Р Е Ш Е Н И Е № ......
гр. София,
25.07.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - Д състав, в публично заседание на двадесет и
трети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка
Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл. Съдия : Боряна Петрова
при секретаря Поля Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванова гр.
д. № 9178/2018 г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на 258 и сл.
от ГПК.
С решение № 393351/24.04.2018 г.,
СРС, 41 с - в по гр. д. № 28983/2016 г. е отхвърлен предявения от Р.В.Б.,
ЕГН: ********** срещу Д.В.Т., ЕГН: **********, иск с правно основание чл. 108
ЗС, за признаване правот на собственост на недвижим имот : АТЕЛИЕ № Д 2, тип С.
- за двама, на втори етаж, с площ от 32. 32 кв. м., при съседи: запад - калкан,
север-коридор, изток - апартамент № Г 2, юг - вътрешен двор, заедно със
съответните 2. 54 % прилежащи идеални части от общите части на сградата и
дворното място, нмиращо се в жилищна сграда, построена в дворно място, находящо
се в гр. София, пл. № 247 от кв. 29 по плана на град София, м. „Хаджи Димитър“,
при съседи по нотариален акт: улица „Н. - Д.“, П.Д.Д., М.В. М. и държавни
имоти, а по кадастрални схема: имот с идентификатор: АТЕЛИЕ за творческа
дейност Д 2 с идентификатор 68134.606.247.1.10 с площ от 32. 32 кв. м., с
адрес: град София, район Подуяне, ул. „Н. Д.“ № ********намиращо се в сграда №
1, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.606.247, при съседни
самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: 68134.606.247.1.9, под обекта:
38134.606.247.1.5 и над обекта: 68134.606.247.1.15, заедно с 2. 54 % идеални
части от общите части на сградата, на основание предварителен договор за
покупко - продажба на недвижим имот от 08.04.1996 г., който е обявен за
окончателен, на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, с влязло в сила съдебно решение на
21.02.2014 г. по в. гр. д. № 2330/2004 г. на САС, ГК, 4 с-в, с което е отменено
решението по гр. д. № 387/2000г. на СГС, ГК, 1 - 5 състав и осъждане на
ответника да предаде владението върху този имот. Ищецът е осъден за разноски.
Недоволен от
решението е останал ищеца Р.В.Б., който го обжалва
с доводи, че е необосновано и незаконосъобразно. Неоснователно СРС е уважил
направеното от ответницата възражение за придобиване на имота по давност в
периода след 11.12.2004 г. като е приел, че тя е упражнявала фактическата власт
върху имота спокойно, явно, несъмнено и несмущавано с намерение за своене. Този
извод противоречи на събраните по делото писмени и гласни доказателства.
Обоснован е извода на съда, че владението на ответницата е недобросъвестно,
понеже тя не е придобила собствеността върху имота в резултат от покупко -
продажба от 11.12.2004 г., поради влязлото в сила на 19.07.2011 г. решение №
607/20.06.2011 г. на СГС VІ - 9 с - в, по т. д. № 01941/2006 г. Съдът не е
изяснил в достатъчна степен в кой момент ответницата действително е встъпила
във владение на имота. По делото не е установено лицето, подписало протокола за
въвод във владение от 11.12.2004 г. Не може да се направи извод дали това лице
може да представлява дружеството - продавач. Поддържа, че е оспорил протокола
за въвод по съображения, изложени в писмената му защита, които СРС не е
съобразил, като е приел неоснователно, че протоколът не е оспорен. В жалбата се
твърди, че ответницата не е владяла имота лично или чрез друго лице до
15.02.2007 г., когато дружеството „О.**“ ЕАД се е задължило да осигури временно
електрозахранване на имота, както и вода и канализация срещу заплащане. Поради
това, до вписването на исковата молба на 25.10.2016 г. не са изтекли
необходимите 10 години за придобиване на имота по давност. Според свидетелката
М. Д., сестра на ответницата, последната не е живяла в имота преди смъртта на
баща си. Тя е дала пари за закупуването и ремонтираните му, за да живее баща й
в него. Свидетелката Д. твърди, че самата тя е живяла в имота, преди да стане
годен за обитаване от баща им, като го е държала за баща си, а не за сестра си.
Показателно за това, че ответницата няма намерение да свои имота, е факта, че
го е отдала под наем на трето лице от 01.12.2015 г. Твърди, че в полза на
ответницата не е изтекла и кратката придобивна давност. Поддържа, че за
придобиване по давност може да се говори едва след уважаване на иска по чл. 19,
ал. 3 ЗЗД с влязло в сила решение на 21.02.2014 г., който ищецът е завел срещу
тогавашния собственик на имота „С.“ ООД – праводател на праводателя на
ответницата. Излага доводи, че до влизане в сила на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД срещу него давност не е текла, защото едва след този момент той е имал
правна възможност да заведе иск по чл. 108 ЗС. Решението, с което той е признат
за собственик на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД е вписано на 29.10.2014 г. и от
този момент действието му се е проявило спрямо третите лица. Моли да се отмени
решението, като се уважи иска по чл. 108 ЗС. Претендира разноски за двете
инстанции, като за въззивната - само за държавна такса. Прави възражение за
прекомерност на разноските на насрещната страна.
Въззиваемата
страна - ответницата Д.В.Т., чрез представителя си, оспорва жалбата като неоснователна, в писмен
отговор по реда на чл. 263 ГПК. Според нея решението е постановено в
съответствие с материалния закон и събраните доказателства и е обосновано.
Правилно при постановяване на решението СРС е приел за преклудирано направеното
от ищеца оспорване на протокола за въвод във владение от 11.12.2004 г., тъй като то не е заявено от
ищеца своевременно в процеса. Протоколът е представен с отговора на исковата
молба и е следвало да бъде оспорен по реда на чл. 193 ГПК до края на първото по
делото съдебна заседание пред СРС. Жалбоподателят не е оспорил това
доказателство до приключване на съдебното дирене пред СРС. Оспорване е
направено едва в устните състезания и в писмените бележки на ищеца, за това за
СРС не е са били налице процесуални основания да разглежда и преценя
направеното оспорване на протокола за въвод. Възражения за „скритост“ на
владението също не са направени своевременно пред СРС, поради което основателно
не са били разгледани от него. Законоъсобарзно и в съответствие със събраните
по делото доказателства владението е счетено за явно и спокойно, установено без
насилие, нито тайно от предишния владелец на имота. Ответницата е извършила
явно всички необходими действия, чрез нейната сестра, като дължател на имота,
за въвеждането му в годен за обитаване вид. Освен това не се твърди, че ищецът
е бил предходен владелец на имота, спрямо който ответницата е установила
владение по скрит начин. Воденото от ищеца срещу неговия прехвърлител
производство по ч. 19, ал. 3 ЗЗД не попада в категорията на основанията, които
да определят владението като „скрито“. Поддържа се, че към момента на
придобиването на имота от ответницата, сградата, в която се намира имота, е
била в завършен вид, захранена с ток и вода, поради което имотът, по отношение
на който е осъществявано владението, е бил годен обект на собственост.
Ответницата безспорно е извършила редица ремонтни и строителни действия по привеждането на имота във вид,
годен за използването му. Това поведение показва по ясен и категоричен начин
намерението й да свои имота. Поддържа, че от анализа на доказателствата се
установява, че тя е владяла имота от закупуването му на 11.12.2004 г. до
предявяване не исковата молба на 31.05.2016 г., в период повече от 10 години.
Поради това се споделя извода на СРС, че ответницата е придобила собствеността
върху процесния имот по давност. Пред СРС не са събрани доказателства
посредством които да се обори презумцията на чл. 83 ЗС или да се обоснове
прекъсване или спиране на давността. В периода от 2004 г. до 2012 г. владението
е осъществявано от бащата на ответницата (чрез държането от свидетелката Д.), а
в периода от смъртта му през 2012 г. до 2015 г. - от свидетелката Д., която го
е предала на ответницата по повод договор за наем от 2015 г. Изводите на СРС
относно липсата на вещно - транслативен ефект на сделките, сключени между „С.“
ЕООД (правоприемник на първоначалният прехвърлител на имота „С.“ ООД), обявен в
несъстоятелност, по отношение кредиторите на несъстоятелността не са в разрез с
тези, за придобиване на имота по давност от ответницата. Поддържа се, че
придобивната давност, като оригинерно основание, не е обвързано с правата,
които праводателят е имал върху имота. Сделката, с която ответницата е
придобила имота, е поставила единствено началото на срока за течение на
давността. Моли да се потвърди решението. Претендира разноски.
Софийският градски съд,
като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно
намира за установено следното:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението и по допустимостта му - в обжалваната
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната
жалба. Обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което следва да се
обсъдят доводите относно неговата законосъобразност.
Тъй като СРС е обсъдил пълно и задълбочена
установената по делото фактическа обстановка, въззивният съд обсъжда само
доказателствата, касаещи доводите на страните в настоящото производство, като
не намира за необходимо да преповтаря изцяло установената фактическа обстановка,
а препраща към нея, на основание чл. 272 ГПК.
СРС се е
произнесъл по иск с правно основание чл. 108 ЗС. Според чл. 108 ЗС,
собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи
без да има основание за това. Обосновано СРС еприема, че за основателността на
предявения иск се изискват доказване на кумулативното наличие на следните
предпоставки : ищецът де е собственик на имота, който се владее или държи от
ответника без да има правно основание за това. Доказателствената тежест за
установяване на първите две условия е изцяло на ищеца, а ответникът следва да
установи положителния факт на съществуване на основание да владее имота.
Относно легитимацията на ищеца, въззивният съд намира
следното :
Не е спорно между страните и от приетите пред СРС
доказателства се установява, че на
08.04.1996 г. е бил сключен предварителен договор за покупко - продажба на
право на строеж, по който „С.“ ООД, като продавач, продава на ищеца Р.В.Б.
правото на строеж върху обект от предвидена за изграждане жилищна сграда с
мазета и гаражи, съгласно одобрен архитектурен работен проект, които ще бъдат
построени върху дворно място, отредено за жилищно строителство, находящо се в
гр. София, ул. „Д.“ № 10, парцел III за имоти планоснимачни номера 247 от кв.29
по плана на гр. София, м. „********“, а именно: Ателие № Д2, тип С. - За двама,
на 2 етаж, е площ от 32. 32 кв. м., при съседи: запад - калкан, север -
коридор, изток - апартамент № Г2, юг - вътрешен двор, заедно със съответните 2.
54% прилежащи идеални части от общите части на сградата. На същата дата между
същите страни е сключен и договор за изпълнение на строителство и окончателен
избор.
По делото е установено, че с решение № 1761/08.08.2013
г. по гр. д. № 2330/2004 г. на САС, ГК, 4 - ти с - в, с което е отменено
решение по гр. д. № 387/2000 г. на СГС, ГК, 1-5 с-в, на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД посочения по – горе предварителен договор, към който е сключен и договор за
изпълнение на строителство и окончателен избор, е обявен за окончателен.
Решението е влязло в сила на 21.02.2014 г. Установено е, че исковата молба по
иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е вписана на 02.08.1999 г., а решението по иска - на
29.10.2014 г.
Вписването на посочените в ЗС и в
Правилника за вписване охранителни и административни актове, искови молби и
съдебни решения по принцип има само оповестително действие - дава възможност на
третите лица да узнаят за извършеното разпореждане с недвижимия имот и да се
информират за собствеността върху него. Вписаните актове имат защитно действие (действие, при което придобитото въз основа на вписаният
акт вещно право може да се противопостави на всички други придобити преди
вписването на този акт вещни права върху същия имот) само в изрично посочените от закона случаи, сред които са хипотезите на чл. 114, б. "б" от ЗС - вписване на искова молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. (в този смисъл решение
№ 68 от 20.02.2012 г. по гр. д. № 719/2011 г., ГК, І г. о. на ВКС)
В съдебната практика се приема, че при извършени с един недвижим имот
няколко отчуждителни сделки, при спор за собственост решаващо обстоятелство е
вписването на исковите молби (по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД) и на останалите актове, които подлежат на вписване. Вписването прави придобивния акт противопоставим на всяко
трето лице, вписало или придобило вещно право след
вписания придобивен акт на първия приобретател. В случаите, какъвто е
настоящият, ако вещното право е прехвърлено няколко пъти, меродавен е редът на
вписване на първото прехвърляне. Правото принадлежи на този, който
е извършил вписване преди другите и затова вписаните актове могат да се
противопоставят на трети лица. Без значение е добросъвестността на този, който е вписал пръв своя акт. (в този смисъл решение № 1104
от 14.11.2006 г. по гр. д. № 1072/2005 г., ІV - Б ГО на ВКС).
Ако исковата молба по иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД е вписана, трети лица, които след вписването са придобили
вещни права върху недвижимия имот, не могат да противопоставят тези свои права на ищеца по
иска с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД -
по аргумент от чл. 114, т. „б“ ЗС. В същото време, съгласно чл. 115, ал. 1 от ЗС, влезлите в законна сила решения,
постановени по исковите молби, които подлежат на
вписване, се отбелязват по представен препис от решението, а съгласно ал. 2 от същият текст, решението за
уважаване на иска следва да се впише в 6 - месечен срок. При неизпълнение на задължението за вписване
на решението, след изтичане на този 6 месечен срок, вписването на исковата молба губи своето действие.
При съобразяване изложеното, настоящият състав споделя
изводите на СРС относно изгубване предимството на вписването на исковата молба
по чл. 19, ал. 3 ЗЗД от настоящия ищец.
Като е взел предвид изричната норма на материалния
закон (чл. 114, б. „б“ ЗС) СРС основателно е приел, че вписването на исковата
молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД има оповестително и защитно действие, а
отбелязването на влязлото в сила решение брани това действие. Според изричната
разпоредба на чл. 115 ЗС, ако в 6 - месечен срок решението, по което исковата молба е била
задължително вписана (каквото е това по
чл. 19, ал. 3 ЗЗД), не бъде вписано, с обратно действие се заличава ефекта от вписването на исковата молба и решението е непротивопоставимо на третите лица преди момента на вписването му. При по - късно вписване на решението, ефекта от него се поражда от
момента на вписването му и ще има
действие по отношение на трети лица след този момент. (по аргумент от чл. 115,
ал. 4 ЗС). Без значение е за възникването на
тези последици е обстоятелството дали съдът в
решението ще даде изрични указания за вписването
му, защото срокът, както и последиците при
неспазването му, са определени от закона. Те не могат да бъдат дерогирани от факта, че
съдът не е дал указания в решението
(както в случая). Освен това, от липсата на указания не могат да възникнат права за
другата страна. (в този смисъл
решение № 414 от 29.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 222/2012 г., ВКС, I г. о.,
решение № 413 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 900/2009 г., I г. о. ВКС и т.
н., на които се е позовал и СРС)
Поради изложеното дотук въззивният състав приема, че
вписването на исковата молба е изгубило действието си относно правата на ищеца,
признати с решението и той може да се позовава на тях в отношенията си с трети
лица, в това число и срещу ответницата, едва след вписване на решението по иска
по чл. 19, ал. 3 ЗЗД - т. е. след
29.10.2014 г. Съдът намира за основателни възраженията на ответницата в
посочения смисъл, развити в отговора на исковата молба.
Относно втората предпоставка за уважаване на иска по
чл. 108 ЗС - ответникът следва да докаже положителния факт, че съществуване правно основание да
владее имота.
Във връзка с развитите в производството възражения
относно правата на ответницата, настоящият състав намира следното :
Не е спорно, че след завеждане на иска по чл. 19, ал.
3 ЗЗД са извършени няколко поредни разпоредителни сделки с процесния имот.
С договор за прехвърляне на собствеността в груб
строеж по нот. акт № 117, т. 1, peг. № 4362, дело №
109/31.03.2003 г., продавачът по предварителния договор - „С." ООД е
прехвърлил собствеността на процесния имот на „С.м“ АД.
От своя страна „О.**“ АД, БУЛСТАТ********–
правоприемникът на „С.м“ АД, е сключило договор за продажба на ателие на груб
строеж, по нот. акт № 124, т. IV, peг. № 17587, дело №
629/08.11.2004 г., с който прехвърля собствеността на ателие Д 2 в груб строеж
на „Г.П.“ ООД.
С нот. акт № 8, т. V, рег. № 19815, дело №
700/11.12.2004 г. „Г.П.“ ООД и прехвърлило собствеността на процесния недвижим
имот, изграден на груб строеж, на ответницата Д.В.Т..
С решение № 12 от 25.09.2003 г. по ф. д. № 308/1990 г.
на СГС е вписана промяна в партидата по ф. д. № 308/1990 г. на СГС, като
наименованието на дружеството от „С.“ ООД става „С.“ ЕООД, с решение № 13 от
25.06.2004 г. С решение от 02.11.2006 г. на СГС, TO, VI - 10 състав по т. д. №
1191/2002 г., дружеството е обявено в несъстоятелност. Съгласно справкав ТР,
решението е вписано на 29.11.2010 г.
В исковата молба ищецът се е позовал на решение №
607/20.06.2011 г. по т. д. № 01941/2006 г. на СГС, TO, VI - 9 с - в, влязло в сила
на 19.07.2011 г., с което, на основание чл. 646, ал. 2, т. 4 ТЗ, е обявена недействителността по отношение на
кредиторите на несъстоятелността на „С.“ ЕООД, на първата
разпоредителна сделка от 31.03.2003 г., между продавача „С.“ ООД (с правоприемник
„С.“ ЕООД) и купувача „С.м“ АД (с правоприемник „О.99“ АД).
По отношение правното действие на обявената
относителна недействителност на договора за продажба на имота и правните
последици от уважаване на иска по чл. 646, ал. 2, т. 4 ТЗ (отменена след ЗИДТЗ, обн. ДВ бр. 20 от 28.02.2013 г.), въззивният състав споделя частично изводите на СРС.
Следва да се посочи, че в ТЗ няма изрична норма, както преди, така и след ЗИДТЗ (обн. ДВ бр. 20 от 28.02.2013 г.), която да урежда конкуренцията между правата на
кредиторите на несъстоятелния търговец, които произтичат от фактическите
състави по чл. 646, ал. 2 т. 2 и т. 4 от ТЗ, осъществени към влизане в сила на
това изменение, и правата на третите лица.
Фактическите състави на чл. 646,
ал. 2 от ТЗ, до посоченото изменение на ТЗ, предвиждат, че определени сделки с права от масата на
несъстоятелността са относително недействителни само по отношение на кредиторите на
несъстоятелността. Следователно, сделката има правно действие между
страните по нея, но е непротивопставима на кредиторите на несъстоятелния длъжник.
Непротивопоставимостта означава, че производството по несъстоятелност се
развива все едно, сделката по чл. 646, ал. 2 т. 4 от ТЗ не е извършена и действията по осребряване актива, предмет на такава
сделка, следва да продължи в производството по универсално принудително
изпълнение. Последиците от осъществения
фактическия състав на нищожността на сделките по чл. 646, ал. 2 ТЗ са различни от последиците
на абсолютната нищожност по чл. 26 от ЗЗД. Сделката е
валидна и поражда действие между страните по нея, но е непротивопоставима спрямо
кредиторите на несъстоятелността.
При липсата на разпоредба в ТЗ и
на основание чл. 621 от ТЗ, съобразно който доколкото няма изрични норми в част
ІV от ТЗ се прилагат съответните норми на ГПК, конкуренцията между правата на
кредиторите на несъстоятелния търговец, които произтичат от осъществяването на
фактическите състави на чл. 646, ал. 2 т. 2 и т. 4 от ТЗ (отменени със ЗИДТЗ обн. ДВ бр. 20/2013 г.) и правата на трети лица следва да бъде разрешена от според общите правила на чл. 451 - чл. 453 от ГПК. Когато предметът на сделката по
чл. 646, ал. 2 т. 2 и т. 4 от ТЗ е право на собственост или друго вещно право
върху недвижим имот, третото лице го придобива, ако действието на разпореждане, с което се легитимира, предхожда вписването на
възбраната върху имота, наложена в производството по несъстоятелност, когато третото лице основава правата
си на акт, посочен в чл. 453 от ГПК. Тогава, когато действието на
разпореждане с правото на собственост или
друго вещно право е извършено преди налагането на общите запор и възбрана по чл.
715 от ТЗ, сделката поражда действие между страните по нея и третото лице е придобило правото към момент, в който не може да му се противопостави действието на
общите запор и възбрана наложени с в производството по
несъстоятелност. (В този смисъл е даденото
разрешение в решение № 143 от 09.08.2016 г. по гр. дело № 195/16 г., І ГО, ВКС).
В контекста на възприетото становище са необосновани
изводите на СРС в посока, че щом първата
прехвърлителна сделка от 31.03.2003 г. - между длъжника в
несъстоятелност „С.“ ЕООД
(правоприемник на „С.“ ООД) и приобретателя по нея - прехвърлител по втората сделка за продажба „С.м“ АД (с
правоприемник „О.99“ АД) е обявена за относително недействителна по отношение на
кредиторите на несъстоятелния търговец, то приобретателят
на имота по тази сделка - „С.м“ А (с правоприемник „О.99“ АД) не е придобил валидно имота, съответно - не е могъл валидно да го прехвърли с вещно - транслативен ефект на своя
приобретател „Г.П.“ ООД, а той от
своя страна – на ответницата по Д.В.Т..
Извод в тази посока следва от факта, че договора за
продажба, въз основа на който ответницата е придобила право на собственост
върху имота, е сключен на 11.12.2004 г. - преди завеждане на отменителния иск
по чл. 646, ал. 2 ТЗ през 2006 г. (като няма данни за момента на вписване на
исковата молба) и преди налагане на общата възбрана върху имуществото на
несъстоятелния длъжник, по смисъла на чл. 715 ТЗ, с обявяване дружеството в
несъстоятелност, с решение от 02.11.2006 г. на ІV ГО на СГС по дело № 1191/2002
г. (вписано в ТР едва на 29.11.2010 г.) Това означава, че влязлото в
сила решение по отменителния иск не може да се противопостави на ответницата.
Както се изложи вече, (решение
№ 143 от 09.08.2016 г. по гр. д. № 195/2016 г., г. к., І ГО на ВКС) ако предмет на сделката по отменителния иск по чл. 646, ал. 2, т. 2 и т. 4 ТЗ (отм.) е право на собственост или друго вещно право върху
недвижим имот, третото лице го придобива
въз основа на сделката, в случаите, в които
тя предхожда вписването на възбраната върху имота, наложена в производството
по несъстоятелност, и третото лице черпи правата си от акт, посочен в чл. 453 ГПК, какъвто е и процесния случай.
За разлика от общата нищожност, при която се приема,
че сделката въобще не е породила правни последици, при относителната недействителност сделка се счита такава само за кръга от лица, по
отношение на които е прогласена недействителността - кредиторите на несъстоятелността. В същото време сделката е изцяло валидна и поражда всички правни последици, включително транслативния си ефект, относно правото на собственост върху
процесния имот, както между страните по
нея (прехвърлител и преобретател), така и по отношение
на всички други трети лица, по отношение на които сделката не е обявена за
относително недействителна. Оттук се налага извод, че приобретателят по такава
сделка придобива правото на собственост върху имота и е негов титуляр, а уважаването на иска по чл. 646, ал. 2, т. 4 ТЗ създава единствено правна възможност в полза на лицата, които
се ползват от относителната недействителност (кредиторите на несъстоятелността) да се удовлетворяват за
вземанията си от стойността на процесния имот.
Освен това, видно от доказателствата и след служебна
справка в ТР, съдът установи, че производството по несъстоятелност на „С.“ ЕООД
е било прекратено на основание чл. 632, ал. 4 ТЗ - с решение от 15.10.2015 г.
(вписано в ТР на 20.10.2015 г.).
Предвид изложеното настоящият въззивен състав намира
за необоснован
извода на СРС, че покупко - продажбата от 11.12.2004
г., с която Д.В.Т. се легитимира като собственик на процесния имот, не е
породила вещно - прехвърлително действие за нея.
Доколкото ответницата установява, че е налице правно
основание да владее имота, предявения иск с правно основание чл. 108 от ЗС е неоснователен
на посоченото основание.
Независимо от изложеното и в отговор на съображенията,
развити от страните във въззивното
производство, ако се приеме за правилна тезата на първоинстанционния съд, че е
отпаднало вещно - транслативно действие на продажбата от 11.12.2004 г., която
легитимира ответницата, настоящият сътав
намира за основателно възражението й за придобиване на имота по
давност.
В производството не е имало спор по въпроса, че
ответницата владее процесния имот. Твърдения в този смисъл са изложени и в
исковата молба.
Фактическият състав на придобивната давност върху
недвижим имот - чл. 79 от ЗС, включва
осъществяване на
владение върху него, както и изтичане на определен от закона срок, през който е
продължило владението - съответно 10 г., при недобросъвестно и 5 г., при добросъвестно владение. Съгласно чл. 68 ЗС, владението представлява упражняване на фактическа власт върху вещ, която
владелецът държи лично или чрез другиго, като своя. При това оригинерно придобивно
основание, на доказване от лицето, което се позовава на него, подлежи упражняването в определен период от време, по - дълъг от 5 или
съответно 10 години, на фактическа власт върху имота (corpus), без противопоставяне от страна на титуляра на
правото на собственост, при демонстриране на поведение на собственик (animus).
В ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС е
прието, че обективният елемент на владението
- упражняването на фактическа власт - съвпада с този при държането.
Субективният елемент е този, който определя упражняването на фактическа власт върху имот като владение. Като
краен извод ВКС приема, че като елемент от придобивната давност владението трябва да се
демонстрира явно и
несъмнително, да се осъществява постоянно, т. е. владелецът да изразява трайна воля да държи вещта за себе си и да е от такова естество, че да не позволява на други
лица на владеят вещта. Владението следва да е непрекъснато - да не е изгубено в продължение на 6 месеца по
смисъла на чл. 81 от ЗС, да не е изоставяно или да е било отнето от
трето лице; да е спокойно
и явно - да не е установено или поддържано по насилствен или по
скрит начин; да се демонтстрира, че владелецът
счита имота за свой пред всички.
От показанията на свидетеля М. Д., сестра на ответницата, които съдът намира за
непротиворечиви и съответстващи на писмените доказателства по делото, в
съвкупност с неоспорения от ищеца протокол за въвод във владение от 11.12.2004
г. се установява, че ответницата е установила владение върху имота към момента
на подписване на договора за покупко - продажба на 11.12.2004 г. Неоснователно
във въззивната жалба се твърди, че ищецът е оспорил протокола за въвод по реда на чл. 193 ГПК в предвидените в процесуалния закон срокове - до
първото по делото съдебно заседание пред СРС, доколкото той е представен с
отговора на исковата молба. Ищецът не е оспорил това доказателство до приключване на съдебното дирене
пред СРС. Оспорване е направено едва в устните състезания и в писмените бележки
на ищеца, поради което, в съответствие с процесуалните правила, то не е
съобразено от СРС. Оспорванията на протокола, поддържани и във въззивното
производство, също са преклудирани.
По повод добросъвестността на владението, осъществено
от ответницата, и във връзка с доводите на ищеца по въззизвната жалба,
настоящият състав споделя становището на ВКС в решение № 638
от 07.12.2010 г. по гр. д. № 73/2009 г., г. к., І ГО, относно въпроса за приложението на чл. 79, ал. 2 ЗС във връзка с чл. 70, ал. 1 ЗС в случаите, когато правното основание за владението на купувач по нотариален акт
е възникнало при наличие на вписана преди това искова
молба от купувач по предварителен
договор, обявен за окончателен с влязло в сила решение по чл. 19, ал.
3 ЗЗД.
Ответницата
по иска по чл. 108 ЗС е придобила имота след няколко разпоредителни сделки от
последващ приобретател на първоначалния прехвърлител на 11.12.2004 г. - по
времето на висящо производство по иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, предявен от
купувача – ищец за спорния имот срещу първоначалния обещател – продавача „С.“
ООД (с правоприемник „С.“ ЕООД). Исковата
морлба е вписана преди продажбата на имота на ответницата – на 02.08.1999 г.
Добросъвестното
владение, по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС е налице
когато имота се владее на основание, годно да направи владелеца собственик без
да знае, че праводателят му не е собственик или предписаната от закона форма е била опорочена. В случая не
е достатъчно добросъвестността да е
съществувала при възникване на правното основание - т. е. при сключване на
договора за
покупко-продажба на 11.12.2004 г., защото отношенията между страните се уреждат от правилата относно
конкуренцията между актове, изходящи от един и същи праводател върху един и
същи имот. Без правно значение, с оглед на конкуренцията, е дали приобретателят
по договора за покупко-продажба е знаел за съществуването на искова молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, вписана преди неговия акт. Субективната
добросъвестност или недобросъвестност е ирелевантна при
конкуренцията между няколко вписани акта, защото не може да преодолее
специалното оповестително-защитно действие на вписването като обективен
критерий за разрешаването на конкуренцията между няколко акта върху един имот,
изхождащи от един и същи праводател.
Следователно, владението на ответницата е
недобросъвестно и тя може да придобие имота след непракъснато владение в 10
годишен срок - по чл. 79, ал. 1 ЗС.
От събраните гласните показания обсъдени пред СРС се
установява, че ответницата е владяла
имота от тази дата и продължава да владее същия и към момента на депозиране на
исковата молба - 31.05.2016 г. От показанията на свидетелите М. Д., А.М.и Д.В.,
изслушани пред СРС, в съвкупност със писмените доказателства, в това число
генерално пълномощно (лист 59-60 от делото на СРС, договор за наем) се
установява, че ответницата е упражнявала фактическа власт над ателието чрез
свидетелката М. Д. в периода 2005 г. - 2010 г., включително в имота са
извършвани множество ремонтни дейности в този период. Впоследствие е
упражнявала такава фактическа власт чрез баща си, който е ползвал имота в
периода от 2010 г. до смъртта си през 2012 г. След това - до 2015 г. в имота са съхранявани нейни и на
свидетелката Д. вещ, ответницата е предоставила имота за ползване, като ателие
на своя приятелка, а най – накрая от 01.12.2015 г. насетне, е отдавала имота
под наем. При така установените факти, основателно СРС е направил извод, че
ответницата е владяла имота чрез посочените лица, които са го държали заради
нея, с намерение да го свои през целия период след въвеждането в него на 11.12.2004
г.
Относно намерението за своене на имота, настоящият
състав намира, че следва да се съобрази презумпцията на чл. 69 ЗС, която
не е оборена чрез надлежно обратно доказване в
процеса.
От събраните пред СРС писмени и гласни доказателства в
тяхната съвкупност не се установява да са налице действия по спиране или
прекъсване на давността, преди завеждане на делото. Съгласно чл. 84 ЗС придобивната
давност се прекъсва само на основанията, посочени изчерпателно в чл. 116 ЗЗД -
с признаване на вземането от длъжника, с предявяване на иск или възражение или
на искане за почване на помирително производство, с предприемане на действия за
принудително изпълнение. Освен това прекъсването на давността при
условията на чл. 116, б. „б“ ЗЗД е налице само между страните по спора и не се отнася до трето неучастващо в съдебното
производство лице, каквото е
ответницата.
Въззивният съд споделя изводите на СРС, че владението
е продължило без противопоставяне от страна на титуляра на правото на
собственост. От всички свидетелски показания може да се направи извод, че
ответницата е демонстрирала по отношение на невладеещия собственик на вещта
поведение на пълноправен собственик, безсъмнено сочещо, че упражнява
собственически правомощия в пълен обем за себе си.
Основателно при това СРС е приел, че към момента на
предявяването на иска е изтекъл необходимият според чл. 79, ал. 1 ЗС давностен
срок, за да се приеме, че ответницата е придобила имота по давност.
При това независимо, че ищецът е установил, че е
станал собстник на имота по силата на влязло в сила решение, с което е обявен
за окончателен предварителрния договор за продажба по смисъла на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, поради основателност на възражението, че ответницата владее имота на годно
правно основание, претенцията по чл. 108 ЗС законосъобразно е била отхвърлена.
Доколкото крайните изводи на настоящият сътав съвпадат с тези на СРС,
макар и по допълнително изложение съображения, решението следва да се потвърди,
включително в частта, в която са присъдени разноски в полза на ответницата.
По разноските пред СГС : При този изход на спора право на
разноски има ответницата, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Пред настоящият
състав са представени доказателства за направени разноски в размер на
1 800 лв. Ищецът е направил възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, което съдът намира за
основателно. Като съобрази нормата на чл. 7, ал. 2 НМРАВ, във вр. с чл. 9, ал.
1 от НМРАВ, фактическата и правна сложност на спора, както и обстоятелството,
че ответницата е депозирала само отговор на въззивната жалба, без осъществено
процесуално представителство, въззивният съд намира, че възнаграждението за
адвокат следва да се намали от 1 800 лв. на 1 000 лв.
По
изложените мотиви Софийският градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение
№ 393351/24.04.2018 г., СРС, 41 с - в по гр. д. № 28983/2016 г.
ОСЪЖДА Р.В.Б., ЕГН: **********, с адрес *** да заплати на Д.В.Т.,
ЕГН: **********, със съдебен адрес ***, чрез адв. Н. Х., разноски за адвокат
пред СГС в размер на 1 000 лв., на основание чл. 78, ал. 3, ГПК вр. с чл. 78, ал.
5 ГПК, вр. с чл. 7, ал. 2 и чл. 9, ал. 1 НМРАВ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.