Р
Е Ш Е Н И Е
Номер 260120 14.04.2021
година гр. Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИ ОКРЪЖЕН СЪД ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
Нa 17
март две
хиляди двадесет и първа година
В открито заседание в следния състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ УРУКОВ
АТАНАС
АТАНАСОВ
СЕКРЕТАР: ТАНЯ КЕМЕРОВА
като разгледа докладваното от зам. председателя
ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
в.гр.д. № 1087 по описа за 2021 г., за да се
произнесе съобрази:
Производството е образувано
по въззивна жалба на С.И.С. ***, чрез пълномощника си
адв.Н.М. *** против решение № 260046 от 17.11.2020г.,
постановено по гр.дело № 206/2020г. по описа на Районен съд – Р..
Въззивникът С.И.С.
***, чрез пълномощника си адв.Н.М. *** посочва, че не
е доволен от постановеното първоинстанционно решение,
в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил
изцяло предявените от него искове по чл.128, т.2 от КТ – за заплащане на
трудово възнаграждение за месеците: октомври 2019г., януари 2020г. и февруари 2020г., както и в частта по чл.221, ал.1 от КТ, с
която първоинстанционният съд е отхвърлил иска му за заплащане на обезщетение
по чл.221, ал.1 от КТ за прекратяване на трудовия договор на основание чл.327,
ал.1, т.2 от КТ за разликата над присъдените 728 лева до претендираните
5257,78 лева, както и в частта му досежно присъдените
на страните разноски по делото. Във въззивната жалба са наведени твърдения, че
постановеното решение в обжалваните му части
е неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Излагат се подробни съображения. Моли съдът да
постанови решение, с което да отмени атакуваното решение в обжалваните му
части и да постанови ново, с което да
уважи изцяло претендираните искове. Претендира присъждане на направените
разноски по делото и пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемият „М.Б.А.Л.
- Д.Д.Ч.– Р.“ ЕООД не е подал писмен отговор. В
съдебно заседание пълномощникът му адв. В.Ц. оспорва
въззивната жалба и моли да бъде потвърдено обжалваното решение като правилно и
законосъобразно. Моли съда да възприеме изцяло установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка и направените въз основа на нея
правни изводи, затова че в хода на производството не е доказано престиране на труд от страна на ищеца, а е доказано негово
недобросъвестно, противоправно
поведение, оборващо установената в чл.8, ал.2 от КТ презумпция за
добросъвестност при изпълнението на трудовите задължения. Прави възражение за
прекомерност на разноските.
Съдът,
като обсъди направените в жалбата оплаквания, извърши проверка на обжалвания
съдебен акт, съгласно разпоредбата на чл.271 ал.1 от ГПК, при съвкупната
преценка на доказателствата по делото, намери за установено следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 221, ал. 1 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал.
1 ЗЗД.
Производството е образувано
по искова молба на С.И.С. срещу „М.Б.А.Л. - Д.Д.Ч.– Р.“
ЕООД, с която се предявяват обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 221, ал. 1 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал.
1 ЗЗД. Ищецът твърди, че е работил при ответника по трудово правоотношение,
като е заемал длъжността „шофьор”, което било прекратено едностранно от
работника на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ на 13.02.2020 г. Твърди, че към
датата на прекратяване на ТПО не му били платени трудови възнаграждения за
месец октомври 2019 г. в размер на 300 лв., за месец януари 2020 г. в размер на
5257,78 лв. и за месец февруари 2020 г. в размер на 1000 лв. Твърди, че
работодателят дължи обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в размер на 330,90 лв. и
обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ в размер на 1300 лв. Иска от съда да постанови
решение, с което да се осъди ответното дружество да му заплати сумите за месец
октомври 2019 г. в размер на 4075,78 лв. /след допуснато изменение на иска по
реда на чл. 214, ал. 1 ГПК/, за месец януари 2020 г. в размер на 564,91 лв.
/след допуснато изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК/ и за месец
февруари 2020 г. в размер на 225,96 лв. /след допуснато изменение на иска по
реда на чл. 214, ал. 1 ГПК/, обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в брутен размер
на 297,81 лв. /след допуснато изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК/
и обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ в брутен размер на 5257,78 лв. /след
допуснато изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК/, ведно със законната
лихва върху сумите, считано от 26.05.2020 г. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК не е
постъпил отговор от ответника „М.Б.А.Л. - Д.Д.Ч.– Р.“
ЕООД. След изтичане на срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „М.Б.А.Л.
- Д.Д.Ч.– Р.“ ЕООД, в който взема становище за
неоснователност на исковете. Твърди, че претендираните
възнаграждения не се дължат. Твърди, че на ищеца били начислени недължими
трудови възнаграждения от служител на ответника, с който ищецът бил във
фактическо съжителство. Твърди, че във връзка с това било образувано
наказателно производство и ищецът бил привлечен като обвиняем за извършено
длъжностно присвояване в големи размери в условията на продължавано
престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1, вр. чл. 20 и чл. 26 НК и за пране на пари по чл. 253, ал.
2, вр. ал. 1 вр. чл. 20 и
чл. 26 НК. Твърди, че оспорва трудовото му правоотношение да е прекратено,
поради което счита, че ТПО не е прекратено и съответно не се дължат
обезщетения. Иска от съда да отхвърли исковете. Претендира разноски.
Постановеното решение се
обжалва само в отхвърлителната му част.
По иска с правно основание
чл. 128, т. 2 КТ, въззивният съд намира следното:
За основателността на
исковете с правно основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК с оглед безспорните и
ненуждаещи се от доказване факти ищецът следва да докаже при условията на пълно
и главно доказване, че е полагал труд в през процесния период и размера на
трудовото възнаграждение.
От писмените доказателства по
делото се установява, че срещу ищеца С.И.С. се води ДП № 11/2020 г. по описа на
НСлС-С. за престъпления по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр.
чл. 201, вр. чл. 20, ал. 4 вр.
чл. 26, ал. 1 НК и по чл. 253, ал. 2, вр. ал. 1 вр. члл. 20, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 НК, за извършване на престъпленията в
съучастие с лицата М.Е.С., М.К.У.-К.и М.Е.А./виж постановлението за привличане
на обвиняем на л.37/. По въпросното ДП са иззети множество документи от
ответното дружество, поради което бяха изискани от съда по реда на чл. 186 ГПК,
в това число документите от трудовото досие на ищеца. В тази връзка са
представени от НСлС-С. и приети по делото като писмени доказателства трудов
договор № 20 от 04.07.2019 г., с който ищецът е приел да изпълнява длъжността
„шофьор“ /т.1/ в ответното дружество на 8 часов работен ден /т.2.2/ при непълно
работно време /т.2.4/, считано от 04.07.2019 г. /т.2.3/, при основно трудово
възнаграждение от 700 лв. /т.3.1/, допълнително трудово възнаграждение за
придобит стаж и професионален опит в размер на 4% /т.3.2/, които се изплащат
месечно /т.3.3/, както и длъжностна характеристика за длъжността „шофьор“,
връчена на ищеца на 04.07.2019 г. срещу подпис и справка за приети и отхвърлени
уведомления по чл. 62, ал. 5 КТ от 04.07.2019 г., които не са оспорени от
страните и съдът кредитира. За изясняване на обстоятелствата по делото е
разпитана като свидетел - М.У.-К./бивш управител на МБАЛ Р./. Същата посочва,
че ищецът бил на половин бройка, тоест на 4 часов работен ден, като след нейно
усъмняване проверила в НАП и установила, че от месец юли 2019 г. ищецът се
водил на пълен работен ден, като тя не е подписвала трудов договор с ищеца за
преназначаване на пълен работен ден, била озадачена от това обстоятелства, като
всички в болницата знаели, в това число юрист, че той бил на половин щат. След
като установила това подала сигнал в прокуратурата, но пък видно от
представеното постановление за привличане на ищеца като обвиняем за това
обстоятелство срещу ищеца не се води разследване. При тези обстоятелства е
видно, че на първо място процесуалният пълномощник на ответното дружество не
оспорва представения трудов договор от 04.07.2019 г. като неавтентичен
документ, но същевременно подписалото го лице за управител на ответното
дружество св. М.У.-К.посочва, че не е подписвала такъв трудов договор. При
липса на възражение от страните по този въпрос и неоспорване на документа, то е
извън предмета на изследване от съда дали документът е автентичен, с оглед и
липсата на открито производство по чл. 193 ГПК. От този договор е видно, че е
уговорено месечно трудово възнаграждение от 700 лв., в такъв размер е
начислявано същото във всички представени по делото фишове за работна заплата
на ищеца след месец юли 2019 г.
Предвид гореизложеното,
настоящата инстанция споделя напълно изводите на първоинстанционният съд, който
приема, че за процесния период, за който се претендират трудови възнаграждения
– месеци октомври 2019 г., януари 2020 г., февруари 2020 г., ищецът е имал
действителен безсрочен трудов договор, въз основа на който е бил назначена на
длъжност „шофьор“ при основно трудово възнаграждение от 700 лв.
По делото са приети като
писмени доказателства заявление вх. № 474/13.02.2020 г. от ищеца за едностранно
прекратяване на трудовия договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, както и
заповед № 14/13.02.2020 г. за прекратяване на трудовия договор на основание чл.
327, ал. 1, т. 2 КТ, считано от 13.02.2020 г., които също не са оспорени от
страните и съдът следва да ги кредитира. Поради това трудовия договор с ищеца е
прекратен от 13.02.2020 г. на основание ч. 327, ал. 1, т. 2 КТ.
Ответникът оспорва като
недължими допълнителните трудови възнаграждения и ДМС-та, които били начислени
на ищеца. В тази връзка по делото е разпитана като свидетел д-р М.У., която
посочва, че ищецът е бил на работа като шофьор, като никога тя не е подписвала
заповеди или други документи за начисляване на ДМС или допълнителни трудови
възнаграждения на ищеца, извън дължимото основно трудово възнаграждение по
трудовия договор. Св. М.У. посочва, че заповеди технически били съставяни от
ТРЗ М.С., която била във фактическо съжителство с ищеца, но тя никога не е подписавала заповеди за ДМС и допълнителни трудови
възнаграждения на ищеца, а такива и не са представени по делото.
По делото са приети като
писмени доказателства Методика за образуване на разходите за персонал и
работните заплати на медицинския и немедицинския персонал в държавните и
общинските лечебни заведения за болнична помощ /л.50-52/ и Правила за
разпределение на финансовите средства и работната заплата в „МБАЛ Д-Р Д.Ч.-Р.“
ЕООД, гр. Р., от 01.01.2019 г. /л.53-56/, от които се
установяват принципните правила в ответното дружество за формиране на работната
заплата и финансовите средства. Видно е от чл. 21а от Правилата, че средствата
за изплащане на допълнително трудово възнаграждение за личен принос се формират
като положителна разлика между средствата по чл. 14 /това са 80% приходите от
НЗОК за съответния период/ и начислените средства за индивидуална работна
заплата на персонала /постоянна съставка/. Съгласно чл. 21д от същите правила в
случаите на положителна разлика между формираните по чл. 14 средства за работна
заплата и начислените по реда на настоящата наредба, работодателят има право до
10% от така получената разлика да разпредели под формата на допълнително
трудово възнаграждение по индивидуалните трудови договори. От приетото
допълнително заключение на СИЕ се установява, че в ответното дружество няма
заповед за начисляване на допълнително трудово възнаграждение на ищеца за месец
октомври 2019 г. в размер на 1500 лв., както и че през цялата 2019 г. съгласно
Правила за разпределение на финансовите средства и работната заплата в „МБАЛ
Д-Р Д.Ч.-Р.“ ЕООД, гр. Р., от 01.01.2019 г., няма
положителна разлика по чл. 21а, поради което няма основание за начисляване на
ДМС на персонала през цялата 2019 г., в това число и през месец октомври 2019
г. Към заключението са представени документи, които съдът не може да кредитира
като писмени доказателства по делото, тъй като вещото лице не може да представя
по делото писмени доказателства. От показанията на св. М.У.-К.се установява, че
тя като управител на болницата в процесния период никога не е подписвала и
разпореждала изплащането на допълнително трудово възнаграждение или ДМС на
ищеца С.С.. Същевременно е видно от приетите фишове
за работна заплата на ищеца за периода от месец юли 2019 г. до месец декември
2019 г., че ТРЗ в ответното дружество М.С., с която ищецът е във фактическо
съжителство, че му е начислявала ежемесечно суми за допълнително трудово
възнаграждение и за ДМС, без знанието и съгласието на управителя на ответното
дружество, от който зависи това начисляване. От показанията на св. М.У.-К.е
видно, че след като разбрала, че взимали „огромни суми“, попитала ищеца С.С. и ТРЗ М.С.защо и те и отвърнали, че „така сме се
оценили“. Св. М.У.-К.посочва, че като видяла тези суми се „шашнала“
и подала сигнал до прокуратурата. От всичко изложено до тук е видно, че ищецът
е бил наясно, че ТРЗ М.С.му е начислявала ежемесечно различни суми за
допълнително трудово възнаграждение и ДМС без знанието и съгласието на
управителя на болницата, тоест бил е наясно с незаконосъобразното им
начисляване.
Съгласно чл. 8, ал. 1 КТ трудовите
права и задължения се осъществяват добросъвестно съобразно изискванията на
законите. Разпоредбата на чл. 8, ал. 2 КТ въвежда оборима
презумпция за добросъвестност при осъществяване на трудовите права и
задължения, което се предполага до установяване на противното. От събраните в
хода на настоящото производство доказателства /писмени и гласни/ се установява
обаче, че ищецът действително е осъществявал възложената му работа по
длъжността „шофьор“, но в противовес на принципа за добросъвестност при изпълнение
на трудовите задължения е приел съзнателно без знанието и съгласието на
управителя на болницата, да му бъде ежемесечно начислявано от съжителката му и
работеща като ТРЗ М.С.на различни неследващи му се суми за допълнително трудово
възнаграждение и ДМС, извън дължимото му се основно трудово възнаграждение.
Това поведение е в разрез с изискваната по закон добросъвестност при изпълнение
на трудовите задължения. Тоест налице е установено недобросъвестно поведение на
ищеца по смисъла на гражданския закон, продължило от месец юли 2019 г. насетне
видно от фишовете за работна заплата и отговорът му към управителя на ответното
дружество тогава, че така се е „самооценил“. Тази
самооценка обаче противостои на добросъвестността при упражняване на правата по
трудовия договор. От показанията на св. М.У. е видно, че на 12.02.2020 г.
подала сигнал до прокуратурата, а на 13.02.2020 г. до Община Р., а е видно, че
ищецът е подал заявление за напускане на 13.02.2020 г. Тази времева връзка
между фактите води на извод, че след като управителят на болницата е разбрала
за проявената недобросъвестност от страна на ищеца и неговата съжителка и ТРЗ М.С.веднага
е напуснал работа. Това води до пряк извод и за „самооценка“ от страна на ищеца
за осъществената от него недобросъвестност при изпълнение на трудовите му
задължения. И за такава недобросъвестност иде реч в случая, че тя изключва
изцяло заплащането на трудово възнаграждение, основно и допълнително, за
какъвто и да било престиран от страна на ищеца труд
през процесния период, най-малко пък има право да получи средства за
допълнително материално стимулиране или допълнителни трудови възнаграждения,
които въобще не му се следват. Последните не му се дължат не само заради липса
на предпоставките за изплащане на ДМС и липсата на заповед за изплащане на
допълнително трудово възнаграждение, но и защото извършваната от ищеца в
продължителен период /юли 2019 г. до декември 2019 г./ работа е в пълен разрез
с изискванията за добросъвестност при изпълнение на работата.
Поради всичко изложено съдът
намира, че с оглед цялостното поведение на ищеца и изключително
недобросъвестното такова по повод и във връзка с изпълнение на трудовите му
функции, то не му се дължи заплащане на трудово възнаграждение, основно и
допълнителни, най-малко пък за допълнително материално стимулиране, поради
което пък е безпредметно установяването какво е начислено на ищеца като трудово
възнаграждение и какво е изплатено за процесните месеци. Предвид на това и
съдът намира, че следва да се отхвърлят исковете на ищеца за заплащане на
трудово възнаграждение изцяло.
По иска с правно основание
чл. 221, ал. 1 КТ:
За да възникне правото на
обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ следва да е налице прекратяване на трудовото
правоотношение от работника или служителя без предизвестие в случаите по чл.
327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а, при което работодателят дължи обезщетение в размер на
брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно
трудово правоотношение.
В случая е установено, че е
било налице валидно сключено трудово правоотношение по безсрочен трудов договор
за изпълнение на длъжността „шофьор“, което е прекратено на основание чл. 327,
ал. 1, т. 2 КТ, считано от 13.02.2020 г.
Видно от трудовия договор
уговореното писмено предизвестие за прекратяване на трудовия договор е 30 дни.
Поради това са налице законовите предпоставки за начисляване и изплащане на
обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ към датата на прекратяване на трудовия договор
– 13.02.2020г.
Съгласно чл. 228 КТ следва да
се изчисли обезщетението по чл. 221, ал. 1 КТ на база БТВ за месец януари 2020
г. В приетата заповед за прекратяване на трудовия договор, изготвена чрез
техническо средство и разпечатана на принтер, е вписано на ръка „обезщ. по чл. 221, ал. 1 – 5257,78“, което вписване съдът
не кредитира на основание чл. 178, ал. 2 ГПК, тъй като не е въобще ясно кой го
е написал и защо, като се има предвид, че тези документи са създавани от М.С.,
ТРЗ и съжител на ищеца, отделно тази сума значително надвишава размера на
уговореното трудово възнаграждение по трудовия договор. Видно от заключението
на СИЕ, което съдът кредитира като компетентно и безпристрастно, БТВ на ищеца
за месец януари 2020 г. е в размер на 728 лв. Това изчисление вещото лице е
направило на база трудовия договор с уговорено основно месечно трудово
възнаграждение от 700 лв., с включени 4% клас прослужено време в размер на 28
лв. /виж изчисленията на вещото лице по отношение на трудовото възнаграждение
за месец януари 2020 г./ Поради това съдът намира, че дължимото от ответното
дружество обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ е в размер на 728 лв.
Няма ангажирани доказателства
от ответното дружество за заплащане на дължимото на ищцата обезщетение по чл.
221, ал. 1 КТ, поради което искът е основателен до установения брутен размер от
728 лв. и правилно и законосъобразно е отхвърлен за разликата до претендираните 5257,78 лв.
С оглед на горното,
въззивният съд намира, че обжалваното
решение е правилно и в частта за
разноските.
Предвид гореизложените
съображения, въззивният съд намира, че решението в обжалваните му части е
правилно и законосъобразно поради което следва да бъде потвърдено като такова.
При постановяването му не са допуснати нарушения на материалния и процесуалния
закон.
В останалата му част, същото не е обжалвано, поради което е влязло в
законна сила.
По разноските пред въззивната
инстанция:
С оглед изхода на
делото-неоснователност на въззивната жалба , на въззивника не следва да се
присъждат разноски за настоящата инстанция. Пълномощникът на въззиваемия не е направил искане за присъждане на разноски,
а и не е представил доказателства по делото за направени такива, поради което
не следва да им се присъждат.
Водим от горните мотиви,
Старозагорския Окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 260046 от 17.11.2020г., постановено по гр.дело № 206/2020г. по описа
на Районен съд – Р..
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: