№ 338
гр. Кюстендил, 17.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Елисавета Г. Деянчева
при участието на секретаря Симона Р. Цикова
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20231500500309 по описа за 2023 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по постъпила въззивна жалба на П. Х. Т., ЕГН: **********, с
адрес: ******, чрез пълномощника му адв. Ст. Б. от КАК, насочена против Решение №
163 от 28.03.2023 г. по гр.д. № 2242 от описа на Районен съд – Дупница (ДРС) за 2022
г.
Въззивникът счита атакуваното решение за неправилно и постановено в
нарушение на материалния закон.
Намира извода на съда, че са налице търпими действия за неправилен и
необоснован. Сочи, че търпими са тези действия, които се извършват със съгласието на
владелеца и обикновено те почиват на отношения на добро съседство или на
вежливост. Но в исковата молба ищецът твърдял, че през 2009 год. ответникът се
нанесъл в процесния апартамент, заедно с дъщерята му З. Г.а, без негово съгласие за
ползване. Следователно не били налице търпими действия, тъй като те се извършвали
само със съгласието на владелеца.
Смята за установено по делото, че в края на 2009 год. ищецът се е съгласил и
предал владението на процесния апартамент на ответника и З. Г.а, като заявил според
св. Г. Г., че е техен и могат да го направят каквото желаят. Едва след това ответникът
установил фактическа власт върху апартамента, владеел имота като свой и пристъпил
към извършване на основен ремонт на жилището със собствени средства. Веднага
сменил входната врата на жилището с нова брава и от 2009 год. до момента само той
имал достъп до жилището и упражнявал фактическа власт върху него, като дъщерята
на ищеца имала достъп до 2012 год., когато е прекратено фактическото съжителство и
1
тя е напуснала жилището. С това си поведение ответникът демонстрирал спрямо
ищеца намерението си занапред да свои вещта като своя. Това състояние
продължавало и до сега, а ищецът в продължение на 13 години не предявявал
собственически претенции за имота. Поради това било налице придобиване на
владение от ответника със съгласие на предишния владелец. Въз основа на простото
съгласие било преустановено старото владение и била дадена възможност на ответника
да започне веднага новото владение и да свои вещта за себе си. Поради това се ползвал
и с правата на добросъвестния владелец по чл. 72 от ЗС, като имал право да задържи
вещта до заплащане на подобренията и разноските, като с подобно право разполагал и
недобросъвестния владелец, когато собственикът е знаел, че се правят подобрения в
имота и не се е противопоставил /чл. 74, ал. 2 ЗС/. На това основание, ответникът като
добросъвестен владелец, правил възражение за извършени подобрения и претендирал
обезщетение, т.к. според заключението на вещото лице инж. Е.Л., стойността на
процесния имот се е увеличила с 20 000 лв. в резултат на направените трайни
подобрения.
Иска се на основание чл.72, ал.3 от ЗС съдът да признае на ответника П. Х. Т.
правото му да задържи предаването на процесния апартамент № * с идентификатор
*** в гp. ********, до заплащане от ищеца Б. С. Г. сумата 20 000 лева, представляваща
стойността на извършените подобрения.
Поради изложеното иска да бъде отменено Решение № 163/28.03.2023 год. по
гр.д. № 2242/2022 год., V-състав по описа на Районен съд Дупница
Претендират се и сторените деловодни разноски.
С въззивната жалба не се поддържат доказателствени искания.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната
жалба от насрещната страна Б. С. Г., чрез пълномощника му адв. Ст. В. от КАК. С него
е заявено становище за неоснователност на жалбата, която не съдържала посочване на
пороци на обжалваното решение, което пък счита за правилно и обосновано.
Намира за установено от доказателствата, че ответникът Т. се самонастанил в
процесния апартамент, т.к. нямал съгласието на собственика самостоятелно да ползва
апартамента, който пък от своя страна не можел да се противопостави на действията
му поради това, че живеел в САЩ. Твърденията в обратен смисъл счита за недоказани.
Сочи, че живеел извън страната от 1994 година, заради което свидетелите дори не го
познавали, а имотът бил закупен чрез пълномощник през 1998 год. Освен това, след
като дъщерята на въззиваемия напуснала апартамента той не бил уведомен за този
факт и не могъл да защити своите собственически права. Едва след като узнавал, че
апартаментът му се ползва без правно основание от ответника П. Т., го приканил с
нотариална покана да напусне жилището. На тази нотариални покана не било
отговорено в указания срок, а претенции за извършени подобрения и разноски били
предявени едва в съдебния процес под формата на възражение. Възраженията на
ответника, че се касае за владение от негова страна, не се доказвали. Той бил държател
на имота по смисъла на чл. 68, ал. 2 от ЗС и между тях можело да съществува
единствено облигационно правоотношение. Но дори и такова липсвало в случая
поради факта, че ответникът живял в процесното жилище без да заплаща наем за
ползването му.
Искането за задържане на веща до заплащане на претендираните подобрения
също било без правно основание. То било основателно само за владелеца, но не и за
държателя – сочи в тази насока Решение № 134 от 27.07.2015 г. по гр. д. № 6161/2014 г.
2
на ВКС, 3-то гр. отд.
Поради изложеното иска да бъде потвърдено изцяло Решение № 163 от
28.03.2023 год., постановено по гражданско дело № 20221510102242 по описа на
Районен съд-Дупница.
Претендира деловодни разноски за настоящата съдебна инстанция.
В съдебно заседание постъпилата въззивна жалба се поддържа от
жалбоподателя, а въззиваемия я оспорва чрез пълномощника си.
При извършения контрол за законосъобразност и правилност на
първоинстанционното решение в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящият съдебен състав, след преценка на събраните доказателства, намира
следното от фактическа страна:
Първостепенният съд е бил сезиран с искова молба на Б. С. Г., ЕГН: **********,
с адрес: гр. *****, против П. Х. Т., ЕГН: **********, с адрес: ******.
Поддържано е било, че ищецът е собственик на жилищен апартамент, находящ
се в гр. ******, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***, на 8-ми етаж
в жилищна сграда-многофамилна с идентификатор ***, която сграда е изградена в
поземлен имот с идентификатор ***; площ на апартамента: 70.08 кв.м., прилежащи
части: мазе № 31, с площ от 4,63 кв.м. и 2,634% ид.ч. от общите части на сградата и
правото на строеж; съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж-имоти с
идентификатори *** и ***, под обекта: имот с идентификатор ***, над обекта: ***.
Ищецът закупил апартамента на ** год. с договор за покупко – продажба, обективиран
в Нотариален акт № **, дело № 40 на нотариус С.С., peг. № 293 на Нотариалната
камара, с район на действие района на ДРС.
През 2009 год. ответникът се нанесъл в собственото на ищеца жилище заедно с
дъщеря му З. Г.а, с която по това време съжителствали на семейни начала, но без
съгласие на собственика, което било и една от причините за последвалия разрив в
отношенията между баща и дъщеря. Съвместното им съжителство продължило до 2012
г., когато и двамата напуснали апартамента.
През 2015 година, самоволно и отново без съгласието или разрешението на
ищеца, ответникът се нанесъл в жилището, което ползвал и досега без договор за наем
или друго правно основание.
Многократно ответникът бил канен по телефона от ищеца да освободи
жилището му, включително и чрез нотариална покана, но към датата на предявяване на
настоящия иск това не било сторено.
При изложените причини е било поискано постановяването на съдебно решение,
с което съдът да признае за установено по отношение на ответника, че той (ищецът) е
собственик на гореописания недвижим имот и да го осъди да му предаде владението
върху същия. Претендирани са били и сторените деловодни разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с
който е застъпено становище за неоснователност на предявения иск.
Не било оспорено твърдението, че именно ищецът е собственик на процесния
апартамент, но се оспорва твърдението, че ползва имота му без негово съгласие.
Посочил е, че ищецът заявил на ответника и съжителстващата с него тогава дъщеря на
ищеца З. Г.а, че желае те да ползват апартамента, да го ремонтират и обзаведат по свой
вкус, тъй като ще остане за тях. Поради това през 2009 г. ответникът извършил
ремонтни работи на обща стойност 55 000.00 лв. (подробно описани в отговора на
3
исковата молба), в качеството си на добросъвестен владелец, понеже имал съгласието
на собственика, когото подробно информирал за извършваните строително[1]ремонтни
работи.
През 2014 г. отношенията между ответника и дъщерята на ищеца се влошили,
поради което тя напуснала жилището и се преместила в гр. С., но ответникът и до днес
владеел процесния апартамент, като считал, че има качеството на добросъвестен
владелец, тъй като е ползвал имота и е извършил описаните СМР със съгласието на
ищеца.
Поради това е заявено възражение за право на задържане на процесния имот до
заплащане от ищеца на направените от ответника като добросъвестен владелец,
подобрения в имота, които са увеличили стойността му, със сумата от 55 000.00 лв., на
основание чл.72. ал.1 ЗС.
След изясняването на делото от фактическа и правна страна е постановено
съдебно решение, с което РС – Кюстендил е признал за установено в отношенията
между страните, че ищецът е собственик на апартамент, находящ се в гр. ******,
представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***, на 8-ми етаж в жилищна
сграда-многофамилна с идентификатор **, която сграда е изградена в поземлен имот с
идентификатор **; площ на апартамента: 70.08 кв.м., прилежащи части: мазе № 31, с
площ от 4,63 кв.м. и 2,634% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж;
съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж[1]имоти с идентификатори
*** и ***, под обекта: имот с идентификатор ***, над обекта: ***, И е осъдил, на
основание чл. 108 от ЗС, П. Х. Т., ЕГН: **********, да предаде на Б. С. Г., ЕГН:
**********, владението върху същия недвижим имот.
Разпределена е отговорността за разноски, като на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК, П. Х. Т., ЕГН: **********, с адрес: ******, е осъден да заплати на Б. С. Г., ЕГН:
**********, с адрес: гр. *****, сума в размер на 2300.00 лв.
За да постанови този резултат съдебният състав е приел фактическа обстановка,
която се споделя и от настоящия състав на въззивния съд.
Установимо е от доказателствата по делото, че ищецът Б. С. Г. е закупил
процесния жилищен апартамент, находящ се в гр. ******, сделката е материализирана
в Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № **, дело № 40 от
20.10.1998г. по описа на нотариус С.С., peг. № 293 на НК, с район на действие района
на ДРС, Удостоверение за адм. адрес с изх. № УД-1320/23.09.2022г. и Удостоверение
изх. № УД-1371/03.10.2022г., издадени от общ. Д..
Не се спори, че за процесния период, а и понастоящем, жилището се обитава от
ответника - до 2014 г. заедно с дъщерята на ищеца, а след това еднолично от него.
Видно от Нотариална покана от 27.04.2022 г., ищецът е поканил ответника да му
предаде владението върху процесния недвижим имот в двуседмичен срок от
получаването й. Тя е била връчена на 22.08.2022 г. на сестрата на ответника, която е
поела задължението да му я предаде лично.
За пълно и всестранно изясняване фактическата обстановка по делото
първоинстанционният съд е назначил и изслушал заключение на вещото лице Е.Л. по
допуснатата съдебно-техническа експертиза, според което описаните в отговора на
исковата молба подобрения са действително направени в процесния апартамент през
2009 г., като общата им стойност е 20023.87 лв., в следствие на които стойността му се
е увеличила с 20 000.00 лв.
4
По делото са събрани гласни и доказателствени средства чрез разпита на
свидетелите Г.В. Г. и Б.Б.П..
Пред въззивната инстанция други доказателства не са ангажирани.
Горната фактическа установеност обуславя следните правни изводи:
При извършената служебна проверка настоящият въззивен съдебен състав
намира, че първоинстанционното решение е валидно. Постановено е от надлежен
съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната
власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от състава, който го е
постановил.
С оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба то е допустимо,
т.к. първоинстанционният съд е разгледал допустим иск, предявен от надлежно
легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, което е надлежно упражнено
чрез депозирана редовна искова молба.
По правилността:
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно
указанията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за
приложението на императивни правни норми.
В случая се сочи неправилност на атакувания акт поради неустановеност на
търпими действия, с оглед твърдението в исковата молба, че ответникът се нанесъл в
процесното жилище, без съгласие за ползване. Неправилно съдът приел също, че
ответникът не се ползва с правата на добросъвестния владелец по чл. 72 от ЗС, т.к.
собственикът знаел, че се правят подобрения в имота и не се е противопоставил, респ.
и неправилно приел, че той няма право да задържи предаването на процесния
апартамент до заплащане стойността на извършените подобрения.
Поддържаните възражения, преценени с оглед събраните по делото
доказателства и приложимите правни норми, обосновават следните правни изводи:
По иска с правно основание чл. 108 от ЗС:
Ревандикационният иск се възприема в процесуалната теория като форма на
първоначално обективно, кумулативно съединяване на един установителен и един
осъдителен иск – Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право, 1979, с. 385 и
следв. Фактическият състав, необходим за уважаването му, предвижда кумулативно
наличие на следните материалноправни предпоставки: 1) ищецът да е собственик на
вещта предмет на иска; 2) ответникът владее тази вещ и 3) това владение да е без
правно основание (така напр. Решение № 551 от 13.09.2010 г. по гр.д. № 669/2009г. на
Първо гр.о., ВКС и мн.др.) В този смисъл и доказателствената тежест в
производството, инициирано по подобно искане, се разпределя по правилата на чл. 154
от ГПК, като в тежест на ищеца е възложено да установи със средствата на ГПК, че е
собственик на процесния имот, че ответната страна го владее, и то без основание за
това. Ответникът пък носи тежестта на установи със средствата на ГПК своите доводи
и възражения.
При така разпределената доказателствена тежест в настоящото производство
ищецът е поддържал, че процесният имот е негова собственост по силата на сключен
договор за покупко-продажба. Това именно твърдение се установява и от
5
доказателствата по делото - Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №
**, дело № 40 от 20.10.1998г. по описа на нотариус С.С., peг. № 293 на НК, с район на
действие района на ДРС, Удостоверение за адм. адрес с изх. № УД-1320/23.09.2022г. и
Удостоверение изх. № УД-1371/03.10.2022г., издадени от общ. Д.. След придобиването
му не са наведени доводи, а и доказателства за последващо разпореждане, респ. се
налага обоснован извод, че по силата на посочената правна сделка именно ищецът е
този, който притежава правото на собственост досежно процесното жилище.
Наред с това ищецът е поддържал, че ответникът е живял в процесния
апартамент от 2009 г. и понастоящем, като с отговора на исковата молба последният
пък е поддържал, че бил владелец на този имот в същия период, и в т. см., че имотът се
обитава от него, вкл. и към датата на сезирането на съда, по делото не е спорно. Това
обуславя наличието и на втората предпоставка, визирана в нормата на чл. 108 от ЗС.
Спорът е досежно това налице ли е основание за това ползване, съотв. владение,
държане или други действия са налице по ползването на имота от ответника.
За да бъде изяснен този спорен въпрос следва за се изхожда от това, че
законодателят е разписал изрично в закона владението като упражняване на
фактическа власт върху вещ за себе си (чл.68, ал.1 ЗС). Държането пък – като
упражняване на фактическа власт върху вещ за другиго (чл.68, ал.2 ЗС). За разлика от
тях обаче, за търпимите и съизволителните действия, няма правна уредба. Поради това
в съдебната практика (напр. Решение № 483/11.12.2012 г. по гр.д. № 493/2012 г., ВКС, І
г.о.) е възприето определянето им като такива, които представляват според
обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един
недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на
владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само
поради обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични
отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие.
Или, за да бъде установено всяко от посочените фактически състояния, следва да
се изхожда от основанието, на което се упражнява, като се има предвид, както волята
на лицето, което упражнява действието, така и волята на собственика/владелеца, върху
имота на когото се извършва то – (така напр. Решение № 122/03.12.2020 г. по гр. д. №
3549 по описа за 2019 г. на ВКС, І во г. о.).
В същото време се предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато
не се докаже, че я държи за другиго по силата на закона – чл. 69 ЗС. Тази презумпцията
обаче, намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху
имота представлява владение още от момента на установяването си. За да промени
държането във владение държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за
своене на имота, която открито да демонстрира спрямо собственика. Тези разсъждения
се отнасят и за търпимите действия - лицето, което ги осъществява, следва да
демонстрира по отношение на собственика настъпилата промяна - че започва да
осъществява фактическа власт с намерение за своене на имота.
Тези основни положения, отнесени към конкретиката на този случай, сочат
наличието и на третата предпоставка за уважаване на иска.
Не съществува съмнение, а и от събраните доказателства е установява, че през
2009 год. ответникът се нанесъл в собственото на ищеца жилище заедно с дъщеря му З.
Г.а, с която по това време съжителствали на семейни начала. Свидетелите са
категорични, че съгласието на собственика за обитаване на имота е дадено именно за
съжителство на младата двойка, без никакви индиции ползването да е основано на
6
договор. Бил извършен ремонт, средствата за който били осигурени от ищеца. В т.см.
са показанията на св. Г. и св. П.. Според тях П. Т. и съжителстващата с него към онзи
момент З. Г.а, се нанесли да живеят в процесния апартамент през 2009 г., след като
получили разрешение за това от бащата на З.-ищецът Б. Г.. Наложило се да направят
цялостен ремонт на апартамента, който приключил в края на 2009 г., като била сменена
дограмата, вратите, била направена шпакловка на стените, положен бил ламинат в
стаите и теракот в коридора, бил направен основен ремонт на банята, както и цялостно
кухненско обзавеждане, били закупени нови мебели. Според свидетелите парите,
необходими за ремонта, ги осигурявал П. Т., който и досега живеел в апартамента.
Споделили са също, че З. Г.а не е забелязвана в жилището от около 8-9 години.
Не се спори още, че в последствие П. Т. и З. Г.а се разделили, но след раздялата
им, ищецът продължил да обитава жилището. Той бил поканен да го освободи,
включително и чрез нотариална покана, но към датата на предявяване на настоящия
иск няма данни това да е било сторено.
При тази последователност на действия, предприети от страните, се налага
обоснован извод, че ответникът е упражнявал ползване на имота именно чрез търпими
действия. То е наченато със съгласието на неговия собственик, но то е заявено, макар и
не изрично и поименно, само поради фактическото съжителство на ответника с
неговата дъщерята. Свързано е изцяло с личностните им отношения и за да се осигури
покрив на младото семейство, поради което не може да се квалифицира като
облигационно отношение по заем за послужване (липсват доказателства, въз основа на
които да се направи извод за постигнато съгласие ищецът да предостави имота за
временно ползване, а ответникът да е поел задължение да го върне, каквито за
съществените елементи на този договор съгласно чл.233 ЗЗД). Последвалата раздяла
на дъщерята на ищеца и ответника, и отказът на последния да напусне апартамента, не
водят до промяна на основанието, на което той упражнява фактическата власт върху
него. Това основание би могло да бъде променено само чрез осъществяване на факти,
които да доведат до установяване на държане (сключване на договор с ответника) или
владение (чрез отричане правото на собственост на ответника и демонстриране на това
отричане пред него), каквито данни по делото не се установяват. Дори липсват
твърдения, нито са събрани доказателства, след 2014 г. до 2022 г., знаейки, че ищецът е
собственик на апартамента, ответникът да е демонстрирал по отношение на него
промяна в намерението, а именно, че започва да осъществява фактическа власт с
намерение за своене на имота. Подобни лаконични доводи са наведени идва с
въззивната жалба, поради което не подлежат на обстоен анализ. За прецизност обаче,
може да се допълни, че подмяната на входната врата, на ключът й, поставянето на
дограма, и извършването на ремонт, плащането на такси към етажната собственост и
т.н., не са действия, насочени към демонстрация на завладяване спрямо действителния
собственик, т.к. изобщо не са насочени към него. Нещо повече, не сочат намерение за
промяната в намерението, защото са извършени с цел младото семейство да
съжителства в уютен и подреден дом, а съгласието е било дадено от собственика
именно заради това, че ответникът е съжителствал с неговата дъщеря на семейни
начала.
От изложеното следва, че исковата претенция с правно основание чл. 108 от ЗС е
основателна и като такава следва да бъде уважена.
До идентичен извод е достигнал и първостепенният съд, заради което
атакуваното съдебно решение в посочената част следва да бъде потвърдено.
Досежно решението в частта по предявените от ответника възражения:
7
С отговора на исковата са заявени искания чрез възражение за присъждане на
увеличената стойност имота, в следствие на извършени от ответника подобрения в
процесния имот, както и да бъде признато правото на задържането му до изплащане на
тази сума.
За правилен се възприема и в тази част изводът на ДРС, че ответникът не
разполага с възможността да бъде репариран за извършените в процесния имот
подорбения, респ. и не може да се ползва от предпоставеното от нея право на
задържане.
В трайната си практика ВКС приема, че иск за парично вземане, основаващ се на
разместване на блага поради извършени подобрения в чужд недвижим имот, се базира
на основния принцип за недопустимост на неоснователното обогатяване. Разпоредбите
на чл. 72 и 74 от ЗС обаче, се отнасят до правата на добросъвестния и приравнения на
него недобросъвестен владелец - така Решение № 148 от 15.07.2014 г. по гр. д. №
852/2014 Г. на ВКС, I г. о., в този смисъл и задължителните указания по прилагането на
закона и в ППВС № 6/74 г. И доколкото вече се прие, че ответникът в нито един
момент не е имал качеството владелец по отношение на процесния апартамент, а е
извършвал само търпими действия, то заявеното с възражение искане в т.см. не
подлежи на разглеждане в настоящото производство. Недобросъвестният владелец
няма право на задържане, а вземания за извършени от него подобрения срещу предявен
ревандикационен иск не могат да се упражнят чрез възражение. Ако са предявени с
това процесуално средство за съда не възниква задължение да се произнесе по
основателността на искането (В който смисъл е и Решение № 376/12.03.2013 г. по гр. д.
№ 260/2012, І г. о., Решение № 93/26.06.2015 г. по гр. д. № 1358/2015 г. на ВКС ГК, І г.
о. и др.); и при неоснователност на същото не се дължи и държавна такса по чл. 10 от
ТДТССГПК. Когато невладелец подобри чужд имот - разполага с иск по чл. 59 ЗЗД, но
няма право под формата на възражение да задържи имота до заплащане на вземанията
(в размер на сумата, с която собственикът се е обогатил за негова сметка до размера на
обедняването му).
Досежно заявеното право на задържане в съдебната теория е прието, че по
същината си е процесуален способ за упражняване на материално право и процесуално
действие, с което ответникът се защитава срещу първоначалния иск, а по естеството си,
е винаги евентуално - съдът го разглежда, само ако уважи осъдителен иск на ищеца
срещу ответника. То има потестативен характер и оторизира с правото да задържи
веща до заплащане на дължимото му обезщетение също лимитативно изброени лица -
добросъвестния владелец, приравнения към него купувач по предварителния договор и
недобросъвестния владелец, извършил подобренията със знанието и без
противопоставянето на собственика. Към 2009 г. обаче - моментът на осъществяването
на описаните подобрения, както вече се посочи, не се установява действията на
жалбоподателя да запълват която и да е от горните хипотези. В този си вид те не могат
да се определят като упражняване на фактическа власт върху вещ (corpus), т.е. не
представляват владение или държане. Следователно ответникът няма и право на
задържане – в т.см. Решение № 114 от 29.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3715/2018 г., IV
г. о., ГК.
Именно в този смисъл е мотивирал акта и първостепенният съд, като доводите
му в т.см. се споделят изцяло от настоящия съдебен състав, респ. атакуваният съдебен
акт следва да бъде потвърден изцяло.
По разноските:
8
Досежно разноските в първата инстанция:
Съгласно чл.81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната
инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Отговорността за разноски се
разпределя в исковия процес по правилата на чл. 78 ал. 1 и 3 от ГПК. Изхождайки от
посочените основни правила в гражданския процес първостепенният съд е разпределил
отговорността за разноски, като с оглед резултата от въззивната проверка акта му не
следва да бъде ревизиран.
Досежно разноските пред въззивната инстанция:
Всяка от страните е претендирала присъждане на разноски за настоящата
инстанция. Правилата на чл. 78 ал. 1 и 3 от ГПК безспорно са приложими и във
въззивното производство – чл. 273 ГПК, заради което отговорността на страните в този
смисъл следва да бъде разпределена с оглед изхода от въззивното обжалване.
В случая бе възприета пълна неоснователност на въззивната жалба, поради което
разноски се следват само в полза на въззиваемия. Ангажирани са доказателства за
реално плащане на договореното адвокатско възнаграждение от 2000 лв., която сума
ще бъде възложена в тежест на въззивника.
По обжалваемостта:
Настоящото съдебно решение подлежи на касационен контрол, съобразно
императивната разпоредба на чл. 280 от ГПК в едномесечен срок от връчването му
пред Върховния касационен съд при спазване на изискванията на чл. 280 и чл. 284 от
ГПК.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 163 от 28.03.2023 г. по гр.д. № 2242 от описа на
Районен съд – Дупница (ДРС) за 2022 г., С КОЕТО СЪДЪТ е ПРИЗНАЛ ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на П. Х. Т., ЕГН: **********, с адрес: ******, че Б. С.
Г., ЕГН: **********, с адрес: гр. *****, е собственик следния недвижим имот:
жилищен апартамент, находящ се в гр. ******, представляващ самостоятелен обект с
идентификатор ***, на 8-ми етаж в жилищна сграда-многофамилна с идентификатор
**, която сграда е изградена в поземлен имот с идентификатор **; площ на
апартамента: 70.08 кв.м., прилежащи части: мазе № 31, с площ от 4,63 кв.м. и 2,634%
ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж; съседни самостоятелни обекти
в сградата: на същия етаж[1]имоти с идентификатори *** и ***, под обекта: имот с
идентификатор ***, над обекта: ***, И на основание чл. 108 от ЗС е ОСЪДИЛ П. Х. Т.,
ЕГН: **********, да предаде на Б. С. Г., ЕГН: **********, владението върху същия
недвижим имот, и с което на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК П. Х. Т., ЕГН: **********,
с адрес: ******, е осъден да заплати на Б. С. Г., ЕГН: **********, с адрес: гр. *****,
сума в размер на 2300.00 лв. (две хиляди и триста лева), представляваща сторените
разноски в производството за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА П. Х. Т., ЕГН: **********, с адрес: ******, да заплати на Б. С. Г.,
ЕГН: **********, с адрес: гр. *****, сума в размер на 2000.00 лв. (две хиляди лева),
представляваща сторените разноски в настоящото производството за адвокатско
възнаграждение.
9
Препис от решението да се връчи на страните, на основание чл. 7, ал.2 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд на Република
България при условията на чл. 280 от ГПК, в едномесечен срок от съобщаването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10