ответника
документи, както и не са събрани доказателства за проверката на тези документи.
Твърди, че в нарушение на процесуалните правила от първата инстанция не е
допуснато направеното от него изменение на иска. Въззивникът-ищец намира
за неправилен извода на първата инстанция, с който е прието, че явяването
му пред ответника – работодател на
датата 02.08.2016г. не е имало за цел- заемане на длъжността, на която е
възстановен, като от съда не е взето предвид, че това обстоятелство е безспорно
между страните. Поддържа, че неправилни са изводите на СРС, с които е прието ,
че от негова страна /на ищеца/ на датата
02.08.2016г. не е заето работното място- в учителската стая, като не е взет
предвид доказаният по делото факт, че учителската стая е била заключена. Счита, че не следва да бъдат кредитирани показанията
на св.К.и св.Г.относно установения от тях факт, че през лятото учителите дават
дежурство до обяд в кабинета на зам.директора, поради очевидната
заинтересованост на тези свидетели, като служители на ответника. Въззивникът-ищец поддържа неправилност на извода на СРС, с
който е прието, че началният момент на законоустановения
2 седмичен срок, в рамките на който от него е следвало да бъде заета
длъжността, на която е възстановен с влязлото в сила съдебно решение, започва
да тече от 03.08.2016г. Твърди, че този извод на съда противоречи на нормата на
чл.60,ал.5 от ГПК , регламентираща броенето на сроковете. Счита, че след като
се е явил в рамките на работното време и е депозирал заявление за
възстановяване на длъжността , това е било с цел да заеме длъжността, на която
е възстановен и да започне да престира труд по нея.
Намира за неправилен извода на СРС, с който е прието, че издадената от
ответника заповед за възстановяването му на работа е ирелевантна,
след като ответникът основава цялата си защитна позиция на нея, при положение,
че не оспорва явяването му за заемане на длъжността и започване на работа на
датата 02.08.2016г. Въззивникът-ищец
счита, че от първата инстанция не е взет предвид доказаният по делото факт, че въпреки неговото желание за
започване на работа на датата 02.08.2016г., от ответника на тази дата са му
дадени указания да изчака , както и указания, че с него ще се свържат
допълнително, които указания са били изпълнени от негова страна /на ищеца/, а
впоследствие от тази злоупотреба с права ответникът се опитва да извлече ползи
за себе си. С изложените доводи въззивникът-ищец мотивира искането си за частично обезсилване
на решението на СРС в частта на уважения иск по чл.344,ал.1,т.1 от КТ и
отмяната му в останалата обжалвана отхвърлителна част
по исковете по чл.344,ал.1,т. 2 и т. 3 от КТ и
вместо него- постановяването на
друго, с което искът по чл.344,ал.1,т.1 от КТ да бъде уважен на заявеното
основание, както и да бъдат уважени обусловените от него претенции по
чл.344,ал.1,т.2 и т.3 от КТ.
Въззивникът-ищец
обжалва и решението от 15.03.2017г. както в частта , с което е оставено без
уважение искането му по чл.250 от ГПК – за допълване на първоинстанционното
решение , чрез произнасяне по искането за присъждане на законна лихва върху
обезщетението по чл.225,ал.1 от КТ, така и в частта, с която е оставено без
уважение искането му по чл.248 от ГПК – за допълване на първоинстанционното
решение в частта за разноските, чрез присъждане на такива в негова полза. Въззивникът-ищец поддържа доводи за недопустимост на
решението от 15.02.2017г. в частта, с която е оставено без уважение искането му
за допълване на решението в частта за разноските, като поддържа, че по това искане
съдът е дължал произнасяне с определение, а не с решение, поради което –
последното се явява недопустимо. При
условията на евентуалност- поддържа доводи за незаконосъобразност на решението
от 15.02.2017г. Счита за незаконосъобразен отказа на първата инстанция,
постановен с решението - за допълване на първоначалното решение в частта по
заявеното искане за присъждане на законна лихва върху обезщетението по
чл.225,ал.1 от КТ. При наличие на заявена претенция твърди, че съдът дължи
изрично произнасяне по нея, независимо от произнасянето по обуславящата
претенция по чл.225,ал.1 от КТ, тъй като произнасянето по първата не се
предполага. На следващо място, моли
настоящата инстанция да съобрази, че произнасянето на СРС в първоначално
постановеното решение по искането му за разноски само в мотивите на съдебния
акт не поражда правни последици, след като липсва произнасяне в диспозитива, поради което незаконосъобразно с решението от
15.03.2017г. искането му по чл. 248 от ГПК е оставено без уважение. Предвид
заявените доводи въззивникът-ищец заявява искане за
обезсилване на решението от 15.03.2016г. в частта, с която е отказано допълване
на първоначалното решение в частта за разноските, евентуално- за отмяната му
като незаконосъобразно, както и за отмяната като незаконосъобразно на това
решение в частта, с която е оставено без уважение искането по чл.250 от ГПК по
отношение на претенцията за законна лихва върху обезщетението по чл.225,ал.1 от КТ и вместо него – постановяване на съответния съдебен акт, с който да бъде
уважено искането му по чл.248 от ГПК, както и това по чл.250 от ГПК. Въззивникът-ищец претендира присъждане на разноските по
делото пред двете инстанции. От въззивника-ищец са
заявени доказателствени искания с подадената от него
жалба.
Въззивникът-ответник „**-ва гимназия с преподаване на
немски език „Проф.Константин Гъбълов“ обжалва първоинстанционното решение с подадена в срока по
чл.263,ал.2 от ГПК насрещна въззивна жалба в частта,
с която е уважен предявеният срещу него иск по чл.344,ал.1,т.1 от КТ. Въззивникът-ответник заявява доводи за незаконосъобразност
на съдебния акт в обжалваната от него част. Поддържа, че от първоинстанционния
съд са разгледани факти и възражения за незаконосъобразност на уволнението,
които не са заявени от ищеца. Счита, че след като от първата инстанция е
изведен верният извод, че ищецът не е
явил на работа за изпълняване на длъжността по смисъла на чл.345,ал.1 от КТ, то
правната последица от този извод е
приемането за установено по делото, че трудовото правоотношение между
страните не е възстановено, поради което искът по чл.344,ал.1 , т.1 от КТ се
явява неоснователен. Нещо повече, въззивникът-ответник
счита, че искът по чл.344,ал.1, т.1 от КТ предполага наличие на валидно трудово
правоотношение между страните към датата на уволнението, а в случая – след като
от съда е прието, че такова не е
налице, то наличието на вписано в трудовата книжка уволнително
основание, което не съответства на действителното, обуславя правен интерес от
предявяването на друг иск- този по чл.344,ал.1,т.4 от КТ. В конкретния случай,
обаче, иск по чл.344,ал.1,т.4 от КТ не е предявен. От друга страна въззивникът – ответник поддържа, че ако от настоящата
инстанция бъде приет за неправилен извода на СРС за липса на явяване на работа
на ищеца по смисъла на чл.345,ал.1 от КТ и се приеме за доказан фактът, че
ищецът се е явил за заемане на длъжността по смисъла на цитираната законова
норма на датата 02.08.2016г., то предвид доказания факт, че в следващите
работни дни ищецът не се е явявал на работа, наложеното му наказание -
дисциплинарно уволнение се явява законосъобразно. С изложените доводи въззивникът-ответник мотивира искането си за отмяна на
решението на първата инстанция в обжалваната от него част и вместо него-
постановяването на друго, с което искът по чл.344,ал.1,т.1 от КТ да бъде
отхвърлен като неоснователен. Заявява искане за присъждане на направените по
делото разноски пред двете инстанции.
По
двете въззивни жалби на страните срещу решението от
02.02.2017г. са постъпили писмени отговори от съответната
насрещна страна по нея. С отговора на ответника по въззивната
жалба на ищеца, тя е оспорена като недопустима в частта, с която се обжалва
решението , с което е уважен искът по
чл.344,ал.1,т.1 от КТ, поради липсата на правен интерес. В останалата част –
жалбата на ищеца е оспорена с отговора на ответника като неоснователна. С
отговора на ищеца е оспорена насрещната въззивна
жалба на ответника и е направено искане тя да бъде оставена без уважение, като
неоснователна. С отговора на ищеца по жалбата на ответника се поддържа довод за
неправилност на решението на СРС в частта на уважения иск по чл.344,ал.1, т.1
от КТ, но не по съображенията, заявени от ответника с подадената от него
насрещна въззивна жалба, а по този, поддържани от
ищеца в подадената от него първоначална жалба срещу решението в частта, която
се атакува и от ответника.
Съдът
е сезиран и с частна жалба /приложена по ч.гр.дело № 5480/ 2017г., подадена от
ищеца Х.Ж.Х. срещу определението на СРС от 09.03.2017г. по чл.248 от ГПК, с
което е допълнено /изменено/ решението на първата инстанция в частта за
разноските, като ищеца Х.Ж.Х. е осъден да заплати на ответника разноски в
размер на общо 738,00лв.- адвокатско възнаграждение, определено съразмерно на
отхвърлената част от исковете. Частният
жалбоподател поддържа доводи за недопустимост на атакуваното определение.
Счита, че след като с решението съдът не се е произнесъл по дължимите от
страните разноски, то няма предмет, който да бъде изменян. При условията на евентуалност
заявява доводи за незаконосъобразност на определението. Поддържа, че към датата
на постановяване на обжалваното решение дължимото на ответника минимално
адвокатско възнаграждение е размер на минималната работна заплата, която е в
размер на 420,00лв., а не както неправилно е приел първоинстанционният
съд – в размер на 440,00лв. С изложените доводи частният жалбоподател мотивира
искането си за обезсилване на обжалваното определение, евентуално- за отмяната
му в частта на присъдените разноски на ответника от 528,00лв.- адвокатско
възнаграждение.
Насрещната
страна по частната жалба „**-ва гимназия с
преподаване на немски език „Проф.Константин Гълъбов“, оспорва същата като
неоснователна и заявява искане за потвърждаване на атакуваното определение като
законосъобразно по доводи, развити в депозирания по делото писмен отговор.
Софийски градски съд,
като взе предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди
събраните по делото доказателства по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното:
Предявени са при условията на обективно
кумулативно съединяване искови претенции с правно основание чл.344,ал.1,т.1 ,
т.2 и т.3 от КТ.
По
жалбите на двете страни срещу решението от 02.02.2017г.,
с която е уважен предявеният иск по чл.344,ал.1,т.1 КТ, а исковете по
чл.344,ал.1,т.2 и т.3 от КТ- отхвърлени.
При
извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение от 02.02.2017г. е валидно и допустимо. Ето защо, съдът приема, че
дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени
с въззивните жалби, от които е ограничен, съгласно
нормата на чл.269,предл.2 от ГПК.
Съдът
намира за неоснователно заявеното от въззивника-ищец
възражение за недопустимост на решението в частта на уважения иск по
чл.344,ал.1,т.1 от КТ. Съдът се е произнесъл по предявения от ищеца иск с
правно основание чл.344,ал.1,т.1 от КТ относно посочената от ищеца уволнителна
заповед, поради което не е налице твърдяното недопустимо произнасяне по
незаявена претенция. Що се отнася до твърдяното от ищеца произнасянето на
първата инстанция по въпроса за незаконосъобразността на уволнението, основано
на факти, които не са заявени от него с исковата молба, то това произнасяне
представлява съществено нарушение на процесуалното правило, установено с
нормата на нормата на чл.6 от ГПК, но не обуславя недопустимост, а само
евентуална неправилност на обжалвания съдебен акт, по която съдът дължи
произнасяне по съществото на правния спор. В този смисъл е и константната
съдебна практика- постановените по реда на чл.290 от ГПК: Решение № 290/
11.07.2012г. по гр.дело № 882/2011г. на ІV ГО на ВКС, Решение 149/ 13.06.2012г.
по гр.дело № 475/2011г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 216/ 03.07.2014г. по гр.дело
№ 64/2014г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 258/ 01.07.2015г. по гр.дело № 909/
2015г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 160/ 01.06.2016г. по гр.дело № 222/2016г. на
ІV ГО на ВКС и др.
Съдът
намира за неоснователно и възражението на ответника за недопустимост на първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен
предявеният от него иск по чл.344,ал.1,т.3 , вр. с
чл.225,ал.1 от КТ за частта от исковия период от време 02.02.2017г.
- 16.02.2017г. – настъпила след приключване на съдебното дирене пред първата инстанция.
Съдът дължи произнасяне по цялата заявена от ищеца претенция – за целия
исков период, независимо от това дали крайният момент на същия е настъпил към
момента на приключване на съдебното дирене пред първата инстанция или не е настъпил към посочения момент. Фактът, че част от периода настъпва след
приключване на съдебното дирене пред първата инстанция би обусловил евентуално
само неоснователност на претенцията за
ненастъпилата част от исковия период, доколкото вземането не е възникнало за
тази част и съответно - обуславя правния интерес на ищеца да търси защита на
правото по чл.225,ал.1 от КТ пред въззивната
инстанция, която от своя страна дължи зачитане на всички правно-релевантни факти по тази
претенция, настъпили до приключване на съдебното дирене пред нея- чл.235,ал.3
от ГПК, включително и изтичането на останалата част от исковия период, за който
се претендира вземането. Макар вземането по чл.225,ал.1 от КТ да няма
периодичен характер по смисъла на чл.124,ал.2 от ГПК, то предвид установения от
чл.358,ал.1,т.2 КТ кратък 2 месечен давностен срок за
предявяване на исковете за защита срещу незаконно уволнение, единият от които е
този по чл.344,ал.1,т.3, вр. с чл.225,ал.1 от КТ, за
ищеца е налице правен интерес да търси защита на всички засегнати от
незаконното уволнение права, включително и на правото на обезщетение по
чл.225,ал.1 от КТ в рамките на едно общо исково производство, а последният факт
обуславя правният му интерес да претендира присъждане на обезщетение за целия 6
месечен период по чл.225,ал.1 от КТ, независимо, че част от него ще изтече след
датата на предявяване на исковата молба- в хода на процеса. В този смисъл са и
разрешенията на константната съдебна практика- постановените по реда на чл.290
от ГПК- Решение № 1014/ 23.12.2009г. по гр.д. № 221/2009г. на ІІІ ГО на ВКС и
Решение № 231/ 13.06.2011г. по гр.д.№ 858/2010г. на ІV ГО на ВКС.
Настоящият
съдебен състав приема за неоснователно заявеното от ответника възражение за
недопустимост на жалбата на ищеца срещу първоинстанционното
решение в частта, с която е признато за незаконно и отменено дисциплинарното
уволнение на ищеца, наложено със спорната заповед, основано на твърденето за
липса на правен интерес от атакуване на решението в посочената част.
Действително, с решението на СРС е уважен предявеният иск по чл.344,ал.1,т.1 от КТ, но за ищеца не е без правно значение основанието, на което е уважен
предявеният от него иск. В конкретния случай исковата претенция е уважена, като
е прието наличието на факти, които не са въведени от ищеца в исковата молба като
такива, с които да е обоснована незаконосъобразността на уволнителната заповед.
А именно, с обжалваното решение е прието
е че към датата на налагане на дисциплинарното наказание- уволнение, между
ищеца и ответника не е съществувало трудово правоотношение- факт, на който
ищецът категорично не се позовава в исковата молба, като този факт не е въведен
като част от предмета на спора и от ответника чрез възражение с отговора на
исковата молба. Действително, мотивите на съдебното решение не се ползват със
силата на пресъдено нещо, но при приетите от първата
инстанция факти, незаявени от ищеца, с които от съда е обоснована
незаконосъобразността на уволнителната заповед , за ищеца в конкретния случай би
липсвал правен интерес от търсената защита с предявения иск по чл.344,ал.1,т.1
от КТ, а би бил налице само правен интерес от предявяване на иск по
чл.344,ал.1,т.4 от КТ – за поправка на вписаното в трудовата книжка основание
за прекратяване на трудовото провоотношение. Доколкото,
обаче, при настоящия казус, ищецът изрично поддържа в исковата молба наличие на
валидно трудово правоотношение между него и ответника към датата на налагане на
дисциплинарното наказание- уволнение със спорната заповед и основава незаконосъобраността на уволнението на конкретни факти, по
които съдът дължи произнасяне, настоящият съдебен състав приема, че за него е
налице правен интерес от обжалване на първоинстанцинното
решение в частта на уважения иск по чл.344,ал.1,т.1 от КТ , с оглед
разгледаните от първата инстанция факти, различни от заявените от ищеца.
По иска с правно
основание чл.344,ал.1,т.1 от КТ: Настоящият съдебен
състав намира за основателно заявеното
от ищеца възражение за постановяване на първоинстанционното
решение в частта, с която е уважен предявеният от него иск по чл.344,ал.1,т.1
от КТ при съществено нарушение на процесуалното правило, установено с нормата
на чл.6 от ГПК. Както вече бе посочено по-горе в мотивите, с обжалваното
решение от първоинстанционният съд е прието, че към
датата на налагане на дисциплинарното наказание- уволнение със спорната
заповед, страните не са били в трудово правоотношение, но доколкото заповедта
за уволнение съществува обективно в правния мир и за да не бъде нанесено
посоченото в нея основание за прекратяването на трудовия договор на ищеца в трудовата
му книжка, от първата инстанция е прието, че спорната уволнителна заповед
следва да бъде призната за незаконна и отменена. Освен, че така приетото от
първата инстанция основание не е заявено с исковата молба /ищецът се позовава
на следните основания за незаконосъобразност на наложеното дисциплинарно
наказание - уволнение: не е допуснат до работа в деня на явяването му да заеме
длъжността, на която е възстановен с влязлото в сила съдебно решение, с което е
отменено предходно негово уволнение, като за него не съществува задължение за
явяване в следващите работни дни, поради което и не е налице основанието по чл.190,т.2 от КТ, с което е обосновано налагането на
дисциплинарното наказание- уволнение/,
неправилни са и изводите на първата инстанция , с които е обосновано
несъществуването на трудово правоотношение между страните към датата на
уволнението. От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че с
влязлото в сила на 09.03.2018г. решение на СРС, 67 състав от 08.12.2014г. по
гр.дело № 47672/2014г. е отменено предходно уволнение на ищеца, на основание
чл.344,ал.1,т.1 от КТ и ищецът е възстановен на основание чл.344,ал.1, т.2 от КТ на длъжността, заемана преди незаконното уволнение - „младши учител“ в ответното училище. На 02.08.2016г. на ищеца е връчено
съобщението по чл.345,ал.1 от КТ. На същата дата -02.08.2016г. ищецът е
депозирал лично писмено заявление до ответника с вх.№ 209/ 02.08.2016г., с
което е заявил изричната си воля да заеме длъжността, на която е възстановен с
влязло в сила решение на основание чл.344,ал.1,т.2 от КТ. От ответника не е оспорен фактът на изрично заявената от ищеца воля да заеме
длъжността, на която е възстановен, който факт се установява и от представеното
писмено изявление, депозирано от ищеца лично пред законния представител на
ответника, катопоследният факт се потвърждава от
показанията на разпитаните по делото свидетели на ответника и не се оспорва от самия ответник. От първата инстанция, в тази връзка е
обявено за безспорно по реда на чл.146,ал.1,т.1 от КТ ,обстоятелството, че към
момента на постановяване на спорната заповед за уволнение, страните са били в
трудово правоотношение – с определението от закрито заседание на
11.01.2017г. От страните не са заявени
възражения срещу доклада на съда, включително и относно посоченото обявено за
безспорно обстоятелство. В противоречие с така обявеното за безспорно
обстоятелство, с обжалваното решение първоинстанционният
съд е приел, че ищецът не се е явил пред ответника на датата 02.08.2016г. – за
заемане на длъжността на която е възстановен, нито се е явил в следващите дни
от законоустановения 14 дн.срок по чл.345,ал.1 от КТ,
поради което с изтичането на този срок- първата инстанция е приела, че
трудовото правоотношение между страните е прекратено по силата на
закона.
В
конкретния случай от ищеца е направено ясно и изрично писмено изявление на
датата 02.08.2016г. за заемане на
длъжността, на която е възстановен след отмяна на предходно незаконно
уволнение, като волята му за заемане на длъжността е обективирана
и чрез личното му явяване пред ответника на работното място. Явяването на ищеца
на датата 02.08.2016г. именно за заемане на длъжността, на която е възстановен
по смисъла на чл.345,ал.1 от КТ и чл.225,ал.3 от КТ, е възприето от ответника, като последният факт
се потвърждава от издадената от ответника заповед № 730/02.08.2016г. , с която
е постановено възстановяването на ищеца на длъжността „младши учител“ ответното училище. КТ не предвижда издаването
на нарочен акт от страна на работодателя за възстановяването на служителя на
длъжността, а издаденият такъв – има само декларативно действие. Правното
действие на възстановяването на служителя не е обусловено и от извършването на
каквито и да е действия от страна на работодателя- в този смисъл е и постановеното
по реда на чл.290 от ГПК – Решение на ВКС № 353/ 07.10.2011г. на ІV ГО. Ето защо, в конкретния случай съдът цени издадената от
ответника заповед за възстановяване на ищеца само с оглед факта, че тя съдържа
направено от ответника изявление, че е възприел явяването на ищеца на датата
02.08.2016г. именно като такова по реда на чл.345,ал.1 от КТ. Като последица от безспорния и доказан по
делото факт на явяване на ищеца за
заемане на длъжността на която е възстановен по реда на чл.345,ал.1 от КТ, настоящият
съдебен състав намира, че неправилно от първата инстанция е прието, че ищецът
не се е явил и не е заел по реда на чл.345,ал.1 от КТ и чл.225,ал.3 от КТ
длъжността, на която е възстановен на основание чл.344,ал.2 от КТ с влязлото в
сила съдебно решение на 67 състав на СРС. Неправилен е и изводът на СРС , че
поради неупражняване правото по чл.345,ал.1 от КТ от страна на ищеца в законоустановения 2 седмичен срок, към датата на процесното уволнение между него и ответника не е
съществувало трудово правоотношение. Настоящият съдебен състав приема, че от
събраните по делото доказателства се установява, че след отмяната на
предходното незаконно уволнение на ищеца и възстановяването му на длъжността,
заемана преди това уволнение, трудовото правоотношение между него и ответника и
възстановено, като в рамките на същото ищецът се е явил за заемане на
длъжността, на която е възстановен в срока по чл.345,ал.1 от КТ /нещо повече-
преди този срок да е започнал да тече/. Няма
правна пречка заемането на длъжността, на
която е възстановен ищецът с влязлото в сила съдебно решение да бъде
реализирано преди да започне да тече срокът по чл.345,ал.1 от КТ, тъй като
последният е установен единствено в полза на служителя и цели да определи краен
момент, до който може да бъде реализирано правото му за заемане на длъжността,
на която е възстановен. В тази връзка,
неправилен е изводът на първата инстанция, че срокът по чл.345,ал.1 от КТ е започнал да тече от дата 03.08.2016г. Още повече, че позоваването на
ответника на този факт – относно този начален момент на срока в конкретния
случай -03.08.2016г., е преклудирано /не е заявено с
отговора на исковата молба/ и не е следвало да бъде разглеждано от първата
инстанция.
Правният
спор между страните по настоящото дело , /с оглед твърденията на ищеца в
исковата молба и възраженията на ответника, заявени с отговора на исковата
молба/, е по въпроса дали при явяването
на ищеца на датата 02.08.2016г. той не е бил допуснат да изпълнява трудовите си
функции от страна на ответника. Настоящият съдебен състав приема, че от
събраните по делото доказателства не се установява твърдението на ищеца той да
не допуснат до работа от страна на ответника.
Както
вече бе посочено по-горе в мотивите, доколкото възстановяването на ищеца на
длъжността, заемана от него преди отмененото предходно уволнение , не изисква
конкретни действия от страна на работодателя, както и издаването на нарочен акт.
Поради това, без правно значение за това възстановяване е издадената от
ответника заповед, като същата бе обсъдена по-горе в мотивите единствено във
връзка установяване на факта, че ищецът
се е явил на датата 02.08.2016г. по реда на чл.345,ал.1 от КТ и
чл.225,ал.3 от КТ, след като в заповедта е обективирано
изявление на ответника, че е възприел явяването на ищеца именно по посочения
правен ред. От друга страна, обаче, настоящият съдебен състав приема, че доказаното по делото пребиваването на ищеца в ответното училище в рамките на 10 минути - факт, също обявен за
безспорен между страните и доказан с представеното по делото извлечение от
дневника за отчитане на посещенията на външни лице в ответното училище, е било
достатъчно като време за ответника само да входира
молбата на ищеца. Съдът приема, че в резултат на този кратък по времето престой
на ищеца в ответното училище, определен като времетраене по негова /на ищеца/
воля, на ответника – работодател не е дадена физическата възможност да организира реалното започване на
работата на ищеца както в рамките на
работния ден 02.08.2016г., респ. – да организира възлагането на задачи за следващите работни дни, включително
и да му осигури необходимото техническо средство, чрез което да има свободен
достъп до училището, с оглед създаденият режим на влизане. На следва място, следва да се посочи, че от показанията на разпитаните по делото свидетели
се установява, че денят, в който ищецът се е явил пред ответника- работодател
е бил неучебен - била е лятната ваканция
на учениците и не са се провеждали
учебни занятия. От показанията на свидетелката Г.се установява, че през
лятната ваканция организацията на работата на учителите е била свързана с
даване на дежурства до обяд в стаята на помощник директора . Настоящият съдебен
състав приема, че тази организация на работата на учителите в ответното училище
по време на лятната ваканция е била известна на ищеца, тъй като преди
предходното отменено уволнение, той е работил като учител в ответното училище.
Нещо повече, съдът приема, че за ищеца не е съществувала и реално пречка да
започне да престира труд и в деня на явяването си при
ответника, чрез даване на дежурство до края на работния ден, предвид
установения от свидетелката Г.факт, че учителската стая, разположена на втория
етаж на училището- до стаята, в която
работи свидетелката, не се заключва. Съдът намира за неоснователно възражението на
ищеца за липса на отразяване в протокола от съдебното заседание на 02.02.2017г. на факти,
който ищецът поддържа, че са установени при разпита на свидетелката
Константинова, а именно – че през лятото
има дежурни учители, които работят в кабинета на заместник –директора , който е
свързан с учителската стая и които работят до обяд, а след това си тръгват и
след като си тръгнат- учителската стая се заключва. Искането на ищеца за
поправка на протокола от съдебното заседание е оставено без уважение, след като от самия процесуален представител
на ищеца е заявено , че не поддържа искането по чл.151 от ГПК и след като от
СРС след разпит на съдебния секретар и изслушване на звукозаписа от съдебното
заседание е установено, че изявленията на с.К.са коректно отразени в съдебния
протокол. Като последица от това – приема за недоказан твърдяният
от ищеца факт, че към момента на пребиваването му в ответното училище на датата
02.08.2016г. учителската стая е била заключена. Съдът кредитира показанията на
св.Г., относно горепосочените факти, като почиващи на нейни преки и непоследствени впечатления. Свидетелката е служител на
ответника, поради което съдът отчита нейната служебна зависимост от последния и
евентуална заинтересованост, като цени показанията й по реда на чл.172 от ГПК и
съобразява, че освен, че те почиват на
нейни преки и непосредствени впечатления- показанията й се подкрепят от фактите, установени с
писмените доказателства по делото- относно момента на явяването на ищеца в
училището и времетраенето на пребиваването му. Св.Г.и св.К./последната е бивша служителка на
ответника – към датата на разпита й като свидетел- пенсионер и поради това-
незаинтересована/- установяват отказа на ищеца да получи заповед № 730- за
възстановяването му на работа , като двете свидетелки потвърждават че подписите
под заповедта са техни, с което опровергават твърдението на ищеца за „кражба“
на тези подписи.
С
оглед изложените мотиви, съдът приема,
че доказаното явяване на ищеца в ответното училище в час / 15,20ч./, когато
знае, че дежурството на учителите е приключило и доказаното му
пребиваването в рамките на 10 минути в
ответното училище, време – недостатъчно физически за ответника да организира
изпълнението на трудовите му задължения в рамките на работния ден и с оглед
създадената организация на работа в посочения период от време /лятна ваканция/,
категорично не обосноват извод за твърдяното от ищеца недобросъвестно
упражняване на права от страна на ответника, основано на издаването на заповедта
за възстановяване, но недопускане до работа. Напротив - обосновават противния
извод. Съдът приема, че недоказано и неоснователно е твърдението на ищеца ответникът
да му е попречил да започне да упражнява трудовите си задължения в часа, в
който той се е явил за да встъпи. Ищецът е знаел за установената през лятната
ваканция организация на работа на учителите, както и че трябва да се яви на
следващия работен ден /след 02.08.2016г./ в рамките на посочения от свидетелите
часови пояс - за даване на дежурство. Категорично
е безспорно от събраните по делото доказателства не се установява нито един от твърдяните от ищеца факти в исковата молба, с които е
обосновано недопускането му до работа. А именно: не се установява ищецът е да е
прекарал часове в училището пред кабинети, които са били заключени и нещо
повече- някои от тези кабинети да са били заключени целенасочено от служители
на ответника и от страна на последния да е отказано организиране на работния му
процес. Що се отнася до направеното от ищеца твърдяно уточнение / изменение на обстоятелствената
част на исковата молба, направено от процесуалния му представител- адв.А. в съдебното заседание на 02.02.2017г.
, а именно, че при явяването му на 02.08.2016г. от страна на ответника са му
били дадени указания , че допълнително ще му се обадят кога точно да се яви на
работа, законосъобразно това „уточнение /изменение“ не допуснато от първата инстанция, доколкото е
свързано със заявяване на нови
обстоятелства, непосочени и различни от изложените в исковата молба. От друга
страна, заявеното от самия ищец, чрез процесуалния му представител- адв.А., признание на неблагоприятния за него факт, че тези
„указания“ за допълнително уточнение за
това кога да се яви на работа, не са били дадени от законния представител на
ответника, а от секретаря на директора /св.Г./, обосновава извод, че те по
никакъв начин не са го освободили от задължението да се яви в рамките на
следващия работен ден /след 02.08.2016г./ за изпълнение на трудовите му
задължения. Както вече бе посочено по-горе в мотивите, за ищеца е било ясно ,
че предвид създадената организация на работата в ответното училище през времето
на лятната ваканция, той е следвало да се яви за дежурство на следващия ден-
03.08.2016г., за да упражнява трудовите функции, възложени му по длъжностна
характеристика и съгласно организацията на работата през този период на
годината, които са му били известни. Като последица от това и с оглед гореизложените съображения,
настоящият съдебен състав приема, че от ищеца не е доказано твърдението му след
възстановяването му на длъжността, заемана преди преходното отменено по съдебен
ред уволнение, да не е бил допуснат до работа но ответника след заемането на
длъжността по реда на чл.345,ал.1 от КТ на датата 02.08.2016г. Независимо,
че заповедта за възстановяване няма
правно значение за пораждане на последиците на това възстановяване, настоящият
съдебен състав приема, че дължи произнасяне по заявеното от ищеца оспорване на
автентичността й и достоверността на датата й, с оглед заявеното от ответника
възражение, че тя е неавтентична и създадена за нуждите на процеса и следва да
бъде ценена като недобросъвестно упражняване на права от страна на работодателя
– в нарушение на изискването на чл.8 , ал.1 от КТ. Настоящият съдебен състав
приема, че от събраните по делото доказателства не се установи твърдяната
неавтентичност на заповедта. От приетото във въззивното
производство по реда на чл.266,ал.3 от ГПК и неоспорено от ищеца заключение на
СГЕ от 16.02.2018г. се установи, че заповедта е подписана от директора на
ответното училище- посочен като издател на заповедта – Вера Г.Катранджиева. Като
последица от това- неоснователно се явява заявеното от ищеца оспорване по
чл.193 ГПК на автентичността на
документа. На следващо място, от приетото във въззивното
производство по реда на чл.266,ал.3 от ГПК извлечение от книгата за
регистриране на издадените заповеди, както и от представените по делото
заповеди за разрешен платен годишен отпуск на директора на ответното училище ,
се установи, че заповедта за възстановяване на ищеца е издадена и съответно-
изведена в специалната регистърна книга на датата,
посочена в нея. От представените по делото заповеди за отпуск на директора на
ответното училище се установи, че към датата на издаване на заповедта той не е
бил в платен годишен отпуск , както неоснователно твърди ищецът.
На
следващо място, от ищеца е оспорена
истинността на съдържанието и автентичността на подписите в заповедната книга
относно вписванията на заповедите на л.73 и л.73 от книгата, включващи и записа
на спорната заповед № 730. Доколкото заповедната книга се води на основание и
по реда на приложимата към релевантния
момент /2016г./ чл.6 от Наредба № 4/ 16.04.2003г. /обн.
в ДВ, бр.41/2003г.- отм./, то доказателствената тежест
за опровергаване съдържанието и автентичността й е на ищцовата
страна, съгласно нормата на 193,ал.3,изр.1
от ГПК. Съдът приема, че от ищеца, в съответствие с носената от него доказателствена тежест, не е опровергана истинността на
съдържанието и автентичността на заповедната книга в частта на вписванията на
л.73 и л.74. Действително, от ангажираното от ищеца допълнителното заключение
на СГЕ от 11.06.2018г. се установява наличие на корекции
в книгата за заповедите, но те не касаят процесната
заповед и не се отразяват на достоверността на датата на последната.
Установените от СГЕ поправки касаят друга заповед под № 733 на л.73 от
заповедната книга и са относно дните, датата и годината, които са поправени
съответно от „10 дни“ – на „12 дни“ и датата от „16.8.3…“- е поправено на „15.8“
– 26.8.2016г.“, като извършената поправка е надлежно удостоверена с подпис, че е извършена
от лицето, написало текста. Втората поправка касае също друга заповед № 748, вписана на следващия
лист - на л.74 /спорната заповед е
вписана на л.73/ и е свързана с
годината, като първоначално изписаната 2017г. е поправена на 2016г., като съдът
приема, че се касае за поправка на очевидна техническа грешка, доколкото
годината както на предходно вписаните заповеди , така и на следващите е 2016г.
От вещото лице са установени и корекции на годините на издаване на заповеди №
736, 737, 738 и 739, като от вещото лице
е установено, че върху първоначално изписаната година 2017г. е
поставен коректор и след заличаването с коректор е изписана година 2016г. Тези
поправки също касаят заповеди , издадени
след процесната спорна заповед № 730 и вписани на лист, следващ този, на който е
вписана процесната, поради което не могат да
обосноват извод за антидатирането на последната. Още
повече, че годините на издаване на всички заповедите, следващи заповед № 739,
от № 740 до заповед под № 832 - е 2016г., което налага извод за допусната
техническа грешка при изписване на годината на горепосочените заповеди, а
корекциите касаят привеждането на тази година в съответствие с действителната
такава на издаването и завеждането им в заповедната книга. От експерта е
установено, че ръкописните текстове, касаещи номерата на заповеди от 740 до 748
първоначално са изписани с молив , след което са повторени с химикална паста без промяна на смисловото съдържание. Тези
заповеди също са издадени и вписани след процесната –
на лист, следващ вписването на последната. От експерта не са установени при
огледа на оригинала на заповедната книга признаци за изтриване на регистрационни
номера и/или дати, основание и / или вид на заведените документи или друг вид
информация. При извършена от съда констатация по оригинала
на заповедната книга в съдебното заседание на 08.03.2018г. е констатирано
наличие на неравномерно отстояние при вписването на
заповед № 737/ 15.08.2016г.- за дисциплинарно уволнение на ищеца и заповед № 737а / 26.08.2016г. и заповед №
738/ 01.09.2016г., което е много по-малко в сравнение с отстоянията
на вписванията на останалите заповеди на същия лист , на предходния и на
следващия лист от заповедната книга. Доколкото обаче, отстоянията
на тези вписвания касаят заповеди , издадени след спорната заповед № 730 и се
намират на друг лист в заповедната книга, следващ този, на който е вписана
спорната заповед № 730, то наличието на констатираното по-малко отстояние не обосновава извод за антидатиране
на спорната заповед, след като намалените отстояния
не касаят спорната заповед, за да може да се направи извод, че тя е дописана
впоследствие чрез прибавянето й в междуредието на вписани преди това други заповеди.
Относно вписването на процесната заповед № 730, от
заповедната книга е видно, че на страницата на вписването отстоянията
между вписаните заповеди са еднакви. Нещо повече, следва да се посочи , че от
ответника са представени в заверени копия и заповедите, за които от съда е
констатирано вписването на по-малки отстояния на
следващия лист, като заповедите са представени и в оригинал за констатация в
съд.заседание 08.03.2018г., като от самите заповеди, неоспорени от ищеца, е
установено, че те са издадени на датите, на които са вписани в заповедната
книга в посочените по-малки отстояния. С оглед изложените мотиви съдът приема за
недоказано заявеното от ищеца оспорване на истинността на съдържанието на
вписванията в заповедната книга на л.73 и л.74, както и на автентичността на
подписите, положени за директор на училището, за които от заключението на СГЕ
от 11.06.2018г. се установи, че всички са положени от директора на ответното
училище- Вера Г.Катранджиева. Като последица от това- приема за недоказано и
възражението на ищеца за антидатиране на заповедта за
възстановяването му на работа под № 730/
02.08.2016г. , както и възражението за недобросъвестно упражняване на права от
страна на ответника, основано на недоказаното твърдение за издаването на тази
заповед след посочената в нея дата.
Настоящият
съдебен състав приема, че не е налице поддържаното от ищеца процесуално
нарушение на нормата на чл.193 от ГПК, произтичащо от неоткрито производство от
първата инстанция по оспорване съдържанието на следните документи: придружително писмо от 04.08.2016г., справка от НАП за
приетите и отхвърлени уведомления по чл.62,ал.5 от КТ с изх.№ 22388163362**0/
17.08.2016г., /на л.50-л.53 от делото на СРС/, дневник за отчитане на
посещенията в ** НЕК, декларация, изходяща от Й.Г.. По отношение на първите два
документа, които представляват официални по смисъла на чл.179 от ГПК, съдът
дължи откриване на производство по реда
на чл.193 от ГПК – за проверка на оспорената истинност на съдържанието им само
в хипотезата, при която те са приети
като доказателство по делото. В конкретния случай, обаче, законосъобразно от
първата инстанция , тези документи не са приети като доказателства по делото,
като неотносими, с оглед предмета на спора и
правно-релевантните факти, които подлежат на доказване в рамките на този
предмет. Що се отнася до останалите горепосочени документи, доколкото те
представляват частни такива по смисъла на чл.180 от ГПК и не е оспорена
автентичността им, а само истинността на съдържанието, с оглед доказателствената сила, с
която те се ползват, законосъобразно от първата инстанция не е открито
производството по чл.193 от ГПК за тях.
Предвид
подробно изложените по-горе мотиви, настоящият съдебен състав приема, че ищецът е заел длъжността, на която е
възстановен след отмяната на предходното уволнение, по реда на чл.345,ал.1 от КТ на датата 02.08.2016г., от който момент между страните е възстановено и
трудовото правоотношение. От този момент за ищеца е възникнало задължението за
явяване на работа. Между страните по делото няма спор, като този факт се
признава и изрично от ищеца в исковата молба и се потвърждава от представените
по делото от ответника констативни протоколи от
03.08.2016г., 04.08.2016г., 05.08.2016г. и 08.08.2016г.,
че в продължение на повече от 2 /а именно- 4 / работни дни ищецът не сее явявал на работа. Т.е.- доказано е наличието
на нарушението на трудовата дисциплина от страна на ищеца, последиците от които
са ангажиране на дисциплинарната му отговорност по чл.190,т.2 от КТ чрез
налагане на наказанието- уволнение. Това обуславя законосъобразност на спорната
по настоящото дело уволнителна заповед. Ето защо, предявеният от ищеца иск по
чл.344,ал.1,т.1 от КТ се явява неоснователен и като такъв- следва да бъде
отхвърлен, като неоснователен, след отмяна на обжалваното първоинстанционно
решение в частта, с която този иск е уважен.
По исковете с правно
основание чл.344,ал.1, т.2 и т.3 от КТ
При горния изход на делото по главния
иск по чл.344,ал.1,т.1 от КТ, като неоснователни следва да бъдат отхвърлени и
обусловените от него претенции по чл.344,ал.1, т.2 и т.3 от КТ.
Поради това, съдът приема, че обжалваното решение в частта, с която тези
искове са отхвърлени следва да бъде потвърдено, макар и по мотиви, различни от
приетите от първата инстанция, доколкото крайният правен извод на същата и
настоящата инстанция- за неоснователност на исковете- съвпада.
По жалбата на ищеца срещу решението по чл.250 от ГПК от 15.03.2017г. и инкорпорираното в него
определение по чл.248 от ГПК
Решението следва да бъде потвърдено
макар и по мотиви, различни от неправилно приетите от първата инстанция. От
първата инстанция с обжалваното решение е прието, че не е налице непълнота на
първоначалното решение, а решението следва да се тълкува.
С първоначално постановеното по делото
съдебно решение искът по чл.344,ал.1,т.3 от КТ, вр. с
чл.225,ал.1 от КТ е отхвърлен. При тази хипотеза съдът не дължи произнасяне с
отделен и изричен диспозитив по заявеното с исковата
молба искане за присъждане на законна лихва върху обезщетението по чл.225,ал.1
от КТ, след като то е недължимо и доколкото искането за законна лихва не
представлява отделна и самостоятелна искова претенция , а законна последица от
уважаването на паричен иск, по което искане съдът се произнася само при
уважаване на този паричен иск. Ето защо, законосъобразно с обжалваното решение
по чл.250 от ГПК първоинстанционният съд е оставил
без уважение искането на ищеца за допълване на първоначалното съдебно решение
чрез произнасяне по искането за присъждане на законна лихва върху обезщетението
по чл.225,ал.1 от КТ. Поради това, въззивната жалба на ищеца срещу решението по чл.250 от ГПК
се явява неоснователна и като тава – следва да се остави без уважение, а
решението- потвърдено.
Що се отнася до определението по чл.248
от ГПК, инкорпорирано в решението по чл.250 от ГПК, то е допустимо, доколкото
без правно значение е наименоването му за неговата
правна същност. Разгледано по същество- определението е законосъобразно като
краен правен резултат- предвид установената от настоящия съдебен състав
неоснователност на всички предявени искове, при която хипотеза- на ищеца не се
дължат разноски по делото за първата инстанция.
По частната жалба на ищеца срещу
определението по чл.248 от ГПК09.03.2017г. в частта, с която е допълнено
решението от 02.02.2017г. в частта за разноските,
като ищецът е осъден да заплати такива на ответника, представляващи адвокатско
възнаграждение в размер на 738,00лв.- съразмерно на уважената част от исковете.
Определението е допустимо и законосъобразно.
Неоснователно се явява заявеното от
частния жалбоподател-ищец възражение за недопустимост на определението,
основано на твърдението , че след като със съдебното решение съдът не се е
произнесъл по искането на ответника за разноски - няма предмет за изменение. Нормата на чл.248,ал.1 от ГПК предвижда правна възможност за не само за
изменение, но и за допълване на решението в частта за разноските, в случай, че съдът е пропуснал да се произнесе
с решението по отговорността на страните или на някоя от страните за разноските
по делото. Именно последната и хипотеза се установява в случая, като пропускът
на съдът е изправен законосъобразно с обжалваното определение. Непрецизно
употребеният правен термин- „изменя“, вместо правилният – „допълва“, не се
отразява на допустимостта на определението, доколкото с него съдът се е произнесъл при наличие на законоустановените предпоставки по чл.248,ал.1 от ГПК и в
съответствие с искането на ответника, заявено с молбата му от 15.02.2017г.
Неоснователен е доводът на частния
жалбоподател- ищец за незаконосъобразност на определението, основан на
твърдението, че при определяне на дължимото на ответника адвокатско
възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от исковете, като база е зачетена минимална работна
заплата от 440,00лв., след като към релевантния момент тя е била в размер на
420,00лв. С Постановление № 22/
26.01.2017г. /обн.
в ДВ, бр.11/31.01.2017г./- в сила към датата на приключване на устните
състезания по делото пред първата инстанция, е определен размер на минималната
работна заплата от 440,00лв. Именно той
е зачетен от първата инстанция с обжалваното определение законосъобразно,
съгласно нормата на ч.7,ал.1,т.1 от Наредба № 1/2004г. Следва да се посочи, че
с Постановление № 141/13.07.2017г., /обн. в ДВ,
бр.58/ 18.07.2017г.- в сила от 01.01.2017г./ е
отменено ПМС № 22/ 26.01.2017г. за определяне на нов размер на минималната
работна заплата за страната от 420,00лв. и вместо него е определен минимален
размер със задна дата- в сила от 01.01.2017г. от 460,00лв. Доколкото обаче, от ответника няма
подадена частна жалба срещу определението по чл.248 от ГПК и при съобразяване
на забраната по чл.271,ал.1,изр.2 , вр. с чл.278,ал.4 от ГПК, съдът приема, че обжалваното
определение следва да бъде потвърдено при зачетения от първата инстанция размер
на минималната работна заплата от 440,00лв.
По разноските по делото: При горния
изход на делото и на основание чл.78,ал.3 от ГПК в тежест на ищеца са
направените от ответника разноски по делото пред първата инстанция в пълен
размер от 1032,00лв.- адвокатско възнаграждение, поради което ищецът следва да
бъде осъден да заплати допълнително на ответника още 294,00лв. - над присъдения
с обжалваното решение, изменено с определението по чл.248 от ГПК от
09.03.2017г.- размер от 738,00лв. Като
последица от установената неоснователност на исковете, следва да бъде отменено
и определението по чл.248 от ГПК, наименовано
„решение“ № 70726, с което ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС
държавна такса по иска по чл.344,ал.1,т.1 от КТ в размер на 80,00лв.
За въззивното
производство на ответника се дължат разноски в размер на 900,00лв., /включващи държ.такса от 40,00лв., депозит за вещо лице от 140лв. и адв.възнаграждение от 720,00лв./. Съдът намира за
неоснователно възражението на въззивника-ищец по
чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено
от въззивника-ответник, след като съобрази, че то е
под минимума, установен чл.7,ал.2,т.1 от Наредба № 1/2004г.
Воден
от горните мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ
решение на СРС, 62 състав, обективирано в протокол от
съдебно заседание на 02.02.2017г. по гр.дело №
58233/2016г. в частта, с която е признато за незаконно и отменено
уволнението на Х.Ж.Х., извършено със заповед № 737/ 15.08.2016г. на Директора
на „**-ва гимназия с преподаване на немски език
„Проф.Константин Гълъбов“ от длъжността „младши учител“ в посоченото учебно заведение, както и определение под № 70726 от 22.03.2017г.,
наименовано „решение“, с което „**-ва гимназия с преподаване на немски език „Проф.Константин
Гълъбов“ е осъдена да заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на
80,00лв. , ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователен предявения от Х.Ж.Х.
срещу „**-ва
гимназия с преподаване на немски език „Проф.Константин Гълъбов“ иск с правно
основание чл.344,ал.1,т.1 от КТ, с предмет- признаване за незаконно и отмяна на
дисциплинарното уволнение на ищеца, извършено със заповед № 737/ 15.08.2016г.
на Директора на „**-ва гимназия с преподаване на
немски език „Проф.Константин Гълъбов“ от длъжността „младши учител“ в посоченото учебно заведение,
ПОТВЪРЖДАВА решение
на СРС, 62 състав, обективирано в протокол от съдебно
заседание на 02.02.2017г. по гр.дело № 58233/2016г., в останалата обжалвана част, с която са
отхвърлени предявените от Х.Ж.Х. срещу „**-ва
гимназия с преподаване на немски език „Проф.Константин Гълъбов“ : иск с правно
основание чл.344,ал.1,т.2 от КТ - за
възстановяване на ищеца на длъжността, заемана преди уволнението –
„младши учител“ в посоченото учебно заведение, както и искът по чл.344,ал.1,т.3
от КТ- за заплащане на обезщетение по чл.225,ал.1 от КТ в размер на 3 420,00лв. за периода 16.08.2016г.- 16.02.2017г.
ПОТВЪРЖДАВА
решението по чл.250 от ГПК от 15.03.2017г. , с което е оставено без уважение
искането на ищеца Х.Ж.Х. за допълване на решението от 02.02.2017г.
с произнасяне по искането за присъждане на законна лихва върху обезщетението по
чл.225,ал.1 от КТ за периода от датата на предявяване на исковата молба- до
окончателното изплащане.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частните жалби
на Х. Ж.Х. срещу определението по чл.248 от ГПК, инкорпорирано в решението от
15.03.2017г., с което е оставено без уважение искането му за допълване на
решението от 02.02.2017г. в частта за разноските ,
чрез присъждане на такива в негова полза, както и срещу определението от
09.03.2017г., с което на основание чл.248 от ГПК е допълнено решението от 02.02.2017г. в частта за разноските, като Х.Ж.Х. е осъден да
заплати на „**-ва
гимназия с преподаване на немски език „Проф.Константин Гълъбов“ - сумата от 738,00лв., на основание
чл.78,ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА
Х.Ж.Х. да заплати на „**-ва гимназия с
преподаване на немски език „Проф.Константин Гълъбов“ – сумата от 294,00лв.-
допълнително дължими разноски за първата инстанция и сумата от 900,00лв.-
разноски за въззивното производство, на основание
чл.78,ал.3 от ГПК.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС при условията на
чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК, в
едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.