Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 17.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми февруари две хиляди
и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ДАМЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
мл. съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при секретаря Илияна Коцева, като
разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова в.гр.дело № 9573 по
описа за 2018 г., за
да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 381985 от 11.04.2018 г., постановено по
гр.д. № 3260/2015 г. по описа на Софийски районен съд, 54 състав, „Ю.Б.“ АД е
осъдено да заплати на ЕТ „Амбулатория за специализирана извънболнична
медицинска помощ по акушерство и гинекология – индивидуална практика – д-р Е.Г.“
на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 3579, 94 лв., платена без
основание в резултат на едностранно увеличение на дължимия лихвен процент по
договора от ответника въз основа на нищожните клаузи на чл. 3, ал. 1, изр. 3,
пр. 2 и чл. 4, ал. 1 от договор за банков кредит продукт „Бизнес помещения“ № BL5691 от
07.03.2007 г. за периода 22.01.2010 г. – 21.04.2011 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 22.01.2015 г., до окончателното
изплащане на вземането, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен
размер от 7331, 29 лв. и за периода 07.03.2007 г. – 21.01.2010 г. като погасен
по давност. Отхвърлен е и искът с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
сумата от 330 лв., представляваща събрана на 21.09.2007 г. такса за предсрочно
погасяване на част от кредита въз основа на клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21
от договора за банков кредит. Със същото решение „Ю.Б.“ АД е осъдено да заплати
на „Амбулатория за специализирана извънболнична
медицинска помощ по акушерство и гинекология – индивидуална практика – д-р Е.Г.Г..“ ЕООД на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от
10 751, 23 лв., платена без основание в резултат на едностранно увеличение
на дължимия лихвен процент по договора от ответника въз основа на нищожните
клаузи на чл. 3, ал. 1, изр. 3, пр. 2 и чл. 4, ал. 1 от посочения по-горе
договор за периода 21.05.2011 г. – 24.09.2014 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 22.01.2015 г., до окончателното
изплащане на вземането, като искът е отхвърлен за периода 22.04.2011 г. –
20.05.2011 г. Отхвърлен е и искът с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
за сумата от 1643, 37 лв., представляваща събрана на 24.09.2014 г. такса за
предсрочно погасяване на част от кредита въз основа на клаузите на чл. 6, ал. 2
и чл. 21 от посочения по-горе договор за банков кредит от 07.03.2007 г.
В законоустановения срок е
подадена въззивна жалба от ответното дружество „Ю.Б.“
АД чрез надлежно упълномощен процесуален представител адв.
С., с която се обжалват частите от решението, с които предявените искове са
уважени. Поддържа се, че правилно районният съд е приел, че в разглеждания
случай разпоредбите на Закона за защита на потребителите са неприложими, но
неправилно е приел, че договорните клаузи на чл. 3, ал. 1, изр. 3, пр. 2 и чл.
4, ал. 1 от договора за кредит са нищожни по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД като
противоречащи на добрите нрави, като решението е и немотивирано, защото не е
посочено кои конкретно добри нрави са накърнени. Неправилно според ответника
районният съд е приложил чл. 26, ал. 4 ЗЗД и е приел, че дължимата за срока на
договора възнаградителна лихва е в размер на 8, 80 %
за периода 26.09.2007 г. и в размер на 8, 05 % за периода до 24.09.2014 г. Изложени
са и оплаквания, че неправилно е била приложена петгодишна погасителна давност
вместо специалната тригодишна давност. Твърди се, че неправилно районният съд е
трансформирал основанията по чл. 143 ЗЗП в основания по чл. 26, ал. 1 ЗЗД за
прогласяване на нищожност поради противоречие с добрите нрави, което е
недопустимо, тъй като кредитополучателят не е потребител по смисъла на ЗЗП.
Поддържа се, че по делото не е установена явна, очевидна нееквивалентност на престациите, която да води до нищожност, а освен това
страните по договора са свободни да договарят
цените и параметрите на сделката.
Излага доводи, че съгласно константната съдебна практика единствено наличието
на нееквивалентност на престациите не е достатъчно,
за да се стигне до извода, че сделката противоречи на добрите нрави и че
районният съд не е отчел обстоятелството, че лихвата по договора не се отличава
от лихвата по договори за кредит, сключвани от останалите действащи на
територията на страната банки, която информация е общодостъпна. Според въззивника чрез исковите претенции се цели по косвен и
недопустим път да се промени постигнатото по обща воля на страните съгласие, а
освен това случаите, в които съдът може да замести волята на страните по едно
договорно правоотношение, са изрично предвидени в закона – чл. 299, чл. 300 и
чл. 307 ТЗ, които не са налице в разглеждания случай. Посочва се още, че
механизмът за определяне на възнаградителната лихва
по договора е ясен, като промяната в приложимия базов лихвен процент може да
бъде както в посока увеличение, така и в посока намаление и че сключването на
договори за кредит при променлива лихва е допустимо от закона в чл. 58 и сл.
ЗКИ. С оглед на изложеното се моли първоинстанционното решение да бъде отменено
в обжалваните части и предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищците са подали отговор
на въззивната жалба и насрещна въззивна
жалба, с която се обжалват отхвърлителните части на
решението за сумите от 330 лв. и 1643, 37 лв., представляващи такси за
предсрочно погасяване на част от кредита. С отговора на въззивната
жалба се моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено в частите, с които
предявените искове са уважени. Поддържа се, че нищожността на процесните клаузи произтича
от обстоятелството, че в договора не са посочени основанията, при които
банката може да променя своя базов лихвен процент за малки фирми и какво
включва той, като страните не са се договорили как ще бъде сформиран този
процент и какви критерии ще бъдат съобразявани при формирането му. Освен това
ответното дружество не е уведомявало ищците за извършените в базовия лихвен
процент промени. Твърди се, че обвързването на размера на лихвата с неясни по
смисъл понятия, с неизчерпателни по брой и тежест показатели, липсата на
алгоритъм, по който се извършва изменението, е равносилно на поставяне на
кредитополучателя в неблагоприятно положение, а същевременно на банката се дава
изключително право да тълкува клаузите на договора относно размера на възнаградителната лихва в свой интерес, което противоречи
пряко на принципите на добросъвестност и справедливост. Поддържа се още, че от
заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че преценката
дали и с колко да се измени базовият лихвен процент на банката е изцяло в нейна
власт и е субективна, като вещото лице е посочило, че върху размера на
годишната лихва по процесния кредит влияе единствено
определеният от банката базов лихвен процент, т.е. той е зависел от по-силната
икономически страна. Освен това банката е определяла лихвата въз основа на
непосочени в договора основания, едно от които е петгодишният кредитен суап за България, който не е включен като мерител дори в приложената от банката методология. Изложени
са доводи, че съгласно чл. 58, ал. 2 ЗКИ разходите по кредита следва да бъдат
определени в договора за кредит изрично и изчерпателно, което е частично
проявление на принципа за забрана на недобросъвестното поведение. По отношение
изложените от ответното дружество оплаквания за неправилно приложение на
погасителната давност се посочва, че внесеното над размера на дължимата вноска
не е периодично плащане, поради което не се погасява с кратката тригодишна
погасителна давност.
В подадената от ищците насрещна въззивна
жалба се поддържа, че клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора е нищожна като
противоречаща на чл. 32, ал. 8 от ЗПК, вр. пар. 13, вр. пар.
9, т. 3 ПЗР на ЗПК, съгласно които кредиторът няма право на обезщетение или
неустойка при предсрочно погасяване на договор за кредит, когато кредитът е
погасен след изплащане на 12 месечни погасителни вноски от усвояването му. Твърди
се, че неправилно районният съд е приел, че тази клауза има характер на
уговорка за неустойка, като се акцентира, че при предсрочно погасяване на
кредит не е налице неизпълнение от страна на длъжника. Изложени са доводи и за
нищожност на чл. 21 от процесния договор, с който
банката си е запазила правото да определя таксите, лихвите и комисионните по
кредитите в своята тарифа, която по никакъв начин не се влия от волята на
кредитополучателя, като таксата за управление на кредита е била увеличавана
многократно през исковия период и по този начин на кредитополучателя
принудително са били налагани допълнителни разходи, от което ясно личи
неравнопоставеността между страните по договора. Моли се първоинстанционното
решение да бъде отменено в частите, с които са отхвърлени претенциите за
заплащане на сумите от 330 лв. и 1643, 37 лв., представляващи платени такси за
предсрочно погасяване на кредита, и предявените искове да бъдат уважени.
Постъпил е отговор на насрещната въззивна
жалба от ответното дружество „Ю.Б.“ АД, с който се поддържа, че оплакванията на
ищците са неоснователни и че те не попадат в обхвата на ЗЗП. Поддържа се, че
правилно районният съд е приел, че заплащането на таксата за предсрочно
погасяване на кредита се явява вид неустойка за предсрочното прекратяване на
договора, като условията по договора са определени на база индивидуални
фактори, основният от които е времето. При предсрочно погасяване на кредита
банката се лишава от получаването на възнаградителна
лихва, което представлява загуба за нея.
С оглед на изложеното се моли решението да бъде потвърдено в обжалваните
с насрещната въззивна жалба части.
Софийски градски
съд, като прецени събраните по делото доказателства
и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, намира за
установено следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение
е валидно и допустимо в обжалваните
части. Разгледано по същество, решението е правилно по следните съображения:
Между страните не се спори, че на 07.03.2007 г. „Б.П.Б.“
АД и ЕТ „Д-р Е.Г. – акушер-гинеколог“ са сключили договор за банков кредит
продукт „Бизнес помещения“ № BL5691, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя
кредит в размер на 76 000 лв. за покупка на недвижим имот, който едноличният
търговец ще използва за своята дейност – магазин за промишлени стоки № 5 и
магазин за хранителни стоки № 6, находящи се в гр.
Русе, в жилищен блок „Иван“, по ул. „Солун“ и ул. „Ниш“, във вх. Б, ет. първи надпартерен. Кредитополучателят се е задължил да върне
кредита заедно с дължимите лихви в срок от 180 месеца, считано от датата на
откриване на заемната сметка. Съгласно чл. 3, ал. 1 кредитът се погасява на
равни месечни вноски съгласно погасителен план, който е нреазделна
част от договора, като кредитополучателят ползва гратисен
период за погасяване на главницата от 6 (шест) месеца, считано от откриването
на заемната сметка, през който заплаща само лихва (чл. 3, ал. 2). В чл. 3, ал.
3, изр. последно е посочено, че промени
в погасителния план се правят само при взаимно съгласие на страните или
едностранно от банката при промяна на определения в чл. 4 БЛПМФ или в случаите
на чл. 6, ал. 2.
В чл. 4 страните са уговорили, че дължимата от
кредитополучателя годишна лихва за предоставения кредит включва сбора от
действащия базов лихвен процент за малки фирми (БЛПМФ) за лева, обявен от
банката, който не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни
за страните, и договорна лихвена надбавка в размер на 0, 5 пункта. В чл. 4, ал.
2 е посочено, че към датата на подписване на договора обявеният от банката БЛПМФ
за лева е в размер на 8, 3 %. Съгласно чл. 6, ал. 2 при предсрочно погасяване
на кредита кредитополучателят заплаща на банката такса в размер на 3 % върху
размера на предсрочно погасената главница и следва да уведоми банката за
предсрочното погасяване най-малко десет работни дни предварително. С чл. 21
банката си е запазила правото по време на действие на договора да променя
тарифата си за такси и комисиони, които прилага по кредитните операции, като
измененията влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови
органи и са задължителни за страните по договора.
С нотариален акт № 173 от 08.03.2007 г., том II, рег. № 3436,
дело № 298/2007 г. е била учредена договорна ипотека върху двата магазина,
закупени със средствата по предоставения кредит.
На 15.03.2007 г. страните са подписали приложение към
договора, с което са удостоверили, че заемната сметка по договора е била
открита на същата дата.
На 11.09.2007 г. кредитополучателят е подал молба до
банката, с която е заявил, че желае да погаси частично предсрочно кредита със
сумата от 11 000 лв.
На 27.09.2007 г. страните (като ЕТ „Д-р Е.Г. –
акушер-гинеколог“ е с променено наименование ЕТ „Амбулатория за специализирана извънболнична медицинска помощ по акушерство и
гинекология - индивидуална практика –
д-р Е.Г.“) са подписали анекс № 1 към договора за кредит, с който са изменили
чл. 4, ал. 1 като дължимата годишна лихва за кредита включва сбора от
действащия БЛПМФ за лева, обявен от банката, намален с 0, 25 пункта. Добавен е
и чл. 6, ал. 3, съгласно който кредитополучателят заплаща на банката такса в
размер на 50 лв. за промяна на условията по договора.
На 17.07.2008 г. кредитополучателят е подал молба до
банката, с която е поискал срокът за връщане на кредита да бъде увеличен от 15
на 20 години.
На 25.08.2008 г. страните (като „Б.П.Б.“ АД е променено
наименование „Ю.И Еф Д.Б.“ АД) са сключили анекс № 2 към договора за кредит, с
който са удължили срока за връщане на кредита на 240 месеца и са уговорили, че
кредитополучателят дължи такса в размер на 500 лв. за промяна в условията по
кредита.
На 10.01.2011 г. ЕТ „Амбулатория за специализирана извънболнична медицинска помощ по акушерство и гинекология
- индивидуална практика – д-р Е.Г.“ и „Амбулатория за специализирана извънболнична медицинска помощ по акушерство и гинекология – индивидуална практика
– д-р Е.Г.“ ЕООД са сключили договор за продажба на търговско предприятие, по
силата на който едноличният търговец е прехвърлил на дружеството търговското си
предприятие.
На 21.04.2011 г. „Ю.И Еф Д.Б.“ АД, Е.Г.Г.., действаща в качеството си на ЕТ „Амбулатория за
специализирана извънболнична медицинска помощ по
акушерство и гинекология - индивидуална практика – д-р Е.Г.“ като прехвърлител на търговското предприятие, „Амбулатория за
специализирана извънболнична медицинска помощ по акушерство и гинекология – индивидуална
практика – д-р Е.Г.“ ЕООД в качеството му на приобретател
на търговското предприятие на едноличния търговец и Е.Г.Г.като съдлъжник са
сключили анекс № 2, с който са констатирали, че с договор за продажба на
търговско предприятие по чл. 15 ТЗ от 10.01.2011 г. търговското предприятие на
едноличния търговец-кредитополучател е било прехвърлено на едноличното
дружество с ограничена отговорност. В анекса страните са удостоверили
конституирането на приобретателя като страна по
договора за банков кредит в качеството му на универсален правоприемник на
едноличния търговец-кредитополучател, като са се съгласили, че прехвърлителят не се освобождава от поетите по договора
задължения и носи солидарна отговорност за изпълнението на поетите задължения.
Съгласно анекса Е.Г. встъпва като съдлъжник на
основание чл. 101 ЗЗД в задълженията на приобретателя,
като се задължава да отговаря солидарно с приобретателя.
На 12.09.2014 г. „Ю.Б.“ АД е издало банково
удостоверение в уверение на това, че „Амбулатория за специализирана извънболнична медицинска помощ по акушерство и гинекология – индивидуална
практика – д-р Е.Г.“ ЕООД е усвоило фирмен кредит, продукт „Бизнес помещение“ в
размер на 76 000 лв. съгласно процесния договор,
като към 12.09.2014 г. остатъчният дълг по кредита е в общ размер на
55 170, 51 лв., от които 54 779, 07 лв. главница, 391, 44 лв. лихва и
1643, 37 лв. такса за предсрочно погасяване.
На 24.09.2014 г. кредитополучателят е подал молба за
предсрочно погасяване на кредита и освобождаване на обезпечението.
По делото е прието неоспорено заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, което след преценка по чл. 202 ГПК следва да
бъде кредитирано като пълно и обективно. Вещото лице е установило, че от
сключването на договора за кредит до датата на пълното му предсрочно погасяване
по него са платени суми в общ размер на 130 150, 49 лв., от които
44 595, 91 лв. от едноличния търговец за периода 07.03.2007 г. –
21.04.2011 г. и 85 554, 58 лв. от едноличното дружество в периода
21.05.2011 г. – 24.09.2014 г. В периода на договора са били извършени две
предсрочни погасявания на главницата, както следва: на 21.09.2007 г. в размер
на 11 000 лв., за което е била платена такса в размер на 330 лв. и на
29.04.2014 г. в размер на 54 625, 23 лв., с което остатъкът е бил изцяло
погасен, като е била платена и такса в размер на 1638, 76 лв. Изчислило е, че
от датата на сключване на договора – 07.03.2007 г., до датата на последното
плащане – пълното му предсрочно погасяване – 24.09.2014 г. разликата между
платените и дължимите суми за лихви при първоначалния лихвен процент от 8, 80 %
са общо в размер на 14 954, 69 лв., от които 5640, 48 лв. надплатени от
едноличния търговец за периода 07.03.2007 г. – 21.04.2011 г. и 9 314, 21
лв. надплатени от едноличното дружество за периода 21.05.2011 г. – 24.09.2014
г. Разликата между платените и дължимите при първоначалния лихвен процент от 8,
80 % суми за лихви за периода 22.01.2010 г. – 24.09.2014 г. са общо
12 318, 68 лв., от които 3004, 47 лв., платени от едноличния търговец в
периода 22.01.2010 г. – 21.04.2011 г. и 9 314, 21 лв., платени от
едноличното дружество в периода 21.05.2011 г. – 24.09.2014 г.
Вещото лице е изчислило също така, че разликата между
платените и дължимите лихви при лихвен процент в размер на 8, 05 %, договорен с
анекс № 1 от 27.09.2007 г. до датата на пълното предсрочно погасяване на
кредита – 24.09.2014 г., е общо 18 082, 52 лв., а за периода 22.01.2010 г.
– 24.09.2014 г. е в общ размер от 14 331, 17 лв., от които 3 579, 94
лв., платени от едноличния търговец в периода 22.01.2010 г. – 21.04.2011 г., и
10 751, 23 лв., платени от едноличното дружество в периода 21.05.2011 г. –
24.09.2014 г. Вещото лице е посочило, че в методиката на банката не е посочена
математическа формула, по която се изчислява базовият лихвен процент, поради
което не може да посочи конкретни стойности на БЛП за малки фирми, а
следователно и каква следва да бъде лихвата по всяка месечна анюитетна вноска поотделно за периода от сключване на процесния договор до датата на пълното му предсрочно
погасяване. Установило е, че съгласно представената от банката методика
базовият лихвен процент се определя от Комитета по управление на активите и
пасивите към банката.
В заключението е посочено, че съгласно представената от
банката Методология за определяне на базовия лихвен процент (приложена на л.
230) последният се определя като сбор от трансферна цена на ресурса и буферна
надбавка. Трансферната цена на ресурса се формира от разходите, които банката
прави при привличане на паричен ресурс, в това число пазарните (бенчмаркови) лихвени мерители – Софибор, Юрибор, Либор; рисковата премия, приложима за банката при привличане
на финансов ресурс и директните нелихвени разходи на банката по привличания
паричен ресурс – минималните задължителни резерви (МЗР), фонд за гарантиране на
влоговете в банките (ФГВБ) и др. буферната надбавка включва оценката под
формата на лихвена премия на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти
и абсорбира временните пазарни сътресения в лихвените нива в размер до 0, 50 %
(на годишна база). Съгласно методологията при промяна на един или повече от
изброените компоненти е налице основание за актуализация на БЛП, а отговорен за
първоначалното определяне и последващите промени в
размера на БЛП е Комитетът по управление на активите и пасивите към банката.
Вещото лице е посочило, че обективни и независещи от банката са пазарните (бенчмаркови) лихвени мерители – Софибор, Юрибор, Либор, минималните задължителни резерви (МЗР) и фонда за
гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ). По предоставената от банката на
вещото лице информация по отношения на посочената в методологията рискова
премия е използван кредитният риск за страната и по-конкретно стойностите на
5-годишния кредитен суап за България, който се
публикува официално от Bloomberg и също е обективен показател, но той не е изрично
посочен в методологията.
Вещото лице е установило още, че спрямо процесния кредит са били приложени следните лихвени
проценти и БЛПМФ: в периода 15.03.2007 г. – 27.09.2007 г. 8, 80 % с БЛПМФ 8,
30%; в периода 27.09.2007 г. – 22.04.2008 г. 8, 05 % с БЛПМФ 8, 30 %; в периода
22.04.2008 г. – 22.05.2008 г. 8, 75 % с БЛПМФ 9, 00 %; в периода 20.05.2008 г.
– 20.08.2008 г. 9, 25 % с БЛПМФ 9, 50 %; в периода 20.08.2008 г. – 20.10.2008
г. 9, 75 % с БЛПМФ 10, 00%; в периода 20.10.2008 г. – 21.11.2008 г. 10, 75 % с
БЛПМФ 11, 00%; в периода 21.11.2008 г. – 24.09.2014 г. 12, 25 % с БЛПМФ 12, 50
%. Според вещото лице в периода м. 03.2007 г. – м. 03.2009 г. съвкупната
промяна на компонентите е била в посока увеличение, от м. 04.2009 г. е налице била
тенденция на колебание, а след м. 06.2009 г. е била налице тенденция на намаляване
стойностите на компонентите, която не е била съобразена от банката.
При така установеното от фактическа страна въззивният съд достигна до следните правни изводи.
Сключеният между страните договор
е такъв за банков кредит по чл. 430 и сл. ТЗ. Кредитодателят
е банка, която извършва публично привличане на влогове или други възстановими
средства и предоставя кредити или друго финансиране за своя сметка и на
собствен риск като част от своята търговска или
професионална дейност в публичния или в частния сектор, т.е. ответната
банка е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/. Двамата ищци обаче – едноличен търговец и еднолично
дружество с ограничена отговорност, нямат
качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като според
дадената в тази норма легална дефиниция "потребител е всяко физическо
лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице,
което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята
търговска или професионална дейност". Няма основание за приравняване
положението на физическото лице -
потребител с това на едноличния търговец, осъществяващ търговска или
професионална дейност, с оглед на което правилно първоинстанционният
съд е посочил, че Законът за защита на потребителите /ЗЗП/, в който
пряко са транспонирани правилата на Директива 93/13/ЕИО от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, не намира
приложение в разглеждания случай.
Правилно обаче районният съд е приел, че клаузите на чл.
3, ал. 1, изр. трето, пр. 2 и чл. 4, ал. 1 от процесния
договор за кредит са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради противоречие
с добрите нрави. Само по себе си уговарянето в договор за кредит на
възможност за предоговаряне на приложимия към кредита годишен лихвен процент, което води
до промяна в задълженията на кредитополучателя за плащането на анюитетни вноски в друг размер, не противоречи на добрите
нрави. Такова противоречие по смисъла на чл. 26, ал. 1, изр.
3 ЗЗД е налице, когато с така уговореното задължение се нарушават принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на неоправданото имуществено
разместване. С оспорените договорни клаузи страните са уговорили, че
промени в погасителния план могат да се правят при взаимно съгласие на
страните, но и едностранно от банката при промяна на определения в чл. 4 БЛПМФ
или в случаите на чл. 6, ал. 2 от договора (т.е. при
предсрочно погасяване на кредита), като БЛПМФ не подлежи на договаряне между
страните и промените в него стават задължителни за страните незабавно.
По делото не е
спорно, а и се установява от събраните доказателства, че банката неколкократно е променила едностранно действащия спрямо договора за кредит годишен лихвен
процент, в резултат на което кредитополучателят е следвало да заплаща
погасителни вноски в увеличен размер. Настоящият съдебен състав намира, че
посочените по-горе клаузи не отговарят на изискването за добросъвестност в
гражданските и търговски взаимоотношения, тъй като водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по
правоотношението и дават възможност на икономически по-силната страна в
договорното правоотношение едностранно и произволно да
увеличава БЛПМФ, без да се позовава на ясно разписани правила за това. В договора липсват изрично разписани критерии, въз основа на които банката да
има правно основание да промени лихвения процент. Вещото лице
по приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза е посочило, че в
приложената по делото методология за определяне на БЛП не е посочена
математическа формула, по която да се изчислява този процент, поради което
вещото лице не може да посочи конкретни стойности, нито каква е следвало да
бъде лихвата по кредита за всяка месечна анюитетна
вноска. Следователно съдържащите се в сключения на 07.03.2007
г. договор за кредит клаузи, въз основа на които банката
едностранно е увеличавала годишния лихвен процент, не
отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие
между правата и задълженията на банката и кредитополучателя
и то във вреда на последния, тъй като основанията и методиката, въз основа
на които се извършва евентуалната промяна на годишния лихвен процент, са
неизвестни и непрозрачни. Липсата на такава информация преди
да бъде сключен договорът не може да бъде компенсирана с това, че в хода на
изпълнението му кредитополучателят ще бъде уведомен по предвидения ред за
промяната на лихвения процент.
В тази връзка следва да бъде отбелязано, че нормативните
актове, регламентиращи банковата дейност, не препятстват едностранното
изменение на лихвата по сключените от банката договори, но условията, при които
това е допустимо, следва стриктно да бъдат регламентирани. Съгласно чл.
58, ал. 1 ЗКИ при отпускане на кредит банката предоставя безплатно и в писмена
форма на клиента своите условия по кредитите, които съдържат най-малко: 1.
данни за общите разходи по кредита (такси, комисиони и други разходи, пряко
свързани с договора за кредит) и за обективните критерии, въз основа на които
тези разходи могат да се изменят; 2. лихвения процент, изразен като годишен
лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които
може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита; 3. допълнителните
задължения, свързани с разплащанията; 4. условията и разходите при предсрочно
погасяване на кредита. Видно от събраните доказателства, оспорените договорни
клаузи не отговарят на законовите изисквания, като въз основа на тях банката
едностранно е увеличила приложимия годишен лихвен процент, което е довело до
увеличаване на дължимите от кредитополучателя вноски без в договора да е описан
механизмът, по който увеличаването се е извършило. Тези действия на банката
като краен резултат накърняват добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1 ЗЗД, поради което правилно
районният съд е приел, че чл. 3, ал. 1, изр. трето, пр. 2 и чл. 4, ал. 1 от процесния договор за кредит са нищожни.
Изводът за нищожност на тези договорни клаузи обуславя и
извод за недължимост на начислените въз основа на тях
възнаградителни лихви, надхвърлящи първоначално
договорения между страните размер на годишния лихвен процент и впоследствие
изменения такъв с анекс № 1 от 27.09.2007 г. Фактическият
състав на чл. 55, ал. 1, изр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на
нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване
липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго. Основанието трябва да липсва не само при получаване на
имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на
даденото. В тежест на ищеца е било да установи при условията на пълно главно
доказване факта на плащане на процесната сума, а
ответникът - че е налице основание за
получаването, съответно задържане на полученото /чл. 154 ГПК/.
Между страните не е спорно, а се установява и от
заключението на вещото лице, че ищците са заплащали дължимите суми по договора
за кредит в съответствие с едностранното увеличаване от страна на банката на
годишния лихвен процент, като за периода на действие на договора до пълното му
предсрочно погасяване са заплатени общо 130 150, 49 лв. С оглед изложените
по-горе изводи за нищожност на договорните клаузи, които предвиждат възможност
банката едностранно и произволно да увеличава размера на прилагания годишен
лихвен процент, част от платените от ищците суми за лихви са платени без правно
основание и подлежат на връщане на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Правилно
районният съд е приел за основателно направеното от ответното дружество
възражение за изтекла погасителна давност за вземанията, които са били
недължимо платени преди 22.01.2010 г. (т.е. пет години преди датата на подаване
на исковата молба – 22.01.2015 г.). Доводът във въззивната
жалба, подадена от ответното дружество, че приложима в разглеждания случай е
кратката тригодишна погасителна давност, е неоснователен. Съгласно
задължителните разяснения, дадени в т. 7 от Постановление № 1
от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г., Пленум на ВС, вземанията,
произтичащи от фактическите състави на неоснователното обогатяване, се
погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, а не на
тригодишната давност по чл. 111 ЗЗД, както счита ответникът.
При първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при
самото извършване на престацията, поради което давностният срок започва да тече от момента на нейното извършване.
Ето защо, в разглеждания
случай погасени по давност се
явяват претенциите за връщане на
месечните вноски за периода пет
годни преди датата на подаване
на исковата молба, т.е. предявените
искове са основателни и правилно са били уважени
за периода 22.01.2010 г.
– 24.09.2014 г., като в този период приложим по процесния
договор е бил размерът на годишния лихвен процент, уговорен с анекс № 1 от
27.09.2007 г., а именно 8, 05 %.
Като взе предвид заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, настоящият съдебен състав намира, че предявеният от ЕТ „Амбулатория
за специализирана извънболнична медицинска помощ по
акушерство и гинекология - индивидуална практика – д-р Е.Г.“ иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД правилно е бил уважен за периода 22.01.2010
г. – 21.04.2011 г. (датата на подписване на анекс № 2 след прехвърлянето на
търговското предприятие) за сумата от 3579, 94 лв., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба – 22.01.2015 г. до окончателното
изплащане, а предявеният от „Амбулатория за специализирана извънболнична
медицинска помощ по акушерство и
гинекология – индивидуална практика – д-р Е.Г.“ ЕООД правилно е бил уважен за
периода 21.05.2011 г. – 24.09.2014 г. в размер на 10 751, 23 лв., ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 22.01.2015 г. до
окончателното изплащане.
По изложените съображения първоинстанционното решение е
правилно в обжалваните от ответното дружество части и следва да бъде потвърдено
в тях.
Въззивният съд намира, че правилно районният съд
е отхвърлил предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
осъждане на ответното дружество да заплати сумата от 330 лв. на едноличния
търговец и сумата от 1643, 37 лв. на едноличното дружество, представляващи
такса в размер на 3 % за предсрочно погасяване на остатъка от главницата по
кредита. Тази такса е уговорена в чл. 6, ал. 2 от процесния
договор за кредит от 07.03.2007 г. в размер на 3 % върху размера на предсрочно
погасената главница. между страните не се спори, а и от заключението на вещото
лице се установява, че посочените суми са били заплатени. Както е посочил и
районният съд, размерът на тази такса е определен изрично и ясно в сключения
между страните договор в съответствие с изискването на чл. 58 ЗКИ, като в тази
връзка на основание чл. 272 ГПК следва да бъде препратено към изключително
подробните мотиви на първоинстанционното решение в тази част, които настоящият
съдебен състав споделя напълно. Доводът за противоречие на чл.6, ал. 2 от
договора с чл. 32, ал. 8 ЗПК е неоснователен. Ищците не попадат в законовата
дефиниция за потребители по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, съгласно който „потребител“ е всяко
физическо лице, което при сключването
на договор за потребителски кредит действа извън рамките на
своята професионална или търговска дейност
и следователно разпоредбите
на цитирания закон са неприложими
към процесния договор за кредит.
По
изложените съображения насрещната въззивна жалба се
явява неоснователна, а първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено и в обжалваната с нея част.
При този изход на спора с оглед неоснователността както
на въззивната жалба, така и на насрещната въззивна жалба, претенциите и на двете страни за присъждане
на разноски за въззивното производство са
неоснователни.
С оглед цената на исковете на основание чл. 280, ал. 3,
т. 1, предл. второ ГПК настоящото решение е окончателно.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 381985 от 11.04.2018 г., постановено по гр.д. № 3260/2015 г. по описа
на Софийски районен съд, 54 състав, в обжалваните части.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.